Патриша Корнуел
Аутопсия (7)

7.

Изчакахме на яркото слънце да спре за момент пълноводният поток от коли и бързо пресякохме улицата. Всички мълчахме, а аз вървях на няколко крачки пред тях, за да мога да ги отведа до задната врата. В този час предният вход вече беше заключен.

Оставих ги в една заседателна зала и отидох да донеса папките от заключеното чекмедже на бюрото ми. Чувах как Роуз шумоли с някакви листове в съседната стая. Беше след пет часа, а тя още не си беше отишла. Това малко ме успокои. Бавеше се, защото усещаше, че извикването ми при Амбърги не предвещава нищо добро.

Когато се върнах в заседателната зала, тримата мъже бяха придърпали столовете си един към друг. Седнах на разстояние от тях, запалих цигара и безмълвно зачаках, предизвиквайки Амбърги да ми каже да напусна. Той мълчеше. Така че останах.

Мина още един час.

Чуваше се шум от прелистване на страници, от отваряне и затваряне на папки, тихо се правеха коментари и забележки. Снимки се разстилаха върху масата като карти за игра. Амбърги не пропускаше да си води бележки със ситния си засукан почерк. В един момент няколко папки се изплъзнаха от скута на Болтс и се стовариха на пода.

— Аз ще ги вдигна. — Танър отмести стола си встрани без никакви признаци на ентусиазъм.

— Готово. — Болтс изглеждаше направо отвратен, докато събираше листовете, разпилени под и около масата. Той и Танър си направиха труда да разпределят всеки според номера на случая, а аз седях и ги наблюдавах вцепенена. През това време Амбърги продължаваше да си записва, сякаш не се бе случило нищо.

Минутите се точеха като часове, а аз продължавах да седя. От време на време ми задаваха някакъв въпрос. През по-голямата част от времето мъжете просто разглеждаха и разговаряха, като че ли мен изобщо ме нямаше.

В шест и половина се преместихме в стаята на Маргарет. Аз седнах пред компютъра, изключих режима на повикване и пред очите ми се появи списък на случаите и приятната комбинация от оранжево и синьо, която Маргарет бе избрала. Амбърги погледна бележките си и ми продиктува номера на случая „Бренда Степ“, първата жертва.

Набрах номера и почти веднага данните се появиха на екрана.

Имаше повече от десет взаимно свързани таблици. Мъжете започнаха да разглеждат данните, които изпълваха оранжевото поле, и ме поглеждаха всеки път, когато искаха да превключа на следващата страница.

След две страници се появи нещо, което всички забелязахме едновременно.

В колонката, озаглавена „Дрехи, лични вещи и т.н.“, имаше описание на всички вещи, докарани заедно с тялото на Бренда Степ, включително и това, с което е била завързана. С големи черни букви там пишеше: „Светлокафяв платнен колан около врата.“

Амбърги се наведе през мен и безмълвно прокара пръст по екрана.

Аз отворих папката със случая „Бренда Степ“, за да покажа, че не това съм издиктувала за протокола от аутопсията, че в моята папка пише: „Найлонов чорапогащник, телесен цвят, около врата.“

— Да — каза Амбърги, явно решил да опресни паметта ми. — Но погледнете само доклада на спасителната бригада. В техния списък пише: „Светлокафяв колан от плат.“

Бързо намерих списъка на спасителната бригада и го разгледах. Той имаше право. Описвайки това, което е видял, санитарят споменаваше, че жертвата е била завързана с шнур около китките и глезените, а около врата й е имало „светлокафява ивица от плат, подобна на колан“.

Болтс добави с тон, в който звучеше все пак желание да помогне:

— Възможно ли е някоя от твоите служителки да е разглеждала доклада и по погрешка да е вписала това, което е видяла в списъка на спасителната бригада, това тук за колана; с други думи, възможно ли е да не е забелязала, че не съответства на данните, които ти си издиктувала в доклада за аутопсията?

— Не е много вероятно — възразих аз. — Служителите ми знаят, че трябва да вземат данните единствено от доклада за аутопсията, лабораторния доклад и смъртния акт.

— Но е възможно — каза Амбърги, — защото този колан се споменава. Има го черно на бяло.

— Възможно е, разбира се.

— Значи е възможно — отсече Танър — източникът на този „светлокафяв колан“, който се споменава във вестниците, да е вашият компютър. Може някой репортер да е проникнал във вашата база данни или пък да е накарал друг да го направи. Информацията, която след това е публикувал, е била неточна, защото е имало неточност в компютърните ви данни.

— Или защото информацията е получена от санитаря, който е записал информацията за колана в доклада на бригадата си — парирах аз.

