Джек Слейд
Неговата страхотна любима (8)

8.

Пред очите на Ласитър всичко плуваше в мъгла. Този черен кучи син пак идваше! Но този път щеше да го посрещне както подобава. Междувременно беше разбрал, че старият негър му дава все нови и нови дози отрова, за да го подчини напълно на волята си. Какво ли го беше забавило? Този път дойде с два часа закъснение.

Умът на Ласитър работеше прецизно и остро. Най-важното беше, че от половин час можеше да се движи целенасочено.

Негърът спря на вратата, огледа се и запали свещ. Подържа на пламъка връхчето на иглата и после я потопи в нещо като восък. Чу се съскане, издигна се пара. Негърът се изправи и тръгна към Ласитър. Очите му диво блестяха.

Ласитър напрегна всички мускули. Нямаше намерение да го убива, но не искаше и да умре. А този черен дявол този път щеше да му даде смъртоносна доза отрова! Поне така беше обещал Джери Грей при последното си идване, когато не чу от устата на Ласитър нито дума за това кой го е изпратил в Грийн Ривър.

Чернокожият спря до постелята му, като държеше иглата в дясната си ръка.

Ласитър се изви настрани, закачи се с единия си крак за шията му, а с другия го ритна силно в корема така, че негърът се сгърчи и се строполи на земята. Иглата описа широка дъга и падна върху утъпкания под на къщата. Ласитър видя за пръв път, че тя има дълга дървена дръжка.

Чернокожият се надигна и се опита да се добере до нея, но вторият ритник на Ласитър окончателно го обезвреди.

Успехът сякаш даде сили на Ласитър и той се почувствува много по-добре. Беше му ясно, че трудното предстои. Стана и погледна към падналия старец. Той не беше въоръжен, но поне иглата беше тук. Ласитър я вдигна от земята.

Знаеше, че не е в града, а в някаква далечна къщурка на брега на Грийн Ривър. Тук беше и Джери Грей с цяла дузина свои хора. Непрекъснато го разпитваха, за да разберат кой го е изпратил.

Джери Грей имаше дълго да чака за отговор!

Ласитър се плъзна към вратата и безшумно я отвори. В коридора на една пейка седеше пазач. Беше обърнат с гръб към него. Ласитър се протегна и го убоде с иглата по тила. Беше все едно ухапване от комар. Мъжът усети пробождането и помисли, че го е ухапал комар, затова се плесна с ръка отзад, за да убие насекомото. След секунда обаче се вцепени и рухна на земята. Пейката се преобърна с гръм и трясък. В къщата обаче никой не помръдваше. Никой нищо не беше чул.

Ласитър отиде при пазача и се наведе да вземе пушката и револвера му. В този момент отвън влезе Фентън Труман, най-довереният човек на Джери Грей. Той се спря за миг на прага, заслепен при прехода от яркото слънце в тъмната къща. Забеляза някаква фигура, но не можа да я познае.

— Свърши ли с него? — попита той и в същия миг забеляза заблудата си. Мъжът пред него съвсем не беше старият африканец. Беше Ласитър. Труман видя и пазача да лежи на пода. Бърз като светкавица, той посегна към револвера.

Ласитър не беше въоръжен. В ръцете му беше само иглата. Хвана я зад отровния връх и я метна като копие срещу исполинското тяло на противника си. Иглата улучи Труман право в гърдите. Великанът изобщо не усети болка, но тялото му моментално реагира на отровата. Той беше извадил револвера от кобура си и се опита да се прицели в Ласитър, но движенията му ставаха все по-бавни, докато накрая спря с вдигната ръка. Секунда, две, и Труман се строполи по лице на пода.

Сърцето на Ласитър лудо биеше. Той се наведе и взе пушката и револвера на пазача. Пушката беше заредена. С две крачки се озова до вратата, отвори я и стреснато се дръпна назад.

Къщата беше на около 200 ярда от брега. До него, на една стара ладия, се бяха събрали Джери Грей и хората му, заедно с конете си. Те бяха готови за тръгване. Всички гледаха към къщата. Ласитър светкавично дръпна вратата, макар че вече беше късно. Изтрещяха изстрели. Чуха се крясъци.

Ласитър се върна обратно в стаичката, в която беше лежал толкова дълго време. Капаците на прозорците бяха затворени. Само през цепките на дървото в стаята проникваше дневна светлина. Ласитър се засили, сви глава между раменете и обърна дясното рамо напред. Стъклото се пръсна на хиляди парченца, капаците се разтвориха и Ласитър излетя навън като от катапулт.

Приземи се във високата трева, претърколи се няколко пъти и се скри в гъстия храсталак. Старата къща беше на края на гората. Само на сто ярда оттук теренът се изкачваше стръмно нагоре. Ласитър скочи на крака, скри се в гората и бързо тръгна нагоре по стръмния склон между стеблата на големите дървета. Дишаше тежко и с усилие си поемаше дъх.

Никакъв ездач не можеше да го последва.

