Жул Верн
Село във въздуха (3)

III. Пръснати и разделени

За по-малко от четвърт час, Макс Юбер, Лланга и Камис стигнаха до лагера. Нито веднъж не се обърнаха назад, за да видят, дали не ги преследват туземците. Впрочем, засега подир тях всичко беше тихо, но от противоположната страна долитаха тревожни звуци, които ставаха все по-силни и по-страшни. В лагера царяха невъобразим шум и паника, когато Макс Юбер и двамата му спътника пристигнаха там. Причината беше една наистина страшна опасност — опасност, срещу която не можеха да помогнат нито ум, нито храброст. Да бягат! Но дали не е късно?…

— Слонове! — извика форлоперът. — Грамадно стадо слонове!

— Да, — потвърди португалецът, — и ще бъдат тук не по-късно от петнадесет минути!

— Да избягаме в гората! — предложи Джон Корт.

— Гората няма да ги спре! — възрази Камис.

— Видяхте ли туземците? — попита Джон Корт.

— Не, не излязоха извън гората!

Междувременно, в далечината вече смътно се очертаваше някаква плътна маса, сякаш грамадна вълна, която все повече приближаваше. Глух, тежък тропот разтърсваше земята, дори до корените на високите тамаринди, и хиляди звуци, ту глухи и съскащи, ту резки, сякаш писък на локомотив, изпълваха въздуха на далечно разстояние. Европейските пътешественици твърде сполучливо сравняват тези звуци с шума, който произвежда летяща конна артилерия, ако към него бъдат прибавени и резките сигнали на големи, медни тръби.

Безумен ужас беше обхванал всички при мисълта, че подир малко ще бъдат безпощадно смазани от грамадните чудовища, че нямат никаква възможност да се спасят от тях.

Ловът на слонове представлява голяма опасност, дори когато са поотделно или на малки групи от пет-шест глави. А какво да се каже за цяло стадо от такива гиганти, стадо, което наброява не по-малко от сто слона, разгорещени и раздразнени, когато налита върху злополучни кервани, и сякаш лавина унищожава всичко по пътя си?

Впрочем, колкото и многобройни да са подобни стада, тези грамадни животни са обречени на пълно изтребване, понеже безпощадно ги избиват алчните за големи печалби търговци на слонова кост. Всяка година, само в африканския материк се избиват не по-малко от 40000 слона, които дават около 750000 килограма слонова кост. При такова изтребване, няма да изминат и петдесет години, и бедните животни напълно ще изчезнат. Нима не е за предпочитане, вместо да ги избиват, да опитомят тези полезни животни, като домашни? Освен това, всеки слон, като домашно животно би носил много по-голяма печалба, отколкото убитият слон. Най-после, животът на слона е извънредно дълъг; значи, ползата от него още повече се увеличава. За съжаление, твърде рядко се срещат слонове, умрели от естествена смърт.

Днес съществуват само два вида слонове — африкански и азиатски; първите са по-дребни, с по-тъмна кожа, а по-изпъкнало чело, но ушите им са по-големи, зъбите по-дълги, а характерът им е много по-свиреп, отколкото на техните азиатски сродници^[1].

При сегашното си пътуване, Урдакс и неговите спътници, големи любители на лова на слонове, не биха могли да се оплачат от несполука. Из тази част на Африка, броят на слоновете е извънредно голям, понеже те предпочитат околностите на Убанги, богати с грамадни гори, изобилна вода и безкрайни, блатисти равнини. Тук, тези колоси живеят на грамадни стада, зорко пазени от опитен, стар самец. До този момент Урдакс беше направил успешен лов, като примамваше слоновете в здрави огради, поставяше им засади или ги издебваше, когато някои по-непредпазливи се отделяха от стадото. Макар че ловът не мина без труд и без опасности, за щастие, не бяха дадени човешки жертви, и португалецът можеше да бъде напълно доволен от реализираната печалба. Сега, обаче, след като на ловците предстоеше само да се върнат във факторията, разяреното стадо слонове като че ли заплашваше да смаже целия керван, за по-малко от четвърт час, и по този начин да лиши злощастните ловци, както от всичките печалби, така и от живота им.

Срещу туземците все още биха могли да се защищават, но какво да сторят против такъв враг, какъвто беше грамадното стадо слонове?

