Айзък Азимов
Смъртна нощ (2)

Част втора

Едуард Талиаферо не можеше да се въздържи да не погледне към стаята и нейния обитател. Остана крайно удивен. И стаята, и обитателят й като че ли съществуваха изолирани и като че ли бяха част от непознаваемия свят. Звуците на Земята не достигаха до това добре подплатено с изолационни материали гнезденце, в което нямаше нито един прозорец. Светлината и въздухът на Земята бяха изместени от изкуствената светлина и от климатичната инсталация.

Помещението беше голямо, мрачно и разхвърляно. Те си проправиха път през бъркотията по пода и се насочиха към един диван, от който изблъскаха филмчетата-книги и ги струпаха в безпорядък от едната му страна.

Лицето на собственика на стаята беше голямо, кръгло и закрепено върху яко и набито тяло. Той се движеше бързо на късите си крака, тресеше главата си, когато говореше, а очилата му с големи диоптри подскачаха по бучката, която му служеше за нос. Тежките му и леко изпъкнали очи пробляснаха и издадоха късогледството му в мига, в който този човек седна в стола зад силно осветеното си бюро.

— Добре сте направили, че сте дошли, джентълмени. Моля ви да извините бъркотията в стаята ми — той разпери късите си пръсти и със замах описа кръг във въздуха. — Заех се да направя каталог на много предмети, които съм събрал и които са много важни от междупланетарна гледна точка. Например…

Той се измъкна от мястото си и се зарови в някакви предмети, които бяха натрупани край бюрото му. След малко намери един пепелявосив на цвят предмет, който беше полупрозрачен и приблизително цилиндричен по форма.

— Това е — каза той — един Калиситянски предмет, който може би е реликва на интелигентността, проявена в нечовешка форма. Това още не е решено. Открити са не повече от дузина такива неща и този е най-съвършеният образец, който съм виждал.

Той го захвърли на една страна и Талиаферо подскочи. Пълничкият мъж следеше мисълта си, но успокои гостенина:

— Не е чупливо.

След миг домакинът седна отново, скръсти дебелите си ръце на корема си и те започнаха да се издигат и спускат под напъните на равномерното му дишане.

— И какво мога да направя за вас?

Хубърт Мандел започна да обяснява надълго и нашироко нещата и през това време Талиаферо се замисли дълбоко. Със сигурност един мъж на име Уендъл Ърт наскоро беше написал и издал книгата „Сравнителни еволюционни процеси на водно-кислородните планети“ и със сигурност човекът, при когото дойдоха, не би могъл да е неин автор.

— Вие ли сте авторът на „Сравнителни еволюционни процеси“, доктор Ърт? — запита в следващия миг Талиаферо.

— Чели ли сте я? — по лицето на Ърт се разля блажена усмивка.

— Ами, не съм все още, но…

Изражението по лицето на Ърт в следващия миг се втвърди:

— В такъв случай трябва да я прочетете. Веднага. Ето, аз имам един екземпляр.

Той подскочи от стола си, но Мандел извика след него:

— Не, почакайте, Ърт, всичко по реда си. Става дума за нещо сериозно.

Той всъщност насили Ърт да се върне на мястото си и започна да му говори забързано, като че ли по този начин възнамеряваше да го предпази от по-нататъшни изблици и отклонения. Разказа цялата история с удивително точни и пестеливи думи.

Докато слушаше, лицето на Ърт почервеня бавно. Той сграбчи очилата си и ги повдигна в по-горна опорна точка на носа си.

— Мас-трансфер! — извика в следващия миг той.

— Видах го със собствените си очи — увери го Мандел.

Но Ърт се люлееше напред и назад, притиснал с длани бузите си:

— Мас-трансфер. Единственият подходящ начин, по който трябва да пътува цивилизованият човек. Единственият възможен начин. Единственият приемлив начин. Макар и да не ми е познат. Ех, ако аз бях там. Но този хотел е почти на трийсет мили разстояние.

