Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вампирски целувки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vampire Kisses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 102 гласа)

Информация

Форматиране
maskara (2009)
Корекция
ki6i и Prophecy_girL
Допълнителна корекция
Silverkata (2020)

Превод от английски: MimzZz, reallovr, Prophecy_girL, ki6i, zara

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава 20
Краят

Плаках цяла нощ и на следващия ден си останах у дома. Към обяд изтичах до Имението. Разтърсих оградата, докато не си помислих, че ще падне. Накрая я прескочих и ударих по вратата. Класическите завеси се размърдаха, но никой не отговори.

Когато се върнах вкъщи, звъннах в имението и говорих с Джеймсън, който каза, че Александър спи.

— Ще му предам, че си звъняла — каза той.

— Моля те, кажи му, че съжалявам!

Страхувах се, че Джеймсън ме мрази също, колкото и Александър.

Звънях през час, всеки път Джеймсън и аз провеждахме един и същ разговор.

— Ще се обучавам у дома от сега нататък! — изкрещях на майка си, когато се опита да ме вдигне от леглото на следващата сутрин. Александър не приемаше обажданията ми, а аз — обажданията на Беки. — Никога няма да се върна в училище!

— Ще го преодолееш, скъпа!

— Ти превъзмогна ли татко? Александър е единственият човек във Вселената, който може да ме разбере! А аз всичко оплесках!

— Не, Тревър Мичъл е оплескал нещата! Ти беше мила с младежа! Той е късметлия, че те има!

— Мислиш ли? — започнах да плача с крокодилски сълзи. — Мисля, че провалих живота му!

Майка ми седна на ръба на леглото ми!

— Мила, той те обожава! — тя ме успокояваше, прегръщайки ме сякаш плачех като Били. Можех да подуша кайсиите в току-що измитата кадифено-кестенява коса и сладкия мирис на парфюма й. Имах нужда от майка си сега. Имах нужда да ми каже, че всичко ще се оправи. — Можех да видя колко много те обича, когато дойде тук — продължи тя. — Срамота е хората да говорят такива неща за него.

— Ти беше една от тях! — изстенах аз. — Може би и аз бях.

— Не, не беше. Ти го харесваше за това какъв бе наистина.

— Харесвах го — имам предвид, харесвам го. Наистина. Но сега е твърде късно.

— Никога не в твърде късно. Но като заговорихме за късно. Аз закъснявам! Трябва да откарам баща ти на летището!

— Обади се в училището! — извиках й от вратата. — Кажи им, че съм болна от любов!

Покрих се през глава. Не можех да мръдна до вечерта. Трябваше да видя моя Александър, да събудя някакво чувство в бледото му тяло. Да моля за прошката му. Не мога да отида до Имението и не мога да вляза — той можеше да повика полицията. Имаше само едно място, където можеше да отида — място, където той можеше да бъде.

 

 

Изкачих се до Дулсвилските гробища с букет нарциси в раницата ми. Вървях бързо между надгробните плочи, опитвайки се да проследя стъпките, които някога извървяхме заедно. Бях толкова развълнувана, колкото и нервна. Представих си как ме чака, тичайки към мен, прегръщайки ме силно и обсипвайки ме с целувки.

Но след това си помислих, „Ще ми прости ли? Беше ли това нашата първа караница? Или последната?“

Накрая намерих гроба на баба му, но той не беше там.

Оставих цветята на гроба. Стомахът ме болеше, сякаш се огъваше.

Сълзите бликнаха от очите ми.

— Бабо! — извиках силно, оглеждайки се. Но кой можеше да ме чуе? Можех да крещя, ако исках. — Бабо, оплесках нещата, оплесках всичко! На света няма някой, който да харесва сина ти повече от мен. Моля те, ще ми помогнеш ли? Липсва ми толкова много. Александър вярва, че го смятам за различен, и е така — но не от мен, а от другите. Обичам го. Ще ми помогнеш ли?

