Патриша Корнуел
Аутопсия (6)

6.

Не ме свърташе на бюрото ми. Трябваше да се движа и някак си да се разсейвам, за да не загубя самообладание.

Някой беше поникнал с взлом в служебния ми компютър, а Амбърги искаше да ме види след час и четиридесет и пет минути. Надали това беше просто покана за чай.

Така че реших да направя обиколката си за проверка на уликите. Обикновено това означаваше да се разпиша за уликите, предназначени за различните лаборатории на горния етаж. В други случаи просто се отбивах, за да видя как напредват случаите ми — добрият доктор обикаля пациентите си. Този път тази процедура се превръщаше в едно зле прикрито отчаяно странстване.

Бюрото за съдебни научни изследвания представляваше кошер, восъчна пита, съставена от клетки, пълни с лабораторно оборудване и с хора в бели престилки и пластмасови предпазни очила.

Някои от лаборантите ми кимнаха и се усмихнаха, когато минах покрай отворените врати на стаичките им. Но повечето въобще не вдигаха глава, прекалено заети с работата си, за да обърнат внимание на някакъв случайно минаващ човек. Мислех си за Аби Търнбул, за други репортери, към които не хранех никакви симпатии.

Дали някой амбициозен журналист не беше платил на някой хакер, за да проникне с взлом в нашата база данни?

Колко пъти бяха прониквали в програмата?

Изведнъж осъзнах, че без дори да се усетя, съм завила и съм влязла в лабораторията по серология; погледът ми изведнъж се спря върху черните плотове, отрупани със стъкленици, епруветки и горелки. По остъклените рафтове нямаше свободно място от торбички с улики и стъкленици с химикали, а покривката и чаршафите от леглото на Лори Питърсън лежаха върху дълга маса в центъра на стаята.

— Пристигаш тъкмо навреме — каза Бети вместо поздрав. — Така де, ако искаш да получиш киселини в стомаха.

— Не, благодаря.

— Ами аз всичко съм приготвила — добави тя, — защо пък точно ти трябва да имаш имунитет?

Почти на пенсионна възраст, Бети имаше стоманеносива коса, волеви черти на лицето и очи с цвят на лешник, които можеха да бъдат непроницаеми, но и стеснителни и чувствителни в зависимост от това, дали човек си е направил труда да я опознае. Бях я харесала още от първия път. Началничката на серологичната лаборатория беше добросъвестна, с остра като бръснач проницателност. В личния си живот тя наблюдаваше птиците, свиреше отлично на пиано, никога не се беше омъжвала и никога не бе съжалявала за това. Напомняше ми сестра Марта, любимата ми монахиня от енорийското училище „Св. Гертруда“.

Ръкавите на дългата й бяла престилка бяха навити до лактите, а на ръцете си бе нахлузила ръкавици. На работното й място бяха подредени епруветки с тампони и набор от материални улики — картонена папка с диапозитиви и пликове с мостри от коса, всичките от случая „Лори Питърсън“. Папката с диапозитивите, пликовете и епруветките носеха компютърни етикети, надписани от мен, резултат на още една от програмите на Маргарет.

Смътно си спомних клюките от последните срещи в академията. През седмиците, които последваха ненадейната смърт на кмета на Чикаго, били регистрирани деветдесет опита за проникване в компютъра на съдебния лекар. Смяташе се, че извършителите са репортери, впуснали се на лов за токсикологични данни и резултати от аутопсията.

Кой? Кой беше проникнал в компютъра ми?

И защо?

Чух гласа на Бети:

— Справя се доста бързо.

— Извинявай… — усмихнах се извинително аз.

Тя повтори:

— Разговарях с доктор Гласман тази сутрин. Справя се доста бързо с пробите от първите два случая; резултати ще има след ден-два.

— Изпрати ли пробите от последните два случая?

— Току-що. — Тя внимателно отвинти капачката на кафеникаво шишенце и продължи — Бо Френд ще ги отнесе лично. Чакай да видим, Ню Йорк е на около шест часа път с кола. Би трябвало да ги предаде в лабораторията по някое време тази вечер. Мисля, че теглиха чоп.

Аз я изгледах неразбиращо.

— Чоп?

Какво ли искаше Амбърги? Може би искаше да знае докъде са стигнали ДНК-изследванията? През последните няколко дни това занимаваше всички.

— Полицаите — рече Бети — да отидат до Ню Йорк. Някои от тях никога не са ходили там.

— На повечето и един път ще им е предостатъчен — отвърнах разсеяно. — Чакай само да видиш какво ще стане, като се опитат да се престроят или да намерят място за паркиране.

Но ако е имал някакви въпроси за ДНК-изследванията или пък за нещо друго, защо просто не е изпратил запитване по електронната поща както обикновено? Всъщност Амбърги винаги беше постъпвал така.

— Ммм, да. Но това е най-малкото. Нашият човек Бо е роден и израснал в Тенеси и не мърда никъде без патлака си.

— Надявам се, че поне в Ню Йорк е отишъл без патлак.

Устните ми произнасяха думите, но мисълта ми беше много далеч.

— Да бе — рече тя. — Капитанът му казал… казал му какви са законите за носене на оръжие в Янкиград. Когато дойде да вземе пробите, Бо се усмихваше и се потупваше под мишницата, където под сакото му вероятно висеше кобурът. Револверът му е като на Джон Уейн, с шестинчова цел. Тия типове с пистолетите са толкова класически случаи за фройдистки анализ, че чак са скучни…

Някъде дълбоко в съзнанието ми изплуваха репортажи за прониквания в компютрите на големи корпорации и банки, извършени от юноши, почти деца.

Модемът, с който можеше да бъде набран служебният ми компютър, стоеше под телефонния апарат на бюрото ми у дома. Той беше забранена територия, абсолютно забранена. Люси съзнаваше сериозността на всякакъв опит да се добере до данни от служебния компютър на главния съдебен лекар. Не бих й отказала нищо друго въпреки вътрешната си съпротива, въпреки силно развитото си чувство за собствена територия, което идва с годините на самотен живот.

Изведнъж осъзнах, че от доста време Бети мълчи. Имаше нещо особено в погледа, който бе вперила в мен.

— Добре ли си, Кей?

— Извинявай — изрекох аз, като този път придружих думата с въздишка.

Тя помълча още известно време и накрая каза с нескрито съчувствие:

— Заподозрени все още нямаме. Това ме яде и мен.

— Не е лесно човек да откъсне мислите си от това.

Вниманието ми трябваше да бъде изцяло погълнато от този факт, а ето че през последния час мислите ми почти не се бяха спрели на тази тема, укорих се аз мълчаливо.

— Само че искам да ти кажа, че ако не хванем никого, ДНК-то няма да струва и пукната пара.

