Марион Зимър Брадли
Повелителката на Авалон (25)

21.

— Горе! Фиви, вдигай! — Игрейн протегна пухкавите си ръчички. Вивиан се разсмя и я вдигна на раменете си. Обикаляха градината по този начин — малката искаше да слиза, за да разучи всичко наоколо, и после да се качи отново на раменете й, за да вижда отвисоко.

— Уф! Най-добре да си те оставя долу, миличко, докато все още имам сили! — На четири години Игрейн вече стигаше до кръста на Вивиан. Не можеше да има никакво съмнение, че е дъщеря на Талиезин — макар че русите коси на малкото момиче имаха медночервеникави оттенъци, дълбоката синева на очите й беше същата.

Игрейн изцвърча от удоволствие и затопурка надолу по алеята, преследвайки една пеперуда.

„Богиньо — мислеше си Вивиан, докато гледаше как блести слънцето по къдриците на сестра й — каква красавица ще стане това дете!“

— Не, мила — извика тя внезапно, защото Игрейн се бе упътила към живия плет от къпини, — тези цветенца не обичат да ги късат!

Беше вече късно. Игрейн бе успяла да дръпне едно клонче и по ръчичката й бяха избили ситни капчици кръв. Момиченцето си пое дъх и ревна с всичка сила. Вивиан дотича и я грабна на ръце, но лицето на Игрейн вече бе станало мораво от рев.

— Тихо, тихо, милото ми, ухапа ли те лошото цвете? Трябва да си по внимателна, нали разбираш? Хайде, Фиви ще целуне болката и тя ще мине!

Вивиан залюля сестра си и писъците започнаха да затихват.

За съжаление дробовете на детето бяха също така добре развити, както и цялата му физика — в резултат всички, които бяха дочули писъците, което ще рече почти цялото население на Авалон, заприиждаха на помощ.

— Само малко се одраска… — започна Вивиан, но видя, че първа сред спасителите е майка й, и веднага се почувства като най-малката ученичка от Дома на девиците въпреки синия полумесец на челото си.

— Мислех, че мога да разчитам на теб да не й се случи нищо!

— Нищо не й се е случило! — избухна Вивиан. — Трябва да свикне да се пази от нещата, които могат да й навредят. Не можеш да я държиш цял живот под похлупак!

Ана протегна ръце към малката и Вивиан й я подаде с нежелание.

— Когато имаш твои деца, ги възпитавай, както намериш за добре, но не ми обяснявай как да възпитавам моите! — изсъска майка й през рамо, докато отнасяше Игрейн.

„Като си толкова разумна майка, защо две от дъщерите, които си отгледала и възпитала, са мъртви, и само тази, която израсна далеч от теб, оживя?“ Пламнала от смущение, защото се бяха карали публично, Вивиан успя да се въздържи и замълча. Не беше чак толкова гневна, за да каже гласно единствените думи, които майка й никога нямаше да прости, дори да отговаряха донякъде на истината.

Изтупа прахта от полата си и отправи строг поглед към двете най-малки момичета, Аела и Силвия.

— Остъргахте ли докрай овчата кожа? — После, защото прочете отговора в смутените им погледи, добави: — Хайде, тръгвайте. Не можем да я оставим да изгние. Трябва да я остържем докрай и да я осолим.

Вивиан заслиза към бараката, където дъбеха кожите. Постройката бе разположена по-далеч от останалите сгради, така, че вятърът да не донася неприятния мирис на струпаните там кожи. Момичетата вървяха след нея. Нерядко й се случваше да си задава въпроса за какво й беше да настоява да стане жрица. Работата й бе все същата, само задълженията й бяха по-големи.

Когато наближиха езерото, Вивиан забеляза една от плоскодънните лодки на дребния народ, която наближаваше брега. Лодкарят гребеше с все сила.

— Това е Херон! — извика Аела. — Какво ли е станало? Защо бърза толкова?

Вивиан се закова на място. Изведнъж си спомни за саксонците. Не можеше да са те — нали Вортимер на два пъти бе побеждавал Хенгист и бе го изтласкал обратно до Танатус. Момичетата вече тичаха надолу по склона. Тя ги последва, макар и по-бавно.

— Господарке! — макар че явно бързаше, Херон я поздрави с дълбок поклон. Откак бе изнесла Граала, за да ги спаси, жителите на блатистите земи я почитаха наравно с Повелителката на Авалон и нищо не можеше да ги убеди, че тя не й е равна по ранг.

— Какво има, Херон? Какво се е случило? Да не би пак саксонците…?

— Ние не сме в опасност! — Херон се изправи. — Дойдоха да отведат добрия свещеник — дето му викаме Щастливко^[1] — искат да го откарат с войници!

— Някой иска да отведе отец Фортунатус оттук? — смръщи се Вивиан. — Но защо?

— Казват, че имал лоши мисли в главата си, които техният бог не харесвал — Херон поклати глава. Очевидно не можеше да схване нищо.

Вивиан бе почти толкова объркана, колкото и Херон, но си спомни как отец Фортунатус разказваше, че някои християни наричали неговите представи за бога „ерес“.

— Ела ти, Повелителко! Теб сигурно ще послушат!

Вивиан съвсем не бе толкова убедена. Вярата на Херон във възможностите й бе трогателна, но пропъждането на саксонците й се стори детска игра в сравнение с това да се намеси в поредния спор между християните. Съмняваше се, че тези, които стояха над Фортунатус, биха се впечатлили от застъпничеството на Авалон.

— Ще се опитам да помогна с каквото мога, Херон. Ти се върни, а аз отивам да говоря с Великата жрица. Това е всичко, което мога да обещая…

 

 

Вивиан очакваше майка й да приеме разказа на Херон с учтиво съжаление, че не може до помогне, но за нейно учудване Ана прие нещата съвсем сериозно.

