Името на Аби не фигурираше никъде. Статията бе написана от репортера, който обикновено се занимаваше със съдебните дела. Имаше отделна колонка, където се обясняваше как се извършват ДНК-пробите, имаше и скица, изобразяваща процеса на „снемане на ДНК-отпечатъци“. Мисълта ми се върна към убиеца. Представих си го как чете вестника и изпада в ярост. Предположих, че където и да работи, днес си е взел болничен.

— Искам да знам защо никой не ми е казал нищо. — Марино ме изгледа застрашително. — Аз предавам анцуга. Върша си работата. А после какво? Хващам вестника и виждам целия този боклук! Какъв дефект? Току-що са пристигнали резултатите от ДНК-пробите, а някакъв тъпанар веднага се е раздрънкал? Или?

Аз мълчах.

Уесли отговори с равен тон:

— Няма значение, Пит. Статията във вестника не ни засяга. Всяко зло за добро. Знаем, че тялото на убиеца излъчва особена миризма или поне така предполагаме. Той смята, че хората на Кей са попаднали на някаква следа, и сега може и да направи погрешна стъпка. — Погледна ме. — Нещо ново?

Поклатих глава. До този момент никой не се бе опитвал да проникне в служебния компютъра. Ако някой от двамата бе влязъл в заседателната зала преди двадесет минути, щеше да ме завари затънала до глезените в хартия.

Сега разбирах защо Маргарет се бе поколебала вечерта, когато я помолих да направи разпечатка на двуизмерния файл. В него имаше около три хиляди случая от всички части на щата за целия месец май и листът на зелени райета, който получих, вероятно би могъл да покрие цялата дължина на сградата.

А имаше и нещо още по-лошо. Данните бяха дадени в ужасно сбит формат, който явно не бе предназначен за разчитане. Беше като да плуваш в паница със супа от букви и да се опитваш да уловиш цели изречения. Трябваше ми повече от час, за да намеря номера на случая „Бренда Степ“. И когато под заглавието „Дрехи, лични вещи“ открих думите „найлонов чорапогащник, телесен цвят, около врата“, не можех да кажа кое чувство у мен надделя — вълнението или ужасът. Никъде не се споменаваше колан от светлокафяв плат. Никой от моя персонал не си спомняше да е променял нещо или да е осъвременявал случая, след като е бил въведен в програмата. Но данните бяха променени. Бяха променени от външен човек.

— Ами всичко това за увреждането на умствените способности? — Марино грубо побутна вестника към мен. — Да не си открила нещо в тоя ДНК-алабализъм, което те кара да мислиш, че тоя не е с всичкия си?

— Не — отговорих аз честно. — Според мен авторът на статията иска да каже, че подобни отклонения в обмяната на веществата биха могли да доведат и до такива проблеми. Но нямам никакви факти, които да подсказват, че е така.

— Аз лично в никакъв случай не смятам, че на тоя тип му е мухлясал мозъкът. Ако ме питаш мен, все около едно и също въртите и сучете. Значи това приятелче бил глупав, бил откачен. Сигурно мие коли в някоя автомивка или чисти канализацията, или нещо такова…

Изразът на Уесли подсказваше, че започва да губи търпение.

— Хайде стига, Пит.

— Все пак аз отговарям за това разследване. Защо тогава трябва да научавам от вестниците какво става?

— Имаме по-съществен проблем… — рязко каза Уесли.

— Какъв? — попита Марино.

Казахме му. Казахме му за телефонния ми разговор със сестрата на Сесил Тайлър.

Докато ни слушаше, гневът му бавно се изпаряваше. Накрая лицето му придоби съвсем объркан израз.

Казахме му, че и петте жени са имали една обща черта, която не можеше да се отрече. Гласовете им.

Припомних му разпита на Мат Питърсън.

— Доколкото си спомням, той спомена нещо за първата си среща с Лори. Ако не греша, на някакво събиране. Спомена гласа й. Каза, че гласът й привличал вниманието на хората, защото бил приятен алтов глас. Това, което смятаме, че свързва и петте убийства, са гласовете. Възможно е убиецът изобщо да не ги е видял. Може само да ги е чул.

— Това просто не ни беше хрумвало — добави Уесли. — Когато говорим за хора, които дебнат жертвите си, обикновено си представяме психопати, които в даден момент виждат жертвите си. В някой търговски център, докато бяга в парка, или пък през прозореца на къщата или апартамента, където живее. Поначало телефонът, ако изобщо се използва, идва чак след първоначалния контакт. Той я вижда. След това може и да й се обади, просто да набере номера, за да чуе гласа й и да даде воля на въображението си. Вариантът, който обмисляме сега, е много по-страшен, Пит. Професията на този убиец може би му позволява да се обажда на жени, които не познава.