Амбърги се отдръпна от компютъра и каза хладно:

— Надявам се, че ще направите нещо, за да запазите сигурността на служебните си данни. Накарайте момичето на компютъра ви да смени паролите. Направете всичко необходимо, доктор Скарпета. И още, очаквам писмено обяснение от вас по този въпрос.

Тръгна към вратата, но се спря достатъчно дълго, за да изстреля:

— Копия от него ще бъдат раздадени на всички заинтересовани страни, а след това ще изчакаме да видим дали ще се наложи вземането и на други мерки.

Сетне се обърна и изчезна, а Танър го последва по петите.

 

 

Когато не помага нищо друго, започвам да готвя.

Някои хора, след ужасен ден, отиват и започват да блъскат топка за тенис по корта, други тичат, докато ставите им се разпаднат. Една приятелка от Корал Гейбълс имаше навика да замъква на плажа сгъваемия си стол и там изгаряше стреса си с помощта на слънцето и някое сълзливо полупорнографско романче, с каквото не би и сънувала да се появи в професионалната си среда — тя беше районен съдия. Много от ченгетата, които познавам, предпочитат да отмият грижите си с бира в клуба.

Никога не съм била особено спортна натура, плаж нямаше достатъчно близо, за да мога спокойно да стигна до него с колата си, а пиенето не е разрешавало нито един проблем. Готвенето беше едно удоволствие, за което обикновено нямах време, и въпреки че италианската кухня не е единствената ми любов, винаги е била това, което умея най-добре.

— Използвай най-ситната страна на рендето — казах на Люси, надвиквайки шума от водата, която течеше в мивката.

— Но то е толкова твърдо — оплака се тя и въздъхна в знак на отчаяние.

— Узрялото пармиджано^[1] е твърдо. И внимавай да не си рендосаш пръстите, окей?

Приключих с миенето на зелените чушки, гъбите и лука, внимателно ги подсуших и ги подредих върху дъската за рязане. На печката къкреше сос, който бях приготвила миналото лято от хановерски домати, босилек, риган и няколко скилидки чесън. Винаги държах достатъчно големи количества от него във фризера за случай като този. Върху хартиени салфетки се отцеждаше луганега^[2] близо до други салфетки, върху които имаше леко запържено крехко говеждо. Под влажна кухненска кърпа върху плота се надигаше тесто с високо съдържание на глутен, а в една купа бях натрошила малко пълномаслена моцарела, сирене, което бях донесла от Ню Йорк в саламура, така както го бях купила от любимия си деликатесен магазин на Уест Авеню. При стайна температура сиренето ставаше меко като масло, разтопеше ли се, започваше да се разтяга на чудесни конци.

— Мама винаги ги купува готови и само добавя разни боклуци — каза Люси задъхано — или пък купува от магазина неща, които само трябва да се претоплят.

— Това е просто ужасно — възразих аз и наистина си беше така. — Как може да яде такива работи? — Започнах да режа продуктите. — Баба ти по-скоро би ни оставила да умрем от глад.

Сестра ми никога не бе обичала да готви. Не разбирах защо. Някои от най-щастливите моменти от детството ни са преминавали около масата. Когато баща ни беше по-добре, сядаше на председателското място и важно раздаваше чиниите, препълнени с димящи спагети, или в петък — с омлет. Колкото и да бяхме бедни, храна и вино имаше винаги в изобилие и за мен беше радост да се прибера вкъщи от училище, защото ме посрещаха вкусните миризми и обещаващите звуци от кухнята.

Тъжно беше, че за Люси тези неща бяха непознати, така се нарушаваше традицията. Предполагах, че в повечето случаи, когато тя се връща от училище, я посреща една тиха, безразлична къща, където приготвянето на вечерята е досадно задължение, отлагано за последната минута. Сестра ми въобще не е трябвало да става майка. Въобще не е трябвало да се ражда италианка.

Намазах ръцете си със зехтин и започнах да меся тестото, натискайки толкова силно, че чак малките мускули на ръцете ме заболяха.

— А можеш ли да го завъртиш като по телевизията? — попита Люси, като застана неподвижно и впери в мен широко отворени очи.

Направих й демонстрация.

— Страшна си!

— Не е толкова трудно — усмихнах се и бавно покрих свитите си юмруци с тестото. — Номерът е да държиш пръстите си свити, за да не направиш дупки на тестото.

— Нека аз!

— Ти още не си настъргала сиренето — казах с престорено сърдит глас.

