Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (10)

8.

— Мъртъв ли е?

Кайлеан положи много нежно главата на Гауен на гърдите си. Бе съсредоточила всичките си способности, за да долови някаква искрица живот у него. Като че ли се чувстваше нещо, но много слабо. Трябваше да се опита да хване пулса му.

— Още е жив — отвърна тя с несвой глас — макар че само боговете могат да кажат защо.

„Толкова много кръв!“ Свещената земя на Тор бе просмукана от нея. Колко ли години дъжд бяха необходими, за да се отмие, зачуди се Кайлеан.

— Свещената кралска сила не допуска да издъхне — обади се Рианон.

— Дори кралска мощ не можеше да промени нещата при такива неравни сили — каза Амбиос. Той също бе ранен, но не сериозно. Други от младите друиди бяха загинали. Но римляните също загинаха — до крак, когато магическият мрак обгърна хълма, и само тези, дарени с вътрешно зрение, можеха да различат враг от приятел.

— Длъжна бях да бъда там — прошепна Кайлеан.

— Нали ти ни спаси. Ти призова сенките… — прекъсна я Рианон.

— Много късно. — Дъх не й стигаше. Мракът отдавна се бе вдигнал, но тя не виждаше от сълзите, които замъгляваха очите й. — Много късно. Не можах да спася Гауен…

Когато дойдоха римляните, тя беше в малката си къщичка и си почиваше, за да е бодра на продължението на празника по обяд. Нямаше никаква вина — всички го казаха. Как би могла да знае?

Но никакви извинения не можеха да променят факта, че преди десет години Ейлан загина, защото Кайлеан пристигна прекалено късно във Вернеметон А сега синът на Ейлан, когото бе обикнала като свое дете, умираше, защото тя не бе до него, когато се нуждаеше най-много от помощта й.

— Да го преместим ли? — попита Рианон.

— Може би няма да е зле — отвърна Маргед. Тя имаше все пак най-много лечителски познания от всички тук. — Но не надалеч. Най-добре ще е да направим нещо като заслон над него. Ако успеем да срежем копието, можем да го поставим да лежи по гръб — така ще е най-добре за него.

— Не можем ли да го изтръгнем? — попита Амбиос с внезапно изтънял глас.

— Ако го изтръгнем от гърдите му, ще умре начаса.

„Да, ще умре бързо, без да съзнава какво се случва“, каза си Кайлеан. „В противен случай ще умре по-късно, при това в мъки.“ Знаеше много добре как умират хора с пронизани бели дробове. Много по-милостиво би било, ако изтръгнеха пилума от гърдите му още сега. Но, макар и за кратко, Гауен бе носил титлата Пендрагон, а кралете, също както и върховните жрици, нямаха право да умират като обикновените хора.

Трябваше да доведат Сианна, за да се сбогува с него, каза си Кайлеан. В сърцето си обаче знаеше, че всъщност собственото й желание да чуе макар една последна дума от устата на осиновения си син повлия на решението й.

— Вдигнете заслона от зеленина, който направихте за него тази сутрин, и го донесете тук. Ще отрежем пилума и ще се грижим за него, колкото ни позволяват силите и уменията.

Кайлеан стана и бавно започна да обхожда каменния кръг. Докато Гауен се сражаваше с римляните, назарянските монаси бяха продължили разрушителното си дело. Двата каменни стълба лежаха на земята заедно с три по-малки камъка, а каменният олтар бе разсечен от голяма пукнатина. По силата на дългогодишния навик Кайлеан се движеше по посока на слънцето, но силата, която в друг случай би се събудила от движенията й от камък към камък, сега се надигаше бавно, без цел и посока. Тор бе ранен също като Гауен, и силата изтичаше през раните на камъка.

Кайлеан забави крачка. Имаше чувството, че и нейното сърце няма вече сила да изтласква кръвта във вените й. Усещаше неравните му удари. „Може би ще умра и аз.“ Тъкмо сега мисълта й се стори привлекателна.

Отвън, пред каменния кръг, Гауен лежеше все така, но измит, с превързани рани, на импровизирано легло, а Сианна се бе изправила до него и не откъсваше очи от лицето му. Бяха успели да спрат кръвоизливите от повечето рани, но острието на копието си бе останало в гръдния му кош. Духът му продължаваше да се лута на границата между сънищата и смъртта. Кайлеан си забрани да отиде и да види дали има някаква промяна. Ако се събудеше, все някой щеше да я повика. Нямаше право да отнеме на Сианна малката утеха да бъде насаме с умиращия си любим.

Последните отблясъци на дневната светлина позлатиха земята и мъглата, надигаща се сред по-ниските хълмове. Кайлеан не забелязваше никакво движение нито сред тръстиките, нито в откритото водно пространство, нито пък по дървените пристани, които го пресичаха. Нищо не помръдваше из тресавищата и по потъналите в зеленина островни върхове. Накъдето и да погледнеше, земята тънеше в покой.