Има достъп до телефонни номера и адресите им и се обажда. Ако гласът му хареса, тогава изборът му е направен.

— А това да не би да ограничава възможните варианти? — оплака се Марино. — Сега трябва да разберем дали телефоните на тези жени са в градския указател. След това да обмислим възможните професии. Искам да кажа, че не минава и седмица, без някакъв катил да се обади на жена ми по телефона. Продават метли, електрически крушки, всякакви глупости. Освен това да не забравяме анкетите за проучване на общественото мнение. Обаждат се и казват: „Може ли да ви задам петдесет въпроса?“ и след това питат дали си женен, или не и колко пари получаваш. Дали си обуваш гащите, като си пъхаш краката в крачолите един по един, и как точно си миеш зъбите.

— Започва да ти става ясно — промърмори Уесли.

Марино продължи, без да си поеме дъх:

— Значи ето ти някакъв тип, за когото най-голямото удоволствие е изнасилването и убийството. Може и да му плащат по осем долара на час само за да си седи на задника у дома и да рови в телефонните указатели. Някаква жена например му казва, че не е омъжена и че печели по двадесет бона годишно. И след една седмица — тук Марино се обърна към мен — тя се появява в твоето заведение. Така че искам да те попитам как, по дяволите, ще го намерим?

Това ние не знаехме.

Вероятността връзката да е в гласовете на жертвите не ограничаваше възможностите. Марино бе прав. Всъщност даже усложняваше работата ни. Да се установи с кого се е видяла жертвата в някой определен ден, не бе невъзможно. Но беше малко вероятно да открием всички хора, с които бе разговаряла по телефона. Дори и да можеше да проговори, бе твърде вероятно и самата жертва да не знае. Телефонните търговски посредници, хора, извършващи проучвания на общественото мнение, и хора, които избират грешен номер, нямат навика да се представят. На всички ни се обаждат по телефона многократно и през деня, и през нощта, а ние нито регистрираме, нито запомняме тези обаждания.

— Времето, по което нанася ударите си, ме кара да мисля, че работи извън къщи — казах, — тъй като от понеделник до петък ходи на работа. През седмицата у него се натрупва стрес. Късно през нощта в петък или в ранните часове на съботата той нанася ударите си. Ако използва бораксов сапун, то не е много вероятно да го използва у дома си. Доколкото ми е известно, тоалетните сапуни, които се продават в кварталните магазини, не съдържат боракс. Ако се мие с бораксов сапун, предполагам, че го прави в работата си.

— А сигурни ли сме, че е боракс? — попита Уесли.

— Лабораториите го установиха чрез йонна хроматография. Бляскавото вещество, което постоянно намираме по телата, съдържа боракс. Със сигурност.

Уесли за момент се замисли.

— Ако използва бораксов сапун, докато е на работа, и след това в пет си отива вкъщи, не е много вероятно в един през нощта да има такива големи количества блестящо вещество по ръцете. Може да работи нощна смяна. В мъжката тоалетна вероятно има бораксов сапун. Свършва работа малко преди полунощ или в един и оттам отива направо в дома на жертвата.

Сценарият бе съвсем правдоподобен. Ако убиецът работеше нощем, това му даваше предостатъчно възможности денем да обикаля с кола из квартала на следващата си жертва и да оглежда района. Може би се връщаше отново по-късно, например след полунощ, за да огледа още веднъж. Жертвите или спяха, или още не се бяха прибрали, както и повечето от съседите им. Нямаше кой да го види.

Кои бяха нощните професии, в които се работеше с телефон?

Известно време правихме най-различни предположения.

— Телефонните търговски посредници имат навика да се обаждат точно когато хората се хранят — каза Уесли. — Необичайно би било някой от тях да звънне по-късно от девет вечерта.

Всички се съгласихме.

— Разносвачи на пици — предположи Марино. — Те се мотаят по улиците по всяко време. Може да е тоя, който взема поръчките. Когато се обадиш, първото, което телефонистът ти иска, е телефонният номер. Ако си се обаждал и преди, адресът ти се появява на компютърния екран. След половин час на вратата ти звъни някакъв тип и ти носи пица с чушки без лук например. Може да е разносвачът, който бързо разбира коя жена живее сама. Може да е телефонистът. Харесва гласа й, има й адреса.

— Да се провери — каза Уесли. — Изпрати няколко момчета да обиколят пицариите, които разнасят пици за вкъщи. Веднага.

Утре беше петък!

— Виж дали няма някоя пицария, където и петте жени от време на време да са се обаждали. Трябва да е в компютъра, лесно ще е за проверка.

Марино излезе за малко и се върна с „жълтите страници“ — указателя за служебни номера. Намери раздела с пицариите и започна да си записва имената и адресите.