— Моля те…

Тя слезе от табуретката и се приближи до мен. Взех ръцете й, намазах ги със зехтин и ги стиснах така, че да станат на юмруци. Учудих се, че ръцете й са големи почти колкото моите. Когато беше бебе, юмручетата й бяха като орехи. Спомням си как протягаше към мен ръчички, когато ходех у тях по онова време, как грабваше показалеца ми и се усмихваше, а в гърдите ми се разливаше някаква странна, необикновена топлина. Увих тестото около юмруците на Люси и й помогнах да го подметне тромаво.

— То расте все повече и повече — възкликна тя. — Ама че работа!

— Тестото расте заради центробежните сили — горе-долу по същия начин хората са правели стъкло. Нали си виждала старите стъкла за прозорци с вълнички по тях?

Тя кимна.

— Оформяли са стъклото като голям плосък диск…

И двете вдигнахме глави едновременно в момента, в който се чу изхрущяването на чакъл под гумите на, кола навън. Бяло ауди бавно спираше пред къщата. Настроението на Люси веднага се понижи.

— О! — възкликна тя. — Дойде оня.

Бил Болтс излезе от колата, като взе от съседната седалка две бутилки вино.

— Много ще ти хареса — казах аз и ловко сложих тестото на дъното на дълбоката тава. — Той много иска да се запознае с теб.

— Той ли ти е приятелят?

Измих ръцете си и казах:

— Ние просто правим разни неща заедно, работим заедно…

— И не е женен?

Тя наблюдаваше Болтс, докато той се приближаваше към къщата по алеята.

— Жена му е починала миналата година.

— Аха. — Последва пауза. — От какво?

Аз я целунах по темето и излязох от кухнята, за да отворя вратата. Не беше сега моментът да отговарям на този въпрос. Не знаех как ще го приеме Люси.

— Съвземаш ли се? — Бил се усмихна и леко ме целуна.

Затворих вратата.

— Трудно.

Чакай само да пийнеш няколко чаши от тази вълшебна течност — каза той и повдигна бутилките, сякаш бяха трофеи от лов. — От частната ми колекция, много ще ти хареса.

Докоснах го по ръката и той ме последва в кухнята.

Люси отново се бе покачила на столчето си и стържеше сирене с гръб към нас. Когато влязохме, дори не се обърна.

— Люси?

Тя продължаваше да стърже.

— Люси? — Поведох Бил към нея. — Това е господин Болтс. Бил, това е племенничката ми.

Неохотно тя спря да стърже и ме погледна право в очите.

— Остъргах си кокалчето, лельо Кей. Гледай!

И вдигна лявата си ръка. На един от пръстите й имаше малко кръв.

— Боже мой. Чакай, сега ще донеса лейкопласт…

— Малко кръв покапа в сиренето — продължи тя, готова да се разплаче.

— Ами май ще ни трябва „Бърза помощ“ — обяви Бил и ненадейно и за самата Люси я грабна от столчето и подпъхна ръце под коленете й. По този начин тя се озова в ужасно смешна и нелепа поза.

— Иу-иу-иу! Иу-иу-иу! — Сега той виеше като сирена и бързо я понесе към мивката. — Триста и шестнадесет, водим ви спешен случай, симпатично малко момиченце е охлузено кокалче. — После уж започна да говори с диспечера: — Моля, доктор Скарпета да е готова с лейкопласт…

Люси се заливаше от смях. Кокалчето й моментално беше забравено и когато той започна да отваря бутилка вино, тя го загледа с нескрито възхищение.

— Трябва да се остави малко да подиша — обясни й той внимателно. — Сега е по-остро, отколкото след час. Както и всичко друго в живота, виното омеква с времето.

— Може ли и аз да пийна?

— Ами чакай сега да видим — отговори той с подчертана сериозност. — Нямам нищо против, стига леля Кей да позволи. Но да не вземеш да вържеш кънките.

Аз тихо довършвах пицата, мажех тестото със сос и отгоре нареждах парчета месо, зеленчуци и поръсвах с пармиджано. Най-отгоре посипах парченца моцарела и пъхнах тавата във фурната. След малко богатият аромат, в който се усещаше чесън, изпълни кухнята. Направих салатата и сложих масата, докато Люси и Бил си говореха.

Вечеряхме късно, а чашата вино, която Люси изпи, се оказа много полезна. Когато започнах да разчиствам масата, очите й вече се затваряха и тя определено беше готова за лягане въпреки нежеланието й да каже „лека нощ“ на Бил Болтс, който беше успял да спечели сърцето й напълно.

— Беше направо изумителен — казах му, след като я бях сложила да спи, и ние седяхме на масата в кухнята. — Просто не ми е ясно как го направи. Страхувах се от реакцията й.

