Атанас Далчев
Неочакван дъжд

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.

Ний изненадани се скрихме за минутка

от яростта на неочаквания дъжд

под дървесата, до затворената будка.

 

Под стряхата на тъмния и гъст листак

едно далечно смътно чувство ни обхвана

и както някога, се озовахме пак

две влюбени деца във къщи на тавана.

 

Преплитаха се клоните като греди

и през един разтрог ни гледаше небето.

Глава бе свела върху моите гърди

и беше й зелено-мургаво лицето.

 

Стоехме мълчаливи и съвсем сами

и сякаш заедно за първи път в живота,

и слушахме как в тъмното дъждът шуми

по керемидите зелени на дървото.

 

1971 г.