Сещахме се за все повече и повече професии. Телефонистите в болници и телефонни компании отговаряха на обаждания по всяко време на денонощието. Хора, които търсят спонсори за благотворителни цели, не биха се поколебали да те вдигнат от креслото по време на любимото ти телевизионно предаване, дори в десет часа вечерта. Съществуваше възможността някой да си играе на рулетка с телефонния указател — някой от охраната на Федералния резерв, на когото му е доскучало да седи сам във фоайето, или продавач от бензиностанция в мъртвите нощни часове.

Обърквах се все повече и повече. Не бях в състояние да се оправя в цялата тази каша.

Но имаше нещо, което не ми даваше мира.

„Само усложняваш нещата — шепнеше вътрешният ми глас. — Отдалечаваш се от това, което вече знаеш.“

Погледнах месестото влажно лице на Марино, очите му, които постоянно играеха. Бе уморен, страдаше от стрес. Дълбоко в него още тлееше гневът. Защо бе толкова обидчив? Какво беше казал за начина на мислене на убиеца? Че надали обича жените с професионални амбиции, защото са надути?

Винаги, когато се опитвах да го намеря, той беше „по улиците“. Беше присъствал на местопрестъплението на всяко едно от убийствата на тези хора.

При убийството на Лори Питърсън той бе съвсем свеж. Дали въобще си бе лягал през онази нощ? Не беше ли малко странен фактът, че с такава ярост искаше да лепне убийствата на Мат Питърсън?

Марино не е този тип, казах си аз.

Прекарва по-голяма част от времето си в колата си, освен това професията му не включва отговарянето на телефонни обаждания, така че не виждах връзката между него и тези жени.

И най-важно от всичко, той няма специфична миризма на тялото, а ако анцугът, намерен в кофата за боклук, бе негов, защо ще го донася в лабораторията?

Освен ако е решил да обърне системата наопаки, помислих си аз, да я обърне сама срещу себе си, защото знае толкова много. В края на краищата той е специалист, начело е на разследването и има достатъчно опит, за да може да бъде или спасител, или сатана.

Предполагам, че през цялото време у мен е съществувал страхът, че убиецът може да се окаже ченге.

Марино не се вписваше. Но убиецът можеше да е човек, с когото той бе работил от месеци, който си купуваше тъмносини анцузи от най-различни магазини из града, който си миеше ръцете със сапун „Борауош“, какъвто се използваше в мъжките тоалетни на отдела, човек, който разбираше достатъчно от съдебно-криминални разследвания, за да успява да надхитри колегите си и мен самата. Ченге, което бе кривнало от правия път. Или човек, когото работата в полицията бе привлякла, защото това е много примамлива професия за психопатите.

Знаехме кои бригади бяха извикани на местопрестъплението. Това, което не се бяхме сетили да проверим, бе кои са били униформените полицаи, които първи са пристигнали на местопрестъплението.

Може би беше някой полицай, който след работа или по време на дежурство седеше и разлистваше телефонния указател. Може би първият му контакт с жертвите е бил по телефона. Гласовете им го възбуждат. Той ги убива и след това прави така, че да е в същия район или достатъчно близо, за да може да бъде повикан на местопрестъплението, когато трупът е открит.

— Най-добре ще е да се държим за Мат Питърсън — обърна се Уесли към Марино. — Още ли е в града?

— Доколкото знам, да.

— Мисля, че ще е най-добре да се говори с него, да се разбере дали жена му е споменавала за рекламни агенти, които са й се обадили по телефона, дали някой не е звънял, за да й каже, че е спечелила някаква викторина, или пък за проучване на общественото мнение. Всичко, свързано с телефона.

Марино отмести стола си назад.

Реших да си мълча. Да не казвам направо какво мисля. Вместо това попитах:

— Колко трудно би било да се получат разпечатки или записи на обажданията в полицията тогава, когато са били намерени труповете? Искам да видя точните часове, когато на полицията е съобщено за всяко убийство, в колко часа е пристигнала полицията, особено в случая с Лори Питърсън. Моментът на настъпването на смъртта може да се окаже много важен за установяването на часа, в който убиецът свършва работа, при положение че наистина работи нощем.

— Няма проблеми — отвърна Марино разсеяно. — Ако искаш, ела с мен. След като говорим с Питърсън, можем да отскочим до стаята на телефонистите.

Мат Питърсън не си беше у дома. Марино остави визитната си картичка под месинговото чукче на вратата на апартамента, в който живееше Питърсън.

— Не че очаквам да ми се обади — промърмори той, когато колата бавно се вля в потока на главната улица.

— А защо не?

