Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Postmortem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Аутопсия

ИК „Бард“, София

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-125-3

История

  1. — Добавяне

4.

Не бях много учудена от факта, че Мат Питърсън е докоснал тялото. Често първият рефлекс е да се докосне човекът, който изглежда мъртъв, да се потърси пулс или леко да се разтърси за рамото, както се прави, за да се разбуди спящ човек. Имаше две неща, които ме притесняваха. Първо, скритите отпечатъци бяха уловени, защото човекът, който ги е оставил, е имал по пръстите си от блестящото вещество, върху което още си блъскахме главите и което присъстваше и в предишните убийства. Второ, картонът с десетте отпечатъка от пръстите на Мат Питърсън още не беше предаден в лабораторията. А единствената причина, поради която компютърът бе успял да направи това попадение, беше, че неговите отпечатъци вече са били картотекирани в база данни.

Тъкмо обяснявах на Вандер, че трябва да разберем защо и кога са били взети отпечатъците на Питърсън и дали е картотекиран като рецидивист, когато в стаята влезе Марино.

— Секретарката ти ми каза, че си тук — обясни той вместо поздрав.

Ядеше поничка, която със сигурност беше взел от кутията до кафе-машината на долния етаж. В понеделник сутрин Роуз винаги носеше понички. Оглеждайки апартамента, той небрежно побутна към мен кафяв плик.

— Извинявай, Нийлс — смънка той, — но докторката държи тя да е първа.

Отворих плика под любопитния поглед на Вандер. Вътре имаше найлоново пликче за улики, а в него беше картонът с десетте отпечатъка на Питърсън. Марино хубаво ме беше насадил и това никак не ми харесваше. При нормални обстоятелства картонът трябваше да се предаде не на мен, а направо в лабораторията по дактилоскопия. Това беше от този тип маневри, които създават неприязън у колегите. Те смятат, че си навлязъл в тяхна територия, че изземваш техните права, а всъщност може да няма нищо подобно.

Обясних на Вандер:

— Не исках да стои на бюрото ти, където всеки може да го подмята. Смятаме, че Мат Питърсън е използвал театрален грим, преди да се е прибрал. Ако е останало нещо по ръцете му, може да има и по картона.

Очите на Вандер се разшириха. Идеята му хареса.

— Разбира се. Ще го разгледаме под лазера.

Марино ме наблюдаваше начумерено.

Аз го попитах:

— А туристическият нож?

Той извади още един плик от купчината неща, които стискаше под мишница.

— Тъкмо щях да го нося на Франк.

— Нека първо го погледнем под лазера — предложи Вандер.

После извади още едно печатно копие на NIC 112, скритите отпечатъци, които Мат Питърсън бе оставил върху тялото на жена си, и го подаде на Марино.

Той му хвърли бегъл поглед, измърмори „дявол да ме вземе“ и ме изгледа продължително. Очите му светеха победоносно. Този израз ми беше познат, бях го очаквала. В него се четеше: „Виждаш ли, госпожо шеф? Може и да си прочела повече книги от мен, ама аз познавам улицата.“

Усещах как примката на разследването се затяга около съпруга на жената, която аз все още смятах за убита от непознат на всички нас мъж.

След петнадесет минути Вандер, Марино и аз се намирахме в нещо като тъмна стая до лабораторията за дактилоскопия. Върху плота до големия умивалник лежаха картонът с десетте отпечатъка и туристическият нож. В стаята бе тъмно като в рог. Усещах неприятното докосване на шкембето на Марино до левия ми лакът, когато заслепяващите пулсации възпламеняваха съзвездие от искри по мастилените отпечатъци върху картона. Имаше още искри върху дръжката на ножа, която бе от твърд каучук, прекалено груб, за да задържи отпечатъци.

Върху широкото блестящо острие на ножа имаше няколко почти микроскопични прашинки и няколко ясни частични отпечатъка, които Вандер посипа с прах и сне. Той се наведе и заразглежда картона с десетте отпечатъка отблизо. Беглата съпоставка, направена с неговия орлов поглед на експерт, беше достатъчна, за да каже неуверено:

— На базата на първоначалната съпоставка на извивките, те са негови, отпечатъците върху острието са на Питърсън.

Лазерът угасна, и ние се озовахме в пълен мрак. След малко време примигнахме, заслепени от лампите на тавана, които внезапно ни бяха върнали в света на бетонните блокове и стоманата.

Вдигнах предпазните си очила и се спуснах в трудната задача да изреждам обективните факти. През това време Вандер бърникаше лазера, а Марино палеше цигара.

— Отпечатъците върху ножа може и да не значат нищо. Ако ножът принадлежи на Питърсън, логично е да намерим негови отпечатъци. А що се отнася до блестящото вещество — да, очевидно по ръцете му е имало нещо, когато е докосвал тялото на жена си и когато са му взели отпечатъци. Но ние не можем да бъдем сигурни, че това е същата субстанция, която намерихме при другите три убийства. Ще пробваме сканираща електронна микроскопия и се надявам да определим дали съставните части, или пък инфрачервеният спектър, отговарят на веществото, намерено по другите части на тялото и в предишните случаи.

