Уилям Сароян
Живите и мъртвите (4)

IV

Пиенето отваря очите, усилва вътрешното зрение, пробужда собственото аз. Очите все по-слабо различават предметите на този свят и все по-ясно предметите, образите и ритъма на другия: просторната, безгранична и величествена вселена на спомена, истинската и вън от времето земя на историята, на човешката легенда за този свят. Всичко това, разбира се, е докато човек е пиян. После великолепието се измества от бунта и беззаконието на сетивата, а законът за земното притегляне отива по дяволите, някъде между комедията и трагедията. Разстоянията стават нереални, а плътта и духът вече не съществуват самотни в единство на мястото и времето, а са по всички места и през всички времена, включително и бъдещето. Накратко, човек достига нелепото и славно положение на глупак.

Появяват се на бял свят жестовете, драматични и значителни, казващи „Зная“ на езика на изкусните крайници в движение. Главата кима за да и не. Езикът се развързва в хаоса на милиони езици. Духът се смее, тялото скача и седнал на малката маса в тъмната кръчма, човек успява някак си да отпътува до всички места по света, връща се и тръгва отново, жестикулира и декламира, клати глава и се смее, пее и подскача.

Понапих се малко, докато седях на малката маса, а Никора, моят духовен наставник, идваше и си отиваше, казваше ми какво да правя и какво да не правя, за да бъда щастлив на този свят.

Дощя ми се и Паула да е при мен, да седи срещу мен на масата, да виждам кръглото й бяло лице с меланхоличен поглед и пълните с меланхолия устни, вирнатото й меланхолично носле и малките й меланхолични уши, кестенявата й меланхолична коса и ми се искаше да взема топлата й меланхолична ръка и да се разхождаме с нея из меланхоличните улици на тъмния ни меланхоличен град и да стигнем в просторната меланхолична стая с чудесно меланхолично легло, да си легна с красивото й меланхолично тяло и през цялата нощ да водим тих меланхоличен разговор между продължителните меланхолични прегръдки, а на сутринта да се пробудим от дълбокия меланхоличен сън и да прикрием меланхоличната си голота с евтини меланхолични дрехи и после да излезем за една голяма и весела закуска.

Ето защо се запътих към телефонната кабина, пуснах монета и набрах номера. Изглежда съм набрал грешен номер или съм забравил правилния, защото момичето, което се обади, не беше Паула. Гласът й не беше тих и меланхоличен като на Паула: имаше висок меланхоличен глас.

Съдба, казах си аз, или нещо подобно, затова заговорих момичето. Телефонът е голямо изобретение. Ако набереш погрешно номера, разликата не е кой знае колко голяма, защото все пак говориш с момиче, макар и да не е същото, което си имал предвид, и всичко се приписва на съдбата, леко подпомогната от благородната техника на нашето време.

И каква полза да набереш грешен номер, ако не си поговориш малко? Нима в това да затвориш телефона на момиче с висок меланхоличен глас само защото никога не си го виждал, има доброта и християнска обич към ближния?

— Млада госпожице — започнах, — аз съм си пийнал малко от онова глупаво уиски в Баръл Хаус на Трета улица. Хванете първия трамвай и елате право тук да пием по едно. После ще вземем такси, ще отидем в ресторант „Юнивърс“ на авеню Колъмбъс и ще вечеряме печено пиле със спагети. Ще поседим на масата, ще поговорим и после ще тръгнем из града да погледаме. Като се уморим, ще отидем на кино или, ако предпочитате, ще отидем на едно комунистическо събрание, ще пеем заедно с другарите Интернационала и ще мразим до смърт богатите.

Момичето затвори телефона със силен меланхоличен трясък. Набрах отново номера, телефонът иззвъня веднъж, два пъти, три пъти и накрая чух гласа на Паула.

Говорехме по жицата и гласовете ни преминаваха под града или над него и всеки от нас беше невидим за другия, а в същото време още хиляди хора говореха един с друг.

— Ало — обади се Паула.

— Ало — казах аз.

— Как си? — попита Паула.

— Отлично, а ти как си?

— Добре — отвърна тя. — Какво има?

— Нищо — отвърнах. — Има ли нещо?

— Гласът ти е много сериозен.

