Жул Верн
Село във въздуха (12)

XII. В гората

Край догарящия огън лежаха трима мъже, толкова изнурени и измъчени, че нямаха сили дори да се помръднат. Бяха капнали от умора. Набързо облякоха дрехите си, изсушени от огъня и отново потънаха в дълбок сън.

Никой от тях не би могъл да каже, дали е нощ или ден. Към коя страна е изток? Кой би могъл да определи това сега? Наоколо цареше ужасна непрогледна тъмнина. Къде са попаднали? В бездънна пропаст? В дълбока пещера? Не, наоколо се виждаше плътна стена от исполински дървета, и погледът не можеше да проникне по-далече от два-три метра. На шест-седем метра височина, долните клони на дърветата образуваха дебел, непроницаем покрив.

Тези трима мъже, легнали край огъня, бяха нашите приятели — Джон Корт, Макс Юбер и Камис. Сами не знаеха, как и тримата бяха попаднали тук. На кого дължеха своето спасение? Кой е запалил този огън, кой е изсушил дрехите им, когато всички бяха изпаднали в безсъзнание?…

Лланга не беше при тях, а също и спасеното от него дребосъче. Кой знае, може би добросърдечният хлапак е загинал в желанието си още веднъж да спаси своя храненик?

Сега нашите пътешественици нямаха нито оръжие, нито патрони, нито сал, нито хранителни припаси. Дори не знаеха, в коя посока да подирят реката Йохаузен: от нея не виждаха нито следа!

Какво ги очакваше в бъдеще? Глад! Смърт от изтощение! Впрочем засега не съществуваше такава опасност: тук, до огъня, неизвестни ръце бяха оставили парчета сварено биволско месо, което тримата бързо разделиха помежду си.

Пръв се събуди Джон Корт.

Наоколо беше съвсем тъмно, но когато очите му свикнаха с тъмнината, младежът забеляза фигурите на Макс Юбер и на Камис, легнали под дърветата. Преди да ги разбуди, Джон Корт стъкна огъня, като хвърли малко суха трева и съчки върху полуизгасналите въглени. Изведнъж избухна силен, ярък пламък.

Пращенето на огъня пробуди и другите двама.

— Къде сме? — попита Макс Юбер.

— Там, където са ни донесли! — отговори Джон Корт.

— Откога сме тук? Кога се случи нашата катастрофа, вчера или завчера? — продължи младият французин.

Камис само сви рамене.

— Ами, къде е Лланга? Навярно е загинал, без да могат да го спасят онези, които са спасили нас!…

Никой не отговори. Макс Юбер въздъхна:

— Бедното момче!… Мъчно ми е!… Затова ли го изтръгнахме из ръцете на страшните динки.

Разбира се, всички бяха забравили за малкия храненик на Лланга: сега ги вълнуваха много по-важни въпроси.

— Струва ми се, че си спомням, как малко преди катастрофата, Камис изхвърли пушките ни и сандъка с патроните върху някаква скала!… — промълви американецът.

— Да, наистина сторих това! — потвърди форлоперът.

— Освен това, като че ли по същото време зърнах някакви хора на левия бряг, навярно туземци… десет-двадесет души, които тичаха към водопада!…

— Туземци ли, г-н Джон? — учудено попита Камис.

— Да, сигурно те са ни спасили, като са ни извадили от водата, а после са ни настанили тук. Същевременно донесли някакви остатъци от храната ни, запалили огън, за да се стоплим, а след това изчезнали!

— Без да оставят никакви следи! — добави Макс Юбер.

— Почакайте, драги Макс, още не знаем това. Може би стоят наблизо, понеже не мога да допусна, че са ни изоставили на произвола на съдбата, след като са положили толкова грижи за спасяването ни — възрази американецът.

— Ех, какъв мрак! Дали е ден или нощ?

Докато младежите разговаряха, форлоперът мълчаливо стана и започна да се разхожда из малкото свободно пространство между дърветата, като се стараеше да зърне макар късче от небето, за да определи дали е нощ или ден. Камис викаше на помощ всичките свои способности да налучква посоката; способности, които именно в този момент му бяха най-нужни.