„Каква измама!“, каза си тя. „Островите би трябвало да бълват огън! Страшна буря трябваше да се извие на този ден!“

Пристъпът на омраза, който чак я разтърси, когато спря погледа си върху църквицата на отец Йосиф, все така подобна на пчелен кошер, я удиви. Да, Павел бе убил мечтата на стареца — двете общности да съществуват рамо до рамо, да вървят по различните си пътища към общата цел, целта, която бе обща поне за нея и покойния Йосиф. Но дори около църквата на християните не се забелязваше никакво движение. Хората от блатистите земи казаха, че те побегнали пред падащия мрак, молейки се отчаяно техният бог да ги спаси от демоните, които сами бяха призовали.

Зад църквата пътят се виеше на север, към Акве Сулис. Сега и той бе празен, но колко ли време щеше да мине, докато старият Мацелий се разтревожеше за съдбата на войниците си и пратеше нови, за да разберат какво се е случило?

Гауен бе избил петима, а когато падна мракът, хората от блатата с хищните си къси ножове се бяха погрижили за останалите. Сетне издърпаха труповете и ги хвърлиха в по-далечните блата, за да не замърсяват водите на езерото. Но несъмнено монасите вече бяха на път и рано или късно щяха да уведомят римляните какво се е случило. Отмъщението щеше да бъде ужасно.

„Ще дойдат и ще довършат това, което започнаха на времето с клането на остров Мона, когато аз самата бях още дете. Друидският орден и служителите на Богинята ще изчезнат завинаги от лицето на земята…“, мислеше мрачно Кайлеан. В този момент като че ли дори това не можеше да я разтърси. Стоеше неподвижна и съзерцаваше залеза на слънцето, сякаш с него светлината напускаше завинаги този свят.

 

 

Беше съвсем тъмно. Нечия ръка докосна рамото на Кайлеан и я върна към действителността. Вече не хранеше никаква надежда, но миговете на съзерцание поне я бяха дарили с вътрешен мир.

— Какво има? Да не би Гауен вече…

Рианон поклати глава.

— Още спи. Ние, останалите, имаме нужда от теб. Повелителко, събрали са се всички друиди и всички посветени жрици. Боят се; някои искат да бягаме веднага, преди римляните да се върнат, други пък настояват да останем и да се борим. Говори с тях — посъветвай ни какво да сторим!

— Да ви посъветвам ли? — Кайлеан поклати глава. — Нима си мислите, че разполагам с такава вълшебна власт, та стига само да промълвя някое заклинание и всичко отново ще бъде наред? Не съумях да спася Гауен — какво ви кара да мислите, че ще мога да спася вас? — В сумрака забеляза болката, която се изписа по лицето на Рианон, и се отказа да говори повече.

— Но нали ти си Повелителка на Авалон! Не можеш просто да се оттеглиш, защото си загубила надежда! Ние сме не по-малко отчаяни от теб, но нали ти самата си ни учила, че не бива да допускаме постъпките ни да се влияят от чувствата, че трябва да търсим спокойствието, вечния дух, който е у всеки от нас, и той ще ни помогне…

Кайлеан въздъхна. Имаше чувството, че когато Павел разби свещените камъни, и нейният дух бе загинал. Но бе все още обвързана с думите и постъпките на жената, която бе някога. „Вярно е — помисли тя — че най-силни са оковите, които сами си изковаваме.“

— Добре тогава — каза тя най-сетне. — Това решение ще се отрази на живота на всеки един от нас, затова не мога да го взема сама, но ще дойда при вас, ще поговорим и заедно ще решим какво да се прави.

Един по един, като накуцваха и се влачеха, друидите запристигаха в разбития каменен кръг. Амбиос донесе стола на Кайлеан и тя се отпусна в него. Болката в костите й припомни колко дълго е стояла права. Бе приучена да не обръща внимание на изискванията на тялото си, но тъкмо в този миг чувстваше всяка от шестдесетте си години.

Няколко светилника бяха поставени на земята. В потрепването на слабата им светлина Кайлеан сякаш видя отражение на собствените си страхове и тревоги.

— Не можем да останем тук — поде Амбиос. — Не познавам добре римляните, но всеки знае как се отнасят с тези, които са нападнали и убили техни войници. Ако пленят някого по време на война, продават го в робство, но когато хора от населението на поробените земи се бунтуват срещу римското владичество, разпъват ги на кръст…

— Нали на нас, британците, не е позволено да носим оръжие, за да не го вдигнем срещу тях — допълни друг.

— Какво чудно има в това? — отбеляза Рианон с гордост, примесена с горчивина. — Виж какво успя да направи Гауен с меча си!

Всички се обърнаха и впериха поглед в неподвижните фигури в заслона от зеленина.

