Уилям Сароян
Живите и мъртвите (2)

II

По-късно в стаята влезе баба. Гледаше мрачно наоколо и мърмореше под носа си. Вдигна една книга от масата, разгърна я, загледа се в странните знаци, после шумно я затвори, ядосана и нетърпелива, сякаш на света нямаше нищо по-жалко от една книга.

Разбрах, че й се приказва, затуй се престорих на заспал.

Баба ми беше по-истинска дама от всички дами, които съм имал честта да срещна. И може би тя е най-истинската дама между всички познати от седемдесети набор, но винаги съм твърдял, че всяко нещо си има време и място. В тази смахната страна открай време има детски състезания, но никога не съм чувал за състезания между баби. А моята баба би спечелила сребърната купа, златната или синя лента на всяко бабешко състезание. Много я обичах, но ми се спеше. Не можеше да чете и да пише, но какво от това? Знаеше за живота повече, отколкото Джон Дюи и Джордж Сантаяна^[1], взети заедно, а това не е малко. Попиташ ли я колко е две по две, цялата ще кипне от яд и ще ти каже да не я дразниш с детинските си въпроси, но въпреки това си е гениална.

— Преди четирийсет години — почна тя — попитали онази глупачка Оскан за пътуването й до село Гълтик, а тя станала и рекла, че там имат кокошки и като искат да ги повикат, казвали кът-кът-кът. Имали и крави, кравите обикновено викали с му-му-муу.

Беше страшно ядосана от тези думи на глупавата жена. Спомняше си старата родина и някогашния живот и усетих, че след малко ще започне да ми разправя за мъжа си Мелик и ще се развика, затова станах и й се усмихнах.

— Та това ли е всичко, което разказала? — попитах. — Кът-кът-кът и му-му-муу?

— Тя е глупачка — каза баба. — Сигурно затуй я пратиха да се учи на четмо и писмо. Накрая се омъжи за някакъв дето куцаше с левия крак. Търкулнало се, вика, гърнето и си намерило похлупака! Що не излезеш да се поразходиш из парка, виж какъв хубав ден!

— Мислех да му ударя една следобедна дрямка.

— За бога — рече баба, — моят Мелик яздеше от сутрин, та до среднощ на черния си кон през планини и гори, пиеше, пееше. Щом се зададеше, хората от града хукваха да бягат и се изпокриваха. Пред него трепереха дивите кюрди от пустинята. Срам ме е за теб, като те гледам по цял ден да безделничиш сред тия пусти книги.

Взе първата попаднала й книга, отвори я и се загледа с отвращение в буквите.

— Що за език е това!

— Това е една велика книга от велик човек — казах аз, — Достоевски се казва. Русин.

— И какво разправя той?

— Всичко — рекох. — Че трябва да обичаме ближния си и да бъдем добри към слабите.

— Все лъжи — каза баба ми. — Кое племе на земята е било добро към нашето племе? Посред зима той замина за Истанбул.

— Кой? — попитах.

— Мелик — извика тя. — Собственият ми мъж. — В гласа й долових горчивина. — Кой друг ще посмее да се отправи на такъв път посред зима? От Истанбул ще ти донеса пъстър шал — вика, — ще ти донеса гривна и огърлица. Разбира се, беше пиян, но нали ми е мъж! Родих му седем деца, преди да умре. И още щях да му родя, ако не бяха го убили — изхлипа тя.

— Чувал съм, че бил жесток човек — казах аз.

— Кой е говорил така за мъжа ми? Не понасяше глупци и хилави — каза тя. — Да беше се помъчил и ти да станеш като него.

— Мога да яздя — отвърнах. — Освен това и аз обичам да си пийвам и да пея.

— В тази страна? — рече баба. — Че къде в тая страна можеш да идеш с кон?

— С кон ли? Ами до народната библиотека.

— И ще те бутнат в затвора — каза тя. — А коня къде ще оставиш?

— Ще го вържа за някое дърво — отвърнах. — Пред народната библиотека има пет-шест дръвчета.

— Ти само се качи на кон и в тази страна веднага ще те вземат за луд.

— Те и без това вече са ме взели — казах. — Клеветата се разпространява като горски пожар.

— И това не те ли интересува?

— Хич не ме интересува. Че трябва ли?

— Може да са прави.

— Това е мръсна лъжа — казах аз.

— Здравословно е да не те харесват — рече баба. — Моя мъж Мелик го мразеха и приятели, и врагове. Жестоко го мразеха, той си го знаеше, и все пак всички се преструваха, че го обичат. Страхуваха се от него, затуй се правеха, че го обичат. Искаш ли да изиграем един скамбил? Ето ти картите.

Тя отново бе самотна като младо момиче.

Станах от леглото и седнах срещу нея на масата. Запалих по една цигара за нея и за себе си. Тя разбърка тестето, раздаде по три, обърна горната карта и почнахме.

