Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (9)

7.

Следобедното слънце напичаше. Кожата на китките на Гауен — там, където бяха татуирани виещи се дракони — още смъдеше. Той ги загледа със същата почуда, която не бе го напуснала от мига, когато пред него се яви Мерлин. Гъвкавите змиеподобни фигури се усукваха неколкократно около твърдите като стомана мускули — почти до лактите. Един много стар човек от племето на дребните, мургави обитатели на тресавищата ги бе изрисувал с помощта на тръни и синя боя от сърпица. Когато той се зае с работата си, Гауен още не бе излязъл от транса, а когато започна да изпитва болка, съзнателно отблъсна усещането от съзнанието си. Първоначално татуираните места смъдяха силно, но сега чувстваше само леко пробождане от време на време.

Бяха му казали да си почива. Оставиха го да лежи на одър, покрит с овчи кожи — изкъпан и облечен в нова, бродирана ленена туника. Всичко продължаваше да му се струва също тъй нереално, както и преживяното до този момент. Не можеше да отрече, че действително бе преживял изпитанията, но не можеше и да твърди, че е разбрал случилото се с него. Друидите го нарекоха Пендрагон, провъзгласиха го за крал-жрец — наследник на древните крале, властвали някога над земите, потънали навеки в морските вълни. Но сега му се струваше, че Долината на Авалон е доста малка за кралство. Може би и той, като онзи Христос, когото отец Йосиф наричаше цар человечески, щеше да има власт извън осезаемия свят?

Може би, продължаваше да разсъждава той, отпивайки разреденото с вода вино от чашата, оставена до постелята му, от утре той и Сианна щяха да властват като крал и кралица над страната на феите? Само мисълта за това накара сърцето му да забие по-бързо. Не бе я зървал нито за миг след ритуала на зазоряване. Но довечера тя щеше да танцува около Белтейнския огън. А той — той бе вече коронован крал и имате право да избере сред празнуващите жената, която щеше най-много да му се понрави. Гауен отдавна знаеше коя бе тя. Дори след времето, прекарано в римската войска, за него никога не бе съществувало друго момиче освен Сианна — от мига, когато я зърна за първи път. Никога не би избрал друга, за да разбере за първи път магията на женската любов.

Той почувства, че у него се надига желание дори само при мисълта за нея. Ако всичко бе вървяло, както бе предвидено, двамата щяха да се съберат още миналата година, но тогава той избяга и я остави сама. Беше ли го чакала? Когато я видя насън, тя му каза, че го чака, но Гауен знаеше отлично, че една жрица не може да бяга от задълженията си — затова и не посмя да зададе никакъв въпрос. Всъщност това нямаше голямо значение. Духом тя никога не би принадлежала другиму. Отдалеч над повърхността на блатистите земи вятърът донесе тихи барабанни удари. Гауен почувства как сърцето му заби в същия ритъм и, усмихвайки се, започна да се унася в сън. Скоро, съвсем скоро Сианна щеше да е негова.

 

 

Догодина, мислеше си Кайлеан, докато наблюдаваше танцьорите, щеше да се наложи да сменят мястото на празненствата. На широката морава в подножието на Тор имаше повече място. Тук, около каменния кръг на върха, едва можеха да се поберат младите жрици и друидите, а хората от блатистите земи не спираха да прииждат. Заставаха край огньовете и следяха неотклонно ритуала с изпълнени с възторг тъмни очи. Наистина бе удивително колко бързо се разнесе новината. Но, разбира се, достатъчно бе това, че старият ловец, който татуира драконите около китките на Гауен, бе разправял за случилото се наляво и надясно.

Жриците бяха узнали какво се е случило на сутринта, когато друидите слязоха от хълма, преливащи от възторг. Кайлеан долавяше някакво необичайно напрежение и очакване в атмосферата на празненството — всичко бе по-различно от другите години. Разбира се, и жриците бяха се постарали повечко да подредят косите си и да украсят празничните си одежди. Тази нощ кралят щеше да бъде сред тях. Коя ли щеше да избере?

Кайлеан нямаше нужда от ясновидство, за да узнае отговора на този въпрос. Дори да не обичаше Сианна още откак двамата бяха деца, достатъчно би било да я види тази сутрин като Девицата-невеста, за да се изпълни сърцето му с нейната прелест и чар. Жреците и жриците на Авалон не се женеха като простосмъртните, но когато се събираха по време на Белтейнския ритуал, в тях се въплъщаваха Богинята и нейният съпруг. Това, което предстоеше да стане довечера, бе кралска сватба — ни повече, ни по-малко. Съюзът на Гауен и Сианна щеше да благослови тяхната земя.

Кайлеан винаги бе предполагала, че Гауен има изключително предопределение, но кой би могъл да знае истината? Кайлеан се поусмихна на собствения си възторг. И тя, по своему, бе не по-малко развълнувана от младите жрици, мечтаеше как Гауен и Сианна ще управляват Британия от Авалон — като крал и кралица с божествено право, а тя самата, Кайлеан, ще бъде винаги до тях и ще ги съветва.

За празника бяха купени два вола и сега се печаха на огромни шишове в подножието на хълма. Поставяха късовете печено месо в кошници и ги качваха нагоре, а дребните обитатели на блатистите земи бяха донесли и сушено говеждо, водни птици и сушена риба. Техен принос към общото веселие бяха и бирата в кожени мехове, и медовината, запечатана в глинени съдове.

Белтейнският огън продължаваше да хвърля весели отблясъци по каменния кръг и заобикалящия го втори кръг от веселящи се хора.