— Какво?! — възкликна Марино невярващо. — Ти смяташ, че по ръцете на Мат е имало едно вещество, а по ръцете на убиеца — друго, и че те са различни, а под лазера изглеждат еднакви?

— Почти всичко, което реагира силно на лазера, изглежда еднакво — казах аз бавно и отчетливо, — свети като неонови светлини.

— Да, ама доколкото ми е известно, повечето хора не ходят е неонови боклуци по ръцете.

Трябваше да се съглася:

— Повечето хора не ходят.

— Странно съвпадение — по ръцете на Мат съвсем случайно има такова нещо, каквото и да е то.

— Ти каза, че се е връщал от генерална репетиция — напомних му аз.

— Той така казва.

— Може би няма да е лошо да вземем грима, който е използвал в петък вечерта, и да го донесем за изследване.

Марино ме изгледа с неодобрение.

 

 

Един от малкото персонални компютри на втория етаж беше в моята стая. Беше свързан с главния компютър в другия край на коридора, но не бе прост терминал. Дори когато главният компютър беше изключен, можех да използвам моя компютър за текстообработка, ако не за нещо друго.

Марино ми подаде двете дискети, които бяхме намерили в спалнята на Питърсън. Аз ги мушнах в драйвърите и разгледах директориите на всяка една.

На екрана се появиха файлове или глави, които очевидно бяха части от дисертацията на Мат Питърсън. Темата беше Тенеси Уилямс, „чиито най-добри пиеси разкриват един смущаващ свят, в който под повърхността от романтична изтънченост бушуват секс и насилие“, както пишеше в първия параграф на въведението.

Марино надничаше през рамото ми и клатеше глава.

— Господи — промърмори той, — тази работа ми харесва все повече и повече. Нищо чудно, че тоя тип откачи, като му казах, че вземам дискетите. Гледай само какво има тук.

Преминах на следващата страница.

Пред очите ми се изредиха полемиките на Уилямс за хомосексуализма и канибализма. Споменаваха се Стенли Ковалски и кастрираният жиголо от „Сладката птица на младостта“. Нямаше защо да съм ясновидка, за да прочета мислите на Марино, които бяха като изписани на първа страница на жълт вестник. За него всичко това беше равносилно на евтина порнография, храна за фантазии, свързани със сексуални отклонения и насилие. Марино не би направил разлика между улицата и сцената, дори ако ги принудеха да мине кратък курс по драматургия.

Хората като Уилямс и дори Мат Питърсън, които пишат такива сценарии, рядко ги прилагат в живота.

Хвърлих на Марино продължителен поглед.

— А какво щеше да кажеш, ако Питърсън се занимаваше със Стария завет?

Той повдигна рамене, отмести поглед от мен и отново се загледа в екрана.

— Ей, тези неща не са като за неделното училище.

— Както не са и изнасилванията, убийствата, обезглавяваният и проституцията. А в истинския живот, сержант, Труман Капоти не е бил масов убиец.

Той се отдръпна от компютъра и се доближи до един стол. Аз се завъртях към него и се загледах в лицето му от другата страна на тежкото бюро. Когато идваше в кабинета ми, той обичаше да остава прав и през цялото време да ме гледа отгоре. Но сега беше седнал и ние се гледахме очи в очи. Реших, че смята да поостане.

— Какво ще кажеш да изкараш една разпечатка от това нещо? Имаш ли нещо против? И без това нямам с какво да се приспивам нощем. — Той се усмихна лукаво. — Кой знае? Може тоя ненормалник да цитира и маркиз Сад, как му беше името там.

— Маркиз Дьо Сад е бил французин.

— Какъвто е бил там.

Опитах се да обуздая раздразнението си. Какво ли щеше да стане, ако убиеха жената на някой от моите съдебни лекари? Щеше ли тогава Марино да надникне в библиотеката му и да завика „Ура“, като открие томове и томове по съдебна медицина и историите на всякакви извратени престъпления?

Той присви очи, докато палеше цигара, и вдиша дълбоко дима. Изчака, докато издуха тънка струйка дим, и чак тогава каза:

— Изглежда, имаш високо мнение за Питърсън. А на какво се основава? Това, че е актьор или че е лустросан колежански хлапак?

— Нямам за него никакво мнение — отговорих аз. — Не знам за него нищо освен това, че не ми изглежда от този тип, който би могъл да удуши всичките тези жени.

Той се замисли.

— Е, да, но аз пък знам за него някои работи. Виждаш ли, говорих с него в продължение на няколко часа.

Той бръкна в джоба на карираното си спортно сако и хвърли две микрокасети върху бюрото ми, достатъчно близо до мен, за да мога да ги взема. Аз извадих цигарите си и запалих.

— Чакай да ти кажа какво стана. Значи аз и Бекер сме е него в кухнята. Момчетата току-що са си отишли с тялото и изведнъж — хопала! Питърсън се преобразява. Сяда изправен на стола, съзнанието му се избистря, а ръцете му започват да жестикулират, като че ли е на сцената. Направо невероятно! Мята погледи към тавана, гласът му секва от вълнение, лицето му е ту пламнало, ту пребледняло. Аз си казвам, това не е разпит. Това е представление, дявол да го вземе.