— Смятала си, че тя ще гледа на мен като на съперник — каза той и се усмихна едва забележимо.

Ами нека само ти кажа, че майка й сменя приятелите си като носни кърпички.

— Което означава, че няма много време за дъщеря си — рече той и допълни чашата си.

— Меко казано.

— Жалко. Дяволски умна е. Трябва да е наследила твоя ум. — Той бавно отпи глътка вино и добави: — А какво прави по цял ден, когато ти си на работа?

— Берта е тук. Обикновено Люси седи в кабинета ми и часове наред блъска по компютъра.

— Играе някакви игри?

— Едва ли. Струва ми се, че знае повече за този компютър от самата мен. Последния път, когато проверих какво прави, я заварих да програмира на „бейсик“ и да ми реорганизира базата данни.

Той заразглежда чашата си с вино. След това попита:

— От твоя компютър може ли да се свърже човек с компютъра в службата ти?

— Да не си посмял да си го помислиш!

— Ами за теб така ще е по-добре. — Той ме погледна. — Може би просто ми се иска да бъде така.

— Люси не би направила подобно нещо — казах аз категорично, — а и не съм сигурна, че би могло да е по-добре за мен.

— По-добре да е десетгодишната ти племенничка, отколкото някой репортер. Поне ще затвори устата на Амбърги.

— Нищо не би могло да му затвори устата — озъбих се.

— Права си — каза той сухо. — Да знаеш, че като стане сутрин, първата работа на Амбърги е да се замисли как да се заяде с теб.

— Понякога ми се струва, че е точно така.

Амбърги бе получил назначението си по времето на най-силните вълнения на чернокожото население за това, че полицията не се занимаваше с убийствата, освен в случаите, когато жертвите са бели. По същото време в колата си беше застрелян чернокож член на Съвета и Амбърги и кметът решиха, че ще е добра реклама, ако на следващата сутрин без предупреждение се появят в моргата.

Може би резултатът нямаше да е толкова плачевен, ако на Амбърги му беше дошло наум да ми зададе няколко въпроса, докато ме наблюдаваше как извършвам аутопсията, или пък ако беше си държал устата затворена след това. Но комбинацията от лекар и политик го беше подтикнала самоуверено да заяви пред журналистите, чакащи пред сградата, че следите от куршуми по цялата горна част на гърдите на жертвата подсказват, че е бил застрелян с пушка от упор. Когато малко по-късно репортерите започнаха да ми задават въпроси, аз обясних колкото се може по-дипломатично, че следите по гърдите на жертвата всъщност бяха направени в спешния кабинет, когато лекарите там са вкарали големи игли в подключичните артерии за преливане на кръв. Смъртоносната рана всъщност беше на тила от малокалибрен пистолет.

Репортерите не се поколебаха да се погаврят с гафа на Амбърги.

— Проблемът е там, че той е лекар по образование — казах на Бил. — Знае точно толкова, че да се смята за специалист по съдебна медицина и да смята, че може да ръководи моята служба по-добре от мен, а една голяма част от неговите виждания са просто пълен боклук.

— И ти правиш грешката да му го казваш.

— А какво според теб трябва да правя? Да се съгласявам и да изглеждам точно толкова некомпетентна, колкото е той?

— Значи става въпрос за банален случай на професионална ревност — каза Бил и повдигна рамене. — Случва се.

— Нямам понятие за какво става въпрос. Как, по дяволите, може човек да си обясни тези неща? Половината от онова, което хората правят или казват, е напълно безсмислено. Откъде да знам; може да му напомням за майка му.

Гневът ми се възраждаше с нова сила и аз изведнъж осъзнах, виждайки израза на лицето на Бил, че вероятно съм го гледала много кръвнишки.

— Хей — възрази той и вдигна ръка, — не ми се карай. Нищо не съм направил.

— Нали беше там днес следобед?

— А ти какво очакваше? Да кажа на Амбърги и Танър, че няма да дойда, защото ние с теб се срещаме?

— Не, разбира се — казах аз нещастно. — А може би съм искала точно това да направиш. Може би съм искала да фраснеш Амбърги по физиономията или нещо такова.

— Като идея не е лошо. Но не мисля, че би ми помогнало много при новите избори. Освен това сигурно ще ме оставиш да изгния в затвора. Сигурно няма и гаранцията да ми платиш.

— Зависи колко ще е.

— Така си и мислех.

— Защо не ми каза?

— Защо не съм ти казал какво?

— За днешната среща. Трябва да си знаел за нея от вчера.

Искаше ми се да кажа: „Може да си знаел от много по-отдавна и затова даже не ми се обади през уикенда!“ Но се възпрях и вперих в него напрегнат поглед.

