Жул Верн
Село във въздуха (2)

II. Блуждаещи огньове

Около два километра разстояние отделяха лагера на пътешествениците от онази част на гората, където сега ту се появяваха, ту изчезваха някакви бели, трепкащи светлини, които бързо се движеха напред-назад. Десетина на брой, те се събираха на куп, или се пръскаха на разни страни, като същевременно трепкаха така, сякаш вятър ги духа, макар че наоколо въздухът беше абсолютно тих. Навярно, това са някакви туземци, разположени край гората, за да дочакат разсъмването. Обаче, светлините не приличаха на лагерни огньове: твърде чудно подскачаха напред-назад в едно пространство не по-голямо от декар, вместо да са събрани на куп. Не трябва да се забравя, че из Убанги постоянно скитат диви племена, дошли из Адамауа и Бахирми, откъм запад, или из Уганда, откъм изток. Едва ли някой керван със стока би започнал да привлича върху себе си вниманието с толкова много лагерни огньове. Очевидно само туземци биха могли да се разположат там, край гората, и не беше трудно да се отгатнат намеренията им по отношение на кервана на Урдакс. Обаче, почти до десет и половина часът, никой от кервана не забеляза нищо, макар че може би, там няколко стотин пагуини, фунджи, шилу, бари или данкази, се готвеха да извършат нападение над спящите.

За щастие, малко след десет и половина часът се пробуди Лланга, и щом зърна огньовете, започна да трие очи, за да се убеди, че не се лъже. Изведнъж, във въображението на момчето се създаде представа за страшно нападение над кервана, и без много да мисли, като не желаеше да разтревожи съня на своите благодетели, пропълзя до мястото, където спеше форлопера, разбуди го и мълчаливо посочи огньовете с ръка. Камис около една минута се взря в тях, но понеже нищо не можа да проумее, побутна португалеца и пошепна:

— Урдакс, вижте, вижте какво става там!

Португалецът отвори очи, изведнъж скочи на крака и погледна нататък, където сочеше форлоперът, а след това гръмогласно извика:

— Тревога!

Само за няколко секунди всички членове на кервана бяха на крака. Цялата долина тънеше в мъгла и в мрак, с изключение на южната й страна, която отчасти се осветяваше от огньовете, чийто брой сега достигаше до петдесет.

— Там са туземци, навярно буржоси, които скитат по бреговете на Конго и на Убанги! — обясни Урдакс.

— Разбира се, тези огньове не са се запалили сами по себе си! — Очевидно, човешки ръце ги пренасят от място на място, — забеляза Корт.

— Да, но ние не виждаме нито една човешка фигура всред тази странна илюминация.

— Защото хората не стоят пред гората, а се крият зад дърветата, — поясни Камис.

— Забележете, че те не настъпват, понеже огньовете, макар да подскачат наляво и надясно, след това отново се връщат по местата си! — промълви Макс Юбер.

— Навярно, за да не се отдалечават от своя главен лагер — кимна с глава форлоперът.

— Защо ли не са ни атакували досега, преди да ги забележим?

— Защото не са културни хора, а диваци, и много неща не вземат под внимание. Все пак, това не им пречи да бъдат твърде опасни врагове. Ето защо, трябва да сме на щрек!

Да, щат-нещат, трябваше да бъдат на щрек и да се бранят до последна възможност, тъй като тези туземци са безпощадни. В това отношение те надминават дори най-свирепите и диви австралийски племена, пръснати по Ново-Хебридските острови и из Нова Гвинея. Навътре в страната живеят племена канибали, и това прекрасно е известно на мисионерите, които често отиват срещу най-ужасна смърт.

В екваториална Африка силата е всичко, а слабостта се смята почти за престъпление. Тук все още съществуват човешки жертвоприношения. Например, убиват робите и слугите над гроба на техния господар, а главите на наказаните със смърт забиват върху дълги върлини и ги хвърлят за храна на дивите зверове. Също и децата от 10 до 16 години служат за лакомо блюдо при тържествени трапези; много главатари се хранят изключително с такова месо.

Освен към канибалство, тези диваци са особено склонни към грабеж, и често на далечни разстояния преследват керваните, за да ги ограбят и унищожат. Макар че са въоръжени много по-зле от търговците, все пак обикновено побеждават чрез своята многобройност. Това обстоятелство е добре известно на форлоперите; ето защо, те изобщо избягват близостта на селища, като Нгомбе-Дара, Калака, Таино и др., разположени между Аукадене и Бахр-ел-Абиад. Тук още не са успели да проникнат дори и мисионерите, които не се спират пред нищо, за да постигнат своята единствена цел: да преродят диваците чрез разпространяване на христианска цивилизация между тях.