— Поне докато не доживеем епохата на Просвещението, когато генетичните отпечатъци ще се пазят в централна база данни, като отпечатъците от пръсти — измърморих аз.

— Което няма да го бъде, поне докато полицията има нещо общо с тази работа.

Нямаше ли днес да чуя от някого нещо положително? Усещах как от врата към мозъка ми бавно започна да се прокрадва болка.

— Много странно — каза Бети, докато капеше нафтиламин върху малки кръгчета бяла филтърна хартия.

— Все някой някъде трябва да е забелязал този тип. Той не е невидим, не се телепортира в къщите на жените, все някъде трябва да ги е видял, набелязал и проследил до домовете им. На мен ми се струва, че ако се мотае из парковете, търговските центрове или други такива места, все някой трябва да го е забелязал.

— Ако някой нещо е видял, ние нямаме никаква информация за това. Не че хората не се обаждат — добавих аз, — както изглежда, специалните отворени линии звънят безспир сутрин, обед, вечер. Но доколкото разбрах, досега не е изскочило нищо.

— Честичко ви пращат за зелен хайвер.

— Точно така. Доста честичко.

Бети продължаваше работата си. Този етап от изследването беше сравнително прост. Тя извади тампончетата от епруветките, които й бях изпратила, напои ги с вода и натри с тях филтърната хартия. Като обработваше хартийките на групички, тя първо ги покапваше с нафтилфосфат, а после добавяше няколко капки бърза синя Б-сол, от което в присъствието на семенна точност натривката ставаше лилава за секунди.

— Копеле мръсно — казах аз.

— А и е неточен стрелец — каза тя и започна да ми обяснява това, което прави.

— Това са тампоните от задната част на бедрата — каза тя. — Те си промениха цвета веднага. При вагиналните и аналните тампони реакцията не беше толкова бърза. Но това не ме учудва. Секретите на нейното тяло биха попречили на изследването. Оралните тампони също са положителни.

— Копеле мръсно — повторих аз тихо.

— Но пробите, които си взела от хранопровода, се оказаха отрицателни. Явно по-голямата част от семенната течност е останала извън тялото. Отново — лош стрелец.

А това се покрива с резултатите от Бренда, Пати и Сесил.

Бренда беше първата удушена жена, Пати — втората, а Сесил — третата. Учуди ме фамилиарната нотка в гласа на Бети, когато споменаваше жертвите. По някакъв особен начин те бяха станали част от нашето семейство. Ние никога не се бяхме срещали с тях, докато са били живи, но сега ги познавахме доста добре.

Докато Бети завинтваше запушалката с капкомер на кафявото шишенце, аз се доближих до микроскопа върху близкия плот, погледнах през окуляра и започнах да намествам предметното стъкло върху масичката. В кръга на поляризираната светлина се виждаха няколко разноцветни плоски влакна, подобни на усукана през равни интервали панделка. Влакната не бяха нито от животинска козина, нито изкуствени.

— Това ли са влакната, които събрах от ножа? — попитах аз неохотно.

— Да. Памучни са. Да не те учудва това, че има розово, зелено и бяло. Боядисаните платове често са съставени от комбинации цветове, невидими за простото око.

Разрязаният халат на Лори Питърсън беше от светложълт памучен плат.

Аз нагласих фокуса и казах:

— Предполагам, че не може да са от хартия, от пресовани памучни парцали или нещо такова. Знаем, че Лори е използвала ножа за отваряне на писма.

— Никакъв шанс, Кей. Вече взех проби от влакната на халата й. Те съответстват на влакната, взети от острието на ножа.

Това вече бяха експертно-свидетелски приказки. „Съответства на това“ и „логично е онова“. Халатът на Лори беше срязан с ножа на нейния съпруг. Представих си как Марино прочита този доклад. По дяволите!

Бети продължи:

— Веднага искам да ти кажа, че влакната, които виждаш, са различни от влакната, намерени на тялото й и върху рамката на прозореца, през който полицията смята, че убиецът е влязъл. Тези влакна са тъмни — черни и тъмносини с малко червено, смесица от памук и полиестер.

През нощта, когато видях Мат Питърсън, той беше облечен с бяла риза, вероятно памучна, която не можеше да съдържа черни, червени или тъмносини влакна, и дънки, а повечето дънки са памучни.

Беше много малко вероятно той да е оставил влакната, за които Бети току-що спомена, освен ако се бе преоблякъл, преди да дойде полицията.

Вече чувах гласа на Марино:

— Ами да, Питърсън да не е глупав. След случая с Уейн Уилямс целият свят знае, че с влакната веднага могат да ти го забият.

Излязох и тръгнах по коридора. Когато стигнах до края, завих наляво и влязох в лабораторията за изследване на следи от инструменти и огнестрелно оръжие. Посрещнаха ме плотове и маси, отрупани с пистолети, ловни пушки, винтовки, всичките с етикети, чакащи деня, в който ще се появят в съда като улики. По бюрата лежаха разхвърляни патрони, а в един от ъглите имаше резервоар от неръждаема стомана, пълен с вода, който се използваше за пробна стрелба. На повърхността спокойно плаваше гумено пате.

Франк, жилав белокос мъж, бивш военен от Отдела за криминални разследвания, стоеше прегърбен над микроскопа. Когато влязох, той тъкмо палеше лулата си и както се оказа, не можеше да ми каже нищо, с което да ме зарадва.

Нямаше какво ново да се научи от мрежата, изрязана от прозореца на Лори Питърсън. Тя беше от изкуствен материал, което означаваше, че не задържа никакви следи от използвания инструмент. Не можеше да бъде определена дори посоката на разреза. Нямаше как да разберем дали мрежата е била изрязана отвътре навън или отвън навътре, защото за разлика от метала пластмасата не се огъва.

Тази информация би била от голямо значение за нас, аз самата бях готова да дам много, за да разбера. Ако мрежата е била изрязана от вътрешната страна, тогава всички съмнения отпадаха. Това би означавало, че убиецът се е опитвал да излезе, а не да влезе в дома на Питърсън. И най-вероятно би означавало, че Марино е бил прав да подозира съпруга.

— Единственото сигурно нещо — рече Франк, като издухваше спирали ароматен дим — е, че разрезът е чист, направен с нещо остро като бръснач или нож.

— Може би същият инструмент, с който е бил срязан халатът?

Той разсеяно свали очилата си и започна да ги бърше с носната си кърпа.

— Нещо остро е било използвано за срязване на халата, но не мога да определя дали е бил същият инструмент, използван при изрязването на мрежата. Не мога дори да ти дам класификация, Кей. Може да е било кама. Може да е било сабя или ножица.

Срязаните електрически шнурове и туристическият нож подсказваха друго.