Разбира се, неотклонно бяха вървели все на югозапад, обаче къде точно е югозапад сега? Дали природният инстинкт на Камис ще му подскаже правилния път? Този въпрос беше се загнездил в мозъка на всеки един от тримата пътешественици.

— Г-н Макс — попита форлоперът, — сигурен ли сте, че сте видели туземци?

— Да, Камис, сигурен съм! Видях ги как тичаха към водопада, точно в момента, когато салът се блъсна о скалата.

— Къде ги видяхте? На кой бряг?

— На левия бряг, отлично помня.

— Прекрасно, в такъв случай, сега сме на изток от реката Йохаузен! — решително заяви Камис.

— Значи в най-глухата част на гората! — забеляза Джон Корт. — Интересно е да се знае на какво разстояние сме от реката?

— Едва ли сме много далече от нея — отговори Макс Юбер, — понеже нашите спасители надали са ни носили дълго време. Пък и защо ли биха сторили това?

— Разбира се — съгласи се Камис, — и аз мисля, че реката Йохаузен не е далече. Най-добре ще бъде ако отидем при нея, за да продължим пътуването с нов сал, след като отминем водопадите!

— Да, но как ще живеем? С какво ще се храним? Нямаме нито пушки, нито патрони! — обади се французинът.

— Освен това — добави Джон Корт, — към коя посока да дириме реката Йохаузен?… Дори да допуснем, че наистина сме на левия бряг, това още не може да ни послужи за указание, коя е правилната посока и накъде трябва да тръгнем, за да отидем при нея!

— А най-важното, изобщо не знаем как да се измъкнем из тази гора!

— О, много ясно е — отговори Камис. — Ето, оттук ще се измъкнем! — и посочи към мястото, където прясно откъснати лиани свидетелствуваха, че оттам неотдавна са минали хора. По-нататък се открояваше едва забележима лъкатушна пътека. Но къде води тази пътека? Към реката?… Това не беше сигурно; възможно е да се пресича от други подобни пътеки и да води към дълбочината на гората, и тогава как биха могли да се ориентират из лабиринта? Остатъците от месото ще са достатъчни най-много за две денонощия, а после?… За вода не се тревожеха, понеже из тази част на Африка дъждовете са толкова чести, че ще им дадат възможност да задоволяват жаждата си, дори да не достигнат до реката. Независимо от всичките тези съображения, все пак беше за предпочитане да тръгнат на някъде.

— Преди всичко да похапнем, за да подкрепим силите си — продължи практичният Джон Корт.

— Да, не е лошо да хапнем, но още по-добре щеше да бъде, ако имахме и малко бистра и студена вода от реката Йохаузен, — промълви Макс Юбер.

Другарите му мълчаливо въздъхнаха, а после и тримата започнаха лакомо да се хранят. Обкръжаващият ги мрак и дълбоката тишина им действаха твърде угнетително. Тук дори птичка не би могла да прелети, толкова гъсто бяха преплетени клоните и листата; отникъде не долиташе никакъв звук; из въздуха тегнеше някаква лека, влажна мъгла, просмукана от миризмата на почвата. Отвреме навреме тишината се нарушаваше от паднал, изсъхнал лист, от лекия трясък на суха вейка или от съскането на младо змийче; дори крачките на хората се заглушаваха от гъстия, зелен мъх, покрил цялата почва сякаш килим. Само облаци насекоми и москити се носеха из въздуха, като остро жужеха и шумолеха с крилцата си.

Тримата скоро се нахраниха и станаха. Камис събра остатъците от биволско месо и тръгна нататък, където водеше проходът между разкъсаните лиани. Младежите го последваха; Макс Юбер се спря за минута, и високо извика:

— Лланга!… Лланга!… Лланга!…

Но не получи никакъв отговор. И тримата напрегнато се вслушаха; момчето не се обади.

— Хайде! — каза форлоперът и закрачи напред.

Едва направи няколко крачки и неочаквано се спря.

— Какво има? — едновременно попитаха Джон Корт и Макс Юбер.

— Огън… по-право, светлина… Струва ми се, че е факел!

— Туземци! — извика Макс Юбер.

— Да почакаме, за да видим!