— Чудех се къде съм виждал вече такова нещо, нали разбираш. Най-често в Ню Йорк — типове като Джони Андрети с копринените си костюми и вносните си цигари, чарът му направо тече от ушите. Той е толкова излъскан, че човек започва да си счупва краката да му угажда, забравяйки незначителната подробност, че оня по време на кариерата си е очистил повече от двадесет души. Ами какво ще кажеш за Сводника Фил. Той преби момичетата си със закачалки, две от тях до смърт. След това изигра такава сцена в ресторанта си, който е само прикритие за неговия бизнес. Фил е направо съсипан от убийството на двете проститутки и само се навежда през масата към мен и повтаря: „Моля те. Пит, открий кой го е направил. Трябва да е звяр. Налей си малко «Кианти», Пит, много е добро.“ Искам просто да кажа, докторке, че съм видял доста свят. А Питърсън ми действа по абсолютно същия начин както Андрети и Фил. Той ми разиграва сценки, а пък аз седя и се чудя: какво си въобразява тоя харвардски сноб? Че съм малоумен ли?

Взех касетата и я пъхнах в касетофона, без да отговоря.

Марино ми кимна и аз натиснах Play.

— Първо действие — обяви той клоунски. — Място на действието — кухнята на Питърсън. Главен герой — Мат. Роля — трагична. Той е пребледнял, а в очите му се чете болка, окей? Вторачил се е в отсрещната стена. Ами аз? В моята глава се върти филмова лента. Никога не съм бил в Бостън й не бих разпознал Харвард дори да го видя, но в моята глава се въртят образи на стари къщи от червени тухли и бръшлян.

Той млъкна, защото лентата изведнъж започна от средата на едно изречение на Питърсън. Говореше за Харвард, описваше кога и как се е запознал с Лори. Бях слушала доста полицейски разпити през годините и сега седях и се чудех. За какво бе направен този разпит? Какво общо имаше между ухажването на Лори от Питърсън в университета и убийството й? И в същото това време, мисля, някъде дълбоко в себе си знаех отговора на този въпрос.

Марино сондираше Питърсън. Марино търсеше нещо, каквото и да е то, което би подсказало, че Мат е маниак, извратен и евентуално би бил способен да извърши постъпка, която да се квалифицира като постъпка на явен психопат.

Станах и затворих вратата, за да не ни безпокоят, докато гласът от касетата продължи тихо да говори:

„… Бях я виждал и преди. Из университета, русокосо момиче с купища книги под мишницата, върви и не забелязва нищо около себе си, като че ли вечно бърза и има много грижи.“

Марино: „Какво в нея те накара да я забележиш, Мат?“

„Трудно е да се каже. Но тя ме заинтригува от разстояние. Не мога да кажа защо. Но отчасти може би защото беше винаги сама и винаги бързаше за някъде. Тя беше… хм… самоуверена и изглеждаше като че ли има цел. Заинтригува ме.“

Марино: „Това случва ли се често? Нали разбираш, искам да кажа, да срещнеш някоя привлекателна жена и тя да те заинтересува от разстояние?“

„Хм, мисля, че не. Искам да кажа, аз забелязвам хората, както всички други. Но с нея, с Лори, беше различно.“

Марино: „Продължавай. И така, най-накрая я срещаш. Къде?“

„Беше на едно събиране. През пролетта, в началото на май. Събирахме се в един апартамент извън университета. У приятел на моя съквартирант, който се оказа, че бил партньор на Лори в лабораторията, и затова дойде и тя. Влезе около девет, когато вече се канех да си тръгвам. Партньорът й от лабораторията, мисля, че се казваше Тим, й отвори една бира и те започнаха да си говорят. Никога не бях чувала гласа й. Нисък, успокоителен. Много приятен за ухото. Тя разказваше анекдоти за някакъв професор и хората около нея се смееха. Лори можеше да привлече вниманието на всички, без да прави усилие.“

Марино: „Значи решил си все пак да не си ходиш. Видял си я и си решил да поостанеш.“

„Да.“

Марино: „Как изглеждаше тя тогава?“

„Косата й беше по-дълга и си я вдигаше като балерините. Беше стройна, много привлекателна…“

Марино: „Значи на теб ти харесват стройни, русокоси момичета. Намираш тези качества привлекателни у жената.“

„Просто си помислих, че е привлекателна, това е всичко. Имаше и още нещо. Нейният интелект. Ето това я открояваше сред другите.“

Марино: „И какво още?“

„Не разбирам. Какво искате да кажете?“

Марино: „Просто се питах какво те е привлякло у нея.

Последва пауза. — За мен това е много интересно.“

„Не мога да отговоря на този въпрос. Това е загадка, този елемент. Как така можеш да срещнеш един човек и възприятията ти изведнъж да се изострят. Като че ли нещо дълбоко в тебе се събужда. Не знам защо… Господи… Не знам.“.

Още една пауза, този път по-дълга.