След направената микроскопска съпоставка Франк имаше всички основания да смята, че шнуровете са били прерязани с ножа на Мат Питърсън. Следите по острието съответстваха на следите по отрязаните краища на шнуровете. И отново в главата ми мрачно се мярна — „Марино“. Тези косвени улики не биха означавали нищо съществено, ако туристическият нож беше намерен на открито или близо до леглото, вместо скрит в едно от чекмеджетата на Щат Питърсън.

Аз все още имах свой собствен сценарий. Убиецът вижда ножа върху бюрото на Лори и решава да го използва. Но защо след това го скрива? Освен ако ножът е бил използван за срязване на халата на Лори и за отрязване на електрическите шнурове, това обръщаше последователността на събитията, така както си ги бях представяла досега.

Бях предполагала, че когато убиецът е влязъл в спалнята на Лори, той е носил някакъв инструмент за рязане — нож или нещо остро, с което е изразял мрежата на прозореца. А ако е било така, защо не е използвал същия инструмент, за да среже шнуровете? Как е станало така, че се е озовал с туристическия нож в ръка? Веднага след като е влязъл в спалнята ли, го е забелязал върху бюрото?

Не беше възможно. Бюрото беше далеч от леглото, а когато той е влязъл, спалнята е била тъмна. Нямаше как да е видял ножа. Нямаше как да го е видял, преди да светне лампата, а в този момент Лори вече трябва да е била сплашена с нож, опрян до гърлото. Защо туристическият нож върху бюрото е има някакво значение за него? Нещата не се връзваха.

Освен ако нещо не го беше прекъснало.

Освен ако нещо не се бе случило, прекъсвайки и променяйки ритуала му, нещо неочаквано, което го бе накарало да промени хода на действията си.

С Франк разиграхме и този вариант.

— Всичко това е при положение, че убиецът не е мъжът й — рече Франк.

— Да. Всичко това е при положение, че убиецът е непознат на Лори. Той си има схема на поведение, modus operandi. Но докато е с Лори, нещо се случва, нещо, което го е изненадало.

— Нещо, което тя е направила…

— Или казала — отвърнах аз и продължих: — Може да е казала нещо, което го е объркало и забавило.

— Възможно е. — Видът му беше скептичен. — Може да го е забавила достатъчно дълго, за да му позволи да забележи ножа на бюрото, достатъчно дълго, за да му хрумне идеята. Но според мен е по-вероятно, че той е намерил ножа върху бюрото по-рано същата вечер, защото вече е бил в къщата, когато тя се е прибрала.

— Не, аз не смятам, че е било така.

— И защо не?

— Защото тя си е била вкъщи доста време преди да бъде нападната.

Бях го премисляла много пъти.

Лори се е прибрала от болницата с колата, отключила е външната врата и я е заключила от вътрешната страна. Отишла е в кухнята и е оставила торбата на масата. След това е хапнала. Съдържанието на стомаха й показваше, че много малко преди да е била нападната, е изяла няколко солени бисквити. Смилането на храната току-що е било започнало. Ужасът й от нападението вероятно изцяло е блокирал процеса на храносмилане. Това е един от защитните механизми на организма. Храносмилането спира, позволявайки на кръвта да оросява повече крайниците, отколкото стомаха, и да подготви животното за бягство или за борба.

Само че за нея борбата е била невъзможна. Бягството също е било изключено.

След като е хапнала, тя е отишла от кухнята в спалнята. Според полицията имала е навик да гълта хапчето против забременяване вечер, непосредствено преди лягане. Петъчната таблетка липсваше от опаковката в спалнята. Тя е взела хапчето, вероятно е измила зъбите и лицето си, съблякла се е и е сложила халата, внимателно подреждайки дрехите си върху стола.

Смятах, че вече е била в леглото, когато, много скоро след това, е била нападната. Той може и да е наблюдавал къщата, скрит в мрака сред дърветата или храстите. Може да е изчакал да угаснат лампите, след това още известно време, за да бъде сигурен, че е заспала. Или може би я е наблюдавал и друг път и е знаел точния час на прибирането и лягането й.

Мислите ми ме върнаха към спалното бельо. То висеше свободно от леглото, сякаш подсказвайки, че преди това тя е лежала отдолу. Следи от борба нямаше в никоя друга част на къщата.

Спомените ме върнаха и към още нещо.

Миризмата, която спомена Мат Питърсън, сладникавата миризма, наподобяваща пот.

Ако убиецът е имал някаква особена миризма, достатъчно силна, за да бъде почувствана, то тогава трябваше да го следва навсякъде. Ако е бил в спалнята, изчаквайки Лори да се прибере, то тази миризма трябва да е била осезаема в помещението.

Тя е била лекарка.

Миризмите често са показателни за различни болести или отрови. Подготовката на лекарите ги прави много чувствителни към миризмите, толкова чувствителни, че аз самата често съм в състояние да различа по миризмата на кръв дали някоя жертва на нападение с пистолет или нож преди това е консумирала алкохол. Кръв или стомашни сокове с миризма на мускус или бадеми може да означава цианид. Миризмата на мокри листа в дъха на пациент може да е показателна за туберкулоза…

Лори Питърсън е била лекарка като мен. Ако е усетила някаква особена миризма, когато е влязла в спалнята, тя не би се съблякла, нито би направила каквото и да било друго, преди да е установила източника.

 

 

Кагни не е имал моите проблеми и понякога аз се чувствах преследвана от духа на предшественика си, когото никога не бях виждала, едно подсещане за силата и неуязвимостта, които аз самата никога нямаше да притежавам. В един свят, лишен от кавалерство, той бе рицар, у когото кавалерството липсваше. Той изтъкваше положението си както петелът — пъстрите си пера, и, мисля, че някъде дълбоко в себе си му завиждах.

Смъртта му е била неочаквана. Той буквално е паднал и е умрял в момента, в който е прекосявал дневната, за да включи телевизора за бейзболния финал. В предутринната тишина на един облачен понеделник той станал обект на собствените си инструкции. Покрили лицето му с кърпа и го откарали в залата за аутопсии, а до нея имал достъп само патологоанатомът, на когото било възложено да го прегледа. В продължение на три месеца никой не се докосвал до кабинета му. Той стоеше в абсолютно същия вид, с тази разлика, че Роуз вероятно беше изхвърлила угарките от пурите му.

Първата ми работа, когато се преместих в Ричмънд, беше да опразня неговата „светая светих“, така че от нея остана само черупката, за да прогоня и последните следи от бившия й обитател, включително мрачния му портрет в академична тога, който висеше зад внушителното му бюро под лампа, подобна на лампите в музеите. Този портрет беше отпратен в Отдела по патология на Медицинския институт на Вирджиния заедно с едно цяло шкафче за книги, пълно с чудовищните дреболии, за които се смята, че съдебните патологоанатоми задължително колекционират, макар че повечето от нас изобщо не го правят.