До този момент експедицията на Урдакс беше пътувала благополучно. Камис избягваше местата, където биха могли да се натъкнат на неприятни срещи с туземците. Сега, след като заобиколи гората, керванът трябваше да достигне десния бряг на Убанги и да тръгне покрай реката, до вливането и в Конго, от дясната страна. Тук цялата местност често се посещава от търговци и от мисионери, а диваци почти не идват насам, понеже френските, английските, португалските и германските предприятия са ги прогонили навътре в страната, към Дарфyр.

И ето, когато до Убанги оставаха само няколко дена път, керванът изведнъж беше заплашен от ограбване и смърт.

Благодарение на разпорежданията на португалеца, почти веднага се организира правилна защита: Урдакс, форлоперът и младежите се въоръжиха от глава до крака: освен това във фургона имаше още повече от дванадесет пушки и револвери, които бяха разделени на по-опитните и безусловно предани носачи.

Всички заставаха зад тамариндите така, че да се предпазват от отровните и смъртоносни стрели на туземците.

Обаче, предполагаемите врагове не настъпваха, огньовете не приближаваха и не се отдалечаваха, а само от време на време хвърляха дълги, светлинни ивици всред жълтеникав дим.

— Това са насмолени факли, които туземците носят покрай гората! — каза Урдакс.

— Да, сигурно е така, но аз все пак не разбирам, какво правят! — добави Джон Корт.

Наистина, всичко това беше съвсем необяснимо. Но нима изобщо биха могли да се учудват на нещо, когато в случая се касаеше до тези страшни скитници из долината на Убанги!

Измина още половин час, а положението на пътешествениците с нищо не се промени, и те продължаваха да бъдат нащрек. По цялата равнина не се виждаше живо същество. Наоколо цареше мъртва тишина.

— Трябва да направим разузнаване! — изведнъж заяви Макс Юбер, и пристъпи напред.

— Толкова ли е необходимо? — възрази Джон Корт. — Според мене, по силата на най-обикновена предпазливост, трябва да останем тук и да наблюдаваме, докато се разсъмне!

— Да чакаме! — с досада възкликна Макс Юбер. — Да чакаме шест-седем часа! Не, благодаря… Предпочитам да узная какво става. Ако тези туземци нямат лоши намерения към нас, бих предпочел отново да се пъхна под одеалото, между корените на тамариндите, където толкова сладко бях заспал!

— Какво ще кажете? — обърна се Джон Корт към Урдакс.

— Разбира се, това предложение заслужава внимание, но трябва да се действа извънредно предпазливо!

— Предлагам аз да отида на разузнаване! — заяви Макс Юбер.

— И аз ще ви придружа — каза форлоперът, — ако г-н Урдакс няма нищо против…

— По-добре ще бъде, ако отидете двама! — отговори Урдакс.

— Да отида ли и аз? — намеси се Джон Корт.

— Не, драги приятелю, останете тук; ние двамата сме напълно достатъчно! — усмихнато се възпротиви Макс Юбер. — И веднага ще се върнем, щом узнаем положението.

— Проверете, дали оръжието ви е в ред!

— В ред е — отговори Камис, — но се надявам, че поне сега няма да ни дотрябва: по-важно ще бъде, ако не ни забележат, ето защо ще проявим извънредна предпазливост!

Макс Юбер и форлоперът тръгнаха към гората. Едва изминаха петдесет крачки, когато забелязаха, че Лланга тича след тях.

— Защо се довлече? — скара му се Камис.

— Хлапак такъв, защо не остана при другите? Нали там е твоят приятел Джон! — прибави Юбер.

— А моят приятел Макс е тук… Аз също тук!…

— Нямаме нужда от тебе! — рязко промълви форлоперът.

— Е, нека да дойде — намеси се Макс Юбер. — Очите му са като котешките; може би ще види онова, което ние едва ли ще забележим в този непрогледен мрак!

— Да, да… аз много виждам… аз далече виждам! — енергично кимна с глава момчето.

След като изминаха половината от пътя, тримата спряха и започнаха да се оглеждат. Обаче нито острият поглед на Камис, нито котешките очи на Лланга, нито дори бинокълът на Макс Юбер можаха да определят, чии ръце размахват факлите които сега още по-ярко горяха. Това потвърждаваше предположението, че онези, които носят факлите, се намират всред гъсталака, под прикритието на дърветата и на храстите. Като че ли туземците изобщо нямаха намерение да излязат из гората.

Всичко това изглеждаше твърде странно. Ако там се криеше обикновен лагер на чернокожи, които при разсъмване ще продължат пътя си, тогава, защо беше тази илюминация? Какво ги заставяше да бъдат будни, въпреки късния нощен час?