Огледах се, търсейки следа, нещо магическо, чудо — прилепи, летящи над главата ми или някакъв гръм. Нищо! Чуваше се само звука на щурците. Може би отнема повече време за знак или чудо. Можех само да се надявам.

 

 

Ден, от както страдам от любов, се превърнаха в два, които се превърнаха в три и четири.

— Не можеш да ме накараш да ида на училище! — крещях всяка сутрин, след това се обръщах и заспивах отново.

Джеймсън продължи да ми казва, че Александър не може да дойде на телефона.

— Той има нужда от време! — предложи Джеймсън. — Бъди търпелива.

Търпелива? Как да бъда търпелива, когато всяка секунда от раздялата ни бе като вечност.

 

 

Събота сутринта имах неканен гост.

— Предизвиквам те на дуел! — каза баща ми, хвърляйки тенис ракетата си на леглото ми. Той разтвори завесите и позволи на слънцето да ме заслепи.

— Махай се!

— Имаш нужда да се раздвижиш! — той метна бяла тениска и бяла пола на леглото ми. — На майка ти са. Не мисля, че ще намеря нещо бяло в гардероба ти! Хайде да тръгваме! Работното време започва в един и половина.

— Но не съм играла от години!

— Знам! За това взимам теб. Искам да спечеля днес — каза той и затвори вратата след себе си.

— Мислиш си, че ще спечелиш! — изкрещях към затворената врата.

 

 

Кънтри клуба на Дулсвил беше все същия, както го помня през всичките тези години — снобарски и скучен. Магазинът за професионалисти беше пълен с дизайнерски поли и чорапи, неонови топки и преоценени ракети. Имаше четири звезден ресторант, където чаша вода струваше пет долара. Почти се слях с мамините бели дрехи, освен черното червило. Но баща ми го прие. Мисля, че беше щастлив, защото бях в добра форма.

Тичах след ударите на баща ми с чувство за отмъщение, на всяка топка бе лицето на Тревър Мичъл. Удрях топките, колкото можех по-силно, и обикновено всяка се забиваше в мрежата или оградата.

— По-рано ме оставяше да спечеля! — казах му аз, след като си поръчахме обяда.

— Как да те оставя да спечелиш като всеки път запращаше топката в мрежата? Поклащай се леко и следвай топката.

— Предполагам, че напоследък отпращам топката в грешната посока. Не трябваше да позволявам на Тревър да извлече най-доброто от мен. Не трябваше да вярвам на клюките или да искам да им повярвам. Толкова ми липсва Александър.

За обяд сервитьора ми донесе градинска салата и риба тон за татко. Взирах се в доматите си, яйцата и марулята.

— Татко, мислиш ли, че някога ще срещна някой като Александър?

— Какво мислиш ти? — попита той, отхапвайки от сандвича си.

— Не мисля, че ще стане. Мисля, че това е той. Той е Единственият, който хората намират само във филмите или сантименталните любовни новели. Като Хийтклиф или Ромео.

Сълзите ми се напълниха със сълзи.

— Всичко е наред, скъпа! — каза той, подавайки салфетката си. — Когато срещнах майка ти, носех очила като на Джон Ленън и имах коса дълга до средата на гърба ми. Не знаех как изглеждат ножиците или самобръсначката. Баща й не ме харесваше заради външния ми вид и възгледите ми. Но тя и аз виждахме света по един начин. А само това бе от значение. Беше сряда, когато за пръв път видях майка ти на университетската поляна с чарлстони и с бял потник, въртейки дългата си кафява коса, с втренчен поглед. Отидох до нея и я попитах какво гледа. „Тази майка-птица храни малките си. Не е ли красиво?“ каза тя. „Това е гарван!“ и тя цитира няколко реда от Едгар Алън По. Аз се засмях. „На какво се смееш?“ попита ме тя. А аз й казах, че това е гарга, не гарван. „О, това получавам от цяла нощ купонясване!“ каза тя, смеейки се с мен. „Но те не са ли еднакви красиви?“. И аз й казах точно там, точно тогава, че те са. Но тя бе по-красива!

— Ти си казал това?