Неговият — понастоящем моят — кабинет беше добре осветен, с тъмносин килим. По стените висяха гравюри, изобразяващи пейзажи и сцени от разни други цивилизовани места. Аз почти не събирах дреболии от професионалната си дейност и единственият намек за подобни болезнени наклонности беше глинената глава, пресъздаваща чертите на едно убито момче, чиято самоличност така и остана тайна. Бях увила пуловер около долната част на врата и бях поставила главата на горния рафт на един шкаф, така че пластмасовите му очи можеше да наблюдават отворената врата в очакване някой да влезе и да го повика по име.

Работното ми място не се отличаваше с нищо особено, беше удобно и практично, а вещите ми бяха най-обикновени и преднамерено не подсказваха нищо. Но макар е известно самодоволство да си повтарях, че е по-добре да си професионалист, отколкото легенда, тайно се съмнявах в това.

Духът на Кагни още витаеше наоколо.

Различни хора постоянно ми напомняха за него, като ми разказваха истории, които с времето ставаха все по-апокрифни. Рядко носел ръкавици, докато работел. Случвало се да пристига на местопроизшествията, дъвчейки обяда си. Ходел на лов с ченгетата, на пикници със съдиите, а предишният комисар бил толкова наплашен от Кагни, че бил стигнал до пълно угодническо раболепие.

В сравнение с него аз просто се губех, а знаех, че сравнения се правят непрекъснато. Единствените покани за лов или пикник ме отвеждаха в съда или на конференции, където мерникът се насочваше към мен, а огньовете за печене се запалваха под краката ми. Съдейки по първата година на доктор Амбърги като комисар, следващите три трябваше да бъдат истински ад. Той беше в правото си да посяга на моята територия. Да следи какво правя. Почти всяка седмица получавах от него по някое арогантно запитване по електронната поща, с което искаше статистически данни или пък настояваше да отговоря на въпроса му защо броят на убийствата продължава да се покачва, докато броят на другите престъпления спада, като че ли по някакъв начин вината за това, че хората във Вирджиния се убиват един друг, беше моя.

Но никога до този момент не ме беше извиквал на среща без предварителна уговорка.

Винаги когато искаше да обсъди нещо, той или изпращаше писмено запитване, или някой свой помощник. Нямах никакво съмнение, че в програмата му не влиза идеята да ме потупа по рамото и да ми каже колко добре се справям.

Разсеяно огледах всички неща, които лежаха на купчини върху бюрото ми, търсейки с какво да се въоръжа — папка или бележник. Не зная защо, но мисълта, че мога да вляза с празни ръце, ме караше да се чувствам разсъблечена. Извадих от джобовете всичките джунджурии, които събирах през деня, и се спрях на кутия цигари или „ракови пръчици“, както Амбърги имаше навика да ги нарича. Така въоръжена, аз излязох в късния следобед.

Неговото царство бе отсреща, на двадесет и четвъртия етаж на сградата Монроу. Над него нямаше никой друг, като изключим гълъбите, дремещи на покрива. Повечето от неговите хора се помещаваха на етажа над агенциите на Отдела по здравеопазване и социални грижи. Никога не бях виждала кабинета му. Никога не ме бяха канили там.

Вратата на асансьора безшумно се отвори, разкривайки обширно фоайе, където неговата секретарка седеше заклещена зад бюрото под формата на V, което се издигаше над едно огромно поле от килим с цвета на пшеница. Тя беше червенокоса девойка с голям бюст, на не повече от двадесет години и когато вдигна поглед от компютъра и ме поздрави с обиграна, наперена усмивка, аз вече почти очаквах да ме запита дали имам резервация и имам ли нужда от пиколо, за да ми помогне с багажа.

Съобщих й името си, но в очите й не се появи дори и намек за това, че то нещо й говори.

— Имам среща с комисаря в четири часа — добавих.

Тя погледна електронния календар и каза жизнерадостно:

— Заповядайте, седнете, госпожо Скарпета. Доктор Амбърги ще ви приеме след малко.

Настаних се на една бежова кожена кушетка и погледът ми се плъзна по блестящата стъклена масичка за кафе и масичките, върху които се мъдреха списания и букети изкуствени цветя. Никъде не се виждаха пепелници, нямаше нито един, но затова пък на две различни места пишеше: „Благодарим ви, че не пушите.“

Минутите се точеха като часове.

Червенокосата секретарка отпиваше със сламка по малко минерална вода „Перие“ и вниманието й изцяло беше погълнато от клавиатурата на компютъра. По едно време се сети да ми предложи нещо за пиене. Аз се усмихнах и казах: „Не, благодаря.“ Пръстите й отново се устремиха към клавишите, бързото тракане се поднови и компютърът нададе болезнен вой, Тя въздъхна, сякаш току-що бе получила лоши новини от финансовия си съветник.

Усещах цигарите си като твърда буца в джоба и направо започнах да се изкушавам да открия някъде тоалетна и там да запаля.

В четири и тридесет телефонът измърка. Когато постави обратно слушалката — отново тази жизнерадостна празна усмивка, — тя се обърна към мен:

— Можете да влезете, госпожо Скарпета.

Чувствайки се току-що разжалвана и без капка самочувствие, „госпожа“ Скарпета взе, че й повярва.

Завъртях месинговата топка, която служеше за дръжка на вратата на комисаря, и тя се отвори с едно тихо прищракване. На секундата трима мъже скочиха на крака — от тях бях очаквала да видя само един. Освен Амбърги там бяха Норман Танър и Бил Болтс и когато на свой ред Болт ми подаде ръка, аз привлякох погледа му толкова дълго, че на него му стана неудобно и той извърна очи.

Бях засегната и малко ядосана. Защо не ми бе казал, че ще присъства? Защо не се беше обаждал от нощта, когато пътищата ни за съвсем кратко се пресякоха в дома на Лори Питърсън?

Амбърги ме удостои с едно кимване, което по-скоро приличаше на знак, с който ме отпраща, и добави: „Радвам се, че успяхте да дойдете“, с ентусиазма на съдия по дело за нарушение на закона за пътищата.

Беше малко човече с безизразен поглед. Последното му назначение беше в Сакраменто, където достатъчно добре беше усвоил маниерите на Западния бряг, за да прикрие факта, че произхожда от Северна Каролина — бе син на фермер и никак не се гордееше с това. Имаше слабост към плетените вратовръзки и сребърните игли, които почти религиозно съчетаваше с костюми на тънки райета, а на безимения пръст на дясната си ръка неизменно носеше цяла буца сребро с тюркоаз. Очите му бяха мътносиви, като лед, а острите кости на черепа му сякаш напираха да пробият тънката му кожа. Беше почти плешив.