— Няма съмнение, че във всички случаи за нас не би имало милост — каза Ейлунед. — Чувала съм да разправят как постъпили с жените от Мона. Горският храм бе създаден, за да запази тези, които са останали живи тогава. Не трябваше да го напускаме.

— Вернеметон е разрушен — каза Кайлеан уморено. — А и храмът изобщо просъществува толкова дълго единствено благодарение на факта, че върховният жрец Арданос бе успял да се сприятели с няколко висши римски сановници. Оттогава насам живяхме спокойно, просто защото римската власт не подозираше за съществуването ни.

— Останем ли тук, ще ни изколят. Но къде бихме могли да отидем? — попита Маргед. — Дори планините на Деметия не могат да ни дадат сигурно убежище. Дали да не помолим хората от племената да ни построят лодки, да вдигнем платна и да потърсим нов дом в островите отвъд западното море?

— Уви — намеси се Рианон, — горкият Гауен най-вероятно ще стигне до тези острови много преди нас.

— Да тръгнем на север — каза Амбиос. — Жителите на Каледония не сведоха чела пред Рим.

— Сега — не, но по времето на Агрикола се преклониха — отвърна му Бранос. — Кой ни гарантира, че някой по-амбициозен император няма да ги прегази отново? Освен това северните племена имат своя религия. Надали ще сме добре дошли сред тях.

— Тогава — заключи мрачно Рианон — това е краят на ордена на друидите в Британия. Длъжни сме да отпратим децата, които са ни поверени за обучение, обратно при родителите им, а ние да се спасяваме кой както може.

Бранос поклати глава.

— Прекалено съм стар за такива промени. Ще остана тук. Ако римляните счетат, че старите ми кости могат да им послужат за забавление, тяхна работа.

— И аз оставам — допълни Кайлеан. — Повелителката Ейлан ме изпрати да служа на Богинята на този свещен хълм, и аз няма да изневеря на дадената пред нея клетва.

— Майко Кайлеан! — възкликна Лизанда. — Не можем да заминем…

Прекъсна я викът на Сианна, която се бе изправила и махаше с ръка.

— Гауен се събуди! — викаше тя. — Трябва да дойдете!

Кайлеан си помисли колко е странно, че умората не я бе напуснала, но внезапно изгуби всякакво значение. Тя стигна първа до Гауен и коленичи пред него, движейки ръце над тялото му, за да долови потока на жизнената му сила. Той се чувстваше по-ясно, отколкото бе очаквала — все пак, макар и много тежко ранен, Гауен бе в разцвета на силите си и в прекрасно физическо състояние. Не, душата нямаше да се отдели лесно от това тяло.

— Вече му казах какво се случи, след като той загуби съзнание — каза Сианна тихо. — А вие — какво решихте?

— Никъде няма убежище за нас — отвърна Амбиос. Хвърли поглед към мъртвешки бледото лице на Гауен и бързо отвърна очи. — Трябва да се разпилеем и да се надяваме, че римляните ще решат, че не си струва труда да ни преследват поединично.

— Но Гауен не може да бъде местен, и аз няма да мръдна оттук! — повиши глас Сианна.

Кайлеан забеляза, че Гауен се раздвижи конвулсивно, и постави ръката си върху неговата.

— Не мърдай! Трябва да пестиш силите си!

— За какво? — Гауен едва помръдна устни, но колкото и странно да бе, в очите му проблесна весела искрица. Сетне извърна очи към Сианна. — Тя… не бива да се излага на опасност… заради мен…

— Ти не изостави свещения храм — каза Кайлеан.

Той се опита да си поеме по-дълбоко дъх и се смръщи от болка.

— Този път… имах какво да защитавам. Но сега… с мен е свършено.

— А за какво да оставам аз на този свят, ако теб те няма? — изплака Сианна, навеждайки се отново над него. Светлите й коси паднаха като завеса над израненото му тяло, а раменете й се разтърсиха от плач. Лицето на Гауен се изкриви от мъка, когато осъзна, че няма сили дори да повдигне ръката си и да я погали.

Очите на Кайлеан се премрежиха от сълзи. Тя вдигна ръка и я постави на рамото на Сианна. Внезапно почувства, че цялото й тяло изтръпва. Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види някакво особено раздвижване на въздуха. После пред нея бавно се очерта стройната фигура на Кралицата на феите.

— Ако жриците вече не могат да те закрилят, дъще моя, трябва да се върнеш в моето кралство. Твоят мъж ще дойде с нас. Той няма да умре, ако аз се погрижа за него.

Сианна се изправи. Надежда и отчаяние се бореха в погледа й.

— Ще можеш ли да го излекуваш?

Тъмните очи на феята се плъзнаха по фигурата на Гауен, изпълнени с безкрайно съчувствие и тъга.