Марино: „Била е от този тип жени, които всички забелязват.“

„Точно така. През цялото време. Където и да отидехме заедно или пък мои приятели, когато са идвали вкъщи. Всъщност тя ме изместваше на заден план. Аз нямах нищо против. Всъщност на мен ми харесваше. Доставяше ми удоволствие да гледам какво става отстрани. Да го анализирам, да се опитам да разбера какво у нея привлича хората. Способността да привличаш хората е дарба. Човек не може да си я създаде. Не може. Тя не се и опитваше. Тя просто я притежаваше!“

Марино: „Каза, че като си я виждал из университета, е изглеждала затворена. А след това? Искам да кажа, имаше ли навика да общува с непознати? Нали разбираш, говореше ли си с хора, които не познава, в бензиностанцията или в магазина? Или пък ако някой дойде у вас, разносвач или нещо подобно, тя би ли го поканила вкъщи, би ли говорила с него?“

„Не. Рядко разговаряше с непознати и съм сигурен, че не е канила непознати в къщата. Никога. Особено когато отсъствах. Тя е живяла в Бостън, беше свикнала с опасностите на големия град. Освен това работеше в спешен кабинет, беше виждала насилието отблизо, знаеше какво може да се случи на човек. Не би поканила непознат у дома и според мен поначало не беше особено податлива на подобни неща. Всъщност, когато започнаха тези убийства, тя се уплаши. След като съм си бил вкъщи през уикенда, на нея й беше много неприятно, че трябва да тръгвам… по-неприятно отпреди. Защото никак не обичаше нощем да остава сама. Това я плашеше повече откогато и да било.“

Марино: „В такъв случай, щом толкова я е било страх от всичките тези убийства, би се погрижила да заключи всички прозорци.“

„Вече казах. Сигурно е смятала, че е заключено.“

Марино: „Но ти случайно си оставил прозореца в банята отворен миналия уикенд, когато си сменял мрежата.“

„Не съм сигурен. Но това е единственото обяснение…“

Бекер: „Споменавала ли е някой да е идвал в къщата или пък някъде да е срещала човек, който я е изплашил? Нещо такова? Или пък непозната кола в квартала, или някакво подозрение, че я следят или наблюдават? Може да е срещнала някого и той да й е хвърлил мерника.“

„Нищо такова.“

Бекер: „А тя би ли ти казала, ако нещо такова се е случило?“

„Със сигурност. Тя ми казваше всичко. Преди седмица, може би две, чула някакъв шум в задния двор. Обадила се в полицията. Дошла патрулна кола. Оказало се, че някаква котка тършувала из кофите за боклук. Искам да кажа, че ми казваше всичко.“

Марино: „Какво друго правеше, освен да ходи на работа?“

„Имаше малко приятели, една-две лекарки от болницата. Понякога излизаше с тях на вечеря или по магазините. От време на време ходеше на кино. Това е горе-долу. Беше толкова заета. Обикновено след смяната си се връщаше вкъщи. Учеше или пък свиреше на цигулка. През седмицата работеше, прибираше се вкъщи и лягаше да спи. Гледаше да си оставя уикендите свободни заради мен. Това беше времето за нас двамата. През уикендите бяхме заедно.“

Марино: „И за последен път си я видял миналия уикенд?“

„В неделя следобед, около три. Точно преди да тръгна за Шарлътсвил. През деня не бяхме излизали. Валеше, беше неприятно. Останахме вкъщи, пихме кафе, разговаряхме…“

Марино: „Често ли разговаряхте по телефона през седмицата?“

„По няколко пъти. Винаги когато можехме.“

Марино: „Последният път е бил снощи, четвъртък вечер, нали така?“

„Обадих се, за да й кажа, че ще се прибера след репетицията, че може и да закъснея малко повече, защото беше генерална репетиция. Този уикенд трябваше да е свободна. Ако времето беше хубаво, смятахме да вземем колата и да отидем на плаж.“

Тишина.

Питърсън се опитваше да се овладее. Чувах как поема дълбоко дъх, как прави опити да си възвърне самообладанието.

Марино: „Когато си разговарял с нея снощи, имаше ли тя нещо специално да ти каже, някакви проблеми, нещо да е споменала за някакви посещения? Някой да я е притеснявал в работата или пък някакви странни обаждания но телефона, нещо такова?“

Тишина.

„Нищо. Нищо такова. Беше в добро настроение, смееше се… с нетърпение… ъъъ… с нетърпение очакваше уикенда.“

Марино: „Разкажи ни нещо повече за нея, Мат. Всяка подробност, за която се сетиш, може да е от значение. Произходът й, личността й, какви неща са били важни за нея.“

Отговорът последва механично: „Тя е от Филаделфия, баща й е застрахователен агент, има двама братя, и двамата по-малки. Най-важна за нея беше медицината. Беше нейното призвание.“

Марино: „И какъв точно лекар искаше да стане?“

„Искаше да се занимава с пластична хирургия.“

Бекер: „Интересно. И защо така е решила?“

„Когато била на десет-единадесет години, майка й се разболяла от рак на гърдата, направили й две обширни мастектомии. Оживяла, но самочувствието й било унищожено. Мисля, че тя се е чувствала обезобразена, безполезна, отблъскваща. Лори говореше понякога за това. Мисля, че искаше да помага на хората. Да помага на хората, които са преживели подобни неща.“