Креслото с цвят на слонова кост, което бе придърпано от стената, вероятно бе предназначено за мен. Чу се изскърцването на кожа и Амбърги се настани зад бюрото, за което само бях чувала. То беше огромно, шедьовър от палисандрово дърво, богато украсено с дърворезба. Имаше много стар и много китайски вид.

Зад главата на Амбърги огромен прозорец предлагаше панорамен изглед на града; реката Джеймс изглеждаше като проблясваща панделка, а в далечината южните квартали бяха като кръпки. С отривисто прищракване той отвори черното кожено куфарче, което лежеше пред него, и извади жълто тефтерче, чиито страници бяха изписани със стегнатия му грозен почерк. Беше си написал всичко, което искаше да каже. Никога не предприемаше нищо без предварителна подготовка.

— Сигурен съм, че знаете колко е обезпокоена обществеността от тези убийства — обърна се той към мен.

— Да, знам.

— Вчера следобед Бил, Норм и аз имахме спешна среща на най-високо равнище, така да се каже. По повод на няколко неща, между които не на последно място това, което излезе във вестниците в събота вечерта и неделя сутринта. Доктор Скарпета, както вероятно ви е известно, фактите, свързани с тази трагична четвърта смърт — смъртта на младата лекарка, — са успели да стигнат до печата.

Не знаех. Но това не ме учудваше.

— Без съмнение вие сте обект на много запитвания — продължи Амбърги с благ тон. — Това трябва да се пресече още в зародиш, иначе ще настане пълен хаос. Това беше едно от нещата, които ние тримата обсъдихме.

— Ако успеете да пресечете в зародиш убийствата — казах аз също толкова благо, тогава ще заслужите да ви връчат Нобелова награда.

— Разбира се, това е за нас задача номер едно — обади се Болтс, като разкопча сакото на тъмния си костюм и се облегна назад. — Ченгетата работят по тях, та пушек се вдига, Кей. Но за едно нещо сме съгласни всичките — засега това изтичане на информация към пресата трябва строго да се контролира. Репортажите са направо ужасяващи за обществеността, а и убиецът може да следи всяка наша стъпка.

— Напълно съм съгласна. — Защитният ми механизъм се включи светкавично и аз съжалих за следващите си думи още щом ги изрекох: — Можете да бъдете спокойни — от моята служба не са излизали никакви изказвания освен задължителната информация, отнасяща се до причината за смъртта и начина на извършване на убийството!

Бях се защитила срещу обвинение, което още не беше отправено, и съдебните ми инстинкти веднага въстанаха срещу такова недомислие. Ако ме бяха извикали, за да ме обвинят в издаване на служебна тайна, то тогава трябваше да ги накарам — или поне Амбърги — сами да повдигнат този скандален въпрос. А ето че сама бях прокламирала, че се чувствам гузна, давайки им основания да започнат атаката.

— Така ли? — промълви Амбърги, а бледите му недружелюбни очи за миг се спряха на мен. — Ето че извадихте нещо от торбата, което ще трябва да разгледаме по-отблизо.

— Не съм извадила нищо от торбата — отговорих аз с равен тон. — Просто заявявам един факт, за да се знае.

На вратата леко се почука и червенокосата секретарка внесе кафето. Всички в стаята рязко застинаха и се превърнаха в безмълвна жива картина. Тя сякаш изобщо не забеляза тягостното мълчание и още доста време се навърта около нас, за да е сигурна, че всеки е получил това, което иска, а вниманието й обви Болтс като мъгла. Той може и да не беше най-способният щатски прокурор, който градът е виждал, но със сигурност бе най-привлекателният. Беше от онези рядко срещани светли мъже, към които годините се бяха показали щедри. Не беше загубил нито косата, нито физиката си и едва забележимите бръчици около очите му бяха единственият признак, че наближава четиридесетте.

Когато тя излезе, Болтс се обърна към всички присъстващи:

— Всички знаем, че при ченгетата често се случва да има изтичане на информация. Норм и аз разговаряхме с началниците им. Изглежда, никой не знае откъде изтича тази информация.

Наложих си да потисна раздразнението си. Какво очакваха те? Представете си само как някой майор, който е гъст с Аби Търнбул или някой си там друг, си признава: „Да бе, съжалявам, ама аз изплюх камъчето.“

Амбърги обърна една страница от тефтерчето си.

— От първото убийство насам вестниците цитират някакъв „медицински източник“ на тяхната информация седемнадесет пъти. Това ме безпокои, доктор Скарпета. Очевидно най-сензационните подробности, например способът на завързване на жертвите, следите от сексуално насилие, начинът, по който убиецът е проникнал в домовете, къде са били намерени телата, ДНК-изследванията, всичко това се приписва на този медицински източник. — Той ми хвърли бегъл поглед. — Да смятам ли тези подробности за отговарящи на истината?

— Не съвсем. Има няколко незначителни разминавания.

— Например?

Не исках да му казвам. Не исках да обсъждам тези случаи с него. Но дори мебелите в кабинета ми му принадлежаха по право. Бях длъжна да му докладвам. Той не беше длъжен да докладва на никого освен на губернатора.

— Например — отговорих аз — в първия случай се говореше за светлокафяв колан от плат около врата на Бренда Степ. А всъщност тя е била удушена с чорапогащник.

Амбърги си записваше.

— И какво друго?

— В случая със Сесил Тайлър се говореше за кървене от лицето й, за покривката на леглото, която била цялата напоена с кръв. Което е, меко казано, преувеличено. По нея нямаше никакви порезни рани, никакви рани от подобен характер. Малко кървава течност от носа и устата й, но това е настъпило след смъртта й.

— Тези подробности — Амбърги продължаваше да пише, докато говореше — били ли са споменати в докладите ГСЛ–1?

Трябваха ми няколко секунди, за да си придам спокоен вид. Сега вече ми ставаше ясно накъде бие. ГСЛ–1 представляваше първоначалният доклад на съдебния лекар, който се занимаваше с разследването. Дежурният съдебен лекар просто записваше това, което е видял на местопрестъплението, и сведенията от полицията. Подробностите невинаги бяха съвсем точни, защото дежурният съдебен лекар неизменно беше заобиколен от шум и глъчка, а аутопсията още не бе направена.

Освен това съдебните лекари не са съдебни патологоанатоми. Те са лекари на частна практика, почти доброволци, които получават по петдесет долара на случай, за да бъдат измъквани от леглото посред нощ или пък за да им съсипят почивните дни с някоя катастрофа, самоубийство или убийство. Обществото бе задължено на тези мъже и жени; те бяха неговият авангард. Основната им работа се състоеше в това да определят дали случаят заслужава аутопсия, да си запишат всичко и да направят много снимки. Дори някой от моите съдебни лекари да беше взел чорапогащник за светлокафяв колан, това нямаше никакво отношение към случая. Моите съдебни лекари не разговаряха с пресата.