— Може да сме откъснати от Инис Уитрин, но все още има връзка между тях и нас — каза намръщено Великата жрица. — Чувала съм, че те понякога ни сънували, а когато там има неприятности, нашата сила също бива засегната. Ако фанатиците залеят острова с гняв и страх, ние не може да не почувстваме отражението им на Авалон.

— Но какво можем да сторим?

— Винаги съм мислила, че ние трябва да се интересуваме много повече от събитията и водачите на външния свят. В старо време Повелителката на Авалон често е напускала острова, за да съветва крале и принцове. Откак са се появили саксонците, жриците престанали да излизат във външния свят, защото решили, че няма да е разумно. Но напоследък пътищата в страната са по-сигурни, отколкото са били преди години.

— Нима ти би отишла, Повелителко? — попита удивено Юлия.

Ана поклати глава.

— Мисля да изпратя Вивиан. Може да свърши много работа и да поразпита как стоят нещата с този Фортунатус. Ще натрупа опит, а това е винаги от полза.

Вивиан я загледа стреснато.

— Но аз не разбирам нищо от крале и политика…

— Няма да тръгнеш сама. Талиезин ще те съпровожда. На римляните ще казвате, че си му дъщеря — така ще могат да разберат и да ви приемат най-лесно.

Вивиан хвърли бърз поглед на майка си. Какво беше това — отговор на въпроса, който нито тя, нито Талиезин биха се осмелили да зададат? Или просто съвет, че е редно да се чувства така? Каквито и да бяха съображенията на Ана, мислеше момичето, докато се приготвяше за пътуването, изборът й бе правилен — бе избрала единствения спътник, с който Вивиан бе готова да отпътува от Авалон.

 

 

Следите на Фортунатус водеха към Вента Белгарум. Високите градски стени носеха белезите на стотици варварски нападения, но не бяха разрушени. Казаха им, че епископ Германус — същият, който бе свършил добра работа с пиктите преди десетина години — бил отседнал в дома на един от градските магистрати, някой си Елаф. Само че сега епископ Германус не бе насочил нападките си към езичниците, а към братята си по вяра. Двама британски епископи били свалени и прогонени, а голям брой свещеници били затворени, докато осъзнаят грешките си.

— Несъмнено Фортунатус е един от тях — отбеляза Талиезин. Двамата тъкмо влизаха през крепостната врата. — Издърпай шала си така, че да покрива косата ти, мила. Не забравяй, че си скромно момиче от добро семейство.

Вивиан му хвърли гневен поглед, но се подчини. И без това изгуби битката още когато й наложиха да не пътува, облечена в мъжки дрехи. Затова пък се закле, ако някога стане Велика жрица, да облича каквото си ще.

— Разкажи ми нещо за този Германус — отвърна тя. — Не ми се вярва да пожелае да разговаря с мен, но винаги е добре човек да познава противника си.

— Той е последовател на Мартинус, епископът на Цезародунум^[2] в Галия, когото сега почитат като светец. Свети Мартин бил заможен човек, който раздал цялото си богатство, и дори разделил наметката си с един бедняк, който нямал какво да облече. Германус проповядва против неравенството, че не е редно едни да бъдат богати, а други — бедни, и затова народът го обича.

— Засега не звучи толкова зле — отбеляза Вивиан и дръпна юздите на своя кон така, че да мине зад мулето на Талиезин. Бяха минали през Линдинис и Дурновария, затова вече бе почнала да привиква към големите градове, но никога не бе виждала толкова голям град като Вента. Конят й нервничеше и се плашеше от тълпите — и тя реагираше по същия начин.

— Не, разбира се, но тълпите се водят по-лесно със страх, отколкото с разум. Затова Германус ги заплашва с вечния адски огън, ако се отклонят от вярата. Казва им да се молят за опрощение на греховете си, но, разбира се, единствено служителите на римската църква могат да преценят простил ли им е Бог или не. Той твърди, че опустошаването на Рим от вандалите и нашествието на саксонците по нашите брегове били наказание свише за греховете на богатите. В несигурни времена, каквото е нашето, такава философия привлича много следовници.

Вивиан кимна.

— Да… Всички търсят някой, когото да обвинят за страданията си. Доколкото разбирам обаче, Пелагиус и последователите му не са съгласни?

Яздеха по широката улица, която водеше към форума. Пазачите на крепостните врата им бяха казали, че тъкмо сега съдят еретиците в голямата базилика.

— Пелагиус е покойник от доста години. Последователите му са най-често хора със стара римска култура — образовани и свикнали да мислят със собствената си глава. Те смятат, че е по-логично Бог да възнагради добросърдечието и желанието да вършиш добро, отколкото сляпата вяра.

— С други думи, смятат, че това, което човек върши, е по-важно от това в какво вярва, докато римските свещеници твърдят точно обратното… — каза сухо Вивиан. Талиезин се обърна към нея и се усмихна.

Двама души минаха тичешком съвсем близо до тях и конят на Вивиан пак трепна. Талиезин взе и неговите юзди в ръката си, после се надигна на стремената и погледна напред — беше по-висок от повечето хора и можеше да види какво става на площада.

— Някаква бъркотия… По-добре да не отиваме.

— Не — каза категорично Вивиан. — Искам да разбера.

Продължиха по-бавно, проправяйки си път, и най-сетне се озоваха на площада.

