Жул Верн
Село във въздуха (14)

XIV. Вагди

Негово величество Мсело-Тала-Тала, цар на племето вагди, господар на селото във въздуха!… Странни същества, тайнствени същества, невиждано царство — какво още не достигаше сега на Макс Юбер?

— Е, доволен ли сте, Макс? Струва ми се, не желаете нищо повече? — усмихнато попита Джон Корт.

— Да, драги приятелю, — отговори французинът, — но трябва да добавя, че колкото интересен да е този получовешки народ вагди, все пак не бих желал да завърша дните си в тяхната въздушна столица!

— Обаче трябва да поживеем при тях толкова, колкото е нужно, за да се напише после многотомно съчинение, което би развълнувало всички европейски и американски етнолози и антрополози!

— Добре, съгласен съм да остана известно време, за да наблюдавам, но при условие, че ще ни позволят свободно да се разхождаме из селото, и второ — да ни позволят да си отидем, когато пожелаем — забеляза Макс Юбер.

— Прекрасно! Само че, към кого да се обърнем с това наше искане?

— Към негово величество „Баща-Огледалото“ — отговори Макс Юбер. — Бих искал да зная, защо го наричат така… Дали наистина носи очила поради късогледство или далекогледство?

— Откъде би взел очила? — учуди се Джон Корт.

— Не зная. Във всеки случай, когато добием честта да разговаряме с негово величество цар или крал Мсело-Тала-Тала, ще му предложим франкоамерикански-вагдийски съюз и тогава, може би, ще бъдем удостоени с ордени на вагдийската звезда или кръст!

На Камис се струваше, че Макс Юбер говори твърде уверено за неограничена свобода преди още да се изяснят отношенията на вагди към пленниците.

Впрочем дали гледат на тях като на пленници или като на гости, също не беше известно. Но почти в този момент дойде разрешението на тези въпроси.

Вратата на колибата се отвори и на прага застана Ли-Маи. Най-напред отиде при Лланга, за да го погали, а след това пристъпи и към другите. Вратата остана отворена и Макс Юбер пожела да излезе. Дребосъчето радостно отърча напред, за да показва пътя из това странно село, построено на тридесет метра над земята, върху грамадна площадка, направена от главните клони на вековни боабаби, бамбуци, сикимори, акажу и други горски великани. Площадката беше толкова здрава и устойчива, че дори не мърдаше и под най-страшните тласъци на бурните урагани, които свирепстват понякога из тези места.

Слънцето весело надничаше между клоните и озаряваше ясносиньото небе; времето беше прекрасно; из въздуха се носеше приятен горски аромат; гърдите дишаха леко. Малкият Ли-Маи гордо и уверено водеше нашите пътешественици през улиците на въздушното село. По пътя срещаха групи мъже и жени, които ги гледаха любопитно, но без особено учудване; разговаряха помежду си с къси фрази, като си разменяха някакви неразбираеми думи, обаче форлоперът понякога долавяше и думи на туземни наречия из Конго; но най-интересното беше, че в разговора им се срещаха и чисто немски думи, например думата vater — баща, която се повтаряше твърде често.

— Чудно, наистина — промълви Макс Юбер — никак няма да се изненадам, ако ми заговорят по френски!

Тези първобитни хора дори не ходеха съвсем голи; мъжете и жените носеха някакви къси пояси — престилки от трева, както дахомейците. Освен това Джон Корт забеляза, че главите на вагдите са кръгли и по формата си наподобяват главата на обикновен човек, но са по-малки (микроцефали). Челната кост над очните орбити нямаше онази изпъкналост, която е характерна за всичките маймуни. Вместо коса, по главите си имаха късо руно, подобно на всички туземци из екваториална Африка; брадите на мъжете бяха редки и слаби. Стъпалата на краката им приличаха на човешките стъпала, т.е. бяха приспособени за ходене, а не за катерене, както е при маймуните; най-после, нито един вагди нямаше никакъв признак на опашка или опашков израстък. Обаче не трябва да се забравя, че и човекообразните маймуни (горилите, орангутангите, гибоните и шимпанзетата) също нямат нито опашки, нито торбички под бузите си. Освен това те еднакво свободно ходят и изправени, и на четири крака, но все пак всичките тези четириръки, когато вървят, стъпват не на стъпалото на крака, а върху пръстите си, свити навътре. При вагдите тази особеност не съществуваше. Следователно те представляваха съвсем нов род същества, които стоят много по-близо до човека, отколкото и най-развитите маймуни.

Що се касае до краката някои учени антрополози твърдят, че всъщност няма никаква разлика между краката на човека и на маймуната, и че големият пръст на човешкия крак би бил отделен, ако не беше обезобразен и смазан от обувката.

Забелязано е също, че четириръките, които ходят изправени като човека, се отличават с поулегнал характер, по-малко се кривят, изобщо са по-сериозни и по съобразителни. С подобна сериозност се отличаваха и жителите на селото Нгала. Освен това при по-внимателно наблюдение нашите пътешественици констатираха, че челюстите и зъбите на вагдите с нищо не се различават по строежа си от челюстите и зъбите на човека и съвсем не приличат на маймунските.