— Възможно е дори, че изобщо не подозират близостта на нашия керван — пошепна форлоперът. — Не е чудно да са дошли тук, след като ние изгасихме огньовете си. Тогава нищо не би могло да им подскаже за нашето присъствие, преди да се съмне.

— Тогава, нека да заминем, колкото е възможно по рано!

Като разговаряха по такъв начин, те изминаха още половин километър, така че до края на гората оставаха само неколкостотин крачки.

Никъде не се виждаше нищо подозрително. Само факлите хвърляха върху земята дълги светлинни ивици. Никъде — нито напред, нито назад, нито отляво, нито отдясно, не се мяркаше никакъв силует, не се чуваше никакъв звук, а числото на огньовете като че ли не се увеличи.

— Да отидем ли по-нататък? — попита Макс Юбер.

— Има ли смисъл? — отговори форлоперът.

— Според мене, това ще бъде излишна непредпазливост. Може би, те изобщо не са забелязали нашия керван… и тогава…

— Да, но все пак искам да узная, какво става там? Всичко това е толкова необикновено и странно! — промълви Макс Юбер и продължи напред.

Лланга побърза да тръгне подир него, и навярно двамата биха стигнали до края на гората, но Камис решително ги спря, като пошепна:

— Нито крачка по-нататък!

Каква опасност беше забелязал напред? Дали някоя група туземци, готови да ги нападнат?… Несъмнено беше само едно: там, пред края на гората, изведнъж всичко се промени. Огньовете изчезнаха за миг и настъпи пълна тъмнина.

Нашите разузнавачи моментално вдигнаха пушките си, без да спускат поглед от тайнствената гора. Изведнъж огньовете пак се появиха.

— Чудно, много чудно! — не преставаше да шепне Макс Юбер.

Мистериозните огньове, които до преди минута подскачаха низко над земята, сега изведнъж засияха на височина от 15 до 30 метра, без никой от тримата да може да зърне дори сянката на някое от съществата, размахващи тези необикновени факли.

Дали пък не са прости, блуждаещи огньове?…

Едва ли. Атмосферата изобщо не беше наситена с електричество, а облаците по небето по-скоро заплашваха да причинят един от онези страшни потопи, които често заливаха долините и горите из тази централна част на черния материк.

Но тогава защо туземците, със запалени факли в ръце, се покатериха толкова високо по дърветата? Защо размахват оттам своите насмолени факли, чието пращене достигаше дори до тук?

— Да отидем по-близо! — предложи Макс Юбер.

— Не, излишно е! — възрази форлоперът. — Според мене, никаква опасност не ни заплашва през тази нощ. По-добре да се върнем при нашите и да ги успокоим!

— По-добре ще ги успокоим, ако узнаем причините на това необикновено явление! — настоя французинът.

— Не, г-н Макс, излишно е да рискуваме и да се излагаме на ненужна опасност: няма съмнение, че някакви чергари-туземци са се разположили тук. Трудно е да се каже, защо непрестанно размахват факли, защо са се покатерили по дърветата… Може би правят това, за да прогонят дивите зверове…

— Диви зверове? — промълви Макс Юбер. Но пантерите, хиените, биволите вият или реват: би трябвало да ги чуем! Не, не съм съгласен с вашето предположение… Искам да узная… — И без да довърши думите си, младият французин се спусна напред. Лланга отърча подир него.

Камис се поколеба около минута, но тъй като не можеше да изостави младия човек да върви сам срещу опасността, мислено реши да го последва до края на гората, макар че според него нямаше никакъв смисъл да постъпват така.

Изведнъж се спря; в същия миг се спряха Макс и Лланга. Сега не светлините на факлите ги смущаваха, които едновременно изгаснаха, сякаш от силен порив на вятъра. Сега от противоположната страна долиташе някакъв необикновен шум, истински концерт от проточени мучения и сумтения, сякаш далечни, глухи звуци на грамаден, развален черковен орган.

Дали от тази страна наближаваше страшна буря, дали във въздуха не се чуваха първите глухи трясъци на мълниите, размесени със сипкавия вой на бурния вятър, както понякога внезапно става из тази част на Африка… Не, не, тези звуци несъмнено произлизаха от някакви животни, а не от облаци, наситени с електричество. Освен това, никъде по хоризонта не се виждаха огнените зиг-заги на мълниите, които непосредствено следват една подир друга, когато избухне буря из тези местности. И южната, и северната страни на хоризонта бяха обгърнати от мрак.

— Какво е това, Камис? — попита Макс Юбер.

— По-скоро, по-скоро към лагера! — извика форлоперът и се втурна в обратна посока. — Не трябва да губим нито минута!