Райджър, който слушаше с раздразнение и това личеше по изражението на лицето му, се намеси:

— Зная, че съществува въздушна линия до Конвент Хол. С нея ще ви отнеме само десет минути.

Ърт се вцепени и погледна със странен поглед към Райджър. Бузите му се зачервиха отново. Той скочи на крака и изхвръкна от стаята.

— Какво става по дяволите! — изрече след него Райджър.

— По дяволите — промърмори Мандел, — трябваше да ви предупредя.

— Да ни предупредите за какво?

— Доктор Ърт не пътува с никакви превозни средства. Има си фобия. Той върви само пеша.

Каунас примига в сумрака на стаята:

— Но той е екстратерологист, нали? И е експерт, който се занимава с живите форми по другите планети?

Талиаферо се изправи и застана пред галактическия телескоп, който бе монтиран върху един пиедестал. Астрономът се взираше в блясъка на междузвездното пространство. Никога не бе виждал толкова голям и толкова сложен телескоп.

— Той е екстратерологист, да, но никога не е посещавал никоя от планетите, по които е експерт, и никога няма да ги посети. Съмнявам се дали за трийсет години е изминал повече от една миля разстояние извън стаята си — Райджър се засмя.

— Може би го намирате за забавно — избухна гневно Мандел, — но аз на свой ред бих оценил усилията ви да се сдържате в приказките си, когато доктор Ърт се върне.

Ърт се втурна в стаята един миг по-късно:

— Извинете ме, джентълмени — каза той шепнешком. — А сега хайде да се заемем с проблема. Може би един от вас желае да направи признание…

Устните на Талиаферо се изтриваха болезнено. Този пълничък полузатворник, екстратерологистът, едва ли беше в състояние да измъкне някакво признание от когото и да било. За щастие нямаше нужда от детективския му талант, ако такъв изобщо съществуваше в края на краищата.

— Доктор Ърт — запита го след миг Талиаферо, — свързан ли сте с полицията?

Истинска усмивка на самодоволство се разля по зачервеното лице на Ърт:

— Официално не съм свързан, доктор Талиаферо, но неофициалните ми връзки наистина са много добри.

— В такъв случай аз ще ви дам малко информация, която вие може да отнесете в полицията.

Ърт глътна стомаха си и подръпна полите на ризата си, за да избърше стъклата на очилата си в тях. Когато свърши с бърсането и очилата отново кацнаха на носа му, той проговори:

— И какво е това нещо?

— Аз ще ви кажа кой е присъствал в момента, когато Вилиърс е умрял и кой е сканирал неговия доклад.

— Вие сте разрешил мистерията?

— Мислих за това през целия ден. Предполагам, че съм я разрешил — на Талиаферо много му допадна сензацията, която предизвика у околните.

— Е, давайте тогава.

Талиаферо си пое дълбоко дъх. Нямаше да бъде лесно да се справи със задачата, въпреки че беше я планирал от часове:

— Виновният — каза той — очевидно е доктор Хубърт Мандел.

 

 

Мандел се взря в Талиаферо изумен, едва поемайки си дъх от възмущение:

— Вижте какво, докторе — започна той гръмко, — ако имате някакво основание за подобно глупаво…

Тенорът на Ърт надвиши гласа на Мандел:

— Нека да му позволим да се изкаже, Хубърт, нека да го чуем. Вие го подозирате и няма закон, който да му забрани той да подозира вас.

Мандел потъна в яростно мълчание.

Талиаферо се опита да овладее гласа си:

— Това е нещо повече от подозрение, доктор Ърт. Явлението е съвършено ясно. Четирама от нас знаят за мас-трансфера, но само един от нас, и това е доктор Мандел, наистина е виждал демонстрацията на опита. Само той знаеше, че тя е факт. Той знаеше, че съществува доклад по темата. Ние тримата знаехме само, че Вилиърс е излязъл малко или повече от равновесие. О, може и да сме си мислили, че съществува някаква вероятност. Ние го посетихме в единайсет часа, мисля, че беше толкова, само за да проверим това, въпреки че никой от нас не изрече мислите си на глас, но той ни посрещна по-обезумял отпреди.