Погледнеше ли на югозапад, Кайлеан виждаше отблясъка на друг огън — огънят, запален на Драконовия хълм. Знаеше, че оттам се виждаше друг огън, след него друг, и тъй чак до най-западната точка на страната. По същия начин и линията на силата, която водеше на североизток, към големия каменен кръг, бе белязана тази нощ с огън.

„Тази нощ — каза си тя със задоволство — цяла Британия е обвита в мрежа от светлинни линии, които дори родените веднъж, които са лишени от вътрешно зрение, ще могат да забележат!“

Едно момиче от племената коленичи плахо, но грациозно пред върховната жрица. Тъмните му коси го обвиваха като облак, привързани с венец от шипкови клонки на челото. Момичето поднесе на Кайлеан кошничка със сушени плодове, подсладени с мед. Кайлеан отметна синия си воал и си взе от плодовете, като благодари с усмивка. Момичето, щом зърна сребърния полумесец, който блещукаше в косите на жрицата над по-малкия, татуиран в синьо на челото й, се поклони с дълбоко страхопочитание и веднага отклони поглед.

Когато то си отиде, Великата жрица не спусна отново воала си. Тази нощ бе празнична — дверите между световете се отваряха и духовете странстваха свободно от двете им страни. Нямаше нужда от тайнственост. Воалът, тъй или иначе, бе по-скоро символ — Кайлеан можеше и без него да предизвика илюзия за сянка, която скриваше чертите й, ако това бе необходимо. Момичетата, които се обучаваха на Авалон, и без това бяха убедени, че тя има способността да се появява от въздуха — също като Кралицата на феите.

Към звука на барабана, който пулсираше като ударите на човешко сърце сред общия шум от празненството, внезапно се присъедини и нежен звън на арфа. Един от младите друиди бе донесъл арфата си тук, на върха на Тор. Сега седеше, кръстосал крака, до дребния, тъмнокос човек, който биеше барабана, наклонил бе леко русата си глава на една страна, заслушан в ритъма. След миг се чу и острият, но жизнерадостен звук на волски рог и се преплете с мелодичния звън на арфата като веселите подскоци на младо теленце из обсипана с цветя ливада.

Момичето с шипковия венец в косите започна да люлее тялото си в такт с музиката — сплиташе и разплиташе ръце, а стройните й бедра потръпваха под дрехата от кожа на кошута. Дика и Лизанда се присъединиха към нея първоначално малко плахо, но постепенно движенията им ставаха по-буйни. Ритъмът на музиката се ускори, по челата на момичетата изби пот и тънкият син плат на туниките полепна по телата им. „Колко са хубави!“, мислеше Кайлеан. Дори тя бе започнала да се полюлява в такт със заразителния ритъм — а колко години бяха минали, откак за последен път бе танцувала по Белтейн!

Забеляза някакво объркване сред танцьорите — промяна в движенията, също както потокът променя течението си, когато някой стъпи в него. Танцьорите заотстъпваха, спираха, започнаха да се обръщат — и Кайлеан видя, че сред тях е Гауен. Носеше бял килт, както подобава на крал, препасан със златен колан. Медальонът — символ на кралското му достойнство, древна изработка на отдавна изчезнали майстори, висеше на гърдите му. На главата си вместо корона носеше венец от зелени дъбови листа.

Не носеше никакви други украшения, а около ръцете му, от китките до лактите, се виеха татуираните в синьо змии. Но той нямаше нужда от украшения. Месеците, прекарани в римската войска, бяха оформили тялото му до съвършенство. Мускулите на крайниците му бяха твърди като желязо. Нещо повече — последните остатъци от юношеска мекота бяха изчезнали от лицето му; фината, но мъжествена костна структура бе ясно очертана в идеална хармония. Момчето, което бе обичала и за чиято съдба се беше бояла, си бе отишло. Гауен беше мъж.

„Не само мъж, но и крал“, допълни на ум Кайлеан, забелязвайки неустоимото му излъчване. Нима го желаеше? Кайлеан познаваше начини да си придаде чар, пред който да бледнее дори бляскавата младост на Сианна. Но имаше друго — Кайлеан основателно предполагаше, че връзката между тях бе връзка на душите, изкована още преди векове — и в такъв случай Гауен щеше да избере истинската си любима, дори да се явеше в образа на стара вещица. Освен това Сианна бе млада и щеше да го дари с дете — това Кайлеан не би могла да стори, независимо от цялата си мъдрост и всички вълшебства, които знаеше.

„Не той е любимият на душата ми“, каза си тя малко натъжено. „Душата на мъжа, който бе другата половина на моята душа, сега не обитава тяло на смъртен.“ Вълнението й бе напълно разбираемо — предизвикано от зашеметяващия мъжки магнетизъм на краля и от мощта на Белтейнския огън. Тази нощ Гауен привличаше обичта на всекиго.

Така ли бе видяла Ейлан баща му, когато бе дошъл при нея в нощта на Белтейн? Гауен беше по-висок от покойния Гай, и въпреки че гордата орлова извивка на носа му бе изцяло римска, нещо в очите му й напомняше погледа на Ейлан. Но всъщност Гауен не приличаше подчертано на нито един от родителите си — приличаше й по-скоро на някой друг — някой, когото бе познавала в друг живот и в друга епоха.

— Кралят на годината… — понесе се шепот, докато Гауен вървеше сред танцьорите. Кайлеан подтисна някакво мъчително предчувствие. Бащата на момчето бе носил тази титла, преди да загине. Но Гауен носеше свещените змии около китките си. Той не беше просто Кралят на годината — почитан в продължение на едногодишната смяна на сезоните, а сетне, ако времето го налагаше, принасян в жертва — не, той бе Пендрагон, а Великият дракон управляваше страната до края на живота си.