Пред базиликата се беше събрала огромна тълпа. Носеше се ропот, който наподобяваше първите далечни гръмотевици пред буря. Повечето хора бяха облечени просто — като занаятчии, но имаше и такива, чието облекло издаваше благородният им произход. Но колкото и скъпи да бяха дрехите, повечето бяха стари и окъсани — най-вероятно това бяха бежанци, от тези, които търсят виновник за страданията си. Талиезин се наведе и попита какво става.

— Еретици! — един мъж плю на калдъръма пред краката си. — Ама епископ Германус ще им даде да се разберат, и ще спаси тази затънала в грехове земя!

— Изглежда, сме намерили мястото, което търсим… — каза Талиезин, но лицето му бе мрачно.

„Но не и времето“, допълни наум Вивиан. Беше прекалено отвратена, за да каже каквото и да било.

Вратата на базиликата тъкмо се отваряше. Излязоха двама стражи и застанаха от двете й страни. Шумът в тълпата се засили. Появи се свещеник, облечен в бродирана със злато наметка над дълга бяла дреха. Сигурно бе самият епископ — така предположи Вивиан поради шапката с особена форма, която носеше на главата си, и пищно украсения жезъл, който трябваше да наподобява пастирска гега.

— Граждани на Вента! — извиси се гласът му и шумът утихна до откъслечен шепот. — Тежки страдания понесохте вие от меча на неверниците. Кръвожадни вълци опустошават земята ви. Воплите ви се издигат до небесата — вие молите на колене Бог да ви каже за какви грехове сте наказани тъй жестоко!

Епископът размаха жезъла си над тълпата и хората се преклониха. Понесоха се плач и ридания. Германус помълча, сетне продължи малко по-спокойно:

— Добре правите, че си задавате този въпрос, деца мои, но още по-добре ще бъде да измолите опрощение от Бога, защото ще се изпълни волята Му и само Неговата милост ще ви избави от вечните мъки.

— Моли се за нас, Германус! — извика една жена.

— Ще сторя нещо по-добро — ще пречистя тази земя! Всички вие сте родени в грях и само вярата ще ви спаси. Що се отнася до Британия, греховете на вашите водачи са причина за страданията ви. В тази земя варварите станаха изпълнители на Божията присъда. Тези, които стояха на отрупани с храна маси, сега се молят за късче хляб, тези които се обличаха в коприна, сега носят дрипи! — той пристъпи още по-напред и отново размаха жезъла си.

— Вярно е! Вярно е! Господи, имай милост към нас грешните! — хората се биеха в гърдите и падаха по лице на земята.

— Имаше такива, които се хвалеха, че ще се спасят със собствени усилия, и казваха, че богатството им е доказателство за Божията милост! Къде е Божията милост сега? Порочното учение на Пелагиус ви е отклонило от правия път, но с Божията помощ ние ще пропъдим ереста от обсебените!

„Той самият изглежда обсебен“, каза си Вивиан — очите му бяха изхвръкна ли, от устата му пръскаше слюнка. Как бе възможно някой да вярва на такива неща? Но хората около нея стенеха и крещяха в екстаз, и явно приемаха изцяло думите на епископа. Конят й се притисна плахо към мулето на Талиезин, като че ли и животното се уплаши от шума и виковете.

Крясъците се усилиха, защото през вратата излязоха още стражи, които тласкаха пред себе си трима души. Вивиан се вцепени. Съзнанието й отказваше да приеме, че един от тези тримата е кроткият отец Фортунатус. Но като че ли доловил мислите й, първият в редицата се поизправи и огледа тълпата с тъжна усмивка. Лицето му бе подуто и в синини, косата — разрошена, но Вивиан веднага позна монаха, своя приятел. Стражите тласкаха затворниците надолу по стълбите.

— Еретици! — виеше тълпата. — Дяволски изчадия! Вие доведохте езичниците в земята ни!

„Де да бяха“, каза си Вивиан. Ако разполагаха с войска от езичници, щяха незабавно да пометат тази тълпа.

— Пребийте ги с камъни! — извика някой и тълпата веднага поде вика. Хората започнаха да се навеждат и да къртят каменната настилка. Вивиан видя как полетяха камъните — видя окървавената глава на отец Фортунатус — сетне тълпата го скри от очите й.

Епископът постоя, загледан в това, което ставаше пред очите му. Лицето му изразяваше смесица от страх и задоволство. Сетне, сякаш с нежелание си припомни, че християнската вяра се основава на любов към ближния, обърна се и каза нещо на един от стражите. Те се спуснаха незабавно и започнаха да разпръсват тълпата с тъпите краища на копията си. Веднага щом насилието се обърна срещу нея, сбирщината започна да оредява. Останалите свещеници бяха изчезнали обратно в базиликата веднага щом започнаха безредиците. В мига, когато тълпата намаля дотолкова, че можеше да види накъде отива, Вивиан заби пети в хълбоците на коня си.

— Какво правиш, Вивиан? — зад нея зачаткаха копитата на мулето на Талиезин. Но Вивиан вече бе стигнала до сгърчените фигури, рухнали на земята пред базиликата. Някои започваха да се движат стенейки, но три тела лежаха неподвижно, заобиколени от камъни.

Вивиан скочи от седлото и се наведе над отец Фортунатус. Нова кръв се лееше по едва затворилите се стари рани. Едното му око бе подуто и затворено. Тя затърси трескаво пулса му, и когато го докосна, здравото му око се отвори. Тя му помогна внимателно да обърне главата си тъй, че да я вижда.

— Прекрасна господарке… — той примигна. — Но ние не сме в царството на феите!

— Как се чувстваш, Фортунатус? — той продължи да я гледа втренчено и изведнъж се усмихна.

— Ти си… моето малко момиче, което намерих на хълма. Косата ти вече е пораснала… Кажи ми, какво правиш тук?