— Не знам. Може би след време… след много време, поне по представите на хората.

— Кралице — прошепна Гауен, — винаги си била много добра с мен, но не мога да те разбера. Ти ми предлагаш безсмъртието на твоя народ, но каква полза ще имам аз от него? Безкрайни телесни страдания от неизлечимите рани и още по-страшни душевни мъки при мисълта за разпиления народ на Авалон и осквернения каменен храм. Голяма е любовта ни, скъпа Сианна, но тя не би надживяла такива терзания. Това ли искаш от мен? — той се закашля, а кървавото петно върху превръзката на гърдите му започна да се увеличава.

Хлипайки, Сианна поклати глава.

— Но аз мога да те спася и от спомените — намеси се Кралицата на феите.

Тогава Гауен протегна ръка, около която се виеше кралският символ — драконът. Синкавите линии се открояваха рязко върху бледата кожа.

— И това ли можеш да накараш да изчезне? — попита той. — Тогава аз ще съм мъртъв, защото без тези знаци ще изгубя самата си същност. Не приемам живот без служба на ордена на друидите и на свещения каменен храм.

„Дали баща му също е получил това прозрение преди смъртта си?“ помисли Кайлеан. „Ако е тъй, Ейлан е виждала по-ясно от мен, а през всички тези години аз се съмнявах в преценката й.“ Колко тъжно бе, че трябваше да разбере това едва сега.

Кралицата го изгледа с дълбока скръб.

— Още от времето, преди високите хора да дойдат по тези земи отвъд моретата, наблюдавам човешкия род. И въпреки това не мога да ви разбера. Изпратих дъщеря си при вас, за да изучи мъдростта ви, но тя придоби и вашите слабости. Все пак съзнавам, че държите твърдо на своето, затова и ще ви кажа, че съществува начин да бъдат спасени жриците и друидите от Авалон. Предупреждавам ви, че ще бъде трудно и дори опасно, и че самата аз не знам със сигурност какво точно ще стане накрая. През целия си дълъг живот съм чувала само веднъж-два пъти, че са правени опити да се постигне това, което ще ви опиша. Но не знам доколко тези опити са били успешни.

— Има друг начин ли? Какво искаш да кажеш, майко?

Кайлеан се отпусна назад и присви очи. В съзнанието й смътно се мяркаше някакъв спомен. Имаше чувството, че и тя някога е чувала да се говори и такова нещо.

— Казвам ви, че има начин да бъде отделен Авалон, на който живеете сега, от останалата част на света, обитаван от смъртните. Римляните ще продължат да виждат само острова Инис Уитрин — мястото, където назаряните построиха църквата си. Но за вас ще остане вторият Авалон — изместен тъй, че на него времето ще се движи по своему — някъде по средата между света на човеците и света на феите. Авалон ще бъде скрит от очите на непосветените със завеса от мъгли — тя ще бъде изтъкана от вълшебна сила и ще може да бъде преминавана само от тези, които са посветени и имат власт над нея. — Тъмните и очи срещнаха погледа на Кайлеан. — Разбираш ли ме, Повелителко на Авалон? Ще се наемеш ли да го сториш в името на тези, които обичаш?

— Да — отвърна прегракнало Кайлеан, — дори усилието да ме убие. Бих сторила и повече, за да оправдая положения обет.

— Но вълшебството може да се осъществи само в миг, когато силата достигне върховата си точка. Ако почакаш до деня, който бележи средата на лятото, враговете ви ще ви открият, а и се съмнявам, че Гауен ще издържи дотогава.

— Но силата на Белтейн още не е тръгнала към отлив, а и снощният ритуал е източник на сила — отбеляза Кайлеан. — Трябва само да действаме бързо.

Докато преценят, че са готови да започнат, стана много късно. Ясно беше, че няма да могат да пренесат цялата долина на Авалон; немислимо бе да изместят седемте свещени острова във времето. Кайлеан бе разпратила хората си по двойки — жрец със жрица — за да отбележат определени точки с огньове, запалени с въглени от Белтейнския огън. Останалите се бяха събрали на Тор.

В полунощ, когато звездите замряха за миг в орбитите си, Бранос се изправи на самия връх на Тор, поднесе своя рог към устните си и засвири. Пръстите му бяха много изкривени за струните на арфата, но дробовете му не бяха пострадали от възрастта. Звукът на рога се понесе в мрака — първоначално тихо, после набирайки все повече сила, докато тъмнината се изпълни с мощния му зов — толкова властен и всепроникващ, сякаш отекваше от самите звезди. Кайлеан почувства, че кожата й изтръпва под въздействието на настъпващия транс. Съзнаваше, че това, което чува, не е съвсем от този свят, защото какъв звук, произведен от смъртен, би могъл да звучи така? Пък биха ли могли обикновените човешки сетива да го възприемат? Всъщност духът й възприемаше едно от проявленията на волята на посветените друиди — обединена и насочена към една единствена цел. Огледа се в кръга около себе си. Бяха възстановили щетите, доколкото им бе възможно, бяха подпирали и изправяли паднали камъни, бяха се опитвали да свържат отново разбитите отломки, но днес магическият кръг не се състоеше от изправени каменни стълбове, а от живи човешки тела, от плътта, кръвта и душевната сила на хората. Те бяха оформили два кръга — единият извън каменния, другият — вътре в него. Телата им приемаха и провеждаха енергията, излъчвана от каменните стълбове. Сега трябваше да изпълнят танца, за който се готвеха тази сутрин. Кайлеан даде знак на Рианон, че музиката може да започне.

