Уилям Сароян
Живите и мъртвите (3)

III

Добре, животът има своето начало, човек изживява всеки миг — насън или наяве, съзнателно или несъзнателно, а началото остава тъй далеч в миналото, както е краят в бъдещето и разхождайки се из града, като по чудо, без да изпитвам болка, аз гледах света и почнах да си спомням. Понякога, дори в изкуствения и фантастичен свят, който сме си създали, ние успяваме някак да достигнем едно състояние в живота, в което болката не съществува и за момента изглежда завинаги нереална. Като по чудо, извън болката, казвам, защото на това място, в това съчетание от неща и идеи, което наричаме свят, болката да живееш изглежда по-естествена, отколкото отсъствието на болка. Причината е следната: напрежението (а не лекотата) е основен движещ принцип в нашия живот на този свят. Всяко нещо, дори и най-простото, изисква усилия, за да бъде извършено, а за мен това положение на нещата е неестествено.

И нямам предвид бездействието, което неизбежно води до израждане; говоря само за леснината да не полагаш усилия. За онази леснина, която притежават по природа всички живи същества освен човека — птицата, рибата, котката, влечугото; имам предвид вътрешната лекота, вродената свобода на формата, вродената истинност на съществуванието.

Говоря за съществуванието, но в този свят лекотата и истинността са много трудно постижими поради многообразните препятствия, притиснали духа и тялото на човека от всички страни: непоносимите и объркани идеи на цивилизацията, лабиринтите на съвременния свят, в които сме родени и от които, види се, никога няма да успеем да се измъкнем, и преди всичко нашето пленничество в милионите заблуди от миналото, някои от тях благородни, някои почти величествени, други почти божествени, но мнозинството — порочни, печални и нищожни.

Знаем, че сме заловени в този лабиринт, и всичко, което вършим, е изпълнено с безверието на това наследство от заблуди и всичко, което вършим, е болезнено и трудно, дори и най-простите функции на живите същества, дори просто съществуванието, дишането, растежа, а нашето страдание нараства непрекъснато от нетърпението, неудовлетвореността и ужасната надежда, която, ако не с друго, ни влудява с това, че осъществяването й изглежда невероятно. Нашата надежда за освобождение, за внезапно дошла невинност и облекчена реалност, внезапна и всевечна естественост на движенията, внезапно богоподобие.

Така ние в отчаянието си се обръщаме към очевидното в нашите проблеми, към материалното и си казваме, че ако всички хора имаха достатъчно хляб, подслон и удобства, всичко на земята отново щеше да бъде хубаво и човекът ще си възвърне истинността на своята природа и радостта.

Както и да е, вървях си из града в пет следобед, подсвирквах си една комична американска песничка и за миг се почувствах съвсем истинен и облекчен, чувствах се с една дума някак лично щастлив, когато внезапно и явно без причина, или поне без никаква нова причина, целият свят, заловен във времето и пространството, ми се стори абсурден, едно безумие и вместо да ми стане драго, което щеше да бъде по-философско, аз се отчаях и почнах да се присмивам над всички трагични усилия на човека, бил той жив или мъртъв.

На всичко отгоре видях на един прозорец дете, което гледаше света и плачеше и това също ми разкри основната грешка в нашите усилия, защото ако едно невинно дете не може да открие доброто в света, тогава наистина в този свят трябва да има много малко добро. И ние всъщност не правим нищо друго, освен че растем и приемаме, защото да приемаш е много по-лесно, отколкото да отхвърляш и се залъгваме с вярата, че всичко е добро, макар че всъщност всекидневно изстрадваме достатъчно болка, за да ни е ясно, че нищо не е в ред.

Казах си, че в такъв случай най-добре ще е да пийна нещо, но това щеше да бъде най-позорно измъкване, защото измъкне ли се човек, той отива в нищото или най-малкото в една още по-безредна вселена, макар и по-великолепна от нашата собствена, а после се завръща с наранени чувства и зашеметен дух към току-що изоставеното място.

Пияницата е най-абсурдният индивидуалист, най-крайният егоист, който се въздига и пада единствено във владенията на собствените си сетива, макар че пияниците са били и дълго ще бъдат най-близките до бога деца, най-истинните поклонници на вселената.

Лудост, казах си, идиотщина, разсипия, грешки, жестокост, цинизъм, ужас, гордост и перчене, болка и нищета, раждането и децата на земята, завинаги загледани през прозореца, разплакани от чуждото за тях място. Разбира се. Дайте им учението на Маркс, дайте им възможността да се родят в Русия и те няма да се заглеждат през прозореца, а ще тичат по улиците на Москва като планински козлета, ще се смеят и никога няма да познаят скръбта, защото Маркс е по-благороден отец и от бога, амин.

Взех да се омърлушвам. Опротивях си сам на себе си или както би казала баба ми на арменски, станах меланхоличен, което е естественото ми състояние, освен когато съм сред другите. Тогава естественото ми състояние е да се противопоставям на възможните грешки със съответния смях, защото смехът, макар и твърде безполезен, е поне по-малко вреден от грешката и не тъй надут като сляпата искреност, безкрайно по-опасна от абсолютната безотговорност. Фактически аз обожавам онези мъдри хора, които са приели трагичния дълг да бъдат безотговорни дотогава, когато искреността ще стане естествена и благородна, а не превзета и порочна, каквато е сега.