Когато чу зад себе си гласове, той се обърна и се прислони зад един пън. Хората на Джери Грей заобиколиха къщата, някои изскочиха от прозореца. Те безпомощно оглеждаха пищната зеленина наоколо, без да могат да открият из нея кучия син, който допреди секунди смятаха за мъртъв.

Ласитър просто го засърбяха пръстите да даде един залп с уинчестъра, но потисна желанието си, обърна се и продължи да се изкачва. За да претърсят всичко, бандитите се разделиха на две части. Обаче Ласитър вече не ги виждаше. Храсталаците между високите дървета скриваха всичко от очите му. Той продължи да тича нагоре, докато дъхът му спря. Напълно изтощен, коленичи и се отпусна в тревата. Кръвта шумеше в ушите му. Дълго време не чуваше нищо, освен собственото си пресекливо дишане. Дрехите му бяха мокри от пот.

От преследвачите нямаше и следа.

Пръв се възстанови разумът му и той си каза, че трябва да продължи пътя си, защото сигурно щяха да открият следите му по меката горска почва. Но мина доста време, преди да намери сили да се изправи. След около сто ярда стигна до някакво сечище. Там се бяха изправили четирима от хората на Джери Грей! Те се оглеждаха и вероятно чакаха другарите си. Беше твърде късно за отстъпление, тъй като те го видяха в същия миг, когато и той ги забеляза.

Разстоянието между тях беше около двадесет крачки.

С двуцевката си щеше за един миг да изпрати в ада цялата тази банда! Но му я бяха отнели. Сигурно негърът я беше взел. Този черен гарван беше изпразнил и всичките му джобове.

А мъжете срещу него не бяха тръгнали само да го хванат. Щом го срещнеха, щяха да го убият. Нямаше друга възможност. Но и Ласитър не възнамеряваше да прави компромиси. С готова за стрелба пушка, той се обърна към тях. Веднага изтрещя първият изстрел. Така мъжете станаха с един по-малко, още преди да извадят револверите си. Ласитър успя да простреля още един от тях, преди да прозвучат първите им изстрели. Той отскочи далеч встрани, стреля трети път и се претърколи още по-нататък.

Третият куршум също улучи право в целта.

Раненият рухна на земята с подкосени крака. Четвъртият, останал сам, стреляше непрекъснато и крещеше като луд. Ласитър улучи и него. Мъжът разпери ръце, револверът излетя от ръката му, той падна по гръб и се скри във високата биволска трева, избуяла по сечището.

Ласитър скочи на крака и се огледа. Несъмнено бяха чули изстрелите! Беше сигурен в това. Значи, трябваше да изчезне. Но в каква посока да тръгне, за да не се озове отново пред насочените дула на пушките им?

Почака малко, докато чу стъпки. Всички идваха от изток. Той се обърна и хукна в западна посока.

Скоро около него отново стана тихо.

Гората се разреди. След един час намери път, но напразно потърси табела. Знаеше само, че е някъде близо до Грийн Ривър. В каква ли посока беше градът? Трябваше да отиде при Пат. Какви ли страхове беше преживяла през това време? Ласитър не знаеше колко дни е бил във властта на Джери Грей. На дванадесети старият негър му беше подложил крак и му беше объркал сметките с проклетата си игла. Коя ли дата беше днес?

Той реши да тръгне на север. От едната страна на пътя растяха върби и имаше елхови храсталаци. Ласитър тръгна покрай тях, за да може бързо да се прикрие, ако се наложи.

Вървя повече от час, когато срещу него се показа файтон с два коня. Ласитър се скри в храстите и внимателно се вгледа в пътниците. Може би преди това колата е била спряна от хората на Джери Грей. В такъв случай беше по-добре да не се показва. Той се скри зад ствола на едно дърво, когато колата изтрополи покрай него. Но веднага скочи. На седалката седеше Пат, а старият слуга управляваше конете.

— Пат! — извика Ласитър и изскочи на пътя. Двамата учудено обърнаха глави. От изненада Джерико дори забрави да спре конете. Едва когато Пат скочи от файтона, той дръпна юздите и обърна колата.

В това време Пат се спря в разтворените обятия на Ласитър и лудо го зацелува. Но не им остана време за поздравления. Не успяха да си разменят нито дума.

— Ето ги, идват! — извика Джерико и спря до тях. — Качвайте се! Бързо!

Ласитър и Пат се отдръпнаха един от друг. Старецът посочи с камшика назад. Няколко ездачи се появиха на пътя на около 400 ярда от тях. Бяха видели файтона. Ласитър и Пат скочиха вътре. Тя се обърна към него:

— Каза ли им нещо за нас?

— Не, разбира се! Какво…

— Скрий се в сандъка! Бързо! — извика тя, обърната назад към ездачите. — А ти карай бавно, Джерико!

Тя се качи на седалката, наведе се и вдигна капака. Ласитър се поколеба малко, но все пак скочи вътре. Пат хлопна капака, а Джерико подкара конете ходом. Излязоха от сянката на върбите.