— Десет цента ли? — попита ме тя.

— Десет или петнайсет — отвърнах.

— Тогава петнайсет, само че аз играя много по-добре от теб — заяви тя.

— Може да имам късмет.

— Не вярвам в късмета — каза тя, дори и на карти. Вярвам само в това да мислиш и да знаеш какво правиш.

Приказвахме, играехме и аз загубих три игри. Платих й, само че й дадох половин долар.

— Толкоз ли трябваше да ми дадеш? — попита тя.

— Малко по-малко.

— Да не лъжеш?

— Никога не лъжа — казах аз. — Имам да ти давам четирийсет и пет цента. Дължиш ми пет.

— Пет цента ли?

— Или един петак.

— Имам три пенита — каза тя. — Ще ти върна сега три и ще имам да ти давам две.

— Аритметиката ти се подобрява — отбелязах.

— Американските пари ме объркват — каза тя, — но пък и никога не си чувал да са ме измамили, нали?

— Никога — признах аз.

— Не смеят — рече тя. — Аз си броя парите цент по цент и ако някой е наблизо, карам го и той да ги преброи. Имаше в Ханфорд един бакалин-крадец, Дикранян. Три цента повече ми взе. За шест фунта сирене. Накарах пет души да ми ги преброят. Взел ти е три цента повече, казват ми те. Почаках една седмица и пак отидох в магазина му. За тия три цента задигнах три пакета цигари. Да откраднеш от крадеца — и сам господ би се разсмял на това. Никога цигари не са ми се услаждали тъй, като тия от Дикранян. Пет души ми ги преброиха. А той да ме вземе за проста бабичка. Помислил си, че може да ми погоди такъв номер. Връщам се в магазина и дума не казвам. Добро утро, добро утро. Какъв хубав ден, какъв хубав ден. Един фунт ориз, един фунт ориз. Обръща се да отмери ориза, а аз грабвам трите пакета цигари. Ха, ха! — разсмя се баба. — Да откраднеш от крадеца, а отгоре господ да се смее.

— Но ти си взела много повече — казах аз. — Взела си петнайсет пъти повече.

— Петнайсет пъти повече? — учуди се баба. — Той ми взе три цента, аз му взех три пакета цигари, ни повече, ни по-малко.

— Добре де, може би все пак е едно и също, но наистина ли вярваш, че бог се е смеел, когато си откраднала от крадеца?

— Разбира се, че вярвам. Не е ли казано на три различни езика — арменски, кюрдски и турски?

И тя каза пословицата на турски и на кюрдски.

— Ще ми се и аз да говоря тези езици — казах аз.

— Кюрдският — рече баба — е език на сърцето. Турският е музика. Турският ромоли като винен поток, плавен, нежен и многобагрен. Нашият език — извика тя — е език на горчилката. Усетили сме много от вкуса на смъртта и езикът ни е натежал от ненавист и гняв. Чувала съм само един човек, който можеше да говори нашия език тъй, сякаш е език на богоподобните.

— Кой беше този човек? — попитах.

— Мелик — отвърна баба. — Моят мъж Мелик. Биваше ли трезвен, говореше меко, гласът му беше богат, дълбок и благороден, а като се напиеше, ръмжеше като лъв — да си помислиш, че сам Бог на небето ридае и проклина племената по земята. Не съм чувала никой друг да говори така, бил той пиян или трезвен, ни един, нито тук, нито в старата родина.

— А когато се смееше? — попитах.

— Когато Мелик се смееше — каза баба, — сякаш океан от бистра вода се надига с радост към луната.

Казах ли ви, че моята баба би спечелила всяка купа или почетна лента на света!

Сега тя отново бе гневна, озлобена, с онази трагична поезия на своята раса.

— И никой от вас опег-цапег келемета не е като него — извика тя. — Само синът ми Вахан малко прилича на него, и освен Вахан всички вие сте чужденци за мен. Туй ми е най-голямата мъка.

Опег-цапег е непреводимо. Ще рече вероятно събрани от кол и въже и когато се каже за някого, означава, че той няма никаква особена стойност за човечеството. Дори тъкмо обратното, той е само един глупак в повече, колкото да го включиш в статистиката и после да го забравиш. Накратко, кой да е.

— А когато плачеше? — попитах пак аз.

— Никой не е виждал мъжа ми да плаче — каза баба. — Когато другите мъже се криеха по къщите си и ужасяваха жените и децата с ридания, моят мъж яздеше по баирите, пиян и с псувни. Ако е плакал сред ридовете, плакал е сам и единствен бог е бил свидетел на неговата слабост. Но винаги се връщаше, ругаеше по-високо от всякога, а аз го слагах да си легне, сядах до него и го гледах в очите.

Седна с въздишка и отново се втренчи мрачно в стаята.

— И тези книги! — каза тя. — Не знам какво се надяваш да научиш от книгите. Какво има в тях? Какво очакваш да научиш с четене?