Мелодията бе тържествена, но жизнерадостна. Извикваше в съзнанието на хората представа за жерави, мяркащи се сред тръстиките — тази картина бе стара, много стара. Всичко това бе съществувало, когато друидите се бяха появили тук за първи път. Двата кръга от танцьори започнаха да се движат, спазвайки посоката на движение на слънцето. Разделяха се, за да заобиколят камъните, линиите на движението им се кръстосваха, после се разделяха отново, така че камъните изглеждаха оградени от светлинни гирлянди. Навън-навътре, навън и пак навътре — танцьорите сплитаха и разплитаха линиите на силата. Музиката ставаше все по-бърза след всеки нов кръг.

Кайлеан чувстваше все по-силния прилив на енергия — вече видимата светлина беше проява на енергийния вихър около каменния кръг. Когато светлината докоснеше напуканите камъни, потрепваше като водата в поток, срещнала препятствие. Но водата се движеше по линията на най-малкото съпротивление, не правеше опит да преодолее препятствието, докато обединените усилия на волята на всички хора тук щяха да накарат притокът на силата да обхване всичко наоколо.

Танцът ставаше все по-бърз — кръгът на силата се очертаваше все по-ясно — по-навътре по-ясно, по-слабо отвън. Енергията се концентрираше в центъра на кръга, движението вече бе по инерция — малко нестабилно там, където по камъните имаше пукнатини, но независимо от това много силно. Върховната жрица положи усилие да закотви духа си в земята на Тор. Бе правила това много пъти, но всеки път посрещаше с изненада стихийния приток на сила в тялото си.

Въздухът вътре в кръга ставаше по-плътен, осезаем с просто око. Кайлеан примигна; да, вярно беше — камъните и танцьорите постепенно се забулваха с потръпваща, златиста, полупрозрачна пелена. Тя вдигна ръце, за да приеме светлината в себе си. В друго измерение, но само на един дъх разстояние от нея, Кралицата на феите стоеше и чакаше. Ако друидите успееха да призоват цялата сила, на която бяха способни, ако Кайлеан се окажеше достатъчно силна, за да я фокусира в себе си, Кралицата на феите можеше да я използва, за да изтегли Авалон в пространството между световете.

Енергията се надигаше на зашеметяващо мощни вълни — изкривяванията около напуканите камъни ставаха все по-силни, колкото повече се усилваше приливът й. Кайлеан се бореше да запази равновесие — внезапно си спомни как една нощ, когато се прибираше към Тор в проливен дъжд, баржата се люлееше и подскачаше под краката й, а Ходещия по водата се опитваше да я овладее и насочи към почти невидимия пристан. Приятелски ръце щяха незабавно да ги придърпат към брега, стига само Кайлеан да успееше да хвърли въжето достатъчно надалеч, та да го уловяха откъм пристана. Беше се опитала да го стори няколко пъти, та баржата едва не се бе преобърнала. Тогава ги спаси внезапното затихване на вятъра.

Сега се чувстваше по същия начин. Залиташе, блъскана от страшния приток на сила; не можеше вече да стои права; можеше да концентрира мощта в себе си, но нямаше сили да й даде посока.

— ОТПУСНИ СЕ!

Кайлеан не разбра откъде дойде този глас. Може би го чу вътре в себе си. И без това нямаше да удържи още дълго. Щом волята, която все още я държеше, отслабна, енергията просто избухна на всички страни и Кайлеан рухна на земята.

 

 

— Съжалявам… Нямах достатъчно сили… — Кайлеан съзнаваше, че говори несвързано. Примигна; не беше сигурна дали вече е дошла в съзнание. Може би просто сънуваше. Постепенно нещата около нея си идваха на местата. Седеше, облегната на олтарния камък. Лицата на надвесилите се над нея хора плуваха като в мъгла.

— Съжалявам — повтори тя, този път по-ясно. — Не исках да ви плаша, Помогнете ми да се изправя.