Той отново заразглежда чашата си с вино. Отговорът му дойде след пауза:

Не виждах никакъв смисъл да ти казвам. Само щеше да се притесниш, а аз останах с впечатление, че срещата ще е формална…

— Формална?! — Погледнах го невярващо. — Амбърги ми запуши устата и посвети половината следобед на това да направи службата ми на пух и прах. И ти го наричаш формално?

— Сигурен съм, че част от избухването му беше предизвикано от твоето разкритие за проникването в служебния ти компютър, Кей. А вчера не знаех за това. По дяволите, дори и ти не си го знаела вчера.

— Ясно — казах хладно, — никой не е знаел, преди да го съобщя.

Тишина.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто ми се струва невероятно съвпадението, че открихме проникването само няколко часа преди той да ми се обади, за да ме извика в кабинета си. Мина ми странната мисъл, че може би е знаел…

— Може и да е знаел.

— Е, това вече ме успокоява.

— Така или иначе, въпросът е чисто теоретичен — продължи Бил без никакво притеснение. — Какво от това, ако Амбърги вече е знаел за проникването в момента, в който те е извикал днес следобед? Може някой да му е казал — твоята програмистка например. А след това клюката е стигнала до двадесет и четвъртия етаж. — Вдигна рамене. — Това само е увеличило тревогите му, нали така? Не си се издънила сама, ако въобще може така да се каже, защото прояви достатъчно съобразителност да не скриеш истината.

— Винаги казвам истината.

— Не винаги — отбеляза той хитро. — Редовно слъгваш за нас двамата — просто като пропускаш да споменеш факта.

— Може и Амбърги да е знаел — прекъснах го аз. — Искам само да чуя от теб, че не си му казал ти.

— Не съм. — Той впери в мен напрегнат поглед. — Кълна ти се. Ако бях чул нещо такова, щях веднага да те предупредя, Кей. Щях да изтичам до първата телефонна кабина…

— И да изскочиш от нея като Супермен.

— Дяволите да го вземат — промърмори той. — Ето че сега ми се подиграваш.

Лицето му придоби израза на обидено момче. Имаше много роли, които Бил играеше, и ги играеше всичките изключително добре. Понякога ми беше трудно да повярвам, че е толкова влюбен в мен. А може би това също беше роля?

Изглежда, играеше главната роля във фантазиите на половината жени в града, и организаторът на предизборната му кампания беше достатъчно проницателен, за да се възползва от това. Снимки на Бил бяха разлепени по ресторанти и магазини, висяха закачени по стълбовете на почти всяка пресечка. Кой можеше да устои на това лице? Той беше зашеметяващо красив, в косата му имаше сламеноруси кичури, а кожата беше с постоянен загар от няколкото часа, които прекарваше всяка седмица в тенис клуба. Човек можеше да отмести погледа си от него само с усилие.

— Не ти се подигравам — казах аз уморено. — Наистина, Бил. И хайде да не се караме.

— Съгласен съм.

— Просто ми писна. Нямам представа какво да правя.

Изглежда, той вече беше мислил по този въпрос, защото каза:

— Би било добре, ако можеш да разбереш кой е проникнал в данните на компютъра ти. — Последва дълга пауза. — И още по-добре, ако успееш да го докажеш.

Да го докажа? — Изгледах го внимателно. — Да не искаш да кажеш, че подозираш някого?

— Не бих могъл да се позова на факти.

— Кого? — попитах аз, палейки цигара.

Погледът му блуждаеше из кухнята.

— Номер едно в моя списък е Аби Търнбул.

— Мислех, че ще ми кажеш нещо, за което не бих могла да се досетя сама.

— Говоря съвсем сериозно, Кей.

— Добре де, тя е амбициозна журналистка — казах с раздразнение. — Честно казано, омръзна ми да слушам за нея. Не е толкова всемогъща, колкото всички смятат.

Бил рязко постави чашата си върху масата и тя силно иззвъня.

— Ти така си мислиш — каза той язвително и впи поглед в мен. — Тази жена е направо змия. Знам, че е амбициозна журналистка и така нататък. Но никой не може да си представи какво всъщност представлява. Тя е отмъстителна, изопачава фактите и е изключително опасна. Тази мръсница не би се спряла пред нищо.

Яростта, с която говореше, ме стресна и аз замълчах. Не беше обичайно за него да използва толкова язвителни думи, когато описва когото и да било. Особено когато описва човек, когото предполагах, че едва познава.

— Спомняш ли си репортажа, който направи за мен преди месец-два?