Да проверим знанията на специалиста и мотивите на доктор Мандел в такъв случай. Доктор Ърт, представете си нещо друго. Който и да се е изправил срещу Вилиърс онази нощ, той е видял как той колабира и е сканирал доклада му (нека засега този човек да бъде анонимен), той навярно ужасно се е уплашил, когато е видял, че Вилиърс се възвръща към живота и когато го е чул, че се обажда по телефона. Нашият престъпник, обхванат за момент от паника, е проумял едно нещо: факта, че трябва да се отърве от това, което го изобличава в престъпление.

Той е трябвало да се отърве от непроявения филм на доклада и е трябвало да се справи по такъв начин, че да не бъде разкрит и така, че да може го вземе още веднъж, ако остане извън подозрение и не бъде разкрит. Первазът на вътрешния прозорец е идеален за тази цел. Той бързо е отворил прозореца на Вилиърс, изхвърлил е филмовата лента навън и е излязъл. Дори ако Вилиърс беше оживял или пък телефонният разговор бе дал някакъв резултат, то като обвинения щяха да останат само думите на Вилиърс срещу престъпника. При това не би било трудно да се докаже, че Вилиърс е загубил душевното си равновесие…

Талиаферо замълча и като че ли изпита вкуса на победата за миг. Доводите му не можеха да бъдат опровергани.

Уендъл Ърт премигна срещу него и размърда палците на прилепените си до гърдите ръце, така че те пляснаха върху широката предница на ризата му.

— Кое е важното в случая? — запита той.

— Това означава, че прозорецът е отварян и филмът е изхвърлен навън, на открит въздух. Райджър живее от десет години на Сириус, Каунас — на Меркурий, а аз — на Луната — с изключение на кратки отсъствия. Ние коментирахме няколко пъти вчера въпроса за трудността да се аклиматизираме на Земята.

На световете, в които работим, няма въздух. Ние никога не излизаме на открито, без да сме облекли специален костюм. Да се изложим на външните влияния без костюм за нас е немислимо. Нито един от нас не би могъл да отвори прозореца, без да се пребори с придобития от десет години навик. Доктор Мандел обаче е живял изключително само на Земята. Да отвори прозореца за него е само въпрос на обтягане на мускулите. Той би могъл да направи това. Ние — не. Следователно той е извършил престъплението.

Талиаферо седна отново на мястото си и се усмихна.

— Космическо! Това е то! — извика ентусиазирано Райджър.

— Изобщо не е така — изрева Мандел полуизправен, като че ли се готвеше да се нахвърли върху Талиаферо. — Аз отричам цялата изфабрикувана версия. Ами записът на телефонния разговор на Вилиърс, който аз имам? Той употребява думата „съученик“. Това се чува отлично от записа…

— Той е умирал — каза Талиаферо. — Много голяма част от онова, което е казвал, вие сам признавате, е неразбираема. Аз ви питам, доктор Мандел, без да сте чули лентата, бихте ли се съгласили с факта, че гласът на Вилиърс би могъл да изкриви звука и той да не бъде разпознат?

— Ами… промълви объркано Мандел.

— Аз съм сигурен, че това е така. В такъв случай няма причина да се предполага, че вие не сте нагласили предварително лентата, че не сте записали предварително думата „съученик“ на нея.

— Господи боже! — възкликна Мандел — Откъде бих могъл да зная, че съществуват съученици в Конвента? Откъде бих могъл да зная за мас-трансфера изобщо?

— Би могъл самият Вилиърс да ви е казал. Допускам, че точно така е станало.

— Вижте какво — каза Мандел, — вие сте видели Вилиърс жив в единайсет часа. Медицинският експерт, който е видял трупа на Вилиърс малко след три часа сутринта, е заявил, че той е умрял поне преди два часа. Това е било точно така. Времето на смъртта следователно е между единайсет вечерта и един часа сутринта на следващия ден. Аз бях на една късна конференция. Мога да докажа местонахождението си, а то се намира на мили разстояние от хотела. Имам повече от дузина свидетели. Те ще отговорят на въпросите ви. Това достатъчно ли е?