Момичетата се струпаха около Гауен и го увлякоха в танца. Кайлеан го видя как се смее, как взе за ръце едно от тях, завъртя го около себе си и го остави задъхано, и все така усмихнат продължи да танцува с друго, притисна го леко в прегръдките си, пак го завъртя и го остави в ръцете на друг млад мъж. Танцуваха, докато всички освен Гауен останаха без дъх. Кралят, изглежда, можеше да танцува цяла нощ без прекъсване. Но все пак им позволи да спрат за малко. Танцьорите пак го наобиколиха и го отведоха към един грубо скован стол, покрит с меки дивечови кожи — същия като този, на който седеше Кайлеан, но от другата страна на огъня.

Донесоха му храна и вино. Барабанът замлъкна. Над шума от оживените разговори, прекъсвани от смехове, продължаваше да се носи само нежната музика на флейта. Кайлеан продължи да отпива от разреденото си вино и да оглежда хората наоколо с благосклонна усмивка.

Внезапно барабанът заби отново — меко и равномерно като човешко сърце. Кайлеан се извърна.

Човекът, който свиреше на барабана, самият той жител на блатистите земи, явно знаеше какво предстои. Но Кайлеан се смръщи озадачено — какво ли бяха намислили сега Древните — и най-вече Ходещия по водата, който вървеше начело? Явно не бяха враждебно настроени — на коланите си имаха окачени ножове в кожени ножници, но не носеха други оръжия. Но израженията им бяха сериозни и дори тържествени, съвсем различни от безгрижно усмихнатите лица на останалите хора наоколо. Редом с тях вървяха трима млади мъже от племената, вперили сияещи погледи в Гауен. Носеха нещо — какво бе то? Кайлеан стана и заобиколи огъня, за да вижда по-ясно.

— Ти си крал. — В гърления глас на Ходещия по водата нямаше въпрос — той просто установяваше очевидното. Очите му се спряха за кратко върху сините змии върху китките на Гауен. — Също като Древните крале, които дошли отвъд морето. Моят народ помни. — Старците зад него закимаха. — Ние не сме забравили старите предания.

— Тъй е — отвърна Гауен, и Кайлеан разбра, че той вижда предишните си идвания на тази земя — нещо, което бе дадено само на посветените. — Сега дойдох отново.

— Щом е тъй, ето какво ще ти дадем ние — отвърна Ходещият по водата. — Някога, много отдавна, първите ковачи на нашето племе го изковали от паднала звезда. Сетне се случило тъй, че бил счупен, но един вълшебник от твоя род и от твоята кръв сторил тъй, че станал отново цял. А сега, господарю, той е твой, за да ни закриляш. Загинеш ли, ние ще го вземем отново, за да го пазим.

И Ходещия по водата поднесе на Гауен нещо продълговато, увито в пъстро боядисани кожи.

Възцари се пълно мълчание. Гауен пое продълговатия предмет. Кайлеан чу ваше ясно тежките, бавни удари на собственото си сърце. Завръщащите се спомени й бяха подсказали какво има вътре. В ръцете на Гауен лежеше меч.

Беше с дълго, тъмно острие — дълъг като мечовете на римската конница, но с форма, напомняща лист на дърво — подобни бяха формите на бронзовите друидски ритуални ножове. Но бронзът никога не би могъл да има такъв огледален блясък! Метал от звездите… Беше чувала, че има такива мечове, но никога не бе виждала някой наяве. Кой би помислил, че племената от блатистите земи съхраняват такова съкровище? Да, не биваше да се забравя, че макар и бедно и скромно, племето наистина имаше много древен произход.

— Сега си спомням… — промълви тихо Гауен. Дръжката прилепна в дланта му, сякаш мечът бе кован за него. Той издигна меча и отразените по острието отблясъци от огъня заиграха по лицата на притихналото множество.

— Вземи го, кралю, за да защитаваш земята си — каза Ходещия по водата. — Закълни се!

Острието на меча се издигна нагоре с лекота. Момчето, което Гауен бе доскоро, би го изпуснало — а сега с леко движение на китката го завъртя така, че мечът изсвистя във въздуха. „Колко странно е това — каза си Кайлеан — че тъкмо римляните го обучиха да стане воин и защитник на тези, които те подтискат.“

— Аз съм се заклел да служа на Богинята — каза Гауен. — Сега се кълна във вярност на вас и на земята си. — Той свали меча и прокара острието по дланта си. Не трябваше да натиска — мечът бе остър като змийски език. Кръв потече от раната, капките се стичаха надолу и попиваха в земята. — Кълна се за този си живот, в сегашната си телесна обвивка — продължи той. — А духът ми просто подновява отдавна дадената клетва…

Кайлеан потръпна. Какви ли спомени бяха се върнали в мислите на момчето, когато бе в кристалната пещера? Ако имаше късмет, щяха да избледнеят с времето. Трудно бе да водиш нормален човешки живот, ако си спомняш прекалено добре предишните си идвания на тази земя.

— Ние ще те следваме, кралю, в живота и в смъртта — Ходещият по водата докосна с пръст кръвта изтекла на земята, сетне го опря до челото си, оставяйки там кървава следа. Мъжете, които го съпровождаха, сториха същото, а сетне се наредиха зад Гауен като почетна гвардия — по двама от всяка страна. Младите друиди изглеждаха зашеметени — разбира се, трудно им бе да възприемат промяната у Гауен, който само допреди година си беше момче като всички останали.

Кайлеан вдигна поглед към небето. Звездите показваха, че наближава полунощ. Огънят бе започнал да тлее. Идеше часът, когато небесните сфери променяха посоката на въртенето си; часът, когато се ковеше най-властната магия.