Преди известно време „Таймс“ най-после се бе наканил да отпечата задължителния портрет на новия прокурор на щата. Репортажът, отпечатан в неделния брой, беше доста обемист и аз не си спомнях какво точно беше написала Аби Търнбул, освен че като цяло материалът оставяше впечатление за необичайно безразличие, като се има предвид кой беше авторът му.

— Доколкото си спомням, материалът беше беззъб. От него нямаше никаква вреда, нямаше и никаква полза — казах.

— За това си имаше причина — изстреля той в отговор. — И подозирам, че не става въпрос за това, което е искала да напише.

Не намекваше, че задачата е била скучна. Искаше да ми каже нещо друго и нервите ми отново се опънаха.

— Преживяването ми с нея беше направо ужасно. Тя прекара с мен един цял ден, седя до мен в колата, докато отивах от едно събрание на друго, по дяволите, даже дойде с мен до химическото чистене. Знаеш какви са тези журналисти. Ще влязат с теб и в клозета, ако им позволиш. Нека само да ти кажа, че по-късно същата вечер нещата се развиха по един доста печален и съвсем изненадващ начин.

Той се поколеба, за да види дали съм го разбрала правилно.

Бях го разбрала съвсем правилно.

Хвърли ми един поглед, а лицето му придоби сурово изражение.

— Случката направо ме извади от равновесие. Излязохме от последното събрание към осем. Тя настояваше да отидем да вечеряме. Каза, че вестникът щял да покрие разноските, а пък тя имала още няколко въпроса за доизясняване. Още не бях изкарал колата от паркинга на ресторанта и тя заяви, че не се чувства добре. Била прекалила с виното или нещо такова. Искаше да я оставя у тях, вместо да я връщам в редакцията, където беше паркирала колата си. Така и направих. Закарах я. И Когато спрях колата пред къщата й, тя направо се хвърли отгоре ми. Беше ужасно.

— И? — попитах, като че ли това не ме засягаше.

— И аз не се справих със ситуацията. Мисля, че без да искам, я накарах да се почувства унизена. Оттогава само си търси начин да се заяде с мен.

— Какво? Обажда ти се по телефона, изпраща ти заплашителни писма? — Не говорех съвсем сериозно. Но и не очаквах да чуя това, което последва.

— Всичките глупости, които пише. Фактът, че може би източникът е твоят компютър. Колкото и смахнато да ти звучи, смятам, че мотивацията й е най-вече лична…

— Изтичането на информация?! Да не искаш да кажеш, че прониква в компютъра ми и пише всичките тези ужасяващи подробности само за да ти го върне?

— Ако всичките тези случаи попаднат в съда, кой ще опере пешкира?

Не отговорих. Бях вперила в него невярващ поглед.

— Аз. Аз ще съм този, който ще се занимава с тези случаи. Сензационни и кървави случаи като тези могат да се провалят заради глупостите, които пишат по вестниците, и никой няма да седне да ми изпраща цветя или благодарствени писма. И тя знае това много добре, Кей. Тя просто ме е хванала на мушката, това е положението.

— Бил — казах аз, като понижих глас. — На нея работата й е да бъде агресивен репортер, да публикува всичко, до което успее да се докопа. А което е по-важно, тези случаи могат да се издънят в съда само ако единственото доказателство е самопризнанието. Тогава защитата може да накара обвиняемия да оттегли показанията си. Той ги оттегля. Пробутва се тезата, че е психо, че знае всичките подробности от вестниците. Просто си е въобразил, че е извършил убийствата. И така нататък. Само че чудовището, което убива тези жени, няма да седне само да си признава.

Той пресуши чашата си я напълни отново.

— Може ченгетата да го заподозрат и да го накарат да проговори. Може така да стане. И това може да е единственото нещо, което да го свързва с престъпленията. Няма и капка съществени улики…

— Няма капка съществени улики?! — прекъснах го аз. Явно не бях го разбрала правилно. Или пък виното притъпяваше умствените му способности. — Та той непрекъснато оставя диря от семенна течност. Ако го хванем, ДНК-то му веднага ще го издаде…

— Ооо, да, естествено. ДНК-то е влизало като улика в съда само два пъти във Вирджиния. Има много малко прецеденти и много малко присъди на тази база в целите щати — и всяка една от тях дори и в този момент се обжалва. Опитай се само да обясниш на ричмъндските съдебни заседатели, че човекът е виновен заради ДНК-то си. Бих се радвал, ако намеря поне един от тях, който да знае как се пише ДНК. Ако случайно се падне някой с коефициент на интелигентност над четиридесет, защитата ще намери начин да го отстрани, с това се сблъсквам всяка седмица…

— Бил…

— Господи! — Той започна да се разхожда напред-назад из кухнята. — Достатъчно трудно е да се получи присъда дори когато петдесет души са готови да се закълнат, че са видели обвиняемия да стреля. Защитата ще домъкне цяло стадо свидетели, които ще размътят водата и ще сътворят отчайваща каша. Ти би трябвало най-добре да знаеш колко е сложен тестът за ДНК.