— Дойдох да ти помогна. Защо не успях да пристигна малко по-рано! Но сега ще те вземем при нас, ще излекуваме раните ти, и всичко ще бъде наред.

Фортунатус се опита да поклати глава, смръщи се от болка, и остана неподвижен.

— Можех да избягам от стражите на епископа — прошепна той. — Можех да отида при феите… Но съм положил обет да му се подчинявам.

— Няма да те оставя тук, за да опитат отново да те убият! — извика Вивиан.

Усмивката, която се появи на лицето му, беше безкрайно нежна и кротка.

— Няма… да се наложи. Остава ми още малко…

Хората от древния народ нерядко докарваха на Авалон болни и ранени. Някои оживяваха, но някои умираха пред очите й. Сега Вивиан разпозна с ужас под спечената кръв характерната предсмъртна бледност и синкавите петна около носа и по слепоочията. Ако беше по-млад човек, може би щеше да оздравее, но сърцето на Фортунатус не бе понесло страданията.

— Ще се молиш ли за мен?

Вивиан го загледа удивено. Не можеше да разбере нищо.

— Но аз съм езичница — езическа жрица! — тя вдигна ръка и посочи полумесеца на челото си.

— Опасявам се, че съм още по-голям еретик, отколкото Германус предполага — отвърна с мъка умиращият свещеник, — защото не мога да си представя Бог в рамките, в които хората се опитват да го поставят. Щом Бог е отец, защо в единосъщието си да не бъде и майка, и ако е така, не е ли Богинята, на която вие служите, просто друг образ на Единосъщието?

Първоначално Вивиан се възмути; после си припомни екстаза на сливането с божественото начало, когато се луташе, търсейки пътя към Авалон. Водеше я Божествената сила — а тя нямаше образ, бил той мъжки или женски.

— Може би си прав… — прошепна тя. — Ще се моля на Този, който е над всички спорове, дрязги и противоречия, да те отведе без мъка към вечната светлина.

Видя как лицето на стария човек се сгърчи от болка; после дишането му отново се успокои.

— Винаги съм мислел… — прошепна той, — че смъртта трябва да е като да отидеш в селенията на феите. Една стъпка навътре, към себе си… Една встрани… И си напуснал този свят.

Сълзи напираха в очите на Вивиан. Тя кимна и взе ръката му в своята. Устните му потрепнаха, сякаш се опита да се усмихне за последен път. После едва доловимата усмивка изчезна.

Вивиан седя до него, докато животът изтичаше от тялото му като вода от счупена чаша. Стори й се, че е минало безкрайно дълго време. Някой се бе изправил до нея. Тя вдигна глава и видя Талиезин. Поклати глава и се опита да не заплаче.

— Мъртъв е. Но аз няма да им оставя тялото му. Помогни ми да го отнесем оттук.

Бардът потегна седлото, като същевременно направи знак с пръстите си и зашепна заклинание. Вивиан разбра какво има предвид и започна да повтаря след него, за да усили действието на вълшебството.

— Не ни виждате… Не ни чувате… Никой не е бил тук…

Християните можеха да си мислят, че тялото на Фортунатус е било отнесено от демони, ако така им харесваше, важното бе да успеят да излязат от града. Талиезин вдигна тялото на стария свещеник и го постави на гърба на мулето си, помогна на Вивиан да се качи на коня, после хвърли наметалото си върху трупа и поведе двете животни обратно през площада. Вълшебната сила на заклинанието ги скриваше от хорските погледи, докато напуснаха Вента.

Вивиан искаше да погребе стареца на неговия остров, на Инис Уитрин, до камъка, откъдето бе отивал в царството на феите. Но Талиезин се досети и ги отведе при един изоставен християнски параклис наблизо — макар и запустяло, мястото си беше свято. Там положиха тялото на отец Фортунатус. Изпълниха погребалния ритуал на друидите, който познаваха. А Вивиан отново си спомни мига, когато духът й се сля със светлината и разбра, че всички истини са едно, и си каза, че Фортунатус сигурно няма нищо против.

 

 

Не успяха да изпълнят първата цел на пътешествието си, но поне се справиха с останалите задачи, които им бе възложила повелителката. Само Вивиан не се вълнуваше особено от успеха им.

Успяха да се доберат до Лондиниум, където самодържецът на Британия полагаше отчаяни усилия да запази съществуващото подобие на мир. Синовете му помагаха за управлението на страната. Вивиан позна веднага Вортимер — най-малкият, който бе идвал на Авалон, но той изглеждаше много по-възрастен сега. Първоначално той я помисли за майка й; Вивиан пък реши да не му казва, че тъкмо тя е била забулената жрица, която е изпълнила ролята на Девицата при неговото посвещаване. Вортимер явно се гордееше с успехите си срещу варварите, но се държеше скромно и тя не се усъмни и за миг във верността му към Авалон.

Баща му, Вортигерн, беше съвсем различен. Стара лисица бе той, а сега си бе взел и една рижа саксонска лисичка за съпруга. Бе управлявал дълго и надживял много други крале. Вивиан бе убедена, че ще влезе във всякакъв съюз, стига това да му гарантира престола. Тя поговори с него за епископ Германус, опита се да го убеди, че фанатизмът му разделя народа. Не се надяваше обаче, че Вортигерн би предприел нещо срещу него. Поне в едно се вслуша Вортигерн — Повелителката на Авалон бе казала да му предадат в името на Британия да се срещне още веднъж със стария си съперник Амброзиус Аурелианус — на неутрална земя, за да се опитат да разрешат спора помежду си и да си помагат.