— Когато идвах миналия път, той дори не ме покани да вляза. Заклещи вратата като барикада. След като благоволи да си завре лицето в анцуга, почти ми каза да се разкарам и ми затвори вратата под носа. Заяви, че за в бъдеще щял да говори с адвоката си. И също, че детекторът на лъжата доказвал неговата невинност и че нарочно съм го преследвал.

— А то сигурно си е точно така — казах сухо.

Марино ми хвърли един поглед и почти се усмихна.

Напуснахме западната част и отново се насочихме към центъра.

— Преди малко спомена за някакъв йонен тест, който показал наличието на боракс — реши той да смени темата. — Значи не си се спряла на театралния грим?

— В него няма боракс — отговорих аз. — Има нещо, което се нарича „Слънчева руменина“, и то е реагирало на лазера. Но не съдържа боракс. Вероятно Питърсън е оставил свои отпечатъци по тялото на жена си, защото я е докоснал, докато по ръцете му е имало от тази „Слънчева руменина“.

— А блестящото вещество по ножа?

— Няма достатъчни количества, за да се направи проба. Но не смятам, че е „Слънчева руменина“.

— Защо не?

— Защото не е гранулиран прах. На основата на крема е — спомняш ли си големия бял буркан с тъмнорозов крем, който донесе в лабораторията?

Той кимна.

— Ето това беше „Слънчева руменина“. Каквито и да са съставките му, които проблясват, когато към него се насочи лазер, той не може да се натрупва по разни повърхности както бораксовият сапун. Фактът, че е на основата на крема, би означавало, че високи концентрации от него биха могли да се проявят като отделни неясни петна там, където пръстите плътно са докосвали някаква повърхност.

— Като например ключицата на Лори — предположи той.

— Да. Също така картончето с десетте отпечатъка на Питърсън, там, където краищата на пръстите му са се притиснали към картона. Никъде другаде по картона нямаше отделни бляскави точици освен по мастилените отпечатъци. Бляскавите следи на дръжката на туристическия нож не бяха разположени по същия начин. Бяха разпокъсани, произволни и наподобяваха начина, по който са разположени следите по труповете на жените.

— Искаш да кажеш, че ако Питърсън е имал по ръцете от този крем „Слънчева руменина“ и е държал ножа, то би трябвало да има размазани петна от блестящото вещество вместо отделни бляскави точици.

— Точно това искам да кажа.

— Ами блестящата субстанция, която открихте по телата, шнуровете, с които са били завързани, и така нататък?

— Около китките на Лори имаше достатъчно високи концентрации, така че можахме да направим проби. Блестящото вещество е боракс.

Той обърна към мен очите си, скрити зад огледалните очила.

— Значи два различни вида блестящи субстанции.

— Точно така.

— Хмм!

Подобно на повечето градски и щатски обществени сгради в Ричмънд, Главното полицейско управление беше измазано с гипсова мазилка, което почти не го отличаваше от бетона по тротоарите. Беше с нездрава бледа боя, чиято грозна монотонност се нарушаваше единствено от трептящите цветове на щатското и американското знаме, които се вееха на покрива на фона на синьото небе. Марино зави зад сградата и паркира до една редица полицейски коли.

Влязохме във фоайето и минахме покрай остъкленото бюро „Информация“. Полицаи в тъмносини униформи се усмихваха на Марино, а на мен ми казваха: „Здравейте, докторке.“ Хвърлих поглед към сакото на костюма си и с облекчение установих, че съм свалила лабораторната престилка. Бях толкова свикнала да я нося, че понякога забравях да я съблека. Ако случайно напуснех сградата с нея, се чувствах, сякаш съм излязла по пижама.

Минахме покрай табло за съобщения, по които бяха налепени нарисуваните портрети на изнасилвачи, измамници, дребни гангстери. Имаше и полицейски снимки на десетте най-търсени обирджии, изнасилвачи и убийци в Ричмънд. Някои от тях открито се усмихваха към фотоапарата. Бях сигурна, че ще станат знаменитости на града.

Последвах Марино по някакво лошо осветено стълбище, стъпките ни глухо отекваха по металните стъпала. Спряхме пред една врата. Той Надникна през малкото стъклено прозорче и направи знак някому.

Вратата се отвори по електронен път.

Намирахме се в стаята на радиотелефонистите, кабинка под земята, пълна с бюра, компютърни терминали, свързани с телефонни конзоли. През стъклената стена се виждаше още една стая. Там бяха диспечерите, за които целият град бе като на видеоигра; телефонистите, които отговаряха на обажданията на 911, ни изгледаха с любопитство. Някои приемаха обаждания, други просто седяха и разговаряха или пушеха, свалили слушалките около вратовете си.

Марино ме поведе зад ъгъла, където имаше рафтове, препълнени с кутии големи магнетофонни ролки. На всяка кутия беше отбелязана датата. Потършува известно време по редовете, след това измъкна една след друга пет кутии, всяка от които за период от една седмица.