— Бил, случвало ми се е да обяснявам неща, които са не по-малко сложни, на съдебните заседатели.

Той отвори уста да каже нещо, но спря навреме. Погледът му отново започна да блуждае из кухнята и той отпи още една глътка вино.

Последва измъчена, тежка пауза. Ако резултатът от тези дела щеше да зависи само от ДНК-то, това щеше да ме постави в положението на основен свидетел за обвинението. Бях играла тази роля много пъти, но не можех да си спомня някога това да е тревожило Бил.

Този път нещо се бе случило.

— Какво има? — събрах сили да попитам. — Да не би да се притесняваш заради връзката ни? Смяташ, че някой ще ни заподозре и ще ни обвини, че си „вършим работата в леглото“, че съм фалшифицирала резултатите, за да угодя на обвинението?

Той ме изгледа, а по лицето му се разля червенина.

— Въобще не става дума за това. Като сме се виждали, та много важно! Излизали сме няколко пъти на вечеря и на театър…

Нямаше нужда да довърша изречението. Никой не знаеше за нас. Обикновено той идваше у дома или отивахме на някое далечно място като например Уилямсбърг или Вашингтон, където нямаше голям шанс да налетим на познати. Винаги се бях притеснявала повече от него да не ни срещнат заедно.

Или може би имаше предвид друго: нещо много по-болезнено?

Ние не бяхме любовници, не напълно, и това създаваше едно едва забележимо, но доста неловко чувство на напрежение.

Мисля, че и двамата усещахме, че силно се привличаме, но допреди няколко седмици бяхме избягвали всякаква възможност за физическа близост. И после, след едно дело, което приключи късно следобед, той небрежно предложи да отидем да пийнем по нещо. Стигнахме пеша до един ресторант близо до съда и след два скоча вече бързахме към къщи. Просто всичко стана много ненадейно. Сексуалното ни желание бе юношеско по силата си, осезаемо като горещината. Това, че бе забранено, само го разпалваше, но когато се озовахме на дивана в мрака на моя хол, аз изведнъж изпаднах в паника.

Неговата ненаситност преминаваше всякакви граници. Избухна и вместо милувки се превърна в несдържана стихия: той ме натисна върху дивана със сила. И точно в този момент в мислите ми изплува образът на жена му, отпусната върху възглавниците от светлосин сатен в леглото си подобно на красива кукла в естествена големина. Отпред на халата й имаше голямо тъмночервено петно; деветмилиметровият пистолет лежеше само на сантиметри от отпуснатата й ръка.

Бях отишла на мястото, като единственото нещо, което знаех, бе, че съпругата на кандидата за щатски прокурор се е самоубила. Тогава не познавах Бил. Прегледах жена му. Буквално бях държала сърцето й в ръката си. Тези образи един след друг нахлуха в съзнанието ми, докато лежах в тъмния си хол няколко месеца по-късно.

И след това се отдръпнах от него физически. Никога не бях му казвала истинската причина, въпреки че през следващите дни продължи да ме преследва с удвоена сила. Взаимното ни привличане остана, но между нас се бе издигнала стена. Колкото и да ми се искаше, беше ми просто невъзможно да я съборя или да я прескоча.

Почти не го слушах.

— … И не виждам как би могла да фалшифицираш ДНК-резултатите, освен ако не си организирала цяла конспирация, включваща лабораторията, която провежда изследванията, половината хора от Отдела по съдебна медицина и…

— Какво? — попитах стреснато. — Да фалшифицирам ДНК-резултатите?

— Не ме слушаш — рече той нетърпеливо.

— Явно нещо съм изпуснала.

— Казах, че никой не би могъл да те обвини, че фалшифицираш каквото и да било на този етап. Така че нашите отношения нямат нищо общо с това, което си мисля.

— Добре.

— Само че… — каза той и се запъна.

— Само че какво?! — попитах аз. И когато той отново пресуши чашата си, добавих: — Бил, ще трябва да караш.

Той само махна с ръка.

— Какво има тогава? — попитах отново. — Какво?

Той стисна устни, като отбягваше погледа ми. И след това бавно започна да говори:

— Просто не знам как ще гледат на теб съдебните заседатели, когато стигнем до съда.

Ако ме беше ударил през лицето, нямаше да бъда толкова зашеметена.