Амбърги упорстваше:

— Това за светлокафявия колан от плат и за кървавите чаршафи. Питам се дали го е имало в ГСЛ–1.

— По начина, по който се говори за подробностите в пресата — отговорих аз твърдо, — не.

Танър вметна с крива усмивка:

— Всички знаем какво прави пресата. Взема муха и от нея прави слон.

— Вижте — казах аз, като огледах тримата мъже, — ако искате да кажете, че някой от моите съдебни лекари предава подробности по тези случаи на пресата, мога със сигурност да ви кажа, че не сте познали. Това просто не е вярно. Познавам и двамата съдебни лекари, които са били извикани за първите два случая. Те работят като съдебни лекари в Ричмънд от години и винаги са били безупречни. Съдебен лекар на местопрестъплението при третия и четвъртия случай бяха аз. Информацията не излиза от моята служба. Подробностите, и най-малките, се знаеха от всички, които бяха там. Всеки от тях би могъл да ги съобщи — например членовете на спасителната бригада, която беше извикана.

Амбърги се намести и коженият му стол тихо изскърца.

— Вече проверих екипите. Били са извикани три различни бригади. Няма нито един човек, който да е присъствал и на трите местопрестъпления.

Обадих се с равен глас:

— Анонимните източници често са смесица от най-различни източници. Медицинският източник би могъл да бъде смесица от думите на член от спасителна бригада или на полицай, или пък да е нещо, подслушано или видяно от репортера, докато той е чакал пред някоя от къщите, в която е бил намерен труп.

— Вярно. — Амбърги кимна. — И аз не смятам, че някой от нас тук вярва изтичането на информация да произлиза от службата на главния съдебен лекар — поне не преднамерено…

— Преднамерено?! — прекъснах го аз. — Искате да кажете, че изтичането може да идва от моята служба непреднамерено? — Точно когато се готвех самоуверено да заявя, че това са пълни глупости, нещо ме накара да замълча.

Обяснението беше толкова просто, че аз усетих как червенина залива врата ми. Служебната ми база данни. Някой външен човек беше проникнал в нея. За това ли намекваше Амбърги? Но откъде можеше да знае той за това?

Амбърги продължи, сякаш изобщо не ме беше чул:

— Хората говорят, служителите говорят. Разказват на семействата си, на приятелите си и в повечето случаи нямат лоши намерения. Но човек никога не знае къде ще се озове тази информация — може би на бюрото на някой репортер. Случват се такива неща. Ние разглеждаме случая обективно, опитваме всяка възможност. Налага се. Както сигурно разбрахте, част от изнесената информация би могла да бъде пагубна за разследването.

Танър добави лаконично:

— Управлението на града, кметът — разгласяването на тази информация никак не ги радва. Размерът на убийствата сам по себе си е един голям минус за Ричмънд. Сензационни репортажи за масови убийци са последното нещо, от което градът има нужда. Всички големи новостроящи се хотели зависят от големите конференции, от посетителите. Никой не иска да посещава град, в който ще се бои за живота си.

— Съвсем вярно — съгласих се аз хладно. — Но също така на никого не би било приятно да знае, че основната грижа на града, що се отнася до тези убийства, е, че те са главоболие, притеснение, пречка за туризма.

— Кей — тихо започна да ме увещава Болтс, — никой не прави подобни скандални инсинуации.

— Разбира се, че не — бързо добави Амбърги, — но не можем да обърнем гръб на неприятните факти, а ето че под повърхността ври и кипи. Страхувам се, че ако не внимаваме много, когато се заемем с тази работа, ще предизвикаме голям взрив.

— Взрив? Защо? — попитах аз внимателно и автоматично погледнах Болтс.

Лицето му беше изопнато, а погледът му бе станал суров под напора на сдържаните чувства. Неохотно той рече:

— Последното убийство е направо бомба със закъснител. Има неща, свързани със случая „Лори Питърсън“, за които не говори никой. Неща, които, слава Богу, репортерите не знаят. Но това е просто въпрос на време. Някой ще узнае и тези неща и ако ние не сме успели да се справим с този проблем преди това, разумно и без много шум, тази бомба ще гръмне така, че ще помете всичко.

Танър пое щафетата с мрачен израз на издълженото си изпито лице.

— Съществува риск управата на града да бъде, хм, дадена под съд.

Той хвърли кос поглед към Амбърги, който му направи знак да продължи.

— Защото се е случило нещо много неприятно. Оказва се, че Лори Питърсън се е обадила в полицията малко след като се е прибрала от болницата в късните часове в събота. Разбрахме това от един от дежурните диспечери. В един без единадесет през нощта телефонист на телефон деветстотин и единадесет приел съобщението. На компютърния екран се появил адресът на Питърсънови, но връзката веднага била прекъсната.

Болтс се обърна към мен:

— Както сигурно си спомняш от местопрестъплението, на нощното шкафче имаше телефон, а жиците бяха изтръгнати от стената. Предполагаме, че доктор Питърсън се е събудила, когато убиецът е бил вече в дома й. Тя се е пресегнала към телефона и е успяла да набере деветстотин и единадесет, преди да бъде прекъсната. Адресът й се е появил на компютърния екран. И това е всичко. Нищо не е било казано. Такива обаждания на телефон деветстотин и единадесет се предават на патрулните коли. В девет от десет случая са фалшиви сигнали, дечурлига, които си играят с апарата. Но никога не можем да бъдем сигурни. Не можем да бъдем сигурни, че човекът не е получил инфаркт или някакъв припадък. Че не е в смъртна опасност. Затова телефонистът е задължен да даде приоритет на такова обаждане. Диспечерът веднага го предава на патрулните коли, за да може някой от патрулиращите полицаи да се отбие на дадения адрес и да провери дали всичко е наред. Това не е било направено. Един от телефонистите на деветстотин и единадесет, който в този момент вече бил освободен от работа, определил това обаждане като приоритет от четвърта категория.

Танър се намеси:

— Същата тази вечер полицията е имала доста работа по улиците. Доста обаждания. А колкото повече обаждания има, толкова е по-лесно да се даде по-ниска приоритетна категоризация от обикновено. Проблемът е там, че когато се определи номерът на категорията, връщане назад няма. Диспечерът разбира номерата от монитора си. Той няма представа от характера на обажданията, докато не се заеме с тях. Няма шанс да се захване с четворка, когато е задръстен с единици, двойки, тройки, които тепърва трябва да разпрати на патрулните коли.