Марино: „Освен това е свирила на цигулка.“

„Да.“

Марино: „Някога участвала ли е в концерти, свирила ли е в оркестър, явявала ли се е пред публика?“

„Мисля, че можеше да го прави, но просто нямаше време.“

Марино: „Какво още? Например ти си в актьорска група, дори и в момента играеш в пиеса. А тя интересуваше ли се от подобни неща?“

„Изключително много. Това беше едно от нещата, които ме очароваха още когато се запознах с нея. Ние си тръгнахме от събирането, където я бих видял за първи път, и се разхождахме из университета цели часове. Когато започнах да й разказвам за лекциите си, разбрах, че тя знае за театъра много. И започнахме да си говорим за пиеси и други подобни неща. Аз тогава се интересувах от Ибсен. Разговорът тръгна в тази посока: действителност и илюзия, кое и истинското и кое е грозното у хората и в обществото. Една от неговите водещи теми е чувството на отчуждение от дома, на изолация. Поговорихме на тази тема.“

И тя ме учуди. Никога няма да я забравя. Засмя се и каза: „Вие, хората на изкуството, си въобразявате, че сте единствените, които усещате нещата. А същите чувства ги има в много от нас — същата празнота, същата самота. Но ние не притежаваме средствата, за да ги изразим с думи, а трябва да продължим по същия начин, като се опитваме да се преборим. Чувствата са си чувства. Мисля, че чувствата на хората по света не се различават кой знае колко.

Започнахме спор, приятелска дискусия. Аз не бях съгласен. Има хора, които чувстват нещата по-дълбоко, а има хора, които усещат неща, които ние не можем да доловим. Ето това е причината за отчуждението, за чувството на изолация, неспособността да се приобщиш…“

Марино: „И това е нещо, което ти е близко?“

„Това е нещо, което аз мога да разбера. Може и да не чувствам всичко, което усещат другите хора, но мога да разбера техните чувства. Нищо не може да ме учуди. Ако човек се интересува от литература, от драматургия, той влиза в досег с необятен спектър човешки емоции, нужди и пориви, и добри, и лоши. В характера ми е да умея да се превъплъщавам в други хора, да чувствам това, което чувстват те, да се държа така, както се държат те, но това не означава, че тези външни изяви са част от мен. Мисля, че ако има нещо, което ме кара да се чувствам по-различен от другите хора, то това е фактът, че аз имам нужда да преживея тези неща, да анализирам й да разбера огромния спектър от човешките емоции, които току-що споменах.“

Марино: „Можеш ли да разбереш емоциите на човека, който е постъпил така с жена ти?“

Тишина.

Следващите думи едва се чуха: „Боже мой, не!“

Марино: „Сигурен ли си в това?“

„Не. Искам да кажа, сигурен съм! Не искам да го разбирам!“

Марино: „Знам, че ти е трудно да мислиш за тези неща, Мат. Но би могъл много да ни помогнеш, ако ти дойде някаква идея. Например, ако трябваше да измисляш роля за един такъв убиец, какво би представлявал той…“

„Не знам! Копеле мръсно! — Гласът му се пресече, направо експлодира от гняв. — Не знам защо ми задавате тези въпроси! Вие сте полицията, дявол да го вземе! Вие сте тези, които трябва да ги разбирате тези работи!“

Той млъкна внезапно, като че ли някой беше вдигнал игла от плоча.

Касетата продължи да се върти дълго, в пълна тишина, като изключим покашлянето на Марино и отместването на стол.

След това Марино попита Бекер:

„Случайно да имаш още една касета в колата си?“

Отговорът дойде от Питърсън, гласът му бе приглушен и ми се стори, че плаче:

„В спалнята имам две.“

„Благодаря ти, Мат. — Гласът на Марино провлачваше думите невъзмутимо. — Много мило от твоя страна.“

 

 

След двадесет минути Мат Питърсън стигна до това, как е намерил тялото на жена си.

Беше ужасно да го слушаш, а да не можеш да го видиш. Нямаше с какво да отклониш вниманието си. Съзнанието ми се понесе заедно с неговите образи и спомени. Думите му ме поведоха към мрачни дълбини, където не исках да слизам.

Касетата продължаваше да се върти.

„… Хм, сигурен съм. Не се обадих, преди да тръгна.

Никога не се обаждах, направо потеглях. Не се мотаех, нито нищо. Както вече казах, тръгнах от Шарлътсвил веднага щом свърши репетицията и прибрахме костюмите и реквизита. Трябва да е наближавало дванадесет и половина. Бързах да се прибера. Не бях виждал Лори цяла седмица.

Беше почти два, когато паркирах пред къщата, и като първа реакция забелязах, че лампите не светят, а това означаваше, че си е легнала. Програмата й беше много напрегната. Работеше дванадесет часа, после двадесет и четири почиваше. Това беше ужасно за биологическия часовник, а и смените никога не се повтаряха. В петък беше на работа до полунощ, а в събота… ъъъ… днес, трябваше да почива. Утре трябваше да е от полунощ до понеделник на обяд. Вторник почивка, после от сряда по обяд до полунощ. Така се въртяха дежурствата й.