Разбира се, само за няколко минути от лагера няма да остане нищо, освен трески. Но дали хората, пръснати по равнината, ще могат да се спасят от страшната беда? Не трябва да се забравя, че слонът може да тича по-бързо от кон, пуснат в кариер!…

— Да бягаме… да бягаме! — настояваше Камис, като се обръщаше към португалеца.

— Да бягаме! — възкликна Урдакс. Той разбираше, че да избягат, това значи, да изгубят всичко — всичко, което бяха придобили при тази експедиция.

Обаче, ако останат, нима биха могли да спасят макар трошичка от спечеленото? Няма ли да бъде истинско безумие оставането в лагера?…

Макс Юбер и Джон Корт очакваха решението на португалеца, предварително готови да го приемат, каквото и да бъде. А през това време страшната вълна приближаваше с такъв грохот, че хората не можеха да се чуват помежду си.

— Трябва да бягаме към гората!

— А туземците?!

— Туземците не са така страшни, като това стадо! — възрази форлоперът.

Така или иначе, единственото спасение в случая оставаше гората.

Но дали ще могат да стигнат до там? Между лагера и слоновете, разстоянието беше не повече от един километър.

— Фургонът! Фургонът! — извика Урдакс. — Преди всичко, трябва да прикрием фургона между тамариндите!

— Късно е! — възрази форлоперът.

— Ще правиш това, което аз заповядвам! — изкрещя португалецът.

— Да, но как да го сторя?

Действително, воловете бяха се откъснали, и обезумели от страх, тичаха право срещу слоновете, които подир няколко минути щяха да ги смажат, като мухи.

Щом видя това, Урдакс извика:

— Носачите, тук!

— Носачите?! — повтори Камис. — Излишно е да ги викате: всички избягаха!

— Страхливци! — възмутено възкликна Джон Корт.

Наистина, чернокожите носачи бягаха на запад, като отнасяха със себе си и целия багаж на ловците, бягаха не само като страхливци, но и като крадци.

Повече не можеха да разчитат на тези хора: те няма да се върнат, а ще се изпокрият из пръснатите наоколо туземни селища. Сега, от целия керван оставаха само португалецът, форлоперът, Джон Корт, Макс Юбер и малкият Лланга.

— Фургонът! Фургонът! — отчаяно повтаряше Урдакс. — Да спасим поне фургона!…

Камис мълчаливо сви рамене, но все пак повика на помощ младежите, и с общи усилия фургонът беше изблъскан и прикрит зад тамариндите.

След това, Камис извика:

— Качвайте се по дърветата! Нямаме друго спасение!

Преди да последват този съвет, Макс Юбер и Джон Корт събраха и отнесоха със себе си всичкото останало оръжие.

Форлоперът и португалецът също грабнаха някои най-необходими вещи. Кой знае, може би, ако тръгнат по-късно по течението на Убанги, ще могат да достигнат някоя крайбрежна фактория, и там да намерят прибежище?

Джон Корт погледна часовника си; беше единадесет часът и седемнадесет минути. Характерното спокойствие и разсъдливост, нито за миг не го напущаха, макар и ясно да виждаше, че положението е безизходно. Точно същото съзнаваше и Макс Юбер, твърде нервен, но решителен и смел в момент на опасност; като се разхождаше напред-назад около фургона, младежът напрегнато се взираше в приближаващата, тъмна маса.

— Трябват ни не обикновени пушки, а няколко артилерийски батареи!…

Камис с нищо не прояви своето душевно състояние. Пъхнал в пояса два револвера и метнал пушката на рамо, форлоперът стоеше неподвижно на мястото си. Този човек притежаваше поразителното спокойствие на африканците, чиято кръв е по-гъста и по-бледа от кръвта на белите хора, и поради това арабите са по-нечувствителни към физическите болки.

Португалецът съвсем не криеше своето отчаяние: не мислеше толкова за страшната опасност, колкото за понесените непоправими загуби, и изпращаше цветисти проклятия на своя роден език, по адреса на избягалите носачи.

Малкият Лланга стоеше до Джон Корт и не сваляше поглед от Макс Юбер; хлапакът от нищо не се страхуваше, щом неговите приятели са тук.

Сега слоновете бяха само на около петстотин крачки, и тяхното мощно дишане премина по равнината, като бурен вятър. Сякаш някакви апокалиптични чудовища размахваха във въздуха своите грамадни хоботи, които, подобно на разярени змии, ту конвулсивно се издигаха нагоре, ту се извиваха на страни.