— Къде е Сианна? — попита едва чуто Гауен. Кайлеан си спомни, че той я бе търсил с поглед из тълпата още преди да му поднесат меча.

— Иди в каменния кръг, повикай невестата си и тя ще дойде.

Очите му засветиха с внезапен пламък, който не бе отражение на огъня. Без да каже и дума повече, той се отправи към големия каменен кръг. Останалите млади жреци го последваха, но когато стигнаха до двата каменни стълба, които бележеха входа на храма, спряха и останаха отпред. За момент Гауен застана безмълвен пред олтара, сетне вдигна меча и го постави на камъка като на жертвеник. Сетне отново се обърна натам, откъдето бе дошъл, и извика:

— Сианна! Сианна! Сианна! — Копнежът в зова му достигна до най-отдалечените горски кътове.

Тор притихна в очакване.

После, много отдалеч, всички дочуха нежен звук — сякаш звънтяха сребърни камбанки. Понесоха се и тихи барабанни удари — лек, танцов ритъм, който караше сърцата на всички да трептят в ликуване. Кайлеан се взря надолу по хълма и видя светлинки, които подскачаха напред-назад и идеха все по-близо. Скоро можа да различи и лица — имаше още хора от блатистите земи, но имаше и други — с човешка форма, но не съвсем човеци. Тази нощ, когато дверите между световете се разтваряха, те имаха право да се движат сред смъртните.

Сред тях проблясваше нещо бяло — балдахин от фина бяла материя. Държаха го над тази, която съпровождаха. Музиката се усили, нежни гласове се извисиха в сватбена песен. Хората отстъпваха и се притискаха назад, за да дадат път на процесията, която вече наближаваха върха на хълма.

Това бе мигът на божествено извисяване — за краля, дал обет и поел короната, за новопосветения жрец, за младия мъж в деня на брачния обет. Гауен въплъщаваше всичко това, докато стоеше изправен в храма и чакаше да доведат невестата му.

Но Сианна…! Богът бе прекрасен, ала красотата на Богинята бе ненадмината.

Когато вдигнаха белия воал и девицата, с венец от глог в косите, се упъти към каменните стълбове, за да влезе в храма при този, комуто бе обречена, Кайлеан осъзна, че с никакви вълшебства не би могла да постигне такава изумителна красота. Докато Гауен бе спал, Сианна се бе върнала в кралството на своята майка — и сега, в сватбената си нощ, дъщерята на Кралицата на феите носеше скъпоценности, които не бяха от този свят.

 

 

Цялото тяло на Гауен се люлееше от ударите на сърцето му. Добре, че бе оставил меча — трепереше така, че ако той бе все още в ръцете му, със сигурност би се наранил. Факлоносците, които съпровождаха Сианна, останаха отвън. Когато Сианна прекрачи между двата каменни стълба и тръгна към него, двамата сякаш засветиха със собствена светлина, а светът извън каменния кръг се стопи и изчезна.

В този момент той не би могъл да каже красива ли е невестата му. Това бе обикновена дума от човешкия език, а Гауен, макар и обучен за бард, не би намерил думи, с които да изрази чувствата си в този миг. Искаше му се да коленичи и да целува следите от стъпките й, но нещо друго — другата половина на божественото начало, което двамата въплъщаваха — го подтикна да тръгне към нея, за да я посрещне. Видя себе си отразен в очите й.

— Ти ме повика, любими, и аз дойдох… — гласът й бе тих; в очите й Гауен забеляза весели искрици, които му припомниха обикновеното момиченце, с което преди години ходеха да търсят птичи гнезда. Така му бе по-лесно да понесе божествената сила, която пулсираше в него.

— Нашият съюз — каза той с усилие, — ще служи на земята и на народа ни. Но те питам, Сианна, искаш ли ти самата да споделиш с мен брачното ложе?

— Ако откажа, какво ще сториш? — в гласа й се прокрадна нежна насмешка.

— Ще взема друга — все едно коя — защото трябва да изпълня дълга си. Но ще вземе само тялото ми. Не бих дал душата и сърцето си на друга. Ти си жрица. Искам да знаеш, че бих разбрал, ако си решила… — той я загледа. Опитваше се да я накара да разбере това, което не смееше да каже на глас.

— Не, не съм решавала нищо подобно, нито пък на теб ще ти се наложи да го правиш — отвърна тя.

Сианна дойде съвсем близо до него, постави ръце на раменете му и отметна глава назад, за да приеме неговата целувка. Гауен се наведе, все още разтворил ръце встрани. Когато устните му докоснаха нейните, почувства, че се изпълва със свръхестествена сила.

Усещането му припомни донякъде пламъка, който бе почувствал у себе си миналата нощ — но този огън бе по-нежен и обгръщаше двамата в златисто сияние. Той осъзнаваше себе си, но у него беше и някой друг — някакво върховно вдъхновение, което насочваше неопитните му пръсти да развържат сложния възел на колана й — символ на девствеността, да се справят с обсипаните със скъпоценности токи, които придържаха робата на раменете й. Ефирната дреха се свлече като облак и тя застана пред него в целия блясък на недокоснатата си прелест — меките извивки на голото й тяло бяха далеч по-прекрасни от скъпоценностите на феите.

Сианна протегна ръце към него и отвърза позлатения му колан. Падна и неговата дреха и Гауен докосна с почуда и трепет гърдите й. Тя се притисна към него и устните им се сляха. Не съществуваше нищо друго освен отчаяния им копнеж да се слеят в едно цяло.

— Къде… любов моя? — попита задъхано Гауен, когато можа отново да си поеме дъх.