Отключих външната врата и запалих лампата във всекидневната. Всичко изглеждаше нормално. Връщайки се назад сега, мога да кажа, че макар да нямах никаква причина да обръщам специално внимание на това, дали има нещо необичайно, си спомням, че лампата в коридора не светеше. Забелязах, понеже тя обикновено я оставяше да свети заради мен. Имах навика да отивам направо в спалнята. Ако тя не беше прекалено уморена, а това се случваше много рядко, стояхме будни в леглото, пиехме вино и разговаряхме, а после спяхме до много късно.

Бях объркан… ъъъ… Нещо ме объркваше. Спалнята. Първоначално не виждах нищо, защото лампата… естествено, лампата не светеше. Но веднага усетих, че нещо не е в ред. Като че ли го усетих още преди да съм го видял. Като животните. И ми се стори, че има някаква миризма, но не бях сигурен, а това ме объркваше още повече.“

Марино: „Каква беше тази миризма?“

Тишина.

„Опитвам се да си спомня. Само смъртно я долавях. Но все пак достатъчно, за да ме озадачи. Беше неприятна миризма, нещо сладникаво и гнило. Особена миризма.“

Марино: „Нещо като пот?“

„Прилича, но не съвсем. Беше сладникава. Неприятна. Остра миризма.“

Бекер: „Миризма, която ви е позната?“

Пауза.

„Не, мисля, че никога преди не съм усещал такава миризма. Беше едва доловима, но аз сигурно съм, я усетил по-ясно, защото в момента, в който влязох в стаята, не виждах и не чувах нищо. Вътре беше толкова тихо. Първото нещо, което доловиха сетивата ми, беше тази особена миризма. Мина ми през ума, странно, но ми мина през ума — може Лори да е яла нещо в леглото. Не знам. Нещо като, хм, вафли или нещо със сироп. Палачинки. Помислих си, че може да й е станало лошо, че може да е яла някакви гадости и да й е станало лошо. Понякога се тъпчеше… ъъъ… ядеше блажни храни, когато беше под напрежение или бе изнервена. Беше напълняла много, откак аз трябваше да пътувам до Шарлътсвил…“

Сега вече гласът му трепереше съвсем осезателно.

„Ъъъ, миризмата беше гадна, нездрава, като че ли й е било лошо и цял ден е лежала. Което би обяснило защо всички лампи бяха изгасени и защо бе заспала, преди да се върна.“

Тишина.

Марино: „И после какво стана, Мат?“

„После очите им започнаха да свикват и аз не разбирах това, което виждах. Леглото придоби очертания в мрака. Не разбирах начина, по който покривките висяха от леглото. А и тя. Лежеше отгоре, в това странно положение, и беше съвсем гола. Господи! Сърцето щеше да изскочи от гърдите ми още преди картината да придобие някакъв смисъл в съзнанието ми. И тогава щракнах ключа на лампата и я видях… Крещях, но не чувах собствения си глас. Като че ли крещях само в главата си. Като че ли мозъкът ми изскачаше от черепа ми. Видях петното върху чаршафа, червената течност, потекла от носа и устата й. Мислех, че не е тя. Дори не изглеждаше като нея. Беше някой друг. Беше някаква гадна шега, някакъв номер. Не беше тя.“

Марино: „После какво направи, Мат? Докосвал ли си я, пипал ли си нещо в спалнята?“

Последва дълга пауза, запълнена само с плиткото, забързано дишане на Питърсън.

„Не, искам да кажа, да. Докоснах я. Не помислих. Просто я докоснах. Рамото, ръката. Не си спомням. Беше топла. Но когато поисках да пипна пулса й, не можах да намеря китките й. Защото тя беше легнала върху тях, те бяха вързани зад гърба й. Протегнах ръка, за да докосна врата й, и видях шнура, впит в кожата. Мисля, че се опитах да пипна или да чуя дали бие сърцето й, но не си спомням. Аз знаех. Знаех, че е мъртва. Видът й. Не можеше да не е мъртва. Изтичах в кухнята. Не си спомням какво съм казал, дори не си спомням как съм набрал номера. Но си спомням, че извиках полицията и след това започнах да крача напред-назад. Просто крачех напред-назад. Влизах и излизах от спалнята. Облегнах се на стената и плаках и й говорех. Говорех й, докато дойде полицията. Казвах й: нека не е истина. Непрекъснато се ослушвах да чуя кога някой ще пристигне. Стори ми се, че чакам безкрайно…“

Марино: „Електрическите шнурове, начинът, по който е била вързана. Пипнал ли си нещо, шнуровете или пък нещо друго? Спомняш ли си?“

„Не. Искам да кажа, не си спомням. Ъъъ, но ми се струва, че не съм. Нещо ме възпря. Исках да я покрия. Но нещо ме възпря. Нещо ми подсказа да не пипам нищо.“

Марино: „Имаш ли нож?“

Тишина.