— Господи… Ти знаеш нещо… Какво? Какво? Какво смята да прави този кучи син? Иска да ме уволни заради тази проклета история с компютъра, това ли ти каза?

— Амбърги? Нищо не смята да прави. По дяволите, то няма и нужда. Ако вината за изтичането на информация се стовари върху твоята служба и ако обществеността в края на краищата повярва, че убиецът напада все по-често заради сензационните репортажи, тогава ще искат главата ти. На хората им трябва виновник. Аз не мога да си позволя главният ми свидетел да няма доверието на обществото или да е непопулярен.

— И това ли обсъждахте двамата с Танър толкова задълбочено днес следобед? — Много малко още ми трябваше, за да се разплача. — Видях ви на улицата, излизахте от ресторант „Пекин“…

Последва дълга пауза. Той също ме беше видял, но се беше престорил, че не ме забелязва. Защо? Защото той и Танър сигурно са говорили за мен!

— Обсъждахме случаите — отговори той уклончиво. — Обсъждахме много неща.

Бях толкова ядосана, чувствах се токова засегната, че не знаех какво щях да кажа, ако си бях отворила устата.

— Слушай — каза той уморено, разхлабвайки вратовръзката си и разкопчавайки горното копче на ризата си. — Ето че някъде сбъркахме. Не исках да прозвучи по този начин. Кълна ти се. Сега и ти си разстроена, и аз също. Извинявай.

Мълчанието ми беше като леден блок.

Той пое дълбоко дъх.

— Просто имаме съвсем истински проблем и би трябвало да ги решаваме заедно. Аз само ти обрисувах най-лошия вариант, така че да можем да бъдем подготвени, окей?

— А какво точно очакваш да направя? — попитах аз, опитвайки се да отмервам всяка дума, за да не ми изневери гласът.

— Премисли всяка своя стъпка пет пъти. Като в тениса. Когато не си във форма или си изнервен, трябва да играеш много внимателно. Да се съсредоточаваш върху всеки удар, да не изпускаш топката от око дори и за миг.

В някои случаи аналогиите му с тениса ме нервираха. Този бе точно такъв случай.

— Винаги мисля за това, което правя — казах аз заядливо, — няма нужда да ме учиш как да си върша работата. Нямам репутация за изпуснати топки.

— Сега е особено важно. Аби Търнбул е направо отрова. Смятам, че това е нейна работа. В нея сме замесени и двамата. Тя дърпа конците зад кулисите. Използва служебния ти компютър, за да се докопа до мен. И въобще не й пука, ако междувременно пострада правосъдието. Целта й е да извади всичките тези случаи наяве, а ние двамата с теб да изхвърчим от работата си. Ето това е.

Може би беше прав, но ми беше трудно да повярвам, че Аби Търнбул е толкова дяволски зла. Нима ако в жилите й течеше поне капчица човешка кръв, тя не би искала да види убиеца наказан? Невъзможно бе да използва бруталните убийства на четири млади жени като пешки в отмъстителните си машинации, ако въобще замисляше такива машинации, в което аз дълбоко се съмнявах.

Тъкмо се канех да му кажа, че преувеличава, че лошата му среща с нея за миг е замъглила разума му. Но нещо ме възпря.

Не исках да разговарям повече по този въпрос.

Страхувах се да го направя.

Нещо не ми даваше мира. Той бе изчакал и ми казваше това чак сега. Защо? Срещата му с нея бе станала преди няколко седмици. Ако тя наистина ни преследваше и двамата, ако беше толкова опасна, защо ми го казваше чак сега?

— Струва ми се, че ще е най-добре хубаво да се наспиш — казах аз тихо. — Най-добре да забравим, че някога сме водили този разговор или поне части от него, и да продължим все едно, че нищо не се е случило.

Той отмести стола си и стана.

— Мисля, че си права. На мен ми дойде прекалено много. На теб също. Господи, нямах намерение да става така — повтори той. — Дойдох да те ободря. Ужасно съжалявам…

Продължи да се извинява, докато вървяхме по коридора. Преди да успея да отворя външната врата, той ме целуна и аз усетих миризмата на вино в дъха му и топлината на тялото му. Физическата ми реакция последва спонтанно: по гръбнака ми пробяга тръпка на желание, а страхът премина през тялото ми като електрически ток. Несъзнателно се отдръпнах от него и промълвих:

— Лека нощ.

В следващия миг той беше сянка, приближаваща се към колата си, а когато отвори вратата и се качи, вътрешната лампичка за секунда освети профила му. Продължавах да стоя вцепенена на терасата дълго след като червените стопове на колата му пробягаха по празната улица и се скриха зад дърветата.