Сианна отстъпи малко назад и се отпусна на каменния олтар. Гауен коленичи пред нея. Мощният поток на силата, който течеше през Тор, се надигаше и го изпълваше така, че той целият изтръпваше от непоносимото напрежение. Внимателно, за да не разруши невероятната магия на момента, той се изправи, сведе се над нея, отпусна се между разтворените й бедра и телата им се сляха.

В мига на сливането Гауен почувства съпротивата на девствеността й и разбра, че беше му казала истината — но не това бе от значение. Той най-сетне бе у дома — и това го изпълваше с ликуване, което досега не бе могъл да си представи, с увереност, че Богът е намерил своята Богиня.

За миг двамата останаха неподвижни, но не можеха повече да противостоят на силата, която ги бе свързала. Сианна го обви с ръце и телата им се задвижиха в ритъма на най-древния от всички танци. Гауен знаеше, че е само проводник на напиращата в него сила, че трябва да я даде цялата на жената, в чиито прегръдки лежеше. Почувства как тя се превръща в пламък, как се отдава всецяло, и в напора на страстта си имаше чувството, че макар и в човешки облик, успява да достигне нещо извън границите на осезаемия свят.

Във върховния миг, когато бе убеден, че съзнанието изцяло го е напуснало, Гауен все пак дочу шепота на Сианна:

— Аз съм олтарът…

Той отвърна:

— Аз съм жертвата… — и чрез него намериха освобождение и страстта на мъжа, и неземната сила на бога.

 

 

Бурният прилив на енергия, предизвикан от сливането на Бога и Богинята, заливаше Тор. Силата пулсираше, стичаше се, преливаше и тръгваше по тайните си пътища, за да благослови цялата земя. Кайлеан, която чакаше отвън, я почувства и се отпусна с въздишка на облекчение. Хората около нея почувстваха, всеки по своему, какво се бе случило и започнаха да дават израз на радостта си. Барабаните, които не бяха прекъснали ритмичните си удари, след като Сианна влезе при Гауен в храма, избухнаха в неистов възторг, извиси се в песен първо един глас, сетне към него започнаха да се присъединяват нови и нови. Накрая целият хълм заехтя от бурно ликуване.

— Богът встъпи в свещен съюз с Богинята — обяви тържествено Кайлеан. — Кралят се венча за земята ни!

Ритъмът на барабаните стана игрив, подканяше хората да танцуват. Всички, дори най-старите друиди, чувстваха освобождаването от върховното напрежение. Това пропъди умората — а донякъде и задръжките. Затанцуваха и тези, които преди бяха наблюдавали танцьорите отстрани. Едно съвсем младо момиче от племената задърпа престарелия Бранос към кръга около огъня, и Бранос се включи в танца — при това доста по-гъвкаво, отколкото Кайлеан очакваше.

Огънят вече не гореше толкова високо, но беше станало по-топло. Лицата на танцуващите лъщяха от пот. За голямо учудване на Кайлеан не друг, а тъкмо една от нейните млади питомки, Лизанда, първа свали туниката си, но останалите бързо последваха примера й. Един млад мъж и едно момиче, освободени от ограниченията на дрехите, се хванаха за ръце и прескочиха огъня — съществуваше поверие, че това носело щастие.

Докато ги гледаше, Кайлеан се опита да си припомни кога за последен път е имало такова голямо белтейнско празненство. Тя поне не помнеше. Ритуалите във Вернеметон бяха ограничени от страх пред неодобрението на римляните, а откак бяха на Авалон, не бяха престанали да опознават местните обичаи. Но сега всичко бе наред — раната бе излекувана от съюза на краля — наследник на свещената друидска линия с дъщерята на феите. „Сега — мислеше Кайлеан, докато наблюдаваше буйния танц около себе си — всеки има право на своя дял от ликуването.“

Но нощта, колкото и щастлива да беше, вече клонеше към края си. Двойките се усамотяваха из шубраците по хълма, за да продължат с празника по своему. Други се увиваха в мантиите и лягаха близо до догарящия огън, приспани от силния ейл. Факлите на стражите, които охраняваха храма, бяха догорели отдавна, но оставаха камъните — естествена преграда, която осигуряваше спокойствието на двойката, която прекарваше вътре първата си брачна нощ.

Малко преди да пукне зората някои от по-младите тръгнаха да отсекат дървото, което традиционно украсяваха за празника, и да съберат зеленина, за да окичат с нея сградите в подножието на Тор. Танците около дървото през деня бяха също толкова жизнерадостни, но малко по-въздържани от нощното веселие при огньовете. Дневните танци даваха възможност на непосветените за жрици момичета и на малките деца също да почувстват празника.

Кайлеан, която бе пила и танцувала по-малко от останалите, пък и бе привикнала на нощно бодърстване, наблюдаваше как нощта си отива, все така седнала на големия стол до огъня. Но когато нощните сенки бяха окончателно прогонени от утринната светлина, дори и тя задряма.

Настъпваше прекрасен ден. През паравана от зелени клонки, който ги изолираше донякъде от околните, Гауен се взираше от върха на Тор. Погледът му се рееше над води, гори и поля, озарени от лъчите на изгряващото слънце. Денят наистина обещаваше да бъде прекрасен — Гауен бе уверен, че би бил такъв, дори той самият да не бе на върха на щастието си. Вярно, тялото го наболяваше тук-там, татуираната кожа все още се опъваше и щипеше, но това бяха съвсем повърхностни усещания, несравними с бурното ликуване на кръвта, която пееше във вените му.

— Обърни се, за да ти изтрия гърба — каза Амбиос и намокри една кърпа. От другата страна на паравана, където момичетата къпеха Сианна, долетя весел момичешки смях.