Марино: „Нож, Мат. Намерихме нож, туристически нож с брус в калъфа и с компас на дръжката.“

Думите последваха объркано: „Ъъъ. Купих си го преди няколко години. Беше от онези ножове, които можеш да си изпишеш по каталог за пет и деветдесет и пет или нещо подобно. Ъъъ, вземах го със себе си, когато ходех извън града. Вътре в дръжката има рибарско влакно и кибрит.“

Марино: „Къде го видя за последен път?“

„На бюрото. Беше на бюрото. Мисля, че Лори го използваше да отваря писма. Не знам. Търкаля се там от месеци. Може да се е чувствала по-сигурна, като е знаела, че е там. Като е сама нощем и въобще. Казах й да си вземем куче. Но тя беше алергична.“

Марино: „Ако правилно съм те разбрал, Мат, искаш да кажеш, че ножът е бил на бюрото, когато си го видял за последен път. И кога е било това? Миналата събота или неделя, когато си бил у дома, същия уикенд, когато си сменил мрежата на прозореца в банята?“

Отговор не последва.

Марино: „Да се сещаш за някаква причина, поради която жена ти би могла да премести ножа, да го пъхне в някое чекмедже или нещо такова! Някога да е правила — нещо подобно?“

„Мисля, че не. Стои на бюрото до лампата от месеци.“

Марино: „Можеш ли да обясниш защо намерихме този нож в долното чекмедже на скрина под куп пуловери и до кутийка с презервативи? Бих казал, твоето чекмедже?“

Тишина.

„Не. Не мога да го обясня. Там ли го намерихте?“

Марино: „Да.“

„Презервативите. Стоят там отдавна. — Последва глух смях, почти въздишка. — Отпреди Лори да започне да гълта хапчета.“

Марино: „Сигурен ли си за презервативите?“

„Разбира се, че съм сигурен. Започна да взема хапчета около три месеца преди да се оженим. Ние се оженихме точно преди да се преместим да живеем тук. Преди по-малко от две години.“

Марино: „А сега, Мат, трябва да ти задам няколко въпроса от лично естество и искам да ме разбереш — не се заяждам е теб, нито пък искам да се чувстваш неудобно. Но си има причини за това. Има неща, които трябва да знаем и заради самия теб, окей?“

Тишина. Чух как Марино запали цигара.

„Добре тогава. Презервативите. Имал ли си някакви връзки извън семейството, искам да кажа, с някоя друга?“

„Категорично не.“

Марино: „През седмицата живееш извън града. Сега, ако бях на твоето място, щях да се изкуша…“

„Е, да, ама не сте. За мен Лори беше всичко. Нямам нищо с никоя друга.“

Марино: „Може би някоя жена, с която играеш в пиесата?“

„Не.“

Марино: „Виж сега, ние, хората, правим такива неща. Искам да кажа, човешко е, окей? Привлекателен мъж като теб — ами жените сигурно сами ти се хвърлят на врата. И кой би те упрекнал? Но ако се виждаш с някоя друга, ние трябва да знаем. Може и да има някаква връзка.“

Следващите думи бяха едва доловими.

„Не, казах ви. Не може да има никаква връзка, освен ако не ме обвинявате в нещо.“

Бекер: „Никой не ви обвинява в нищо, Мат.“

Чух как някакъв предмет се плъзна по масата. Може би пепелникът.

И гласът на Марино: „Кога за последен път си правил любов с жена си?“

Тишина.

И след това треперещият глас на Питърсън: „Боже Господи!“

Марино: „Знам, че това си е твоя лична работа. Но трябва да ни кажеш. Има си причина.“

„Неделя сутринта. Миналата неделя.“

Марино: „Знаеш, че ще трябва да се направят изследвания, Мат. Медиците ще изследват всичко, за да се разберат кръвните групи, да се направят други съпоставки. Ще трябва да вземем от теб проби, така както ти взехме отпечатъци. За да можем да подредим нещата, да знаем кое е твое, кое е нейно и кое може да е на…“

Тук касетата внезапно свърши. Аз премигах и очите ми като че ли дойдоха на фокус за пръв път от часове.

Марино се пресегна, изключи касетофона и извади касетата.

После заключи:

— След това го заведохме в Ричмъндското главно следствено и му направихме всички изследвания. Даже в момента Бети се занимава с кръвните му проби, за да направим съпоставка.

Аз кимнах и погледнах часовника. Беше дванадесет часът. Повдигаше ми се.

— Какво ще кажеш, а? — Марино потисна една прозявка. — Ясно ти е, нали? Тоя е откачен. Трябва да е откачен човек, който може така да говори, след като е намерил жена си по този начин. Повечето не приказват. А тоя щеше да продължи да плямпа до Коледа, ако бях го оставил. Ако питаш мен, само куп красиви приказки и поезия. Много е излъскан. Ако искаш да знаеш, той е. Толкова е излъскан, че направо ме хваща шубето.

Свалих очилата си и разтрих слепоочия. Мозъкът ми беше прегрял, мускулите на врата ми пламтяха. Копринената блуза под престилката беше подгизнала. Бях толкова изтощена, че единственото, за което мечтаех, бе да скръстя ръце върху масата, да положа глава и да заспя.