— Един момент — казах аз. — Искам да си запаля цигара.

— Добре, и аз искам да запаля.

Вдъхнах дима и почнах да се чувствам все по-малко весел.

— Ало — обадих се аз.

— Ало — отвърна тя.

Чух я да издишва дима и дори това звучеше меланхолично. Виждах кръглото й меланхолично лице.

— Как си Паула?

— Добре, а ти, Майк?

— И аз съм добре.

— Струва ми се, че и двамата не се чувстваме много добре.

— Не, аз се чувствам отлично.

— Снощи бях на кино — рече Паула.

— Чудесно. Хубав ли беше филмът?

— Много. Също като в живота.

— Плака ли? — попитах я.

— Не — отвърна тя, — смях се. Беше за едно момче и едно момиче. Влюбени. Ново хрумване в киното. Отначало имаха много грижи, но накрая се ожениха.

— И какво стана после?

— Филмът свърши — отвърна Паула.

— Това е буржоазна пропаганда — казах. — И аз веднъж гледах един такъв филм. Там също се ожениха.

— Може да са били същите момче и момиче.

— Жената и мъжът изобщо.

После се вбесих от себе си, че пак почнах да се правя на остроумен. Не казвах това, което исках, тъй както исках да го кажа, и това ми разваляше настроението.

— Чуй ме, Паула, по дяволите тези глупости.

— По дяволите наистина.

— Паула — казах аз, — излез и ела да вечеряме заедно.

— Не мога, тъкмо се канех да излизам.

— С кого?

— С един мой приятел.

— Ясно, но кой?

— Един млад адвокат, не го познаваш — отвърна Паула.

— За какво ти е да излизаш с един млад адвокат?

— Той е много интелигентно момче — каза тя.

— Това няма значение.

— Знам.

— Кажи му, че си болна и ела да вечеряме заедно.

— Не мога.

— За какво изобщо става дума?

— Ние ще се оженим — отвърна Паула. — Също като на кино.

— Шегуваш се.

— Виж другата неделя в „Игзаминър“ — каза Паула. — Моята снимка, неговото име.

— Боже господи!

— Аз го обичам — каза Паула.

— Положително — казах аз. — Изглеждаш ужасно влюбена. Ти си луда.

— Отиваме на Хавайските острови — рече Паула.

— Слушай, Паула — казах. — Искам да те видя тази вечер. Щом искаш, омъжвай се. Това не ме интересува. Но тази вечер искам да те видя. Докога ще бъдеш с младия адвокат?

— Не може. Като се върнем от Хавайските острови, ще живеем в голяма къща на възвишенията, в Бъркли.

— Ти си луда.

— Може да съм, може и да не съм. Скоро ще разбера.

— Бих искал да видя адвоката.

— Не може.

— Жалко.

Мълчахме половин минута.

— Е, добре, може и да се срещнем случайно някога на улицата — казах аз.

— Положително — обади се тя. — Светът е малък. Довиждане, Майк.

— Довиждане, Паула.

Върнах се на малката масичка и Ник пак почна да ми носи уиски. Колкото повече пиех, толкова по-зле се чувствах. Като излязох навън, беше почнало да вали. Дъждът беше чудесен, а въздухът чист и хубав. Тръгнах по влажните меланхолични улици към клуба Рено на Гиъри стрийт. Влязох, открих място на една маса за покер, седнах и си купих жетони за десет долара. Когато съм пиян, имам добър късмет. Апостолос, гъркът-барман, раздаде картите. Играх около два часа и излязох с четири долара печалба.

После тръгнах по Филмоор стрийт към събранието на комунистите и заизкачвах стъпалата.

— Аз съм пиян, казах си, а Паула ще се омъжи за адвокат, Пит пък иска да спасява света, баба ми е пълна с носталгия по Армения, а жената на Ник пак чака дете, и слушайте, другари, ако се подхлъзна по тези стъпала, ще падна и ще си счупя главата, другари. Каква полза, ако всеки има хляб, другари, каква полза, ако всеки има торта, другари, каква полза, ако всеки има всичко, всичко не е достатъчно, другари, и живите не са живи, братя, живите са мъртви, братя, дори живите не са живи, братя, и нищо не можем да сторим за тях.