Талиаферо замълча за момент. След това продължи упорито с доводите си:

— Дори така да е. Предполагам, че сте се върнали в хотела към два и трийсет през нощта. Влезли сте в стаята на Вилиърс, за да проведете разговора си с него. Намерили сте вратата отворена или пък сте имали ключ от нея. Във всеки случай вие сте го намерили мъртъв. В никакъв случай не сте искал да изпуснете възможността да сканирате доклада…

— И ако той е бил вече мъртъв и не е могъл да ми телефонира, защо в такъв случай ще се налага да крия филмчето?

— За да избегнете подозрението. Може би имате второ копие от филма, което е на сигурно място и е във ваше владение. Що се отнася до този пункт, за него имаме само вашето твърдение, че докладът е унищожен.

— Достатъчно. Достатъчно — изкрещя Ърт. — Това е една интересна хипотеза, доктор Талиаферо, но тя пропада под собствената си тежест.

Талиаферо се намръщи:

— Това вероятно е ваше мнение…

— Би могло да бъде мнението на всеки друг. На всеки, който разчита на човешката мисъл. Не разбирате ли смисъла на факта, че Хубърт Мандел е направил твърде много, за да бъде престъпникът?

— Не — отсече Талиаферо.

Уендъл Ърт се усмихна благо:

— Като учен, доктор Талиаферо, вие без съмнение знаете, че е глупаво да се влюбвате в собствените си теории, изключвайки фактите и причинността. Направете ми удоволствието да се държите както подобава на един детектив.

Помислете, че ако доктор Мандел е причинил смъртта на Вилиърс и е фалшифицирал алибито си… или ако е открил Вилиърс мъртъв и се е възползвал от смъртта му, колко малко му е трябвало да направи? Защо трябва да сканира доклада или да заявява, че някой друг го е направил? Той можеше просто да вземе доклада. Кой друг знае за неговото съществуване? Никой наистина. Няма причина да се мисли, че Вилиърс е казал на някой друг за неговото съществуване. Вилиърс беше патологично прикрит човек. Съществуват толкова много причини да се смята, че не е казал на никого другиго за съществуването на доклада.

Никой не е знаел, че Вилиърс е разговарял с някого, с изключение на доктор Мандел. Това не беше обявено. Нито пък някакво резюме бе публикувано. Доктор Мандел просто е могъл да си излезе с доклада, напълно убеден в неуязвимостта си.

Дори ако той беше открил, че Вилиърс е разговарял със своите съученици по този въпрос, какво от това? Какво доказателство биха извадили неговите съученици освен думата на човек, когото самите те са считали за луд?

Обявявайки, че докладът на Вилиърс е унищожен, заявявайки, че неговата смърт не е напълно естествена, търсейки втори сканиран екземпляр на филма… накратко казано, чрез всичко, което е направил, доктор Мандел е предизвикал подозрение, че подозрението може да падне единствено върху него. При положение, че той се е нуждаел само от спокойствие, за да извърши перфектното престъпление. Ако той беше престъпникът, в такъв случай той би бил пълен глупак, по-тъп от всеки, когото съм виждал. А доктор Мандел, в края на краищата, не е такъв човек.

Талиаферо се замисли дълбоко, но не намери думи за отговор.

— В такъв случай кой го е направил? — запита Райджър.

— Един от вас тримата. Това е очевидно.

— Но кой?

— О, това също е очевидно. Аз зная, че всеки от вас е бил виновен в момента, в който доктор Мандел е завършил описанието на събитията.

 

 

Талиаферо погледна с отвращение към пълничкия екстратерологист. Блъфът не го плашеше, но се тревожеше за двамата си съученици. Устните на Райджър се бяха опънали яростно напред, а долната челюст на Каунас се беше отпуснала и му придаваше вид на идиот. И двамата приличаха на някакви огромни риби.

— Кой от нас в такъв случай е престъпникът? Кажете ни — настоя Талиаферо.