— Няма никакво съмнение, че вината е у телефониста — каза Амбърги меко. — Но, мисля, че на всички ни е ясно как може да е станало това.

Седях толкова неподвижно, че едва дишах.

Болтс продължи със същия безцветен тон:

— Чак след около четиридесет и пет минути една патрулна кола най-сетне минала покрай дома на Питърсънови. Патрулният полицай казва, че осветил предната част на къщата с фенерчето си. Лампите били изгасени, всичко изглеждало, цитирам, „спокойно“. В този момент той получава обаждане за някаква семейна разпра, запалва мотора и изчезва. Малко след това се прибрал господин Питърсън и намерил тялото на жена си.

Мъжете продължиха да говорят, да обясняват. Споменаваше се Хауърд Бийч, някакво убийство с нож в Бруклин, когато полицията пренебрегнала сигналите и жертвите издъхнали.

— Съдилищата във Вашингтон и в Ню Йорк са излезли с решение за сваляне на отговорността от правителството за това, че не е успяло да предпази хората от престъпления.

— Какво прави или не прави полицията, няма никакво значение.

— Вярно, ако се стигне до съд, ние ще спечелим, но пак ще загубим заради обществения резонанс.

Думите минаваха покрай ушите ми. В съзнанието ми като на филмова лента се нижеха ужасни картини. Набирането на 911, фактът, че обаждането е било безуспешно, ми отвориха очите.

Сега вече знаех какво се бе случило.

Лори Питърсън е била изморена след дежурството си в спешния кабинет, а мъжът й казал, че ще се върне по-късно от обикновено. Така че тя си е легнала, може би е искала малко да поспи, докато той се прибере — както правех и аз, докато бях стажантка и трябваше да чакам да се прибере Тони от библиотеката по право в Джорджтаун. Тя се е събудила от това, че в къщата има някой, може би от тихите стъпки на този човек в коридора, които се приближавали към спалнята. Объркана, извикала името на мъжа си.

Отговор на последвал.

В този промеждутък от мрак и тишина, който навярно й се е сторил като цяла вечност, тя разбрала, че човекът в къщата не е Мат.

Изпадайки в паника, щракнала ключа на лампата до леглото, за да набере телефонния номер.

Но едва успяла да набере 911, и убиецът вече е бил при нея. Изтръгнал жиците от стената, преди тя да успее да извика за помощ.

Може би е грабнал слушалката от ръката й. Може би се е разкрещял, а може тя да е започнала да го моли. Бил е прекъснат, за момент е бил изваден от равновесие.

Бил е разярен. Може да я е ударил. Може този да е бил моментът, когато е счупил ребрата й, тя се е снишила от болка и ужас, а той диво се е заоглеждал. Лампата е била запалена. Той е можел да види всичко в стаята. Можел е да види туристическия нож върху бюрото.

Това убийство е могло да бъде предотвратено. Могло е да бъде спряно!

Ако на обаждането й е бил даден приоритет от първа категория, ако сигналът е бил предаден на някоя патрулна кола веднага, полицията е щяла да пристигне след няколко минути. Дежурният полицай е щял да забележи запалената лампа в спалнята — убиецът не би могъл да среже шнуровете и да завърже жертвата на тъмно. Полицаят е щял да слезе от колата и да чуе нещо. Ако не друго, то поне ако беше си направил труда да освети задната част на къщата с фенерчето си, е щял да забележи изрязаната мрежа на прозореца, пейката, отворения прозорец. Ритуалът на убиеца е изисквал време. Полицията е могла да влезе, преди жената да бъде убита, докато все още е била жива!

Устата ми беше толкова пресъхнала, че трябваше да отпия няколко глътки кафе, преди да промълвя:

— Колко хора знаят за това?

Болтс отговори:

— Никой нищо не е казвал, Кей. Дори сержант Марино не знае нищо. Или поне не е сигурно, че знае нещо. Той не е бил дежурен, когато обаждането е било предадено. Обадили му се у дома, след като униформен полицай вече е бил пристигнал на местопрестъплението. Отделът е предупреден. Ченгетата, които знаят за случилото се, не биха го обсъждали с когото и да било.

Знаех какво означава това. Ако някой проговореше, това щеше автоматически да го изпрати в пътната полиция или пък зад някое бюро в отдела за униформени полицаи.

— Единствената причина, поради която ви информираме за тази… неприятна ситуация — Амбърги подбираше думите си много внимателно, — е, че ще ви е нужна цялата информация, за да можете да разберете мерките, които се налага да вземем.

Седях на тръни и не отделях поглед от него. Ето сега щеше да дойде основното.

— Снощи разговарях с доктор Спиро Фортозис, съдебния психиатър, който беше така добър да сподели с мен своята гледна точка. Обсъдих тези случаи и с ФБР. Според експертите по портретуването на този тип убийци изнасянето на информация само изостря проблема. От това убиецът се възбужда още повече. Прочита какво е направил и от това се възбужда.

— Не можем да ограничаваме свободата на печата — припомних му аз направо. — Нямаме никакъв контрол върху това, което пишат журналистите.

— Имаме. — Погледът на Амбърги блуждаеше през прозореца. — Колкото по-малко информация им даваме, толкова по-малко неща ще публикуват. За съжаление вече сме им дали много… — Последва пауза. — Или поне някой им е дал.

Не бях сигурна накъде бие Амбърги, но знаците по пътя му определено сочеха към мен. Той продължи:

— Резултатът от сензационните подробности… от изтичането на информация, за която вече говорихме, са зловещите репортажи, използващи цветист език, огромните заглавия. Експертното становище на доктор Фортозис е, че точно това може да е подтикнало убиеца толкова скоро да извърши ново престъпление. Фактът, че всичко е станало публично достояние, го възбужда, подлага го на ужасен стрес. Нагонът му се обажда отново и той трябва да се освободи от енергията, като си избере нова жертва. Както знаете, само една седмица дели убийството на Сесил Тайлър от убийството на Лори Питърсън…

— Обсъждали ли сте тези неща с Бентън Уесли? — прекъснах го аз.

— Нямаше нужда. Разговарях със Съслинг, колега от Отдела за изследване на поведенческите схеми в Куонтико. Той е известен в областта си, има доста публикации на тази тема.

Слава Богу. Нямаше да понеса да чуя, че само преди няколко часа Уесли е седял в моята заседателна зала, без да спомене и дума за това, което сега чувах. И тогава си помислих, че той щеше да е точно толкова изваден от равновесие, колкото бях и аз. Комисарят вкарваше свой собствен клин в разследването. Той изместваше мен, изместваше Уесли, изместваше Марино и поемаше нещата в собствените си ръце.