Факелът се появи откъм пътеката, на стотина крачки от пътешествениците; почти не осветяваше гората, но приличаше на кърваво-червена точка всред дълбокия мрак, и хвърляше слаби отблясъци върху долните части на най-близките дървета.

Накъде и в каква посока се движеше този, който носеше факела? Дали ги заплашваше нападение, или пък това беше неочаквано спасение?

Камис и двамата му другари не посмяха да продължат напред; нямаха почти никакво оръжие. Форлоперът имаше затъкната в пояса си една малка брадва, а младежите разполагаха само с джобните си ножове. Изминаха няколко минути; факелът стоеше на същото място. Невъзможно беше да предположат, че това е блуждаещ огън; в противното ги убеждаваха червеният цвят на пламъка и дребните искри, които отвреме навреме прелитаха из въздуха, сякаш огнени мушици.

— Какво да сторим? — попита Джон Корт.

— Да отидем при тази светлина, щом тя не идва при нас! — решително каза Макс Юбер.

— Хайде! — съгласи се Камис и тръгна напред по пътеката.

Колкото те напредваха, толкова факелът се отдалечаваше. Нима носещият го туземец е видял, че нашите пътешественици тръгнаха напред?… Дали пък не се ръководи от желанието да им осветява пътя из този непрогледен мрак… и да ги отведе до реката Йохаузен, или до някой друг приток на Убанги?…

Впрочем сега не беше време за обсъждане на тези въпроси. Трябваше да вървят подир светлината, да се опитат да излязат из гората и да определят правилната югозападна посока, за да продължат пътя си.

— Хайде! — повтори форлоперът.

И всички тръгнаха по добре утъпканата пътека, прокарана от животни или от хора. Понякога срещаха познати дървета, но често попадаха и на нови видове, например, Hura crepitans, чиито плодове експлодират, а кората им съдържа млечен сок; по-нататък „дърво-крава“, за което дотогава мислеха, че се среща само в Америка: цофар или свирещо дърво, чийто листа издават остър звук, когато вятърът минава през тях, и за което също мислеха, че се среща само из горите в Нубия.

До обед пътешествениците вървяха, без да се спират из пътеката, като следваха своя пътеводящ факел; обаче щом спряха, за да похапнат, пламъкът също спря движението си напред.

— Очевидно това е водач, твърде внимателен водач — заяви Макс Юбер. — Жалко, че не знаем, къде ни води!

— Нека само да ни изведе из този ужасен мрак, и аз от душа ще му кажа „благодаря“! — отговори Джон Корт и добави: — Е, Макс? Като че ли това наистина е твърде странно и необикновено, а?

— Да, признавам, че е така — съгласи се Макс Юбер.

След обедната почивка, нашите пътници отново тръгнаха напред. Пътеката лъкатушеше из гъстия храсталак, и ставаше все по-тясна и по-тясна. Камис вървеше пръв; Джон Корт и Макс Юбер го следваха един след друг. Когато се опитваха да ускорят крачките си, за да достигнат своя тайнствен водач, той също ускоряваше крачките, като запазваше еднакво разстояние между себе си и тях. Към шест часът вечерта, според както Камис приблизително определи, бяха изминали около двадесет километра — и всички се чувствуваха твърде уморени, но форлоперът настоя да вървят напред, когато факелът свети. Изведнъж, светлината угасна.

— Е, нека да спрем — каза Джон Корт. — Очевидно, това е знак за спиране.

— Или по-скоро, заповед! — забеляза Макс Юбер.

— Все едно, трябва да се подчиним — реши форлоперът. — Тук ще пренощуваме!

„Утре дали пак ще се появи пътеводният огън?“ — помислиха и тримата в душите си, но кой би могъл да им отговори? Кой може да им каже, какво ще се случи утре?

И тримата легнаха върху тревата под едно дебело дърво, и си разделиха онова, което беше останало от биволското месо. Жаждата си задоволиха с бистра вода от малкото поточе, което протичаше наблизо.

— Кой знае — забеляза Джон Корт, — може би нашият водач нарочно избра това място за нощуване, понеже наблизо има вода.

