Кир Буличов
Момиченцето, на което нищо не може да се случи (4) (Разкази за живота на едно малко момиченце от XXI век, записани от нейния баща)

Тутексите

Както бях обещал, взех Алиса с мен на Марс, когато заминах там на конференция.

Долетяхме благополучно. Наистина аз не понасям особено добре безтегловността и затова предпочитах да не ставам от креслото, но щерка ми през цялото време прехвърчаше насам-натам из кораба и веднъж ми се наложи да я смъкна от тавана на кабината за управление, защото искаше да натисне червеното копче, или по-точно аварийната спирачка.

На Марс разгледахме града, отидохме с туристите в пустинята и обиколихме Големите пещери. Но след това нямах повече време да се занимавам с Алиса и я пратих за една седмица в интернат. На Марс работят наши специалисти и марсианците ни помогнаха да построим огромния купол на детското градче. Тук е хубаво — растат истински земни дървета. Понякога децата ходят на екскурзия. Тогава намъкват мънички скафандри и на върволица излизат навън.

Татяна Петровна — възпитателката — каза, че мога да бъда спокоен. Алиса също потвърди, че не бива да се безпокоя. И ние се разделихме за една седмица.

А на третия ден Алиса изчезна.

Беше съвсем невероятно произшествие. Първо, от създаването на интерната никой не беше изчезвал и дори не беше се губил за повече от десет минути. На Марс е абсолютно невъзможно да се изгубиш в града. А още повече дете от Земята, облечено в скафандър. Първият срещнат марсианец ще го доведе. Ами роботите? А службата за безопасност? Не, да се загубиш на Марс е просто невъзможно.

Но Алиса се загуби.

Нямаше я вече около два часа, когато ме извикаха от конференцията и ме докараха в интерната с марсиански скачащ всъдеход. Сигурно съм бил доста объркан, защото когато се появих под купола, всички събрани съчувствено млъкнаха.

А кого ли нямаше тук! Преподавателите и роботите от интерната, десет марсианци със скафандри (нали под купола има земен въздух), пилотите на Звездолети, началникът на спасителната служба Назарян, археолози…

Разбрах, че телевизионният център на града вече цял час на всеки три минути предава съобщение, че е изчезнало момиченце от Земята. Всички видеофони на Марс светеха тревожно. Марсианските училища бяха разпуснати и учениците, разделени на групи, претърсваха града и околността.

Изчезването на Алиса открили веднага щом се върнали от разходка. Два часа оттогава. Кислородът в скафандъра й е за три часа.

Понеже познавах дъщеря си, попитах огледали ли са всички потайни места в интерната или около него. Може да е намерила марсианска богомолка и сега да я наблюдава…

Отвърнаха ми, че в града няма изби, а всички потайни кътчета са претърсени от учениците и студентите от марсианския университет, които ги знаят наизуст.

Ядосах се на Алиса. Ама разбира се, ей сега ще излезе иззад ъгъла с най-невинния си вид. А с поведението си е направила в града повече бели и от пясъчна буря. Всички марсианци и хора от Земята, които живеят тук, са откъснати от работата си, вдигната е на крак цялата спасителна служба. В същото време взе да ме обхваща сериозно безпокойство. Това й приключение можеше да завърши лошо.

През цялото време пристигаха съобщения от групите за издирване: „Учениците от втора марсианска прогимназия претърсиха стадиона. Алиса я няма.“ „Фабриката за марсиански сладкиши съобщава, че на територията й не е открито дете“…

„Може би наистина се е изхитрила да се промъкне в пустинята? — мислех аз. — В града вече биха я намерили. Но в пустинята… Марсианските пустини още не са изучени свястно и там може така да се изгубиш, че и след десет години да не могат да те открият. Ала нали най-близките части на пустинята вече са изследвани от скачащи всъдеходи…“

— Намерили са я! — развика се изведнъж един марсианец със син хитон, който гледаше джобния си телевизор.