— Вероятността от сензационни публикации, предизвикани от прекалените приказки, от изтичането на информация — продължи Амбърги, — фактът, че градската управа може да бъде дадена под съд заради случая с набирането на деветстотин и единадесет, изискват взимане на сериозни мерки, доктор Скарпета. Цялата информация, предназначена за обществеността, отсега нататък ще минава през Норм или Бил, що се отнася до полицията. А от вашата служба няма да изтича никаква информация, освен ако тази информация не я изнасям аз. Ясен ли съм?

Никога досега не беше имало проблеми с моята служба и той го знаеше. Никога не бяхме искали да се набиваме в очите на обществеността, а аз винаги бях внимавала много, когато изнасях информация за пресата.

Какво щяха да кажат репортерите, какво щяха да кажат всички други, когато ги отпратехме при комисаря за информация, която поначало произлизаше от моята агенция? Това не се беше случвало никога, в цялата четиридесет и две годишна история на съдебномедицинската система във Вирджиния. Фактът, че ми запушваха устата, беше знак, че ми се отнемат пълномощията, защото не можеше да ми се има доверие.

Огледах се. Нито един от присъстващите не искаше да срещне погледа ми. Зъбите на Болтс бяха здраво стисната, а очите му бяха вперени невиждащо в чашката кафе. Отказваше ми дори успокоението на една усмивка.

Амбърги отново запрелиства бележките си.

— Най-тежкият случай е Аби Търнбул, а това за никого не е новост. Не защото е била пасивна е спечелила толкова награди. — След това се обърна към мен. — Вие нали се познавате?

— Тя рядко успява да се промъкне покрай секретарката ми.

— Разбирам. — Той небрежно обърна още една страница.

— Опасна е — намери се Танър. — „Таймс“ е включен в една от най-големите вериги в страната. Имат си собствена информационна мрежа.

— Няма никакво съмнение, че виновна за всичко е госпожица Търнбул. Другите, репортери просто препечатват сензационните й писания и ги дораздухват. — Болтс продължи бавно: — Това, което трябва да разберем, е откъде, по дяволите, получава стоката. — Обърна се към мен. — Важно е да не пренебрегваме нито един канал. Например кой друг има достъп до данните ти, Кей?

— Копия се изпращат до щатския прокурор и до полицията — отговорих с равен тон. Щатският прокурор и полицията бяха той и Танър.

— А близките на жертвите?

— Досега не съм получавала молби от семействата на жените, а ако това стане, ще ги препратя към вашата служба.

— А застрахователните компании?

— Когато са ми искали данни, съм им ги предоставяла. Но след второто убийство наредих на служителите си да предават докладите ни само на вашата служба и на полицията, на никой друг. Докладите са временни. От доста време насам така извъртам нещата, че да не влязат в обръщение.

Танър попита:

— Някой друг? Статистическото бюро? Нали те пазят ваши данни в централната си банка и изискват да им изпращате копия от всичките ви ГСЛ–1 и докладите от аутопсиите?

Учудването ми беше толкова голямо, че в първия момент не можах да отговоря. Добре се беше подготвил Танър. Нямаше никаква причина да е запознат с такива подробности от кухнята на нашата работа.

— Откак имаме компютри, не сме изпращали писмени доклади до Статистическото бюро — казах аз. — Ще получат от нас данни по-късно. Когато започнат работа по годишния си доклад…

Танър ме прекъсна с едно предположение, чийто ефект бе равностоен на насочен пистолет:

— Ами значи остава служебният ви компютър. — Той започна разсеяно да разклаща кафето в пластмасовата чашка. — Предполагам, че достъпът до базата данни е ограничен?

— Такъв щеше да е и моят следващ въпрос — промърмори Амбърги.

Моментът беше избран много зле.

Вече почти предпочитах Маргарет да не ми беше казвала нищо за това проникване в компютъра.

Отчаяно търсех какво да отговоря, когато изведнъж ме обзе паника. Ако не бяха станали тези изтичания на информация, дали убиецът нямаше вече да е задържан, а младата лекарка още жива? Възможно ли беше анонимният „медицински източник“ да не е бил човек, а служебният ми компютър?

Мисля, че един от най-ужасните моменти в живота ми бе мигът, когато, оставена без друг избор, трябваше да призная:

— Въпреки всичките мерки, изглежда, някой е успял да проникне в базата данни. Днес открихме следите, които подсказват, че някой се е опитвал да измъкне случая „Лори Питърсън“. Опитът е бил несполучлив, тъй като нейният случай още не е вкаран в компютъра.

Мълчанието продължи няколко секунди.

Запалих цигара. Амбърги впери яден поглед в нея.

— Но първите три случая са били в компютъра.

— Да.

— А сигурна ли сте, че не е бил някой от вашите служители или — някой от началниците ви от другите райони?

— Почти съм сигурна.

Отново последва мълчание. Той попита:

— Възможно ли е този човек да е прониквал в компютъра и друг път?

— Няма как да съм сигурна, че не се е случвало и преди. Обикновено оставяме компютъра в режим на повикване, така че или аз, или Маргарет да можем да се свържем след работно време, ако се наложи. Нямаме представа как е могъл някой отвън да получи достъп до паролата.

— Как открихте проникването? — Танър изглеждаше объркан. — Открили сте го днес. Вероятно, ако се е случвало и друг път, бихте го открили и по-рано.

— Програмистката ми го е открила, тъй като случайно ехото е било оставено включено. Командите били на екрана. Иначе така и нямаше да разберем.

В очите на Амбърги нещо проблесна и лицето му бавно стана яркочервено. Той небрежно взе филигранно ножче за отваряне на писма и много бавно прокара пръст по тъпия му ръб.

— Така — реши той накрая. — Май ще трябва да разгледаме мониторите ви. За да видим какви данни е могъл да измъкне този човек. Може и да няма нищо общо с излизането на репортажите. Сигурен съм, че ще установим точно това. Бих искал също да прегледам случаите на четирите удушени жени, доктор Скарпета. Задават ми се много въпроси. Трябва да знам точно срещу какво сме изправени.

Седях с чувството на пълно безсилие. Нищо не можех да направя. Амбърги узурпираше правата ми, отваряше за бюрократично разследване деликатните лични данни, с които работеше моята служба. Мисълта, че той ще се рови в тези папки, че ще гледа снимките на малтретираните и убити жени, ме накара да затреперя от яд.

— Можете да прегледате случаите отсреща. Те не трябва да бъдат фотокопирани, нито пък могат да се изнасят от кабинета ми. — И добавих хладно: — Разбира се, от съображения за сигурност.

— Ще ги погледнем сега. — Той се обърна. — Бил, Норм?

Тримата мъже се изправиха. Докато излизахме един след друг, Амбърги каза на секретарката си, че повече няма да се връща днес. Погледът й, изпълнен с копнеж, проследи Болтс, докато той излизаше от стаята и затваряше вратата.