Поне, каза си Кайлеан, докато се оглеждаше около себе си, дълбоко вкоренената дисциплина й бе помогнала да поеме удара на силата сама — в противен случай той би разрушил каменния кръг. Другите също бяха доста поразтърсени, но поне бяха до един на крака. Тя самата се чувстваше, сякаш табун коне бе минал през тялото й, но болезнено силното сърцебиене бе почнало да се поуспокоява.

Някакво раздвижване отвъд каменния кръг привлече вниманието й. Какво ли ставаше там? Четирима от по-младите друиди бяха вдигнали Гауен на носилка и сега го носеха към храма.

— Такава бе волята му, Повелителко… — отвърна Амбиос на немия й въпрос. Тонът му означаваше: „Макар и на смъртно легло, той е крал…“ Донесоха дървени пейки и поставиха носилката отгоре им. Мъчително присвитите челюстни мускули на Гауен се отпуснаха и след миг той отвори очи.

Кайлеан срещна погледа му.

— Защо…

— За да ти помогна с каквото мога, когато опиташ отново — отвърна Гауен.

— Отново ли? — поклати глава Кайлеан. — Сторих всичко, каквото можех…

— Нека опитаме по друг начин — предложи Сианна. — Нали ти си ни обяснявала колко голяма е силата на триадата в такива случаи? Три точки дават винаги по-добър баланс от една.

— Да не би да имаш предвид себе си, Гауен и мен? Та дори само това, че се намира вътре в кръга, е достатъчно опасно за него! Ако се опита да проведе през тялото си такава сила, това би го довършило!

— Тъй или иначе ще умра — или от раните си, или когато дойдат римляните — каза тихо Гауен. — Чувал съм, че самата смърт на посветен крал предизвиква концентрацията на изключителна енергия. Убеден съм, че сега, умирайки, имам по голяма сила, отколкото притежавах преди седмица, когато бях напълно здрав и жизнен. Разбираш ли, сега си спомням ясно кой съм всъщност и кой съм бил преди. Малкото живот, който ми остава, е незначителна цена за такава победа.

— Сианна също ли мисли като теб? — попита горчиво Кайлеан.

— Той е мъжът, когото обичам… — гласът на Сианна потрепна едва забележимо. — Как бих могла да се противопоставя на желанието му? За мен той винаги е бил крал.

— Ние отново ще се срещнем — Гауен вдигна очи към нея и Кайлеан. — Нали ти самата си ни учила, че този живот не е единственият, който ни е даден?

Кайлеан срещна очите му. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. В този миг виждаше безкрайно ясно не само Гауен, но и чистия дух на Сианна виждаше го, съзнавайки, че в обичта си понякога се бе изправяла срещу нея.

— Тъй да бъде — произнесе тя тъжно. — Ще поемем риска този път заедно. Вярвам, че една и съща верига свързва трима ни.

Тя се изправи и загледа другите двама.

— Ако все още сте решени да изпълните това, което сте намислили, трябва да заемете местата си в кръга и да стоите с ръце, обвити и сключени около каменните стълбове. Този път няма да танцуваме. Целостта на камъните е нарушена и те не могат да привличат достатъчно енергия. Енергията трябва да тече по посока, еднаква с посоката на слънцето, през телата и сключените ни ръце, докато пеем…

Още веднъж на Тор се възцари абсолютно мълчание. Поемайки си дълбоко дъх, Кайлеан съсредоточи цялата си същност в земята, на която бе стъпила и поде звучно и вибриращо първата нота от свещения акорд. Още гласове се включваха постепенно и вибрациите се усилваха все повече и повече, докато Кайлеан и почна да ги вижда като трептене на въздуха. След като тонът се стабилизира, тя спря да пее. Сианна и Гауен също замлъкнаха, но тя чувстваше как се стремят да привлекат звука така, че да се фокусира в телата им.

Този път усети нещо окуражаващо, или просто тя самата изпадаше в дълбок транс, който я караше да гледа спокойно и някак отстрани на събитията. Наложи си да се съсредоточи още повече и поде следващата поред нота от акорда.

Колкото по-сложна ставаше хармонията, толкова по-ясни очертания добиваха светлинните вълни. Енергията, която бяха предизвикали танцуващите, бе действително по-мощна, но сега светлината бе по-стабилна. По-опитните друиди бяха заели местата си при камъните, в които имаше пукнати ни, така че силата им да балансира местата в енергийния поток, където имаше пролуки.

Още веднъж Кайлеан мобилизира всичките си сили, и третата нота зазвуча в натежалия от напрежение въздух.

Докато по-високите гласове на младите жени и момичетата завършваха акорда, Кайлеан си каза, че сега вълшебството би трябвало да подейства, защото в общото светло сияние започваше да различава нещо като дъга, която също почваше да се движи по посока на слънцето. Това вече бе сила, която не трябваше да се овладява — те трябваше да тръгнат по нея, да използват движението й. Липсваше само правилната посока.

— Възпявам свещените камъни на Авалон… — поде тя в четвърти тон.

