Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (7) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Изчезналите гости

Подготвяхме се да посрещнем тържествено лабуцилците. Слънчевата система никога не беше приемала гости от толкова далечна звезда.

Първия сигнал на лабуцилците прие станцията на Плутон, а след три дни Лондейлската радиообсерватория установи връзка с тях.

Гостите бяха още далече, но космодрумът Шереметево-4 беше напълно готов за посрещането им. Момичетата от „Червена роза“ го обкичиха с цветни гирлянди, а участниците във Висшите поетични курсове подготвиха литературно-музикален монтаж. Всички посолства си запазиха места на трибуните, а кореспондентите спяха в бюфета на космодрума.

Алиса живееше наблизо, на вилата във Внуково, и събираше растения за хербарий. Искаше й се нейният хербарий да стане по-хубав от тоя на Ваня Шпиц от групата на големите. Затова Алиса не вземаше участие в подготовката на тържествената среща. Тя дори не знаеше нищичко за нея.

Пък и аз нямах пряко отношение към тази среща. Моята работа щеше да започне след кацането на лабуцилците.

А в същото време събитията се развиваха така.

На 8 март лабуцилците съобщиха, че излизат на кръгова орбита. Горе-долу по това време стана трагичната случайност. Вместо лабуцилския кораб станциите за насочване засекли изгубения преди две години шведски спътник „Нобел-29“. А когато грешката бе открита, лабуцилският кораб беше изчезнал. Вече беше преминал към приземяване и връзката с него временно се прекъсна.

На 9 март в 6:33 лабуцилците съобщиха, че са кацнали в район с координати 55°20’ северна ширина и 37°40’ източна дължина, според земната система, с възможна грешка от петнадесет минути, тоест недалеч от Москва.

След това връзката се прекъсна и се оказа, че е невъзможно да бъде възстановена, с изключение на един случай, за който ще спомена по-късно. Установи се, че земната радиация е извадила от строя приборите на лабуцилците.

В същия момент стотици коли и хиляди хора се втурнаха към района на приземяването. Пътищата бяха задръстени от желаещите да открият лабуцилците. Космодрумът Шереметево-4 опустя. В бюфета не остана нито един кореспондент. Небето на Подмосковието бе накичено с хеликоптери, винтокрили, орнитоптери, вихролети и други подобни летателни апарати. Изглеждаше, сякаш облаци от огромни комари бяха надвиснали над земята.

Дори ако корабът на лабуцилците бе потънал вдън земя, пак щяха да го открият.

Но не го намериха.

Нито един от местните жители не беше видял кораба да се спуска. А това беше повече от странно, защото по това време кажи-речи всички жители на Москва и Подмосковието се взираха в небето.

Значи станала е грешка.

До вечерта, когато се върнах от работа на вилата, нормалният живот на планетата бе нарушен. Хората се безпокояха да не би нещо лошо да се е случило с гостите.

— Може би — споряха в монорелса — те са от антивещество и при навлизането в земната атмосфера са се изпарили?

— Без избухване, ей тъй безследно?! Дивотия!

— Ама какво знаем ние за свойствата на антивеществата?

— Тогава кой съобщи, че са кацнали?

— Може да е някой шегаджия?

— Бива си го тоя шегаджия! Може би той и с Плутон е поговорил?

— Ами ако са невидими?

— Няма значение — приборите щяха да ги открият…

Но все пак версията за невидимостта на гостите завоюваше все повече привърженици…

Седях на верандата и си мислех: „Ами ако са кацнали до нас, на съседната нива? И сега горките стоят до кораба си и се чудят защо ли хората не им обръщат внимание. Току-виж, обидили се и отлетели…“ Канех се да сляза и да отида на полето, когато видях върволица хора да излиза от гората. Бяха съседите ми от околните вили. Държаха се за ръце, сякаш играеха на детската игра „Бели пеперудки, къде отлетяхте, дойде ли ви края — изберете дружки“.

Разбрах, че съседите бяха предусетили мислите ми и търсеха пипнешком невидимите гости.

В този момент изведнъж заговориха всички станции в света. Предаваха запис от съобщението, уловено от един радиолюбител от Северна Австралия. В съобщението се повтаряха същите координати, а после следваха думите: „Намираме се в гората… Изпратихме първата група за издирване на хората. Продължаваме да приемаме вашите предавания. Учудени сме от липсата на контакти…“ Тук връзката се прекъсна.

Версията за невидимостта на гостите незабавно получи още няколко милиона привърженици.

От терасата видях как върволицата курортисти се спря и сетне отново свърна към гората. Тъкмо тогава при мен дойде Алиса с кошничка ягоди в ръка.

— Защо всички търчат нанякъде? — попита тя, без да поздрави.

— Кои са „те“? Казва се „здравей“, ако от сутринта не си виждала единствения си баща.

— От вечерта. Спала съм, когато си заминал. Здравей, татко. Какво е станало?

— Изгубиха се лабуцилците — отвърнах.

— Не ги познавам.

— Още никой не ги познава.

— Че как са се загубили тогава?

— Летяха към Земята. Пристигнаха и се изгубиха.

Чувствувах, че приказвам глупости. Ала това си беше чистата истина.

Алиса ме погледна с подозрение.

— А нима става така?

— Не, не става. Обикновено не става.

— Не са намерили космодрума ли?

— Изглежда.

— И къде са се загубили?

— Някъде около Москва. Може би тук, наблизо.

— Търсят ги с хеликоптери и пеша?

— Да.

— А защо не дойдат сами?

— Вероятно чакат хората да отидат при тях. Нали за пръв път идват на Земята. И затова не се отделят от кораба.

Алиса млъкна, сякаш моите отговори я задоволиха. Разходи се два пъти по терасата все така с кошничката в ръка. После попита:

— А те къде са — в полето или в гората?

— В гората.

— А ти откъде знаеш?

— Сами съобщиха. По радиото.

— Много хубаво.

— Кое е хубаво?

— Че не са в полето.

— Защо?

— Уплаших се, че съм ги видяла.

— Как така?

— Ами никак, пошегувах се…

Скочих от стола. Алиса изобщо е голяма фантазьорка.

— Не съм ходила в гората, татко. Честна дума, не съм. Бях на полянката. Значи не съм ги виждала.

— Алиса, разправяй всичко, което знаеш. И нищичко не прибавяй. Видяла си в гората особени… хора?

— Честна дума, не съм била в гората.

— Добре де, на поляната.

— Нищо лошо не съм направила. И съвсем не са особени.

— Ама отговаряй човешки: къде и кого си видяла? Не мъчи мен и в мое лице цялото човечество!

— А ти човечеството ли си?…

— Чуй ме, Алиса…

— Е, добре. Те са тук. Дойдоха с мен.

Неволно се огледах. Терасата беше празна. И ако не се смята свадливата земна пчела, освен нас с Алиса нямаше никой.

— Ама не, не гледаш където трябва. — Алиса въздъхна и приближи до мен. Каза: — Исках да ги оставя за себе си. Нали не знаех, че човечеството ги търси.

И тя ми подаде кошничката с ягоди. Вдигна я до лицето ми и аз, не вярвайки на очите си, ясно различих две фигурки в скафандри. Бяха изплескани със сок от ягоди и седяха върху една от тях.

— Не съм ги наранила — каза Алиса виновно. — Мислех, че са джудженца от приказките.

Но вече не я слушах. Притиснал нежно кошничката до сърцето си, аз тичах презглава към видеофона и си мислех, че тревата сигурно им се е видяла висока гора.

Така се състоя първата среща с лабуцилците.