— Не трябваше да ти го казвам. Особено частта с купонясването!

— Мама винаги ми е казвала, че така съм получила името си[1], но не е споменала купона!

Благодарях на вселената, че в онзи ден родителите ми са гледали гарван, а не катерица. Последствията щяха да бъдат катастрофални.

— Тате, какво да правя?

— Сама трябва да го разбереш! Но ако топката се приземи на полето ти, не я забивай в оградата. Просто отвори очи и я удари.

Взехме салатата ми за вкъщи, тъй като не можах да я изям, едновременно с тенис метафорите.

Бях напълно объркана. Не знаех какво да правя. Да ударя топката или да изчакам да дойде при мен? Баща ми си говореше с негов приятел, когато чух някой да казва: „Слабо играеш, Рейвън!“ обърнах се и видях Мат, облегнат на предното игрище.

— Аз не мога да играя! — отговорих изненадана. Огледах се за Тревър.

— Не говоря за тениса.

— Не разбирам!

— Говоря за училището, за Тревър. Не се притеснявай, няма го тук.

— Следователно се опитваш да направиш нещо с мен? — попитах, стискайки здраво ракетата си. — Тук, в клуба?

— Не, опитвам се да го приключа! Имам предвид какво прави на теб и Беки и на всички останали. Дори и на мен. А аз съм му най-добрият приятел. Но ти се лепваш за всеки. А дори не ни харесваш — засмя се той. — Ние се държим ужасно с теб и ти все пак приемаш Тревър за всички нас.

— Да не би Шпионската телевизия да е тук? — огледах се за скрити камери.

— Ти придаваш пикантност на този град с твоите плашещи дрехи и отношението ти. Не те интересува какво мислят хората за теб, а този град се крепи на това какво мислят хората.

— В магазина за подаръци ли се крие Тревър? — попитах, взирайки се.

— Снежният бал наистина промени мнението на много хора. Тревър използваше всички и накрая ги правеше на глупаци. Мисля, че това бе нашият момент да осъзнаем всичко.

Осъзнах, че няма скрити камери или Тревър. Мат не се шегуваше.

— Искаше ми се Александър да те чуе! — накрая казах. — Не съм го виждала и се страхувам, че никога няма да го видя. Тревър развали всичко! — казах аз, а очите ми започнаха пак да се насълзяват.

— Майната му на Тревър.

Няколко хора се обърнаха сякаш не бе учтиво да се ругае в клуба, макар много от тях да го правеха, когато не улучеха.

— Трябва да тръгвам, Рейвън! Ще се видим — каза Мат и си тръгна.

— Хубаво е да срещнеш стар познат, Рейвън! — каза баща ми, приближавайки с красив мургав мъж, след като Мат напусна.

— Хубаво е да те видя, Рейвън! Мина доста време. Изглеждаш толкова пораснала. Нямаше да те позная без червилото. Помниш ли ме?

Как да го забравя? Първия път, когато влязох в Имението, прозореца на мазето, червената шапка. Топлата целувка от красивото ново момче, което се опитваше да мине.

— Джак Патерсън! Разбира се, че те помня, но не мога да повярвам, че ме помниш!

— Винаги ще те помня!

— Вие от къде се познавате? — попита баща ми.

— От училището! — отговори Джак с блясък в очите.

— Е, какво става? — попита ме Джак. — Слуховете разправят, че тези дни влизаш в Имението през вратата.

— Е, така беше, но…

— Джак скоро се премести пак в града и пое магазина на баща му! — обясни баща ми.

— Да, минете някой ден — каза Джак. — Ще ви направя отстъпка!

— Продаваш ли кубинки и черна козметика?

Джак Патерсън се засмя.

— Предполагам, че някой неща не са се променили.

Мат внезапно се върна.

— Готов ли си, Мат? — попита Джак.

— Познаваш Мат? — попитах учудено аз.

— Братовчеди сме! Радвам се, че се върнах — имам няколко възражения относно групата, с която се движи.

Бележки

[1] Рейвън (анал.) — гарван — Б.пр.