Ърт отново премигна:

— Първо искам да си изясним, че предимство има въпросът с мас-трансфера. Той все още може да бъде разкрит.

Мандел, който изглеждаше разгневен, прохленчи раздразнено:

— За какъв дявол говорите, Ърт?

— Човекът, който е сканирал доклада, вероятно е прегледал онова, което е сканирал. Аз се съмнявам, че е имал време или душевно равновесие да го прочете, а ако все пак го е прочел, съмнявам се, че го е запомнил, че го е запечатал в съзнанието си. А съществува психологическия тест. Ако той дори е погледнал към доклада, онова, което се е запечатало в ретината, може да бъде проверено — някой изсумтя тежко при тези думи. След миг Ърт продължи: — Не се страхувайте от теста. При добра работа той е безопасен, особено ако човек се подлага на изпитанието добросъвестно и по собствено желание. Ако нещо неприятно се случи, то ще се дължи на факта, че е проявена ненужна съпротива, някакъв вид мисловно раздразнение, знаете това. Така че ако виновният мъж си признае доброволно, ако се остави в моите ръце…

Талиаферо се разсмя. Внезапният шум иззвънтя остро в сумрачната тиха стая. Психологията беше толкова прозрачна и непринудена.

Уендъл Ърт изглеждаше объркан от реакцията и се взря настойчиво в Талиаферо през стъклата на очилата си.

— Аз имам достатъчно влияние в полицията — каза той, — за да запазя пробния тест напълно конфиденциален.

Райджър изръмжа яростно:

— Аз няма да се поддам на такова нещо.

Каунас поклати глава в знак на отрицание.

Талиаферо счете, че е под достойнството му да отговори.

Ърт въздъхна:

— В такъв случай — каза той — ще трябва аз да посоча виновника. Това ще бъде болезнено. Ще влоши нещата — той стегна корема си и пръстите на ръцете му потръпнаха нервно. — Доктор Талиаферо посочи, че филмът е бил скрит във вътрешната част на перваза, така че е могло да бъде открит и повреден. Съгласен съм с него.

— Благодаря ви — изръмжа сухо Талиаферо.

— Обаче защо някой трябва да си помисли, че един вътрешен перваз на прозорец е сигурно място за скриване на нещо? Полицията вероятно ще погледне там. Дори и в отсъствието на полицията това място беше открито. Кой е склонен да мисли, че нещо би могло да бъде скрито извън сградата? Очевидно някоя личност, която е живяла дълго време в безвъздушно пространство и в главата му се е запечатала увереността, че никой не излиза навън и не отваря собственото си пространство, без да вземе необходимите предпазни мерки.

За някой, който е живял на Луната например всичко, което е скрито извън Лунарния купол, може да бъде сравнително сигурно опазено. Мъжете излизат рядко и само за да изпълнят някоя особена задача. Така че той би преодолял трудността да си отвори прозореца и самият той да излезе навън, в пространството, което в подсъзнанието си той вече смята за вакуумно, за да открие място за скривалище. Рефлективната мисъл „Една ненаселена сграда отвън е сигурно място“, би извършила измамата.

— Защо споменахте Луната, доктор Ърт? — запита през стиснати зъби Талиаферо.

— Дадох я само като пример — отговори любезно Ърт. — Онова, което казах, се отнася и до трима ви. Но сега идва решителният момент, въпросът за нощта на смъртта.

Талиаферо се намръщи:

— Искате да кажете нощта, в която умря Вилиърс?

— Имам предвид някаква нощ. Вижте какво става, макар и да е сигурен, че едно място отвън е сигурно скривалище, кой от вас ще бъде достатъчно луд да си помисли, че то е сигурно място за един непроявен филм? Сканираният филм не е много чувствителен, можем да бъдем сигурни в това, при това той е направен така, че да не бъде придирчив към условията, в които трябва да бъде проявен. Слабата светлина през нощта не би му навредила особено, но дневната светлина би го разрушила за няколко минути, а директните слънчеви лъчи биха го унищожили веднага. Всеки знае това.