После продължиха към укрепените градове на запад. Саксонците още не бяха стигали дотам. В Глевум беше Амброзиус Аурелианус. Неговият баща се бе провъзгласил за император на Британия. Сега Амброзиус бе влязъл в спор с Вортигерн за титлата и събираше войските си. Той изслуша вестите от Авалон с внимание. Беше християнин, но изповядваше вярата си разумно и с търпимост, уважаваше дълбоко философията на друидите, и познаваше Талиезин от по-рано.

Амброзиус беше висок мъж около четиридесетте — тъмнокос, с типично римски орлови черти. Повечето му военачалници бяха съвсем млади, почти момчета. Един от тях, русоляв, още съвсем слаб и несъразмерно източил се на ръст, на име Утър, надали бе по-възрастен от нея. Талиезин започна да подхвърля, че Вивиан май се е сдобила с обожател, но тя не обръщаше внимание нито на неговите закачки, нито на новоизпечения военачалник на Амброзиус. В сравнение с принц Вортимер, Утър беше още хлапе.

Амброзиус прояви съчувствие, докато Вивиан се оплакваше от Германус, защото сам бе от културните, заможни хора, които бяха прицел на нападките на галския епископ. Но Вента Белгарум се намираше в тази част на острова, която отдавна бе отказала вярност и нему, и на Вортигерн. Пък и светските господари рядко имаха власт над свещениците. Бе се държал много по-съчувствено от Вортигерн, но Вивиан съзна, че надали ще свърши нещо.

Докато яздеха с Талиезин по дългия обратен път към Авалон, Вивиан мрачно разсъждаваше дали да не прокълне убийците на Фортунатус. Спря я единствено убеждението, че самият стар свещеник сигурно им бе простил.

 

 

Убеждавайки Вортигерн и Амброзиус да сключат съюз, Вивиан действително пося семето на единството в Британия, но първите кълнове се показаха едва идната година. Разчу се, че саксонците отново събират силите си в Кантиум. Вортимер, твърдо решен този път да ги унищожи окончателно, се обърна към Авалон с молба за помощ. Затова стана тъй, че тъкмо в навечерието на Белтейн Повелителката на Авалон напусна Свещения остров заедно с голямата си дъщеря, няколко жрици и своя бард, за да се срещне с британските принцове.

Уреченото място, където щеше да се състои съветът, бе Сорвиодунум — малък град на брега на една река, разположен там, където пътят от север пресичаше големия път от Вента Белгарум. Мястото на срещата бе приятно — високи поляни, засенчени от дървета и открити на север към големите равнини. Когато пристигнаха, поляните вече бяха изпъстрени с шатри, прилични на непознати, огромни цветя.

— Ние, от източните земи, постоянно проливаме кръвта си, за да защитим цяла Британия — говореше Вортигерн, седнал на една скамейка под голям дъб. Не беше висок, а само набит и все още стегнат човек. Косата му бе посивяла още повече от миналата година, когато Вивиан го видя за първи път. — По време на последния поход моят син Категирн загуби живота си, разбивайки брата на Хенгист при брода на Ритергабаил. Нашите хора възпират с телата си саксонците, та да не стигат до вас — и той показа плочестите покриви на близкия град, притихнал под слънчевите лъчи.

— Цяла Британия ви е благодарна — разнесе се спокойният глас на Аурелианус от другата страна на кръга, в който бяха насядали.

— Така ли? — намеси се Вортимер. — Лесно е да се говори, но с думи няма да спрем саксонците. — Той изглеждаше наистина много по-възрастен. Не беше вече пламенният младеж, който посвети живота си на Богинята, а опитен воин.

„Какъв герой!“, мислеше Вивиан, докато го гледаше, седнала редом с майка си. „Сега той е Защитникът на Британия!“ Всички знаеха, че жриците са в основата на тази среща, но не вървеше да го признаят публично. Хората от Авалон седяха в сянката на един висок жив плет — достатъчно близо, че да следят разговора.

— А може ли изобщо нещо да ги спре? — попита един стар воин. — Колкото и ДА избием, Германия бълва нови и нови…

— И тъй да е, ако се убедят в силата ни, ще тръгнат да търсят другаде по-лесна плячка. Може да нападнат Галия, като франките. Вярвайте ми, те могат да бъдат прогонени! Още един поход, и ще се справим. Това, което ме интересува, е да го направим така, че никога повече да не се върнат.

— Така и трябва — проговори отново Амброзиус. Изглеждаше нащрек, като че ли търсеше скрито значение в думите на Вортимер. Вортигерн се изсмя. Говореше се, че е дошъл само поради настояването на сина си, и почти никой не се надяваше на споразумение.

— Знаеш не по-зле от мен какво е необходимо — каза той. — Спорих по този въпрос още с баща ти преди години. Крал или император, все едно — Британия трябва да бъде управлявана от един самодържец. Нали така Рим успя да удържи нападенията на варварите в продължение на векове!

— Искаш да ти се подчиним, така ли? — извика един от пълководците на Амброзиус. — Да подарим стадото на този, който пусна вълците на острова!

Вортигерн се извърна и за миг Вивиан разбра как този човек е задържал властта си толкова дълго време.

— Пратих вълци срещу вълци — точно както са постъпвали и римляните преди мен. Но преди да тръгна срещу Хенгист, какво ли не сторих, за да убедя хората си да вдигнат оръжие, за да се защитят така, както се опитвам да убедя и вас сега!

— Не можахме да платим на Хенгист и той ни нападна — каза малко по-спокойно Вортимер. — Оттогава до ден днешен малкото, което ни оставят ордите му, отива да организираме войската, за да се отбраняваме. А какво правите вие, които живеете спокойно сред вашите хълмове? Имаме нужда от войници, имаме нужда от средства, за да издържаме войската — не само за един поход, а за да можем всяка година да защитаваме това, което сме отвоювали!