— Къде? Как? Къде? — раздвижиха се събраните под купола.

— В пустинята. На двеста километра оттук.

— На двеста?!

„Разбира се — помислих си аз, — те не познават Алиса. Това можеше да се очаква от нея.“

— Момиченцето се чувствува добре и скоро ще бъде тук.

— Ама как се е добрала дотам?

— С пощенска ракета.

— Разбира се! — рече Татяна Петрова и заплака. Беше разтревожена повече от всички…

Всички се втурнаха да я успокояват.

— Минавахме покрай пощата, когато товареха автоматичните пощенски ракети. Но аз не обърнах внимание. Та нали ги виждам по сто пъти на ден!

А когато след десет минути марсианският летец въведе Алиса, всичко се изясни.

— Покатерих се там, за да взема писмото — каза Алиса.

— Какво писмо?

— Тате, ама ти ми каза, че мама ще ни напише писмо… И аз надникнах в ракетата, за да го взема.

— Вътре си се вмъкнала?

— Ами разбира се. Вратичката беше отворена и вътре беше пълно с писма.

— А сетне?

— Тъкмо се пъхнах, и вратата се затвори, а ракетата полетя. Почнах да търся копчето, за да я спра. Там има много копчета. Когато натиснах последното, ракетата тръгна надолу, а после вратата се отвори. Излязох и що да видя — наоколо пясък, няма ни леля Таня, ни децата.

— Натиснала е копчето за спешно кацане! — с възхищение в гласа каза марсианецът със синия хитон.

— Малко си поплаках, а сетне реших да си вървя у дома.

— А как се сети накъде да вървиш?

— Изкатерих се на височинката, за да погледна отгоре. А там имаше вратичка. От височинката не се виждаше нищо. Тогава влязох в стаичката и седнах.

— Каква вратичка? — изуми се марсианецът. — В този район има само пустиня.

— Не, там имаше вратичка и стая. А в стаята — голям камък. Като египетската пирамида. Само че мъничка. Тате, помниш ли, ти ми чете една книжка за египетската пирамида?

Неочакваното изявление на Алиса развълнува силно марсианците и Назарян, началника на спасителите.

— Тутексите! — завикаха те! — Къде намерихте момиченцето? Координатите!

И половината от присъствуващите изчезна яко дим. А Татяна Петровна, която се зае сама да нахрани Алиса, ми разказа, че преди много хиляди години на Марс е процъфтявала тайнствената култура на тутексите. От нея са останали само каменни пирамиди. Досега нито марсианците, нито археолозите от Земята не са успели да открият никаква следа от строеж на тутексите — само пирамидки, разхвърляни из пустинята и засипани с пясък. А Алиса случайно се е натъкнала на някаква постройка на тутексите.

— Виж ти, пак ти провървя — казах. — Но въпреки това незабавно ще те откарам в къщи. Там се губи колкото щеш. Без скафандър обаче.

— И на мен повече ми харесва да се губя у дома — рече Алиса.

… След два месеца в списанието „Вокруг света“ прочетох статията „Ето какви са били тутексите.“ В нея се разказваше, че в марсианската пустиня най-после са успели да открият много ценни паметници на тутекската култура. Сега учените са заети с разчитането на надписите, намерени в помещението. Но най-интересното е, че на пирамидата е открито великолепно запазено изображение на тутекс. Имаше и снимка на пирамидата с портрета на тутекса.

Стори ми се познат. Обзе ме и страшно подозрение.

— Алиса — много строго изрекох аз. — Признавай си честно, рисувала ли си нещо на пирамидката, когато се изгуби в пустинята?

Преди да ми отговори, Алиса дойде до мен и погледна внимателно картинката в списанието.

— Точно така. Това си ти, татенце. Само че не съм те рисувала, а те надрасках с камък. Толкова тъжно ми беше…