Като ги тръсна в ръцете ми, провлечено рече:

— Честита Коледа!

— Какво? — изгледах го аз, сякаш изведнъж бе полудял.

— Ей — каза той и си измъкна цигарите. — Да знаеш, че аз трябва да обикалям пицариите. Ето там — той посочи с палец стаята на диспечерите от другата страна на стъклото — има магнетофон. Или ги преслушай тук, или ги отнеси в службата си. Ако бях на твое място, щях веднага да ги изнеса от тази зоологическа градина, само че не съм ти казвал такова нещо, окей? Забранено е да се изнасят от сградата. Когато приключиш, ми ги дай на мен. Лично.

Започваше да ме боли глава.

След това Марино ме заведе в малка стая, където лазерен принтер изплюваше километри хартия на зелени райета. Купчината на земята вече беше достигнала повече от половин метър.

— Обадих се на момчетата тук, преди да тръгнем от кабинета ти — обясни той лаконично. — Накарах ги да разпечатат всичко от компютъра за последните два месеца.

О, Господи!

— Така че и адресите, и всичко сега е тук. — Обърна към мен безизразните си очи. — Ще трябва да прегледаш копията от харддиска, за да видиш какво се е появявало на екрана, когато са се обаждали хората. Без адресите няма да знаеш кое обаждане кое е.

— А не можем ли просто да поискаме от компютъра точно това, което ни трябва? — попитах с раздразнение.

— А ти разбираш ли от универсални процесори?

Естествено, че не разбирах.

Той се огледа.

— Тук никой не разбира бъкел от централни процесори. Имаме само един програмист на горния етаж. Точно сега обаче е в отпуск. Единственият начин да се извика експерт е да стане някаква авария. Тогава се обаждат в центъра и управлението трябва да снесе по седемдесет долара на час. Дори и от управлението да се съгласят на такова нещо, ония приятелчета от центъра ще ти скъсат нервите, докато благоволят да дойдат. Човекът, когото ще изпратят, ще се появи утре следобед, в понеделник или дори другата седмица. И това е при положение, че ти проработи късметът. Всъщност имаш късмет, че намерих някой, който знае как да натисне копчето Print.

Останахме в стаята около тридесет минути. Най-накрая принтерът спря и Марино откъсна листа. Купчината вече беше към метър. Той напъха листовете в една празна кутия от хартия, която измъкна кой знае откъде, и я повдигна със сумтене.

Докато излизахме от стаята на телефонистите, подхвърли през рамо на един симпатичен чернокож офицер от свързочната:

— Ако видиш Корк, предай му, че имам нещо за него.

— Казвай — рече полицаят и се прозина.

— Предай му, че вече не кара ония ТИР-ове, а и не сме в гангстерски филм.

Полицаят се разсмя. Прозвуча точно като Еди Мърфи.

През следващия ден и половина дори не си правех труда да се обличам. Усамотих се у дома по анцуг и слушалки.

Берта прояви разбиране и заведе Люси на екскурзия за целия ден.

Реших да не се появявам в кабинета си в службата, защото там неминуемо щяха да ме прекъсват всеки пет минути. Надбягвах се с времето. Молех се да открия нещо, преди петъчната вечер да се е стопила в първите часове на съботната утрин. Бях убедена, че той ще нанесе следващия си удар.

На два пъти се обаждах на Роуз. Тя ми каза, че откак съм тръгнала с Марино, от кабинета на Амбърги били звънили два пъти. Комисарят настоявал да се явя веднага и да му дам обяснение за материала, който, се бе появил на първа страница във вчерашния вестник, за „това последно скандално изтичане на информация“, както самият той се изразил. Искал доклада за ДНК-пробите. Искал доклада за „най-новите улики“. Бил толкова разярен, че даже грабнал телефона лично и започнал да заплашва Роуз. Тя обаче имаше достатъчно бодли.

— А ти какво му отговори? — попитах я удивена.

— Казах му, че ще ви оставя бележка на бюрото. Тогава той заплаши, че ще ме уволни, ако не го свържа с вас веднага. Отвърнах му, че нямам нищо против. Досега никого не съм давала под съд…

— Наистина ли му го каза?

— Да, разбира се. Ако тоя побъркан тип имаше още един мозък, то сигурно щеше да подрънква.

Бях включила телефонния си секретар. Ако Амбърги се опитваше да се обади, щеше да получи само механичен отговор.

Това, с което се бях нагърбила, беше истински кошмар. Всяка лента покриваше по седем денонощия. Естествено, лентите не бяха толкова дълги, защото понякога се случваше да има по три-четири кратки обаждания на час. Зависеше от това колко работа са имали телефонистите от всяка смяна. Проблемът ми бе да открия точния период, в който смятах, че всяко от убийствата е било съобщено. Ако търпението ми се изчерпеше, можех да го пропусна и да се наложи да връщам лентата. Тогава загубвах мястото, до което бях стигнала. Ужасно!