— Земите ни са опустошени, но след няколко мирни години ще се съвземат отново — поде Вортигерн. — Тогава, обединим ли силите си, ще можем да прегазим блатистите земи и горите, където се крият англите, и да си върнем старите владения на исените.

Амброзиус не отвърна. Очите му бяха обърнати към Вортимер. По природния закон той би трябвало да надживее и наследи стария човек — той щеше да бъде истинският му съперник — или съюзник.

— Храбростта и удържаните победи ти спечелиха уважението на всички — поде той бавно. — И ние наистина сме ти благодарни. Ако не беше ти, сега вълците щяха да са пред прага ни. Но хората обикновено държат да решават кого да следват и кой да харчи спечеленото от тях. Твоят народ ти дължи подчинение. Хората от западните земи обаче — не.

— Но те следват теб! — извика Вортимер. — От теб не искам нищо друго, освен да се сражаваш с хората си редом с мен!

— Това искаш ти, но ми се струва, че баща ти иска друго — иска да го призная за върховен самодържец на цяла Британия. — Възцари се тежко мълчание. — Ето какво мога да направя — продължи владетелят на Запада. — Ще отворя складовете и ще ви пратя храни за войската. Но няма да потегля на бой под знамето на Вортигерн.

Разговорът се обърка и всичко потъна в безконечния шум на споровете. Вивиан почувства, че очите й се насълзяват от разочарование. Примигна няколко пъти, за да вижда по-ясно, и тогава забеляза погледа на Вортимер. Той я гледаше настоятелно и с надежда. Не можеше да разчита на разума на хората около себе си. Какво друго му оставаше, освен подкрепата на Авалон? Тя не се учуди, когато видя, че той обръща гръб на спорещите и се насочва към тях.

 

 

Цял живот Вивиан бе слушала разкази за Кръга на гигантите, но не бе го виждала никога. Докато яздеха на север по речния бряг, тя се взираше нетърпеливо, та първа да види големия каменен храм в равнината. Но го видя Талиезин, като най-висок от всички, и веднага се обърна към Вивиан и Ана, за да им го покаже. Вивиан бе благодарна на принца, че й дава възможност да види древния храм. Той бе помолил Повелителката на Авалон да погледне в бъдещето, а тя му бе отговорила, че това ще стане най-лесно, ако може да черпи от силата на голямото древно светилище. Вивиан се зачуди вярно ли е това, или по-скоро майка й не би желала да се занимава с вълшебство в присъствието на толкова хора, при това не всички добронамерени.

Но почти тричасовият ритуал щеше да обезкуражи и най-настоятелното любопитство. Следобедното слънце припичаше, но въпреки това Вивиан потръпна. Равнината й се стори безкрайна под безкрайното надвиснало небе — изведнъж се почувства странно ранима, като мравка, пълзяща по пътя. Сивите силуети ставаха все по-големи. Вече можеха да се различават отделните камъни.

Каменният храм на Тор й бе познат от детинство, но този бе нещо друго — огромен, заобиколен с голям ров, камъните бяха по-внимателно оформени, а някои от напречните все още стояха, та храмът приличаше повече на здание, отколкото на символ на свещена гора. Имаше и паднали камъни, но това не намаляваше въздействието върху този, който виждаше храма за първи път. Около каменния кръг тревата бе гъста и зелена, но вътре в кръга почти нямаше растителност. Вивиан бе чувала, че в кръга не вали и сняг, а този, който вали отвън, не се задържа по камъните.

Като пристигнаха, тя видя части от камъни, които са били разположени във външен кръг, да се подават от земята. Вътре имаше един по-малък кръг от стълбове, а четири по-високи стълба, разположени в полукръг, ограждаха олтара. Вивиан се зачуди към какви светове ли водят тъмните двери, образувани от стълбовете. Слязоха от конете и ги спънаха наблизо — нямаше и помен от дървета, за които да ги вържат. Изгаряща от любопитство, Вивиан тръгна по брега на рова около храма.

— Какво ще кажеш? — попита я Талиезин, когато тя се върна.

— Може да е странно, но всичко ми напомня на Авалон — или по-скоро на Инис Уитрин, острова на свещениците. Надали би могло да има две по-различни места, но кръгът от стълбове ми напомня досущ на кръга от колиби, които са разположени около старата църква на Инис Уитрин.

— Точно така е — отвърна Талиезин. Говореше бързо, едва ли не тревожно. Не бе докосвал храна от предния ден, защото и той щеше да вземе участие в ритуала. — Нашите предания разказват, че този храм бил построен от мъдреци, пристигнали много, много отдавна, незнайно кога и как, от Атлантида. Вярваме, че светецът, който на времето е основал християнското поселище на Инис Уитрин, е един от преродените древни мъдреци. Със сигурност е познавал мъдростта на древните, защото явно е знаел принципите на числата и пропорциите. А има и друга причина, поради която можеш да чувстваш близостта на Авалон — и той посочи на запад. — Една от линиите на силата, които пресичат земята, води право оттук през равнината към Свещения извор.

Вивиан кимна и отново започна да разглежда околността. На изток редица надгробни могили бележеха местата, където древните крале спяха вечния си сън. Нямаше следи от човешко присъствие — само в далечината тук-там по няколко дървета, изкривени от ветровете и притиснати едно в друго, нарушаваха еднообразието на безкрайната равнина. Самотно място беше това, и макар че навсякъде в Британия хората се готвеха да посрещнат с радост Белтейн, тук всичко имаше дъх на вкаменена древност, напълно чужда на невинната прелест на пролетта.