Нямаше време за губене. Трябваше да подирят спасение между клоните, с надежда, че слоновете може би ще минат покрай дърветата, без да забележат изпадналите в беда пътешественици. Тамариндите, високи около 20 метра, много приличат на орехови дървета, по своите особено извити клони, и твърде често се срещат из цялото пространство на африканския материк. От плодовете им негрите правят разхладително и приятно питие, което размесват със сварен ориз — тяхната главна храна.

За щастие на нашите пътешественици, тук тамариндите стояха толкова близо един до друг, че бяха преплели долните си клони и позволяваха преминаването от едно дърво на друго; дънерите им в основата имаха дебелина около метър — до метър и половина, а при разклоняването — дебелината достигаше 70–90 сантиметра. Обаче, първите клони бяха не по-низко от 9–10 метра от земята, а дънерите представляваха от себе си съвършено гладка повърхност. Ето защо, покатерването нямаше да е толкова лесно, ако форлоперът не разполагаше с няколко „шамбокса“, т.е. извънредно здрави и гъвкави ремъци от кожа на носорог, с които форлоперите управляват и подкарват впрегнатите волове.

Урдакс, Камис, Джон Корт и Макс Юбер бързо прехвърлиха ремъците през клоните и лесно се покатериха, а след това изтеглиха при себе си и малкия Лланга.

Само подир две минути, страшното стадо щеше да стигне до дърветата.

— Е, доволен ли сте сега, драги приятелю? — насмешливо се обърна Джон Корт към младия французин.

— Как да кажа… Това е нещо непредвидено, наистина, но съвсем не е необикновено, или невиждано и ново.

— Обаче ако останем невредими, тогава действително ще бъде нещо необикновено и невиждано!

— Хм, да… Като че ли щеше да е по-добре, ако изобщо не бяхме се срещнали с това разярено стадо слонове — промълви Макс Юбер.

— Напълно съм съгласен с вас!

В този момент се раздаде отчаяно, трогателно мучене: това бяха откъсналите се волове, които страшната жива маса просто смаза под себе си.

Едно от тези злополучни животни, подлудено от рева на своите другари, изведнъж изви настрана и се спусна към тамариндите, за да подири там спасение. Тогава и слоновете се устремиха нататък. Само след миг, и тази тъмна, жива вълна изпълни цялото пространство; из въздуха се носеше оглушителен шум. Още миг — и бедният вол се превърна в купчина кървави остатъци, а от фургона останаха само няколко трески. Напразно Урдакс изригваше най-страшни проклятия, напразно дори гръмна върху слона, обвил с хобота си дървото, на което беше се покатерил португалецът: куршумът се плъзна по гърба на животното, без да му причини никаква вреда.

— Има ли полза да стреляме? — избъбра Джон Корт. — Само да хабим напразно куршумите! Поне тези гадове да бяха 20–30, а те са стотици, хиляди, никога не бихме могли да ги изтребим!

— Пък и да избием няколко — това едва ли ще ни спаси! — прибави Макс Юбер. После се обърна към Лланга:

— Страхуваш ли се?

— Не, щом тук е мой приятел Макс, аз никак не страхува се!… — отговори смелият хлапак.

Всъщност, не само малкото момче трябваше да се страхува. Щом свършиха с вола и с фургона, десетина слона се хвърлиха върху дърветата, като се опитваха да пипнат с хоботите си долните клони. Но понеже последните бяха твърде високо, разярените гиганти се издигаха дори на задните крака, за да постигнат желанието си.

Почти едновременно изтрещяха два изстрела, раздадоха се викове на болка и на ярост, но очевидно, нито едно животно не беше убито; нито едно тежко тяло не рухна на земята. Сега слоновете престанаха да се стремят към долните клони, а започнаха да разтърсват дънера на дървото, на което бяха се покатерили Урдакс и форлоперът, разтърсваха го с такава сила, че дървото запращя и се пропука. Високият тамаринд се клатеше под напора на гигантите така, че двамата ловци, побързаха да потърсят спасение на съседното дърво.

— Урдакс, след мене! — извика форлоперът, и започна да се прехвърля на дървото, където бяха двамата приятели и момчето.

— Урдакс! Урдакс! Сам ще се погубите! — закрещяха и тримата, но напразно. Обезумял от страх, португалецът пращаше куршум след куршум от своите револвери.