— Възпявам кръга от светлина и песен… — отекна гласът на Сианна.

— Възпявам духа, който надмогва страданието… — гласът на Гауен прозвуча удивително силно.

— Свещено е това място…

— Зелена е тревата по хълма…

— Но вятърът отвява цветовете…

Гласовете се издигаха в строга последователност, звънтяха като камбани. През пъстроцветната дъга Кайлеан виждаше различни картини от Авалон — водата на езерото, оцветена в розово от изгрева на слънцето; сребристата светлина по пладне; огненото сияние, подпалило тръстиките в светлината на залеза. Призоваваха красотата на Тор през пролетта, когато целият хълм бе обнизан с гирлянди от ябълков цвят, през лятото, потънал в пищна зеленина, през есента, забулен от нежния воал на сивкава мъгла. Възпяваха зелените острови, свещените дъбови дървета, чиито върхове се стремяха към небето, и сладостта на дивите горски плодове, скрити в мъха.

Сега я нямаше заразителната възбуда на първия опит — съществуваше само все по-пълната убеденост, че се издигат, понесени от музиката. Все по-силна ставаше енергията, концентрирана в каменния кръг, и вече започваше да изтича навън — до границите на земите на друидската общност. Оста на цялото това гигантско, бавно въртящо се колело, бе неподвижната триада в центъра на каменния кръг, при олтара. Кайлеан чувстваше с цялото си същество и любовта, изпълнила сърцето на Сианна, и несломимия дух на Гауен. Съзнаваше и начинът, по който нейният дух — непринадлежащ вече нито на мъжкото, нито на женското начало — ги си свързваше със своята мъдрост, как фокусът на силата преминаваше последователно през телата на тримата.

И тогава до слуха й долетя друг глас — безкрайно далечен, нежен и сладък — глас от отвъдния свят. Гласът също пееше за Авалон, за неумиращата му прелест, за красота извън времето и пространството, вечната сила, която преминава през световете, за Авалон в човешките сърца.

Никой смъртен не би могъл да устои на този зов. Душата на Кайлеан трептеше като току-що оперено птиче, издигнало се за първи път в небесата. Земята под краката им се разтърси — Кайлеан залитна напред и се вкопчи в олтара. Вече не стоеше на твърда земя, но ръцете на другите двама бяха спасителната връзка, в която се бе вкопчила, докато вибриращите вълни я издигаха все по-високо и по-високо — далеч от видимия свят на хората.

Вече не виждаше нищо — нито олтара, нито каменния кръг. Съзнаваше единствено присъствието на Гауен и Сианна, които заедно с нея се рееха в кръг от неземна светлина. Разбираше, че са излезли от земната си обвивка, защото Гауен бе отново здрав и стоеше изправен, в цялата сияйна сила на младостта си, а Сианна бе до него — досущ както стояха предишната нощ, когато се врекоха един другиму завинаги. За последен път припламна силата, премина през ръцете на тримата, и сетне над тях се възцари пълен, прекрасен покой.

— Свършено е… — чу се глас над тях. Тримата вдигнаха очи нагоре и видяха Кралицата на феите — такава, каквато може да бъде видяна единствено в нейното царство — блестяща от хубост, в цялото си великолепие, за което смъртните в своя свят могат да добият само далечна и бегла представа.

— Вие изпълнихте задачата си. Остава само да призовете мъглите, та да скрием Авалон от света на хората. Вие, деца мои, ще се върнете в земните си обвивки. Повелителката на Авалон, която нерядко се е отделяла от тленната си плът, ще може сама да присъства на вълшебството, за да разбере мистерията и да запомни заклинанието, с което посветените ще могат да минават между световете и да излизат през мъглите във външния свят.

Кайлеан отстъпи назад. Сианна, усмихната, се обърна, но Гауен поклати глава.

— Връзката ми със земния свят е непоправимо прекъсната.

Очите на Сианна се разшириха.

— Нима си мъртъв?

Гауен се засмя.

— Имам ли вид на мъртъв? Само смъртното ми тяло не издържа на напрежението. Най-сетне съм свободен.

„И навеки загубен за мен“, помисли Кайлеан „Синко, детето ми…“ Протегна ръце, опита се да го докосне, но се отказа. Той бе безкрайно далечен.

— Тогава оставам тук с теб! — Сианна се вкопчи отчаяно в Гауен.

— Това място е само прагът — каза Кралицата на феите. — Гауен трябва да продължи по своя път, а ти трябва да се върнеш в света на смъртните.

— Но Авалон е вече на сигурно място — изплака Сианна. — Защо трябва да се връщам?

— Ако не те интересува животът, който ти предстои да изживееш, длъжна си да се върнеш заради живота на детето, което носиш в себе си…

Очите на Сианна се разшириха, а Кайлеан почувства как в душата й се ражда надежда, която досега бе мислила за навеки погребана. Проговори Гауен, който с всеки изминат миг потъваше в заобиколилото го сияние.