„Никой от нас няма да си тръгне оттук непроменен…“

Вивиан отново потръпна.

Слънцето клонеше към залез. Сенките на каменните стълбове лежаха, дълги и черни, върху зелената трева. Вивиан инстинктивно ги отбягваше, но докато се промъкваше между тях, се озова при самотния стълб, разположен на североизток, който пазеше входа към кръга. Талиезин бе минал през рова и сега стоеше до един плосък камък във вътрешността на кръга. Беше коленичил, а на камъка бе вързано прасенцето, което бяха донесли със себе си. То се гърчеше и квичеше. Докато Вивиан стоеше и гледаше, Талиезин вдигна ножа си и го заби точно под челюстта на животното. То изквича за последен път и притихна. Бардът го издигна високо и устните му зашепнаха молитви, докато кръвта на жертвеното животно изтичаше върху шуплестата повърхност на камъка.

— Първо ще опитаме това, на което ни учи друидската традиция — прошепна Ана на Вортимер. — Той пролива кръв, за да се нахранят духовете на тази земя.

Когато се отцеди и последната капка кръв, Талиезин смъкна част от кожата и отряза с ножа си късче от месото. Стоеше прав, с невиждащи очи, а в ръката си държеше късчето, още по-кървавочервено в светлината на последните слънчеви лъчи.

— Ела — каза тихо Ана и Талиезин пристъпи като насън навътре в кръга. Вивиан трепна, когато прескочи рова и мина покрай камъка — усещането, макар и не толкова силно, и напомни това, което изпита, когато мъглите се вдигнаха и тя видя пред себе си Авалон.

Друидът бе спрял — постави за миг късчето месо в устата си, после отново го извади и го постави в основата на един от стълбовете, докато пак шепнеше нещо.

— Ние дойдохме в средището на силата, принце — поде Ана. — Сега трябва още веднъж да кажеш защо си ни довел тук.

Вортимер преглътна, но когато проговори, гласът му не трепваше.

— Повелителко, искам да знам кой ще властва над Британия и кой ще поведе народа й към победа.

— Служителю на боговете, ти чу въпроса — можеш ли да ни дадеш отговора?

Талиезин се бе обърнал с лице към тях, но очите му все така нямаха израз. Със същата увереност като на сомнамбул той мина под единия напречен камък. Слънцето бе почти допряло хоризонта. Черните силуети на камъните изглеждаха обрамчени от пламък. Вивиан, която вървеше след Талиезин, за миг изгуби представа за посоките. Когато отново видя къде точно се намира, въздухът около нея бе изпълнен с танцуващи искрици. Друидът протегна ръце към умиращия светлик, обърна ги с дланите нагоре и зашепна ново заклинаше.

След малко въздъхна дълбоко и се свлече на колене пред плоския камък в центъра на кръга, скрил лице в ръцете си.

— Какво ще стане сега? — прошепна Вортимер.

— Ще чакаме — отвърна Великата жрица. — Той е в транс. Сега оракулът ще проговори с неговата уста.

И те чакаха, докато пламтящите цветове на залеза избледняха в небето. Мракът падаше бързо, но въпреки това всичко, което се намираше във вътрешността на кръга, оставаше видимо, сякаш излъчваше собствена слаба светлина. Звездите изгряха на небосвода. Времето бе изгубило значение. Вивиан не знаеше колко бяха чакали до мига, когато Талиезин се размърда и промълви нещо.

— Нека спящият се събуди! Призовавам те в името на Тази, която е дала живот на звездите! Говори ни с езика на смъртните! Кажи ни какво видя в съня си!

Сега Ана коленичи пред Талиезин, а той се изправи бавно, подпря се на замъка и проговори с несвой глас:

— Трима крале ще протегнат ръце към Силата: Лисицата, която сега е на власт, сетне Орелът и накрая Червеният дракон. И тримата ще се опитат да спасят тази земя.

Талиезин говореше бавно и с мъка, като насън.

— Ще прогонят ли саксонците? — попита Вортимер.

— Белият дракон ще побегне пред полета на Сокола, но единствено Червеният дракон ще остави син, който ще го наследи — този син ще прогони Белия дракон.

— Ами Соколът… — започна Вортимер, но Талиезин го прекъсна.

— Соколът никога няма да властва приживе, но в смъртта си ще стане вечен пазител на Британия… — друидът отпусна глава на гърдите си. — Не питай повече…

— Не разбирам — коленичилият Вортимер се поизправи и седна назад. — Аз вече съм посветил живота си на Богинята. Какво иска Тя от мен? Това, което узнах, е или прекалено много, или прекалено малко. Моля те, призови Богинята, за да разбера истинската й воля.

Вивиан го изгледа уплашено. Искаше да го предупреди да внимава какво говори — защото думите, казани на такова място и по такова време, имаха страшна сила.

Талиезин тръсна глава и примигна като човек, който изплува от дълбока вода.

— Призови Богинята! — сега Вортимер говореше като човек, привикнал да дава заповеди, а друидът бе все още достатъчно замаян, за да се покори безусловно.

Тялото на Вивиан се разтърси от напора на трептящата енергия в кръга, която отвръщаше на призива. Но силата се концентрираше в майка й, не в нея. Вортимер ахна. Дребната фигура на Великата жрица започна да расте и за миг надхвърли човешки ръст. Нисък смях отекна в каменния кръг. В продължение на няколко секунди Тя стоеше неподвижна — само свиваше и протягаше пръсти, сякаш изпитваше силата им; после се вгледа първо в ужасеното лице на Вивиан, после в изтръпналия Талиезин, който едва сега осъзнаваше какво е сторил — без да бъдат подготвени, без да обмислят как да постъпят.