— Трогателно внимание от негова страна! — усмихна се Макс Юбер и гребна вода с чашата, ловко направена от голям лист.

Колкото и да бяха неспокойни, физическата умора наложи своето, и след малко тримата другари потънаха в дълбок сън. Преди да заспят, Макс Юбер и Джон Корт дълго разговаряха за Лланга. Какво ли е станало с бедния хлапак? Дали е потънал или се е спасил? Но тогава защо не се върне при тях, защо не се обади, ако е някъде наблизо?

Когато се пробудиха, нашите пътешественици забелязаха, че слаба дневна светлина едва-едва се промъква през най-горните пластове на дебелия покрив от преплетени клони и листа. Очевидно слънцето отдавна беше изгряло, макар че тук при тях цареше същият мрак.

По някои признаци Камис предположи, че са вървели към изток, а това за съжаление само ги отдалечаваше от крайната цел, но какво биха могли да сторят? Трябваше да продължат пътя си. Да, но в каква посока да вървят? Къде е факелът?

В същия миг светлината блесна пред тях, както през вчерашния ден.

— Наистина, това е пътеводната звезда, която е показвала пътя на влъхвите! — възкликна Макс Юбер. — Интересно е да се знае, дали скоро ще ни отведе до Витлеем?

През целия ден, 22 март, не се случи нищо особено. Горящият факел показваше пътя и водеше тримата другари все към една и съща посока, т.е. към изток. От двете страни на пътеката дърветата бяха толкова гъсто едно до друго, че дънерите наподобяваха жив плет. Лиани и други пълзящи растения се сплитаха така, че образуваха някаква безкрайно дълга зелена торба или ръкав. Пътеката често се пресичаше от други пътеки, и ако не беше техният тайнствен водач, Камис и другарите му не биха могли да се ориентират.

Най-интересното беше, че досега не срещнаха нито едно тревопасно животно. Впрочем как ли би могло да попадне тук? Обаче не се виждаше и друг, пернат, дивеч. Това обстоятелство силно тревожеше нашите пътешественици, понеже хранителните им запаси почти бяха се свършили.

Както снощи, така и сега, към шест часът вечерта факелът изгасна. Камис и другарите му се разположиха за нощуване.

— Ако утре не стигнем до края на пътуването, ще трябва да умрем от глад! — заяви Макс Юбер. — Дояждаме последните трохи, а тук няма нито раковини, нито миди, с които да напълним стомасите си, поради липса на нещо по-добро…

Нощта премина спокойно. Всички спяха дълбоко. Пръв се събуди Джон Корт и извика:

— През нощта някой е идвал тук!

Наистина, край тях гореше малък огън, чиито въглени още не бяха се покрили с пепел. На един нисък акациев клон висеше парче сурово антилопово месо; наблизо пак протичаше поточе, което никой от тримата не беше забелязал снощи, когато си легнаха.

Сега младият французин не прояви дори нито най-малко учудване, понеже започна да мисли, че са напълно редни грижите, които се полагаха за тях — пък и другарите му престанаха да обсъждат своето необикновено положение, нито се интересуваха повече за невидимия водач, който ги водеше към някаква неизвестна посока.

Без много да мисли, Камис започна да пече прясното антилопово месо, което беше достатъчно за обед и за вечеря. Едва нашите пътници успяха да се нахранят, и внезапно пламналият факел даде знак за тръгване.

Пътуването продължи при същите условия, както по-рано, обаче гората като че ли беше започнала да става по-рядка. Тук-там, по плътния свод се появяваха малки процепи, но все още нямаше никаква възможност да зърнат тайнственото същество, което носеше факела.

И днес пътешествениците изминаха около двадесет километра и според пресмятанията на Камис бяха се отдалечили общо около шестдесет километра от реката Йохаузен.

Надвечер в обичайното време факелът угасна и тримата другари се спряха за нощуване.

Наоколо цареше непрогледен мрак; навярно нощта беше много тъмна. Като хапнаха от печеното антилопово месо и пийнаха вода от близкото поточе, изморените и измъчени пътешественици легнаха и скоро заспаха. В съня си Макс Юбер имаше чувството, като че ли над главата му някой тананика познат валс от Вебер.