— Благодаря ти — каза Гауен. Обичайно беше да те поглезят след изпитанията по посвещаването, но в тона на Амбиос имаше такова страхопочитание, че Гауен се учуди. Така ли щеше да продължава? Чудесно беше да се чувстваш крал, когато си обхванат от ритуален екстаз, но дали щеше да е приятно, ако всички се държат постоянно по този начин?

Той отново впери поглед в драконите, татуирани около китките му. Някои неща със сигурност бяха завинаги променени. Тези знаци нямаше да изчезнат никога. И Сианна беше негова — завинаги.

Когато приключи с банята, той облече донесената туника без ръкави — беше ленена, боядисана в зелено и със златни бродерии. Никога не бе предполагал, че друидите могат да притежават такава скъпа дреха. Той завърза колана и окачи на него меча. По острието не можеше да се заключи колко е стар, но кожената ножница бе се напукала от годините, и шевовете се бяха прокъсали тук-там. Гауен си помисли, докато излизаше от зеления заслон, че ще трябва да нареди да му ушият нова.

Когато видя Сианна, моментално забрави за меча. Беше облечена също като него в зелено — цвят, символизиращ пролетта — и тъкмо поставяше свеж венец от глог на косите си. На слънцето косата й блестеше като златна с червеникави оттенъци.

— Кралице… — той взе ръката, която тя му подаваше, и я целуна. С докосването си й предаде своя ням въпрос: „Щастлива ли си като мен?“

— Любов моя… — „Още по-щастлива“, отвърнаха очите й. Гауен изпита желание отново да е нощ и двамата да бъдат насаме. Сега тя беше обикновена жена, но богинята, която дойде при него през изминалата нощ, не бе по-прекрасна в очите му.

— Гауен… Господарю… — заекна смутено Лизанда. — Донесохме храната.

— По-добре да хапнем нещо — каза Сианна. — Долу готвят, но яденето няма да е готово преди танците около дървото, а те ще започнат чак по обед.

— Вече съм сит — промълви Гауен и стисна ръката й, — но сигурно скоро ще огладнея отново…

Сианна пламна, сетне се разсмя и го дръпна към масата, където имаше студено месо, пресен хляб и ейл. Тъкмо се канеха да седнат, когато от подножието на хълма се разнесоха викове.

— Да не би вече да трябва да слизаме? — поде Сианна, но във виковете, които чуваха, нямаше и следа от празнично ликуване.

— Бягайте! — думите вече се различаваха съвсем ясно. — Те идат — трябва да се спасявате!

— Но това е Туарим! — възкликна Лизанда, която се взираше надолу. — Какво може да се е случило?

Гауен ненапразно бе преминал мъчителните месеци на военното си обучение. Скочи и застана с ръка на дръжката на меча, а Сианна понечи да каже нещо, но срещна очите му и само безмълвно се изправи до него.

— Кажи! — Гауен пристъпи напред към младия друид, който с последни сили се изкачи на върха и залитна към него.

— Отец Павел и монасите — каза той задъхано. — Носят въжета и чукове. Казват, че ще разрушат свещения каменен кръг!

— Те са стари хора — каза успокоително Гауен. — Ще се изправим на пътя им към храма. Не могат да ни накарат да помръднем от мястото си, нито пък ще им позволим да докоснат камъните, дори да са съвсем полудели. — Трудно му бе да повярва, че кротките монаси, с които толкова често бе пял псалми, може да са обзети от такъв фанатизъм, дори след като цяла година бе слушал изпепеляващите тиради на отец Павел.

— Не е това… — преглътна мъчително Туарим. — С тях има… войници. Гауен, ти трябва да изчезнеш. Отец Павел е пратил хора в Дева и е повикал римляните на помощ!

Гауен си пое дълбоко дъх. Сърцето му се блъскаше така силно в ребрата, че се надяваше да не се забелязва с просто око. Отлично знаеше как постъпват римляните с дезертьорите. За миг наистина помисли да побегне. Но нали вече веднъж бе постъпил така — и щом срамът, че бе избягал от една битка, която не бе негова, че бе напуснал редиците на армия, която не се бе клел да следва, все още го изгаряше, как би могъл да преживее мисълта, че е изоставил народа си, същите хора, които го провъзгласиха за Пендрагон на Тор?

— Добре тогава! — той се насили да се усмихне. — Римляните са разумни хора. Наредено им е да не засягат вярата на всички народи по земите, които сега са техни. Ще им обясня как стоят нещата, и те няма да допуснат назаряните да осквернят храма ни.

Лицето на Туарим се поразведри и Гауен си пое дъх. Надяваше се това, което бе казал току-що, да е действително вярно. Тъй или иначе, вече бе късно да си променя решението, защото самият отец Павел, с лице, пламнало от гняв и от положеното усилие, се появи на върха на хълма.

— Гауен! Сине мой, какво са сторили с теб? — свещеникът пристъпи напред, кършейки ръце, а зад него се появиха още трима от братството. — Нима те принудиха да се кланяш на техните идоли? Нима падна жертва на изкушението и сега тънеш в грях и позор?

Гауен първоначално се развесели, но доброто му настроение бързо бе изместено от прилив на гняв и той застана между стария човек и Сианна.

— Никой не ме е принуждавал да върша каквото и да било, нито пък някой би могъл да го стори! А тази жена е моя съпруга, затова ти препоръчвам да си държиш мръсния език зад зъбите, когато стоиш пред нея!

Междувременно цялото назарянско братство се бе добрало до върха. Наистина носеха огромни чукове и въжета. Гауен направи знак на Туарим да отведе Сианна.