Известният учен Карл Фохт твърди, че човекът е произлязъл от три големи маймуни. Според неговото мнение орангутангът, покрит с дълга червеникава козина, се явява прадед на съвременните брахицефали^[1], към които спадат негритосите; шимпанзето, тип на долихоцефалите^[2], но с по-слабо развити челюсти, е прадед на негрите; горилата, която се отличава по силно развития си гръден кош, по формата на краката, по своеобразната походка и по особения строеж на тялото и на крайниците си, се явява родоначалник на белия човек.

Макар че това мнение се оправдава от известна аналогия, която съществува между човекоподобните маймуни и истинския човек, все пак могат да бъдат изтъкнати редица противоречия. Например не може да се допусне, че тези три вида маймуни притежават същите 12000000 клетки и същите 4000000 мозъчни влакна, колкото има у човека, независимо от другите негови предимства. Би могло да се допусне, че те принадлежат към по-висш род маймуни; но твърде голям риск ще поеме онзи, който започне да твърди, че човек е усъвършенствана маймуна или че маймуната е изроден човек.

Колкото се отнася до микроцефалите, много антрополози са дирили у тях преходната степен между човека и маймуната, но без да постигнат какъвто и да е успех. И сега дали тези вагди не бяха напразно издирваното свързващо звено между човешкия род и рода на маймуните? Дали не е съдено на младия французин и на американеца, захвърлени из непроходимата гора, да направят съвсем случайно това велико откритие?

Обаче на тези вагди, колкото и да се доближаваха до човешкия тип по своя външен вид и по своите действия, все пак не им достигаха известни понятия за нравствеността, за религията, и изобщо не можеха да си съставят отвлечени представи, свойствени на човека. Такова беше заключението на младите пътешественици, които все още не можеха да решат, към кой тип да причислят вагдите — към хората или към животните. Но горските жители говореха, следователно можеха да разсъждават. И после постройката на този грамаден под, на това грамадно гнездо, чиято окръжност беше не по-малка от три километра, е изисквала много по-голямо изкуство и съобразителност, отколкото постройките на птиците, на пчелите, на бобрите и на мравките. Очевидно вместо да мръзнат върху жалката влажна почва, недостъпна за слънчевите лъчи, тези вагди, водени от природния си инстинкт, се заселили из върховете на дърветата, всред най-здравословната горска атмосфера, за да се ползуват и от светлината, и от слънчевите лъчи, и от прекрасната зеленина.

Повечето колиби, още съвсем нови и със зелени покриви, и по формата си наподобяващи кошери, стояха с отворени врати, през които се виждаше как жените се занимават със своето примитивно домакинство. Много дечурлига подскачаха около майките си. Едни от мъжете беряха плодове по дърветата, други се изкачваха по стълбата, натоварени с убит дивеч, а трети носеха вода от извора.

— Съжалявам, че не можем да се обясняваме с тези вагди — пошепна Макс Юбер, — и поради тази причина, никога няма да се запознаем с тяхната литература!

В езика на вагди Камис на няколко пъти долови известни думи от езика на туземците из Конго и се опита да се обясни с Ли-Маи; но дребосъчето, колкото и да беше умно, нищо не можа да разбере.

Най-после подир цял час ходене нашите пътешественици спряха пред една твърде голяма колиба на края на селото. Колибата беше построена между клоните на грамаден бамбакс^[3], с широка врата на фасадата си. Пред вратата стояха двама едри вагди.

„Дали тази колиба, по-голяма и по-красива от другите, не е дворец? Или пък е храм, светилище на магьосника, каквито се срещат между дивите племена из Африка, Америка и Австралия, а също и из островите в Тихия океан?“ — си помислиха нашите приятели.

Джон Корт хвана Ли-Маи за плещите, обърна го с лице към голямата колиба, посочи към нея и попита:

— Мсело-Тала-Тала?

Детето утвърдително кимна с глава.

Значи, тук живееше владетеля на селото Нгала, негово вагдийско величество.

Без много да мисли, Макс Юбер тръгна право към вратата, но Ли-Маи го хвана за ръката и започна да го дърпа назад, а лицето му изразяваше страх и ужас.

Макс Юбер пожела да повтори опита си, обаче детето пак го задържа. Освен това и двамата пазачи пред вратата на колибата застрашително размахаха оръжието си — малки брадви от желязно дърво и дълги копия. Несъмнено влизането в двореца беше строго забранено: пред дворцовата врата в безкрайната девствена гора на Убанги, както и в столиците на цивилизования свят, имаше стража, телохранители.

— Щом не можем да видим този цар, тогава ще му напишем и ще го помолим за аудиенция! — заяви Макс Юбер.

— Обаче — забеляза Джон Корт, — тези вагди, макар че говорят, едва ли са грамотни… Те са по-диви и по-първобитни дори и от туземците на Судан и на Конго, т.е. от всичките онези чилу, денка и бонбутту и надали изпращат децата си в училище!

Междувременно Ли-Маи настоятелно канеше пътешествениците да вървят след него.