— Трябва да го спасим! Да го доведем насила! — извика Макс Юбер и стана.

— Късно е! — спря го Камис.

Наистина, беше късно: тамариндът изтрещя и рухна на земята, заедно с бедният Урдакс.

Другите не видяха какво стана с португалеца, но от неговия страшен вик и стон, стон на предсмъртна агония, прекъснат изведнъж, ясно разбраха, че всичко е свършено.

— Сега е нашият ред! — промълви Камис.

— Много печално! — забеляза Юбер.

— И сега съм напълно съгласен с вас, мили Макс! — обади се Джон Корт.

След като повалиха първото дърво, слоновете се заеха и с останалите. Като че ли страшната съдба на Урдакс щеше да сполети и другите. Какво да правят? Да слязат от тамаринда и да се спуснат към гората? Но слоновете сигурно ще ги последват! И после, нима в гората ще намерят спасение? Може би, ако се спасят от слоновете, ще попаднат в ръцете на свирепите диваци? Все пак, бягството в гората даваше известна възможност за спасение, докато тук смъртта на всичките беше неизбежна.

Сега и дървото, където се намираха двамата приятели, форлоперът и Лланга, започна да се клати така, че всеки миг щеше да се пречупи. Няколко силни хоботи се обвиха около долните клони: нещастните пътешественици едва не полетяха долу. Макс Юбер прегърна момчето с лявата си ръка и силно се притисна към дървото. Обаче страшният натиск на слоновете скоро надви съпротивата на дървото, корените му приповдигнаха почвата, и след миг тамариндът рухна и се просна по цялата си дължина.

— В гората! По-скоро, в гората! — извика Камис.

При рухването на дървото, слоновете инстинктивно отстъпиха назад, като оставиха тесен, свободен проход, и нашите приятели побързаха да се възползуват от него, промъкнаха се и с всички сили се втурнаха към гората.

Погълнати от злобното желание да изкоренят дърветата, разярените слонове отначало не забелязаха бегълците. Обаче, последните не успяха да изминат и половината разстояние до гората, когато десетина гиганти се отделиха от стадото и се спуснаха да ги преследват.

— По смело. По-смело! — викаше Камис. — Още малко усилия, и ще се спасим!

Но, за да постигнат това, имаха нужда от повече душевна бодрост, а Лланга чувстваше, че Макс Юбер, който беше го грабнал на ръце и тичаше с него, започва да изостава.

— Пусни мене!… Остави мене!… Мои крака силни, бързи, аз мога сам тичам!… — викаше момчето.

Но Юбер не обръщаше внимание на думите му и продължаваше да тича, като се стараеше да не изостава от другите.

Скоро бегълците започнаха да се задъхват и да забавят крачките си. А само няколко стотин метра оставаха до гората, където се надяваха да намерят спасение, понеже там едрите животни, поради своя размер не биха могли да си пробият път.

— По-скоро! По-скоро! — подканяше другарите си Камис.

Един слон, изпреварил останалите, беше само на около петдесет крачки от бегълците. А какво значи такова разстояние за слона? Пътешествениците ясно чуваха неговото тежко дишане и чувствуваха топлината на дъха му. Земята трепереше под краката на гиганта. Още минута и той щеше да настигне Юбер, който беше значително изостанал назад…

Щом забеляза това, Джон Корт се спря, вдигна пушката, прицели се внимателно и натисна спусъка. Куршумът попадна право в сърцето: слонът рухна, сякаш ударен от гръм.

— Сполучлив изстрел! — пошепна Джон Корт, и побърза да настигне другарите си.

Подир малко при убития слон дойдоха и останалите, но се спряха и започнаха да обмирисват събрата си. Това спиране даде възможност на бегълците да спечелят няколко минути, и като напрегнаха последните си сили, отново се втурнаха напред, без да се оглеждат.

Обаче, сега ги преследваха не десетина слона, а цялото стадо разярени гиганти, и като плътна стена летеше към гората, където вече не се виждаха никакви огньове. Навсякъде царуваше непрогледен мрак.

— По-скоро! По-смело!… — не преставаше да вика Камис.

Оставаха не повече от сто крачки, но и слоновете бяха само на няколко десетки метра отзад. Най-после още едно последно усилие — и Камис, Макс Юбер с товара си, и Джон Корт, като безумни навлязоха в гората и почти без съзнание паднаха върху гъстата трева.