— Тя е женски демон, клопка за душата ти — с такива като нея си служи Сатаната! Чрез Ева, изкусителката, лукавият опетни с грях човечеството! — извика в отговор отец Павел. — Но за теб не е късно, момчето ми. На блажения Августин например е била дадена възможността да се покае, а цялата си младост е прекарал в грях. Ако се покаеш, това единствено прегрешение няма да натежи на везните против теб. Отдели се от нея, Гауен! — и той протегна ръка. — Тръгни с мен!

Гауен го загледа удивено.

— Отец Йосиф беше свят човек, благословен дух, който проповядваше любов между ближните. В него бих могъл да се вслушам, но такива думи той никога не би казал. Ти, старче, трябва да си полудял напълно! — и Гауен впери гневен поглед в останалите. В израза му имаше нещо, което ги накара да отстъпят.

— Сега е мой ред да давам заповеди! — каза той и почувства как го обгръщат диплите на невидима кралска мантия. — Вие дойдохте при нас с молба и ние ви дадохме убежище. Разрешихме ви да построите своята църква до нашия свещен хълм. Но Тор принадлежи на старите богове, които покровителстват тази земя. Вие нямате никакво право да бъдете тук; вашите стъпки оскверняват тази свещена земя. Затова ви казвам — махнете се оттук, защото в противен случай висшите сили, които вие наричате демони, ще ви поразят на място!

Той вдигна ръка, и макар че в нея не държеше нищо, монасите се свиха, сякаш бе размахал меч. Гауен се усмихна мрачно. Още миг, и щяха да си плюят на петите. Но още в същия момент по камъните закънтяха подковани сандали. Римляните бяха тук.

Бяха десет души, под командата на плувнал в пот декурион. Носеха по едно късо копие, от тези, които наричаха пилум, във всяка ръка. Останали без дъх, те загледаха с еднаква неприязън и гневните назаряни, и възмутените друиди.

Декурионът забеляза златните бродерии по туниката на Гауен, очевидно ги прие за отличителен белег на високия му сан, и се обърна към него.

— Търся някой си Гай Мацелий Север. Тези монаси ни известиха, че вие го държите в плен.

Някой зад Гауен си пое рязко дъх, но не каза нищо. Гауен поклати глава, надявайки се, че човекът е отскоро в Британия и не може да забележи колко отпечатан римският произход в чертите му.

— Ние изпълняваме наш религиозен ритуал — каза той спокойно. — Не пречим и не задържаме тук никого против волята му.

— А ти кой си, че да вярвам на думите ти? — челото на декуриона се смръщи под шлема.

— Името ми е Гауен, син на Ейлан…

— Глупак! — избухна отец Павел. — Този, с когото разговаряш, е самият Гай!

Очите на римлянина се разшириха.

— Господарю — поде той — изпрати ни твоят дядо…

— Хванете го! — закрещя Павел. — Той е дезертьор от вашата армия!

Редицата войници се раздвижи. Докато друидите ги гледаха, отец Павел избута един от братята-назаряни към каменния кръг.

— Ти ли си младият Мацелий? — попита несигурно декурионът.

Гауен въздъхна. Ако старият в Дева искаше да говори с него, може би щеше да успее да се измъкне някак.

— Така ме наричат римляните, но…

— Дезертирал ли си от войската? — попита вече по-рязко декурионът.

Гауен се обърна рязко, защото чу удар на чук по камък.

Двама от монасите бяха увили въже около един от каменните стълбове и го теглеха, а трети удряше с чук по друг стълб.

— Изправи се, войнико, и отговаряй!

В продължение на три безкрайни месеца Гауен бе обучаван да се подчинява на такъв тон. Преди да се замисли, тялото му автоматично се изпъна като струна, така както може да постъпи само обучен легионер. Веднага си наложи да се отпусне, но стореното бе сторено.

— Никога не съм полагал клетва! — извика той.

— Други ще преценят дали е така — беше отговорът на декуриона. — Трябва да тръгнеш с нас.

От каменния кръг се разнесе трясък. Камъкът поддаде с мъчителен стон — там, където чукът бе срещнал пукнатина. Една от жените изпищя. Гауен се обърна тъкмо навреме, за да види как стълбът рухна на земята, разцепен наполовина.

— Спрете ги! — извика той. — Забранено е да се осквернява храм! Това е свещена земя!

— Това са друиди, войнико! — назарянинът почти изплю думите. — Паулин и Агрикола не успяха да се справят с всички. Рим не се отнася с търпимост към тези, които си служат с магии срещу властта. Друидите и техните ритуали са извън закона и твой дълг е да унищожиш всичко, което е останало от тях!

Той се хвърли към другия стълб, който бе започнал да се клати застрашително, и започна да го бута. Окуражени от успеха си, монасите с чуковете удряха по трети.

Гауен гледаше невярващ. Всякаква мисъл за Рим и за опасността, в която се намираше той самият, изчезна, задушена от прилив на царствен гняв. Без да обръща внимание на крясъците на декуриона, той се втурна към каменния кръг.

— Това място е посветено на моите богове! Не смей да докосваш камъка! — той не можа да познае гласа си, който вибрираше и отекваше в кръга на храма. Другите монаси отстъпиха плахо, но Павел само се разсмя.

— Аз ви предизвиквам, демони! Махни се от мен, Сатана! — и той отново заблъска камъка.

Ръцете на Гауен се сключиха около кокалестите му рамене. Той откъсна Павел от стълба и го хвърли на земята. Докато се изправяше, обученото му ухо долови недвусмисления съсък, който се чува при ваденето на меч от ножницата, и се обърна като стрела с ръка на дръжката на собствения си меч.