— Знаеш ли къде е колибата на неговите родители, Лланга? — попита Джон Корт.

— Не, всичките толкова много си приличат! Зная само, че е нататък, и сега Ли-Маи сигурно ни води там.

— Нгора… Нгора? — попита Лланга, като посочи с ръка наляво от двореца.

Дребосъчето весело се озъби и утвърдително кимна с глава.

Подир няколко минути нашите пътешественици стигнаха до по-сенчест квартал на селото и спряха пред спретната колиба, чиято врата беше широко отворена.

Дребосъчето посочи с ръка и Лланга веднага я позна и извика:

— Тук живеят неговите родители!

Цялата колиба се състоеше от една средноголяма стая. В дъното се виждаше легло от суха трева, а наблизо стояха две кратуни за вода, три глинени съда също за вода и едно глинено гърне. Върху дървени полици върху стените, бяха наредени плодове, корени, парчета варено месо, а шест очистени птици, очевидно приготвени за обед, висяха окачени на един голям шип, забит в стената.

В момента, когато Камис и спътниците му влязоха в колибата, едър вагди и вагдианка станаха от местата си.

— Нгора!… Нгора! Ли-Маи!… — извика дребосъчето.

А бащата, като вярваше, че ще бъде по-добре разбран, отчетливо произнесе: „фатер, фатер“ и се удари по гърдите.

Лланга пристъпи към майката на Ли-Маи и тя изведнъж започна да го притиска до гърдите си и да го милва, като се стараеше да изкаже безкрайната си благодарност към спасителя на детенцето й.

Бащата беше едър, с широки плещи, с пропорционално телосложение, макар че ръцете му бяха твърде дълги, с грамадни китки. Краката му, малко изкривени в коленете, стъпваха върху целите стъпала. Цветът на кожата му не беше много тъмен, както е при повечето туземци, които предимно се хранят с месо, а не с плодове или с корени. Гъсти червеникави косми се виеха по цялото му тяло; имаше слабо изпъкнали мускули, а очите му бяха малки, но черни и силно блестящи. Жената имаше твърде приятна външност: ласкаво приветливо лице, добродушен поглед и ослепително бели, равни зъби. Не беше лишена от известна доза кокетство: в късата й къдрава коса се виждаха няколко стръкчета треви и цветя, а на врата си имаше гердан от стъклени мъниста — твърде странно явление всред тази глуха девствена гора. Изобщо младата вагдианка приличаше на жените на южните кафри по своите красиви плещи и ръце и по тънките си пръсти и крака, на които биха завидели много европейски жени. И нейното тяло беше покрито с червеникави къдрави косми, а на врата й висеше също такъв орден на доктор Йохаузен, какъвто имаше Ли-Маи.

За най-голямо свое огорчение Джон Корт и Макс Юбер се убедиха, че не могат да разговарят с родителите на Ли-Маи. Обаче беше ясно, че тези първобитни хора полагаха всички усилия, за да изпълнят дълга си на гостоприемство. Бащата побърза да предложи няколко плодове, наречени „матофе“, които имат твърде приятен вкус и аромат.

Гостите приеха предложените плодове и си хапнаха от тях, за най-голямо удоволствие на семейството на Ли-Маи. При разговора си вагдите бяха извънредно ограничени; думите им най-често започват със звуковете нг, мгу, мс, както е обикновено при туземните наречия в Конго. Майката на Ли-Маи се задоволи да произнесе само няколко думи; очевидно, нейният език не беше надарен със способността, свойствена на езиците на жените от Новия и от Стария Свят да прави 12000 оборота в минута.

Като че ли вагдите имаха толкова представи, колкото са необходими за всекидневните потреби в живота им, и толкова думи, колкото им трябват, за да изразят тези представи. Освен това липсваха им и най-елементарните и религиозни чувства, които съществуват дори у най-нисшите диви племена, но затова пък семейното чувство и чувството на взаимна симпатия, несъмнено съществуваха: личеше от взаимните ласки на сина към родителите и на родителите към детето, въпреки че то беше на такава възраст, когато в животинския свят родителските нежност и любов окончателно се прекратяват.

Макс Юбер, Джон Корт, Камис и Лланга останаха около четвърт час при родителите на Ли-Маи, а после, придружени от дребосъчето, побързаха да се върнат в колибата, където им беше съдено да останат неизвестно колко време.

Тук Ли-Маи прегърна и целуна Лланга, а с другите се сбогува, като им протегна не лапата си, като куче, не и ръката, както би сторил орангутангът, а изведнъж подаде и двете си ръчички, които Джон Корт и Макс Юбер стиснаха по-приятелски и по-сърдечно, отколкото Камис.

— Знаете ли, драги Макс, за да проучите основно този нов тип, трябва да поживеем при тях много години, а аз дълбоко вярвам, че подир няколко дена ще напуснем това въздушно село и тези горски жители! — каза Джон Корт, когато останаха сами.

— Е, всичко зависи от негово величество Мсело-Тала-Тала — възрази Макс Юбер. — Може би ще пожелае да ни остави при своята особа в качеството на камерхери на вагдийския двор!…