Освен това беше и потискащо. Обажданията на 911 в повечето случаи идваха или от душевноболни, чиито тела току-що били завладени от извънземни, или от хора, насвиркани до козирката, или от нещастници, чиито съпруг или съпруга току-що бяха получили удар или инфаркт. Имаше много катастрофи по пътищата, заплахи за самоубийство, сигнали за съмнителни типове, обикалящи наоколо, лаещи кучета, прекалено силна музика от стереоуредби, фишеци, които обаждащите се бяха взели за изстрели от пистолет.

Превъртах лентите ту напред, ту назад. До момента бях успяла да намеря три от обажданията, които ме интересуваха. На Бренда, на Хена и току-що на Лори. Върнах лентата, докато намерих неуспешното обаждане на Лори в полицията, точно преди да бъде убита. Беше регистрирано в 12,49 през нощта в събота, 7 юни, и единственото, което бе записано, бе гласът на телефониста, вдигнал слушалката, с неговото отривисто „Деветстотин и единадесет“.

Разгъвах лист след лист от дългата ивица хартия, докато намерих съответстващата разпечатка. Адресът на Лори се появи на екрана на 911, на името Л. А. Питърсън. Телефонистът бе дал приоритет от четвърта степен на нейното обаждане и го бе предал на диспечера зад стъклената стена. Тридесет и девет минути по-късно патрулна кола номер 211 най-накрая бе получила обаждането. След още шест минути тя бе минала покрай дома й и беше продължила към друг адрес.

Адресът на Питърсън се появяваше отново точно шестдесет и осем минути след първото неуспешно обаждане, в 01,57 сутринта, когато Мат Питърсън бе открил тялото на жена си. Ако той не бе ходил на генерална репетиция същата тази вечер, помислих си аз. Ако само се бе прибрал час, час и половина по-рано…

От лентата се чу щракване.

— Деветстотин и единадесет.

Чу се нечие тежко дишане.

„Жена ми! — Глас на човек, изпаднал в паника. — Някой е убил жена ми! Моля ви, побързайте! — Тук той се извиси в писък: — О, Господи! Някой я е убил! Моля ви, побързайте!“

Истерията в гласа ме парализираше. Питърсън не бе в състояние да говори свързано, нито помнеше адреса си, когато телефонистът го попита дали е същият, изписан на неговия екран.

Спрях лентата и бързо пресметнах. Питърсън се бе прибрал у дома двадесет и девет минути след като първият полицай бе осветил предната част на къщата с фенера си и бе докладвал, че всичко изглежда „спокойно“. Неуспешното набиране на 911 бе в 12,49. Полицаят най-накрая бе пристигнал в 01,34.

Бяха минали четиридесет и пет минути. Толкова е било времето, което убиецът е прекарал при Лори.

В 01,34 убиецът вече си е бил тръгнал. Лампата в спалнята е била загасена. Ако все още е бил в спалнята, лампата щеше да свети. В, това бях сигурна. Не можех да повярвам, че в тъмното той бе успял да напипа шнуровете и да ги върже по този сложен начин.

Садист. Искал е жертвата да види лицето му, особено ако е бил маскиран. Искал е жертвата да вижда всичко, което прави.

Искал е тя да очаква с неописуем ужас всяко следващо негово чудовищно движение… Докато се е оглеждал, докато е срязвал шнура, докато е започвал да го връзва…

Когато всичко бе приключило, той спокойно бе загасил лампата в спалнята и бе излязъл през прозореца на банята, вероятно броени минути преди патрулната кола да мине край къщата и по-малко от половин час преди да се върне Питърсън. Странната миризма на убиеца бе продължила да витае като зловонието от кофа за боклук.

До момента не бях открила да е имало една и съща патрулна кола, която да се е отзовала и в трите случая — при убийството на Бренда, на Лори и на Хена. Разочарованието започваше да подкопава енергията ми.

Външната врата се отвори точно когато си бях дала малко почивка. Берта и Люси се връщаха. Описаха ми най-подробно какво бяха правили, а аз се опитвах да се усмихвам и да слушам какво ми говорят. Люси беше изтощена.

— Боли ме стомахът — оплака се тя.

— Въобще не се учудвам — подхвана Берта. — Казах ти да не ядеш всичките тези боклуци. Захарен памук, сандвичи… — И тя поклати глава.

Приготвих на Люси пилешки бульон и я сложих да спи.

След това се върнах в кабинета си и неохотно сложих слушалките.

Вече нямах представа колко е часът, сякаш бях изпаднала в летаргия.

— Деветстотин и единадесет.