— И аз самият се чудя понякога.

— Всичките ли си ги чел?

— Някои по два-три пъти — отвърнах. — Някои само по страничка оттук-оттам.

— И какво се казва в тях?

— Нищо особено. Понякога в тях има светлина и смях, а друг път обратното, мрак и гняв. Но не много често.

— Да, само че тия, дето са ги научили да четат и пишат, винаги са били най-глупавите и от тях излизат най-лошите съпруги. Тази малоумна Оскан уж ходи на училище, пък като стана да говори нищо друго не можа да каже освен: „Там имат кокошки и като ги викат, казват кът-кът-кът“. На това мъдрост ли му викаш?

— Това е невинност — казах аз на английски.

— Не разбирам този невъзможен език — рече тя.

— Чудесен език.

— Защото си роден тук и не можеш да говориш никакъв друг език, ни турски, ни кюрдски, ни думичка арабски.

— Не затова, а защото на този език е говорил и писал Шекспир.

— Шекспир ли? Кой е пък този? — попита баба.

— Най-великият поет, когото светът познава.

— Глупости — рече баба. — Имаше един странстващ певец, който дойде в нашия град, като бях дванайсетгодишно момиче. Беше грозен като сатаната, но можеше да декламира стихове на шест езика, по цял ден и цяла нощ, и нито една думица не беше написана, нито една наизустявана, всеки стих се раждаше, докато стоеше пред хората и декламираше. Наричаха го Лудия Маркос, а хората му даваха дребни пари и колкото повече му даваха, толкова повече се напиваше, а колкото повече се напиваше, толкоз по-хубави стихове измисляше.

— Да, но всяка страна, народ и време си имат свой собствен вид поети и свое собствено разбиране за поезията. Английските поети са писали, вашите са рецитирали.

— Но щом са били поети — рече баба, — защо са писали? Поетът живее, за да пее. Или ги е било страх, че хубавите неща ще се загубят и забравят? Защо са записвали всяка своя мисъл? Страхували са се, че нещо ще се загуби?

— Вероятно затова — отвърнах аз.

— Искаш ли да похапнеш? — попита баба. — Има зелева супа и хляб.

— Не съм гладен.

— Довечера ще излизаш ли пак?

— Да. Довечера в града ще има едно важно събрание на философи. Поканен съм да слушам и да се уча.

— Защо не се откажеш от всички тия глупости?

— Не са глупости — отвърнах аз. — Тези философи ще обяснят как може да направим от този свят нещо по-хубаво, рай на земята.

— Глупости — каза баба. — Този свят си е все онзи, който всички хора знаят, каквото си поискаш, има го.

— Това са буржоазни приказки — казах аз на английски. — Тези философи — продължих на арменски — са загрижени за съдбата на бедните. Искат богатството на богатите да бъде споделено и от бедните. По този начин, твърдят те, всичко ще се оправи и всички ще бъдат щастливи.

— Всеки е беден — рече баба. — И най-богатият човек на земята е беден, колкото най-бедния. По целия свят нищета на духа. Никога не съм виждала толкова алчност у хората. Дай им всичките пари на земята и пак ще са бедни. Има нещо между тях и бога.

— Те не вярват в бога — рекох аз.

— Все едно вярват или не, пак става дума за нещо между тях и бога. И аз не вярвам в злото, но това не значи, че злото не съществува.

— Добре казано. И тъй, излизам, просто да чуя какво ще кажат.

— Значи, трябва да остана сам-сама в къщи? — рече тя.

— Иди на кино, нали знаеш как да идеш до кварталното кино? Не е далеч. Тази вечер дават хубав филм.

— Сама? И през ум няма да ми мине.

— Тогава ще отидем утре заедно. Довечера можеш да слушаш радио. Рано ще се върна.

— Нямаш ли някакви книги с картинки?

— Имам, разбира се — отвърнах.

Подадох й една книга, озаглавена „Животът на кралица Виктория“, пълна с портрети на тази добра стара дама.

— Ще ти хареса тази дама — казах аз. — Била е кралица на Англия, но вече не е жива. Книгата е пълна с картинки — от рождението до смъртта й.

— Аха, хубаво момиче е била — рече баба, поглеждайки една картинка от детските години на кралицата. — Ах, ах, жалко за добрите, които са мъртви — и баба ми се запъти през хола към кухнята.

Съблякох се и се мушнах под топлия душ. Водата освежаваше кожата ми и аз запях.

Облякох си чисто бельо и тъмен костюм. Отидох в кухнята, целунах ръка на баба и излязох от къщи. Тя бе застанала отпред, до прозореца и гледаше надолу към мен.

После отвори прозореца и показа глава.

— Мойто момче! — извика тя. — Пийни си нещо. Не бъди толкова сериозен. Това ти го казва една възрастна дама с почетна лента.

— Добре.