Вортимер, с пламнали от надежда очи, се просна в нозете на богинята.

— Помогни ни, Велика майко! — извика той.

— Какво ще ми дадете в замяна? — говореше тя лениво, като че ли тайно се забавляваше.

— Животът ми…

— Ти вече си ми го обрекъл. Аз ще поискам залога ти, но не сега. Сега не ми трябва. Това, което искам тази нощ от вас… — тя се огледа и се засмя отново — е жертва на девствено момиче.

Ужасеното мълчание, което последва думите й, им се стори безкрайно. Талиезин, стиснал дръжката на ножа, сякаш се опасяваше да не се изтръгне от ръцете му, поклати глава.

— Приеми кръвта на жертвеното животно, Повелителко, и нека тя ти бъде достатъчна. Не можем да ти дадем момичето.

Богинята мълча дълго, без да откъсва очи от Талиезин. Докато я гледаше, Вивиан забеляза с крайчеца на окото си тъмните сенки на прелитащи наоколо гарвани и разбра, че тази нощ са призовали Черната богиня, в чийто котел ври вечният мрак.

— Вие сте положили обет — всички до един — да ми служите — разнесе се отново гласът й, този път леден и жесток. — И все пак не желаете да ми дадете единственото, което искам от вас.

Вивиан проговори, неочаквано и за самата себе си. Треперещият й глас звънна в собствените й уши.

— Ако получиш това, което искаш, какво ще спечелиш?

— Аз няма да спечеля нищо, защото и без това притежавам всичко — в ленивия глас отново се прокрадна присмех. — Вие обаче ще научите… че животът може да просъществува само чрез смъртта, и че понякога поражението води до най-голямата победа.

„Подлага ни на изпитание“, каза си Вивиан, припомняйки си безплътния глас, който бе чула в мъглите. Разкопча наметалото си и го остави да се свлече на земята.

— Друиде, аз като заклета жрица на Авалон ти заповядвам да принесеш жертвата — в името на силите, на които сме се клели да служим. Завържи ме, защото плътта е слаба и мога да поискам да живея, и изпълни волята на Великата богиня.

Тя се упъти към олтара.

Докато Талиезин поемаше с треперещи ръце колана, който самата Вивиан му подаде, и се опитваше да я върже, Вортимер най-сетне си възвърна способността да говори.

— Не! Не можете да сторите това!

— Принце, ако аз те помолех да не излагаш живота си на опасност в битката, ти би ли се подчинил? Това е мой избор, и аз ще се принеса в жертва по своя воля.

Гласът на Вивиан беше чист и ясен, но сякаш долиташе някъде отдалеч.

„Сигурно съм полудяла“, мислеше тя, оставяйки се Талиезин да я положи на каменната плоча. „Поддадох се на изкушенията на тъмните духове, които владеят това място.“ Поне смъртта й щеше да е лека — бе виждала как убива Талиезин. Жената, която беше и не беше нейна майка, стоеше с каменно лице и наблюдаваше всичко, без да помръдне. „Майко, ако това е твое дело, ще бъда отмъстена — защото духът ми скоро ще бъде свободен, но когато ти се върнеш в тялото си и заживееш своя живот, няма да можеш никога да избягаш от спомена за тази нощ.“

Първоначално каменната плоча бе леденостудена, но много бързо започна да излъчва приятна топлина. Силуетът на Талиезин се очертаваше черен на фона на звездното небе. Беше извадил ножа си; звездната светлина проблесна по острието и Вивиан видя, че ръката на друида трепери.

„Не ме предавай“, помоли се тя безгласно и затвори очи.

Тогава в ужасената тишина звънна смехът на Богинята.

— Остави този нож, друиде. Друга кръв искам аз, и нея трябва да я пролее принцът…

За миг Вивиан не можа да разбере за какво става дума. Сетне чу как звънна острието на хвърления нож върху камъка. Отвори очи и видя Талиезин, коленичил, опрял глава в един от каменните стълбове. Той плачеше неудържимо, Вортимер стоеше напълно неподвижен, сякаш се бе превърнал в каменна статуя.

— Вземи я… — проговори по-меко Богинята. — Нима мислехте, че дори аз ще се осмеля да пожелая живота на девица в навечерието на Белтейн? В нейните прегръдки ще станеш крал. — Тя пристъпи до принца и леко го целуна по челото. После излезе с тихи стъпки от каменния кръг. След миг я последва и Талиезин.

Вивиан седна на камъка.

— Можеш да ме отвържеш — обърна се тя към Вортимер, който все още не бе помръднал. — От теб няма да побягна.

Той се разсмя, но гласът му още трепереше. Коленичи пред нея и започна несръчно да развързва възела. Вивиан погледна сведената му глава и я заля внезапна нежност. Почувства, че така се ражда желанието. Когато най-сетне възелът се развърза и въжето падна, той положи глава в скута й, обгърнал бедрата й с ръце. Тя почувства пулсираща топлина там, където бе притиснал лицето си; като че ли не й достигаше въздух. Зарови пръстите си в тъмната му коса.

— Ела при мен… Бъди мой любим… и крал.

Той стана и се отпусна до нея на голямата каменна плоча.

Ръцете му я докосваха едновременно навсякъде. Тялото й се разтапяше. Тежестта му я прикова към олтарния камък и съзнанието й литна по лъчите, чийто център бе брачното им ложе. „Това е смъртта…“ — мисълта трепна и отлетя. „Това е животът…“ — неговият вик я върна отново към живите.

Тази нощ те умираха отново и отново, и се раждаха за нов живот в прегръдките си.