— Живей, любов моя, отгледай нашето дете, за да знам, че нещо от мен е останало при моя народ.

— Живей, Сианна — каза Кайлеан, — защото си млада и силна, защото ще имам нужда от твоята помощ занапред.

Гауен я взе в прегръдките си. Беше облян от такава светлина, че и Сианна засвети като звезда.

— Няма да бъдем разделени дълго. Когато дойде и твоето време, отново ще бъдем заедно.

— Обещаваш ли?

Гауен се засмя.

— Тук, на това място, може да се казва единствено истината…

Когато произнесе тези думи, светлината стана толкова силна, че ги заслепи.

Кайлеан затвори очи, но чу как Гауен казва:

— Обичам те…

Може би тези думи бяха предназначени за Сианна, но ги чу и нейната душа и Кайлеан повярва, че в този миг Гауен е мислел и за нея.

 

 

Когато отново отвори очи, стоеше на широкия, разкалян бряг, на мястото, където водите на река Сабрина мудно се полюляваха, смесвайки се с прилива. До нея стоеше Кралицата на феите, отново облечена като жена от горските племена, макар последните отблясъци от сиянието на отвъдното все още да я обгръщаха. Нощта си отиваше, въздухът наоколо светлееше. Над главите им се стрелкаха и крещяха протяжно чайки. Влажният въздух бе натегнал от мириса на море.

— Свършено ли е? — прошепна невярваща Кайлеан.

— Погледни зад себе си — беше отговорът. Кайлеан се извърна. За миг й се стори, че нищо не се е променило. Сетне забеляза, че каменният кръг на Тор е цял и невредим, сякаш никой никога не бе осквернявал и рушил храма, а хълбоците на хълма, по който винаги досега бе виждала накацалите колиби на отец Йосиф и паството му, бяха потънали в зеленина, без следа от човешки жилища по тях.

— Мъглите ще ви закрилят — сега трябва да ги призовеш…

Кайлеан погледна отново на запад. Съвсем лека, прозрачна мъгла се кълбеше над повърхността на водата и се сливаше в далечината с по-плътната мъгла, която винаги се разстилаше над морето преди зазоряване.

— С какво заклинание да ги призова?

Кралицата извади от кожената кесия, която висеше на колана й, нещо, увито в пожълтяло парче плат. Когато разви плата, се показа малка златна плочка, цялата изпъстрена със странни знаци. При вида й у Кайлеан се събуди далечен, забравен спомен — тя разбра, че знаците са изписани от незнайни, властни люде, живели някога в далечни земи, които отдавна бяха погълнати от океана. Когато докосна плочката, съзна, че макар и никога ушите й да не бяха долавяли този отдавна изчезнал език, знае думите, които трябва да произнесе.

В далечината мъглите се сгъстиха и започнаха да се движат. Кайлеан продължаваше да ги зове и те наближаваха — на големи, раздърпани валма, над дървета, тръстики и води, и скоро достигнаха блатистия бряг. Кайлеан потъна в хладната им прегръдка, която отне и последните следи от болката й.

С повелителен жест тя насочи мъглите и те започнаха да се стелят от двете й страни.

„Погълни ни, покрий ни, нека потънем дълбоко, дълбоко, където войнстващите фанатици не могат да ни достигнат с проклятията и омразата си, където единствената власт над нас ще бъде властта на боговете. Покрий Авалон с мъгли, дари му вечна сигурност и вечен мир!“

Започна да й става студено. С крайчеца на окото си видя гъстата мъгла, слязла досами водата. Чувстваше, че зад тази пелена ги няма познатите местности, през които някога бе пътувала към Дева — не, Авалон бе заобиколен от тайнствена преграда, само отчасти видима за взора на смъртните.

Колко време бе седяла тук — минути или часове? Беше се вкочанила, болеше я цялото тяло, сякаш бе пренесла Авалон дотук на плещите си, сякаш бе вървяла по дълъг и изнурителен път.

— Сторено е — гласът на Кралицата потрепна. Дори тя сякаш се бе смалила — личеше й изтощението от това, което бяха преживели. — Островът ви се намира между два свята — света на човеците и страната на феите. Ако някой потърси Авалон, ще се озове на острова на назаряните, освен ако не познава древните ритуали. Можеш да предадеш тайната на заклинанието на някои от хората, населяващи блатистите земи, стига да сметнеш, че са достойни, но иначе Словото на силата ще преминава единствено от поколение на поколение сред Посветените…

Кайлеан кимна. Влажният въздух бе свеж, чист като в зората на света. Оттук нататък щяха да живеят в нов и чист свят, нямаше да се кланят на крале и императори, а над тях щяха да бъдат единствено боговете…