Цифрите подскачаха в главата ми.

Малко след десет бях толкова уморена, че вече не можех и да мисля. Машинално превъртах лентата, опитвайки се да намеря обаждането, последвало откриването на тялото на Пати Луис. Докато слушах, очите ми блуждаеха по компютърните разпечатки, които лежаха разстлани в скута ми.

И тогава видях нещо, на което просто не можех да повярвам.

Адресът на Сесил Тайлър бе изписан на средата на страницата от 12 май в 21,23.

Трябваше да има някаква грешка.

Тя бе убита на 31 май.

Адресът й не трябваше да бъде в тази част на разпечатката. Изобщо не трябваше да бъде на тази лента!

Превъртях лентата напред, като я спирах на всеки няколко секунди. Намерих това, което търсех, едва двадесет минути по-късно. Върнах записа три пъти, докато успях да разгадая какво означава.

Точно в 9,23 един мъжки глас отговори:

— Деветстотин и единадесет.

След малка пауза един приятен, културен женски глас каза учудено:

— О, извинете.

Последва притеснен смях.

— Исках да набера „Справки“. Извинете. — Още веднъж се засмя. — Изглежда, по погрешка съм набрала девет вместо четири.

— Няма проблем. Винаги се радваме, когато няма проблем. — И гласът добави жизнерадостно: — Приятна вечер ви желая.

Тишина. Прищракване и лентата продължи да се върти.

На разпечатката адресът на убитата чернокожа фигурираше просто на името на Сесил Тайлър.

Изведнъж всичко ми стана ясно.

— Боже мой! Господи, Боже мой! — промълвих и за момент ми призля.

Бренда Степ се бе обадила в полицията след катастрофата с колата си. Лори Питърсън се бе обадила в полицията, по думите на мъжа й, когато чула подозрителен шум, който после се бе оказал мяучене на котка в кофата за боклук. Аби Търнбул се бе обадила в полицията, когато бе забелязала, че я следи мъж в черен кугар. Сесил Тайлър бе набрала полицията по погрешка.

Набрала 911 вместо 411.

Просто набрала грешен номер!

Четири от петте жени. Всички обаждания бяха от домовете им. Адресите веднага се появяваха на екрана на компютъра, използван за обажданията на 911. Ако адресите бяха на имената на жените, телефонистът можеше да предположи, че живеят сами.

Изтичах в кухнята, без да знам защо. Телефон имаше и в кабинета ми.

Обзета от паника, набрах номера на детективския отдел.

Марино не бе там.

— Трябва ми домашният му номер.

— Съжалявам, госпожо, но не можем да даваме домашните номера.

— По дяволите! Обажда се главният съдебен лекар, доктор Скарпета! Дайте ми домашния му номер веднага!

Последва стреснато мълчание. А след него — многословно извинение. После ми даде номера.

Отново набрах.

— Слава Богу! — въздъхнах с облекчение, когато чух гласа на Марино.

— Сериозно? — каза той, след като изслуша задъханото ми обяснение. — Разбира се, че ще се заема.

— А не смяташ ли, че трябва да отидеш в стаята на телефонистите и да видиш дали копелето е там? — вече почти крещях.

— Е, добре, какво казва тоя тип? Позна ли гласа му?

— Разбира се, че не съм познала гласа.

— Ами какво точно казва на тази Тайлър?

— Ще ти го пусна да го чуеш. — Изтичах обратно в кабинета си и вдигнах слушалката на другия телефон. Върнах лентата назад и усилих звука.

— Позна ли го? — попитах отново, след като вдигнах слушалката.

Марино не отговори.

— Чуваш ли ме? — попитах аз високо.

— Ей, по-спокойно, докторке. Денят ми беше много труден. Остави всичко на моя милост. Обещавам да проверя.

И затвори.

Останах загледана в слушалката. Седях, без да помръдвам, докато вместо сигнала „свободно“ един механичен глас не започна да се оплаква: „Ако желаете да се обадите, моля затворете телефона и наберете отново…“

Пробвах външната врата, проверих дали алармената система е включена и се качих на горния етаж. Спалнята ми се намираше в края на коридора, с изглед към дърветата в задния двор. Светулки проблясваха в катранения мрак. Нервно дръпнах щорите.

Берта си беше втълпила, че в стаите трябва да струи слънчева светлина, независимо от това дали в тях има човек. „Убива микробите, доктор Кей“, твърдеше тя.

„Но така избеляват килимите и тапицерията“, отвръщах аз.

С нея не можеше да се излезе наглава. Ненавиждах да се качвам в спалнята след мръкване и да заварвам щорите вдигнати. Спусках ги, преди да светна лампата, за да съм сигурна, че никой не ме е видял отвън. Но тази вечер забравих. Не си направих труда да съблека анцуга. Можеше прекрасно да ми послужи за пижама.