Легионерите бяха готови да хвърлят копията си, но Гауен застави пръстите си да се отпуснат. Мислите му се гонеха хаотично. „Няма да лея кръв на тази свещена земя. Не съм посветен за вожд на войските, а за върховен крал!“

— Гай Мацелий Север, в името на императора те арестувам! Остави оръжието! — закънтя гласът на декуриона, който бе почнал да размахва меча си.

— Тогава арестувай и тях — и Гауен посочи монасите.

— Твоята религия е обявена извън закона. Ти си отстъпник! — изръмжа офицерът. — Махни този меч или ще наредя на хората си да те пронижат с копията на място!

„Вината е изцяло моя“ — мисълта накара мозъка на Гауен да запулсира с тъпа болка. „Ако не се бях обърнал към Рим, никой нямаше да подозира за съществуването на Авалон!“

„Тъй или иначе, сега знаят!“, обади се друг, бунтарски глас в съзнанието му. „Нима ще заложиш живота си заради няколко каменни стълба?“

Гауен обърна поглед към храма. Къде бе вълшебството, което го бе обгърнало със сияние в мига, когато се яви Мерлин? Та това си бяха обикновени камъни, странно голи на дневната светлина, а той, глупакът, бе повярвал, че е крал. Но каквато и да бе истината, несъмнено бе едно — на този каменен олтар Сианна го бе дарила с любовта си, и той нямаше да допусне ръцете на Павел да го осквернят. Забеляза Сианна зад войниците и се опита да й се усмихне, но, уплашен да не би явното й отчаяние да го размекне, бързо отвърна поглед.

— Никога не съм полагал клетва пред вашия император, затова пък съм се клел да защитавам този свещен хълм! — каза той, без да повишава глас, и древният меч, който хората от блатистите земи му бяха поднесли едва снощи, сякаш от само себе си излезе от ножницата и легна в ръката му.

Декурионът даде знак. Острието на издигнато копие улови един слънчев лъч и проблясна злостно. В същия миг един камък изкънтя по нечий шлем и литналият пилум падна далеч от целта.

Като изключим Гауен, друидите бяха невъоръжени, но около храма имаше изобилие от камъни. Легионерите се огънаха под засипващата ги каменна градушка, но все пак отговориха на нападението. Гауен видя как Туарим рухна на земята, пронизан от копие, насочено този път по-точно. Слава на боговете, другите жрици бяха успели да издърпат Сианна настрани и сега я водеха нанякъде.

Трима от легионерите се запътиха към него с вдигнати щитове и насочени мечове. Гауен зае защитна позиция. Първия удар отби, както го бе учил Руфин, и отвърна на свой ред с удар, който сряза кожените ремъци на бронята и проникна в тялото на войника отстрани. Той изкрещя и падна, а Гауен се изви като вихрушка и връхлетя върху втория. Великолепното острие проби щита без никакво усилие. Изненадата, изписала се на лицето на втория легионер, докато падаше, би се сторила смешна на Гауен, ако имаше време да разсъждава, но третият вече го нападаше. Гауен се шмугна под ръката на противника си и заби меча с все сили напред и нагоре, право в сърцето на войника.

Тялото почти повлече меча със себе си, докато падаше, но Гауен успя да го изтръгне от раната. Около него на земята лежаха телата на четирима друиди. Пристигнали бяха на помощ и няколко души от племената, но техните стрели не вършеха почти никаква работа срещу римските ризници.

— Бягайте! — махна им Гауен. Защо не бягаха, докато все още имаше време? Сега забеляза, че останалите живи друиди се опитваха да се доберат по-близо до него и го викаха по име.

Гауен още веднъж връхлетя, изненадвайки римляните. Повали още един с първия удар; вторият успя да се предпази и отвърна на удара му; мечът засегна ръката на Гауен над лакътя, но той не изпита болка.

Удар в гърба го накара да залитне, но в следващия миг се изправи наново и отвърна с такъв удар, че ръката на другия отхвърча от тялото му. Оставаха петима плюс декурионът, но вече бяха започнали да проявяват по-голяма предпазливост. Може би щеше да се справи с тях и сам. Усмихнат, с див блясък в погледа, Гауен притисна следващия си противник с такъв порой от удари, че части от щита му се разхвърчаха наоколо.

Сините дракони на китките на Гауен сега бяха поаленели от кръв. Все още не чувстваше нищо, но знаеше, че голяма част от кръвта е и негова. Примигна, защото някаква сянка се спусна за миг пред погледа му, сетне отскочи встрани пред удара на противника, но този път реакцията му бе по-забавена. Не, не беше от загубата на кръв. Гауен рискува да погледне за миг нагоре и забеляза, че черна мъгла започва да се стели по доскоро напълно ясното небе.

„Кайлеан и Сианна“, каза си той. „Те ще ги довършат. На мен ми остава само да издържа.“

И все пак оставаха още петима души. Мечът му проблесна, докато отново замахваше с него. Легионерът пред Гауен отскочи и Гауен се разсмя. Сетне, като светкавица от ясно небе, нещо го удари със страшна сила между раменете. Гауен залитна напред и рухна на колене, учуден от тежестта, която го притискаше надолу. Не разбираше и защо внезапно му стана толкова трудно да си поема дъх.

Сетне свали поглед надолу и видя острието на пилума, който стърчеше от гърдите му. Поклати глава, все още невярващ. Смрачаваше се бързо, но не достатъчно бързо, за да не могат римляните да видят къде да забият мечовете си — в гърба му, в краката и под раменете…

Гауен вече не виждаше нищо. Мечът се изплъзна от безчувствените му пръсти.

— Сианна… — прошепна той и се отпусна с въздишка върху свещената земя на Авалон — също като последната нощ, когато й бе посветил живота си, вливайки жизнената си сила в обятията й.