Отивах към Баръл Хаус на Трета улица, онези улици в Сан Франциско, където човешката мизерия вилнее в кошмарните образи на същества, някога живи, а сега разпиляни, както силният вятър разпилява натежалия от семе цвят или смачкани като насекомо, което все пак се влачи, тласкано към движение от животеца в него, тленни тела, умъртвени души, минаващи по улицата, отивайки до никъде и връщайки се никъде.

А аз стоях на улицата чист, спокоен, сигурен, вън от всяка опасност и разгневен на себе си и на този свят, дето сме причинили всичко това на тези хора, и се питах какво възнамерявам да сторя за тях. Във въздуха витаеше силната миризма на страх, на загниване, загниването на плътта, на духа, разпиляване на животинската енергия, примесена с миазмите, бликащи от вратите и прозорците на евтини ресторантчета, и аз си казах: Дишай дълбоко, поеми дълбоко в дробовете си вонята на човешката смърт, на човешкия живот, който все пак е мъртъв, най-отвратително мъртъв и все пак жив. Нека отвратителният въздух на тази смърт подхранва кръвта ти и нека тази смърт бъде твоя смърт, защото тези хора са твои братя, защото всеки от тях си ти самият, и когато те умират, умираш и ти, а не могат ли да живеят, не можеш да живееш и ти; въпреки че си напуснал този свят и си навлязъл в своя собствен свят, ти пак ще умреш.

И какво да направиш за това? Ето един човек, който може да бъде спасен. Едно момче, много по-младо от теб, разкъсано от жестокостта на света, и все пак достатъчно младо, за да бъде спасено. Какво правиш ти за него? И момчето отминава покрай теб, сляпо, глухо и нямо, все пак живо, пълзи като смачкано насекомо, тласкано към още малко, още един миг живот, нищета и ужас.

И този куц старец с нозе, спънати от примката на годините страдание, с лице, напомнящо маска на пъклено изчадие, ала все пак земно. Какво правиш за него?

Бъди джентълмен и му дай стотинки за кафе и поничка. Унижи го пак, дай на треперящата му ръка да се затвори около дребната монета, на разбитото му сърце — да се затвори около евтината благотворителност на силните и сигурните. А старецът отминава и отсреща на улицата дрипавите светци от Армията на спасението проповядват и се молят, пеят и просят от гладните милостиня, с която да разпространяват светото писание на истината, а хората не им дават никаква милостиня.

Когато настъпи революцията, тези хора ще бъдат като богове, а синовете им ще идват на земята невинни и непокътнати, в тях няма да съществува и зародиш на греха, завистта, жестокостта или омразата и те ще израстват като по-велики богове и от бащите си, а дъщерите на тези мъртви хора ще се движат по земята с котешката сила, грация и увереност на тигрици от джунглата, и когато дойде революцията, ще свърши цялата нищета по земята и всички заблуди.

Наистина. А това, което можеш да сториш, е да се правиш на кривоглед, сляп или глух, да крачиш, препъвайки се, през гнусотията на света, да се смееш и да пееш.

Влязох в Баръл Хаус и седнах на една маса.

Никора, келнерът, дойде, забърса масата, но остави дъската влажна и застана мрачен, леко пиян, а тъмното му италианско лице бе изморено и загрижено, малко безразлично… Цял куп грижи на този свят, паезано, но нали си имам добра работа: по цял ден пия и какво ме интересуват грижите? Никора има жена и две деца, а когато настъпи революцията, ще поднася напитки на своите братя в голяма градина, огряна от слънцето.

— Здравей, Ник — казах аз.

— Здрасти, момче. Едно малко сигурно?

— Да — отвърнах. — Как е жена ти?

— Добре е — отвърна той. — Всъщност не е съвсем добре, защото пак чака дете.

— Честито! — казах аз, а той се запъти към бара да вземе поръчката.

Сложи чашата пред мен и ми заговори:

— Да ти кажа, момче, послушай ми съвета — не се жени. Отначало жената, после децата, после наема, после хляба, после детето паднало и си счупило ръката, после жената се разревала, после се напиваш и чупиш прозореца и съдовете, после идва шуреят и си имате разправии, после му теглиш един бой, после затвора, после седиш в килията и си мислиш… Боже господи, да не си луд да се жениш, момче! Да ти кажа, не ми се гледат угрижени приятели.

— Добре, Ник — казах аз.

Глътнах уискито и там, откъдето мина, всичко в мен пламна. Почувствах се по-добре, един голям жест на света, развеселих се и в същото време станах много горд, с една дума кой съм аз!

Не се грижете за мен, приятели, грижете се само за себе си, момчета: на мен всичко ми е наред, момчета. Поръчах на Ник да ми донесе още едно уиски, защото усетих, че ще ми стане още по-добре, ще пия и ще се смея, както се е смял дядо ми Мелик, когато се е напивал в старата родина. Ник ми го донесе и аз го обърнах, всичко е наред, момчета, и му казах да ми донесе още едно, той ми донесе, изпих и него, всичко е Окей, момчета, после още едно, после се разсмях, но не гласно, а вътре в себе си, отново завърнал се в старата родина, яхнал черния кон, препускайки из баирите с ругатни и песни, завърнал се към началото.