В проклетия сандък беше тъмно като в рог. Равномерното скърцане на обкованите с желязо колела беше влудяващо. То заглушаваше всички други шумове. Ласитър лежеше, свит на кълбо като таралеж в тесния сандък, здраво стиснал в ръце пушката и револвера, и чакаше някой да дръпне капака над него.

Но нищо подобно не се случи. Файтонът продължаваше да се носи с равномерна скорост. Когато най-после спря и капакът се повдигна, над Ласитър се надвеси красивото и усмихнато лице на Пат.

— Край на всичко! Вече сме в безопасност — извика тя.

Той се надигна и впи устни в нейните. Намираха се зад нейния хотел в Грийн Ривър.

Джерико остана да седи на капрата. Пат слезе заедно с Ласитър.

— Как се чувствате? — попита го старецът с обикновения си мрачен вид. Само очите му блестяха. — Бяхме тръгнали да ви освободим, но не знаехме как. Всичко стана по волята Божия!

— Чувствам се чудесно — засмя се Ласитър и хвана Пат под ръка. — Благодаря ви! Как мина срещата?

— Добре — отговори Пат. — Поздравиха ни и отминаха.

Джерико се засмя и подкара конете. Беше заел файтона и трябваше да го върне. Пат и Ласитър влязоха в къщата.

— Каза, че ще отсъстваш само два часа — усмихна му се тя, но в гласа й звучеше обвинение.

Ласитър спря.

— Коя дата сме днес?

— Седемнайсти!

— Велики Боже! — Ласитър пое дълбоко въздух.

— Разкажи ми всичко — подкани го тя.

Той сви рамене.

— Няма много за разказване. Когато отидох, Джери Грей го нямаше. Само един негър ме посрещна. Докато спокойно разговаряхме, той ме прободе с някаква игла. Оттук нататък вече почти нищо не помня. Джери Грей непременно искаше да знае по чие поръчение съм дошъл тук.

— Каза ли му?

— Мисля, че не — сви рамене Ласитър. — След като доста си поиграхме на въпроси и отговори, той реши да ме довърши. Изплъзнах им се буквално в последния момент!

— Боже мой, Ласитър! Казваш го така спокойно, като че ли…

Пат не можа да продължи.

— Накрая обаче имах късмет, че ме намерихте.

Двамата се прегърнаха и почнаха да се целуват. Малко по-късно, докато седяха заедно с Джерико в кухнята и вечеряха, двамата разказаха на Ласитър за Джорди Милър, а Ласитър повтори още веднъж историята си пред Джерико.

— Искахме да те освободим, Ласитър — усмихна се мрачно старецът. — Но не успяхме. Ти го направи преди нас.

— Ако не бяхте минали оттам, сигурно щяха да ме заловят. Без кон бях загубен в онази пустиня. Много ви благодаря!

— Не исках да кажа това — протестира старецът.

Пат го погали по ръката.

— Ласитър много добре те разбра, Джерико!

— Като се стъмни, ще взема пак колата и ще откарам Милър на гробищата. Просто ще го оставя там.

— Нека да ти помогна — предложи Ласитър.

— Не е нужно — Джерико стана и излезе от стаята.

Пат облегна ръце на масата и се наведе. Ласитър се наклони срещу нея. Двамата нежно потъркаха носове един о друг.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че си пак при мен — прошепна Пат с влюбен поглед.

Той посегна и я хвана за ръка.

— И аз се радвам.

— Няма какво да приказваме толкова, хайде да се качим горе.

Ласитър стана, взе я на ръце и я понесе нагоре по стълбата. Слънцето беше залязло, но навън все още не се беше смрачило.

Беше прекрасно да се отпусне отново върху мекото и топло женско тяло. Той я държеше здраво в обятията си, сякаш никога нямаше да я изпусне.

Късно през нощта Ласитър запали една свещ. По едно време Пат се отдръпна от него и рече:

— Много мислих, скъпи. Мъжът ми е мъртъв и никой не може да го съживи. Дори и да убия Рой Джордж, каква полза от това? Затова стига вече! Да се махнем оттук. Отведи ме някъде далеч, където цари спокойствие, и живей с мене там. Моля те!

Ласитър се обърна настрана и я погледна в лицето.

— Не мога, Пат!

— Знам, ти си полицай. Но винаги ли ще останеш такъв?

Той нежно очерта с върха на пръстите си контура на лицето й, веждите, носа, устните и зъбите.

— Прекрасно момиче — промълви той. — С хубави очи, хубаво носле, бели зъби и сладки като мед устни. Хубаво момиче…

Пат мълчаливо се вгледа в очите му и се усмихна. Той отново се наведе над нея и тя разтвори бедра, но тихо каза:

— Това обаче не е отговор на въпроса ми.

Ласитър я прегърна и започна бавно да се движи върху нея.

— Няма отговор на такъв въпрос.

Тя затвори очи и въздъхна. Мина обаче доста време, преди Ласитър да я накара да се задвижи в неговия ритъм.