— Неговият свят се състои от думи, Марино — чух аз гласа си. — Един художник щеше да ти нарисува тази картина. Мат я е нарисувал с думи. Това е начинът, по който той съществува, по който изявява себе си, чрез думи и пак думи. За хора като него мисълта трябва винаги да се облече с думи.

Сложих си очилата отново и се загледах в Марино. Той беше озадачен, месестото му похабено лице беше зачервено.

— Ами какво ще кажеш за ножа, докторке? И там има негови отпечатъци въпреки твърденията му, че от месеци го е ползвала само жена му. По дръжката има от същата блестяща гадост, която е имало и по ръцете му. А и ножът беше в чекмеджето на шкафа, като че ли някой се е опитвал да го скрие. Това не те ли кара да се замислиш, а?

— Мисля, че е възможно ножът да е бил върху бюрото на Лори, където си е стоял винаги, и че тя го е използвала рядко и не е имала никаква причина да пипа острието — използвала го е понякога, за да отваря писма с него.

Картината беше в главата ми толкова ясна, че бях готова да повярвам, че виждам спомени от действителни случки.

— Мисля, че е възможно убиецът също да е видял ножа. Може да го е извадил от калъфа, за да го разгледа. Може да го е използвал.

— Защо?

— А защо не? — попитах аз.

Той повдигна рамене.

— Може би за да ни обърка всичките — предположих аз. — Извратеност, ако не нещо друго. Боже мой, та ние нямаме никаква представа какво всъщност се е случило. Може да я е попитал за ножа, да е искал да я заплашва със собственото й — или на мъжа й — оръжие. И ако тя е разговаряла с него, а аз смятам, че е било точно така, той може да е разбрал, че ножът е на съпруга й.

И той си казва: „Ще го използвам. Ще го оставя в някое чекмедже, където ченгетата със, сигурност ще го намерят.“ А може и изобщо да не се е замислил. Може причината да е чисто утилитарна. С други думи, може да е бил по-голям от ножа, който той самият е донесъл. Хванал му е окото, той го е харесал, използвал го е, не е искал да го отнася със себе си и го е мушнал в някое чекмедже с надеждата, че няма да разберем, че е бил използван — и толкоз.

— А може и всичко това да е направил Мат — отсече Марино.

— Мат? Помисли малко. В състояние ли е един съпруг да изнасили и завърже жена си? Може ли да счупи ребрата и пръстите й? Може ли бавно да я удуши? Човек, когото той обича или поне някога е обичал? Човек, с когото спи, яде, разговаря, живее. Личност, сержант. Не непознат, нито някакъв безличен обект за неговата похотливост и жажда за насилие. А и как ще свържеш убийството на една жена от съпруга й с първите три убийства?

Марино явно бе мислил и по този въпрос.

— Станали са след полунощ, в малките часове в неделя. Точно по времето, когато Мат се прибира от Шарлътсвил. Може жена му нещо да го е заподозряла и той да е решил да я пречука. Може да е подражавал на другите убийства, за да си помислим, че е масовият убиец. Или може през цялото време да е искал да очисти жена си, но преди това да е извършил другите три убийства, за да си помислим, че и жена му е убита от същия анонимен убиец.

— Чудесен сюжет за Агата Кристи. — Отместих стола си назад и се изправих. — Но както ти е добре известно, в живота убийствата обикновено са потискащо прости. Аз смятам, че тези убийства са прости. Те са ни повече, ни по-малко от това, което изглеждат — убиецът е избрал жертвите си напосоки, като ги е дебнал достатъчно време, за да разбере кога точно трябва да удари.

Марино също се изправи.

— Е, ама в истинския живот, доктор Скарпета, по труповете не остават идиотски блестящи работи, същите блестящи работи, с които са покрити и ръцете на съпруга, който открива тялото и си оставя отпечатъците навсякъде. А и жертвите си нямат за съпрузи такива актьори хубавци, които пишат дисертации за секс и насилие, за канибали и педерасти.

Аз спокойно го попитах:

— Миризмата, която Питърсън спомена. Ти усети ли нещо, когато пристигна на местопроизшествието?

— Не. Абсолютно нищо. А на него може и да му е замирисало на семенна течност, ако изобщо казва истината.

— Това е миризма, която той най-вероятно би могъл да разпознае.

— Но не би очаквал да я усети. Няма никаква причина това да е първото нещо, за което човек би се сетил. А когато аз влязох в спалнята, не усетих абсолютно никаква миризма, подобна на тази, която той описа.

— А спомняш ли си да е имало някаква особена миризма при другите убийства?

— Не, госпожо. А това само потвърждава подозрението ми, че Мат или си въобразява, или си измисля, за да отклони вниманието ни.

И тогава изведнъж ми стана ясно.

— В трите предишни случая жените са били намерени едва на другия ден, повече от дванадесет часа след като са били убити.

Марино се спря на вратата и ме изгледа невярващо.

— Да не искаш да кажеш, че Мат се е прибрал веднага след като убиецът си е тръгнал и че убиецът мирише на някакъв особен вид пот?

— Искам да кажа, че е възможно.

Лицето му застина от яд, а когато се запъти към вратата, го чух да мърмори:

— Проклети жени…