— Карай нататък, Ърт — подкани го Мандел. — Към какво води това?

— Ти ме караш да бързам — възпротиви се Ърт и се намръщи силно. — Аз искам ясно да си представя нещата. Престъпникът е искал преди всичко да запази филма. Това е бил единственият запис на нещо със свръхзначима стойност за самия него и за света. Защо ще го крие там, където лъчите на утринното слънце несъмнено ще го унищожат? Само защото не е очаквал изобщо утринното слънце да изгрее. Той си е мислил, че нощта, да се изразим по този начин, е безсмъртна.

Но нощите не са безсмъртни. На Земята те умират и отстъпват на деня. Дори шестмесечната полярна нощ е смъртна нощ в края на краищата. Нощите на Сириус продължават само два часа, нощите на Луната продължават две седмици. Те са смъртни нощи, доктор Талиаферо и Райджър знаят, че денят ще се роди.

Каунас се бе изправил в този миг:

— Но почакайте…

Уендъл Ърт се обърна изцяло към него:

— Няма защо вече да се чака, доктор Каунас. Меркурий е единственият порядъчно голям обект в Слънчевата система, който е обърнал само едното си лице към Слънцето. Дори да вземем предвид колебанието, цели три осми от неговата повърхност е наистина тъмна и никога не е виждала Слънцето. Полярната обсерватория е на ръба на тази тъмна страна. От десет години вие сте развивали у себе си чувството, че нощта е безсмъртна, че една повърхност в тъмнината остава вечно тъмна, и така вие сте поверили непроявения филм на земната нощ и понеже сте били възбуден, сте забравил, че нощта може да умре…

Каунас пристъпи крачка напред:

— Почакайте…

Ърт остана непреклонен:

— Казаха ми, че когато Мандел е нагласил поляризатора на прозореца в стаята на Вилиърс, вие сте изкрещели срещу слънчевата светлина. Не беше ли продиктувана тази реакция от вашия вкоренен в душата ви страх от меркурианското слънце, не беше ли продиктувана от това, че внезапно сте проумели какво означава за вашите планове слънчевата светлина? Вие сте се втурнали напред. За да нагласите поляризатора или да се убедите, че филмът е унищожен ли го направихте?

Каунас падна на колене:

— Не исках да стане така. Аз исках да говоря с него, само да говоря с него, а той изкрещя и припадна. Помислих си, че е мъртъв и че докладът е под възглавницата му и след това всичко стана като на сън. Нещата следваха едно след друго и преди да осъзная това, аз вече не можех да изляза от положението. Но аз не исках да стане така. Кълна се.

Мъжете бяха застанали в полукръг около него и Уендъл Ърт гледаше към хленчещия Каунас изпълнен със съжаление.

 

 

Линейката пристигна и си замина. Талиаферо най-накрая събра сили в себе си, за да се обърне към Мандел:

— Надявам се, сър — каза той с доста сдържан глас, — че не сте останали с лоши чувства заради онова, което ви наговорих в тази стая.

И Мандел му отговори също сдържано:

— Мисля, че по-добре за всички ни е да забравим, доколкото е възможно, какво се случи през последните двайсет и четири часа.

Застанаха на прага на стаята, бяха готови да тръгват. Уендъл Ърт повдигна глава и се усмихна:

— Остана да разрешим въпроса за моята такса, ако нямате нищо против.

Мандъл изглеждаше стреснат.

— Не искам пари — побърза да каже Ърт. — Но когато първият мас-трансфер е готов да транспортира хора, аз искам да попътувам малко.

Мандел все още изглеждаше разтревожен:

— Почакай малко. Пътуванията в Космоса са много продължителни.

Ърт поклати глава отривисто:

— Не в Космоса. Бих искал да прекося Лоуър Фолс в Ню Хемпшир.

— Добре. Но защо?

Ърт вдигна поглед. За огромна изненада на Талиаферо по лицето на екстратерологиста бяха изписани чувство на притеснение и копнеж.

— Някога… преди много време… познавах едно момиче там. Преди много години… но аз понякога си спомням…