Стъпих на една табуретка, която стоеше във вградения гардероб, измъкнах кутията за обувки и свалих капака. Пистолета пъхнах под възглавницата.

Стомахът ми се свиваше с притеснение, че ще звънне телефонът, ще ме извикат някъде в тъмната нощ и ще трябва да заявя на Марино: „Казах ли ти, копеле такова! Казах ли ти!“

Какво ли правеше сега това говедо? Загасих лампата и дръпнах завивката до ушите си. Сигурно пиеше бира и гледаше телевизия.

Седнах в леглото и отново запалих лампата. Телефонът върху нощното шкафче мълчеше подигравателно. Нямаше на кого друг да се обадя. Ако се обадех на Уесли, той пък щеше да звънне на Марино. Ако се обадех в отдел „Разследвания“, човекът, който щеше да поеме обаждането ми — при положение че го приемеше на сериозно, — щеше да се обади на Марино.

Марино. Той ръководеше това проклето разследване. Всички пътища водеха към Рим.

Отново загасих лампата и вперих очи в мрака.

„Деветстотин и единадесет.“

В главата ми звучеше гласът и аз се мятах в леглото.

Минаваше полунощ, когато тихо слязох по стълбите и намерих бутилка коняк в барчето. Люси не бе помръднала, откакто я бях сложила да спи преди няколко часа. Спеше непробудно. За себе си не можех да кажа същото. Изгълтах две чаши, сякаш пиех сироп за кашлица, върнах се в спалнята без желание и отново загасих лампата. Чувах как часовникът отмерва минутите.

Щрак.

Съзнанието ми ту се замъгляваше, ту се избистряше. През цялото време се мятах в леглото.

„… И какво точно казва на тази Тайлър?“

Щрак. Лентата продължава да се върти.

„О, извинете. — Притеснен смях. — Изглежда, по погрешка съм набрала девет вместо четири…“

„Ей… Няма проблем… Приятна вечер ви желая…“

Щрак.

„… набрала девет вместо четири…“

„Деветстотин и единадесет.“

„Ей… Ама той е привлекателен мъж. Няма защо да прави такива номера, за да накара някоя жена да се предаде…“

„Той е измет!“

„… Защото не е в града в момента, Люси. Господин Болтс е отишъл на почивка.“

„О! — Очи, изпълнени с неизмерима тъга. — А кога ще се върне?“

„През юли.“

„О! Ами ние защо не заминахме с него, лельо Кей? На плаж ли е отишъл?“

„Редовно слъгваш за нас двамата — просто като пропускаш да споменеш факта.“ Пред лицето му се надигаше було от нагорещен въздух и дим, на слънце косата му бе златна…

„Деветстотин и единадесет.“

Бях в къщата на майка ми и тя нещо ми говореше.

Над мен лениво кръжеше птичка, а аз пътувах в пикап с някакъв човек, когото не познавах, нито пък можех да видя. Покрай нас преминаваха палми. Дългите вратове на бели чапли стърчаха като порцеланови перископи сред блатата. Белите глави се обръщаха и ни проследяваха с поглед. Наблюдаваха ни. Наблюдаваха мен.

Обърнах се и се опитах да се наместя по гръб.

Баща ми бе седнал в леглото и ме гледаше, а аз му разказвах как е минал денят ми в училище.

Лицето му изглеждаше пепеляво. Очите му не мигаха и аз не чувах какво му говоря. Той не отговаряше, а продължаваше да ме гледа втренчено. Сърцето ми се свиваше от страх. Бялото му лице бе обърнато към мен. Празните му очи бяха втренчени в лицето ми.

Той бе мъртъв.

„Таткооо!“

Ноздрите ми се изпълниха с нездрава, вкисната миризма на пот, когато зарових лице във врата му.

В мозъка ми настъпи мрак.

Съзнанието ми бавно се възвърна, като мехур, изплуващ към повърхността. Вече знаех къде се намирам. Усещах ударите на сърцето си.

Миризмата.

Наистина ли съществуваше, или сънувах?

Тази ужасни миризма! Сънувах ли?

В главата ми звънеше предупредителен сигнал, а сърцето ми се заблъска в гърдите.

Тогава зловонният въздух се раздвижи и аз усетих как нещо се докосна до леглото ми.

Към следващата част или към съдържанието

Патриша Корнуел Аутопсия (15)

Метаданни

Данни

Аутопсия

Информация

История

Сваляне / Връзки

15.

ДНК, НОВИ ФАКТИ ПОДСКАЗВАТ

ВЪЗМОЖЕН ГЕНЕТИЧЕСКИ ДЕФЕКТ У УБИЕЦА

Патриша Корнуел
Аутопсия (15)