Серия
Разкази за роботи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I, Robot, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 51 гласа)

Риск

Хипербазата доживя този ден. На балкона в голямата стъклена зала седяха по старшинство, в строго протоколен ред група официални длъжностни лица, учени, техници и други, които биха могли да бъдат поставени под общото определение „персонал“. С надежда, с безпокойство, със затаен дъх, с нетърпение или с известен страх — в зависимост от темперамента на всеки — те чакаха да видят връхната точка на своите усилия.

Хлътналата вътрешност на астероида, известен под името Хипербаза, се бе превърнала този ден в център на сфера с железни мерки за сигурност, простираща се на десет хиляди мили. Кораб не можеше да прехвръкне в тази сфера. Никакво съобщение не можеше да излезе без предварителна проверка.

На стотина мили от Хипербазата се движеше в орбитата си, в която бе влязъл преди година, малък астероид. Тази орбита представляваше такава идеална окръжност, каквато трудно можем да си представим. Това астероидче носеше номер Х-937, но никой от Хипербазата не го наричаше другояче освен То или Него. („Беше ли на Него днес?“, „Генералът е на Него и нещо беснее“, докато в края на краищата нищо неговорещото местоимение се издигна дотам, че започнаха да го пишат с главна буква.)

На Него сега, когато наближаваше времето за старта, стоеше само „Парсек“, първият по рода си кораб в историята на човечеството. Стоеше без жива душа в него, готов да отлети към неизвестността.

Като един от най-способните млади специалисти по етерофизика Джералд Блек седеше на първия ред. Той изпука кокалчетата на едрите си ръце, после обърса запотените си длани в омърсената бяла престилка и каза кисело:

— Защо не се обърнете към генерала или към нейна милост?

Нигел Ронсън, от „Интърпланътери прес“, хвърли поглед към лъскавия генерал-майор Калнър и безцветната жена до него, която почти не се виждаше от блясъка на неговата парадна униформа.

— Нямам нищо против — каза Ронсън, — само че на мен ми трябват новини.

Ронсън беше нисичък и закръгленичък. Той поддържаше старателно прическата си — четина, стърчаща малко над темето, и вечно ходеше с разкопчана риза и с панталони до глезените — точно копие на журналиста карикатура, който така често показва телевизията. Независимо от това той беше способен журналист.

Блек беше едър, черната му коса растеше толкова ниско отпред, че почти не оставаше чело, но умът му беше толкова остър, колкото тъпи бяха яките му пръсти.

— Всичките новини са при тях — каза той.

— Как не! — възрази Ронсън. — Под тия златни доспехи на генерала няма нищо. Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу и прехвърля отговорността нагоре.

Блек беше готов да се усмихне, но се въздържа:

— А какво ще кажете за мадам доктор?

— Доктор Сюзън Келвин от корпорацията „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“ — издекламира репортерът. — Дамата, която има хиперпространство вместо сърце и течен хелий в очите си. Тя би могла да мине през Слънцето и да излезе от другата му страна, обвита в замръзнал пламък.

Този път Блек едва сдържа усмивката си.

— А директорът Шлос?

— Той е прекалено много информиран — отговори мигом Ронсън. — Но какво по-напред? От една страна, трябва да се мъчи да събуди поне мъничко интелигентност у събеседника си, от друга — да намали блясъка на собствения си ум от страх да не би този блясък да ослепи завинаги споменатия събеседник. И това му отнема толкова време, че накрая не казва нищо.

Сега Блек се ухили до ушите.

— Но кажете ми защо се спряхте тъкмо на мен?

— Спокойно, докторе. Погледнах ви и си помислих, че сте прекалено грозен, за да бъдете глупав, и прекалено хитър, за да пропуснете една възможност да се поразчуе името ви.

— Някой ден ми напомнете да ви разбия мутрата. А сега кажете какво ви интересува!

Журналистът посочи към плочата и попита:

— Това нещо ще проработи ли?

Блек също погледна надолу и усети да го полазват леки студени тръпки — като при тънък нощен ветрец на Марс. „Плочата“ беше един огромен телевизионен екран, разделен на две. На едната половина се виждаше цялото астероидче. На сивата му сипаничава повърхност стоеше „Парсек“, проблясвайки леко на слабите слънчеви лъчи. Другата половина показваше само командната кабина на „Парсек“. Кабината беше безлюдна. На пилотското място седеше нещо, което донейде напомняше човек, но едва ли някой би се излъгал дори за секунда — беше ясно, че това е позитронен робот.

— Физически, господине, ще проработи — каза Блек. — Този робот ще излети и ще се върне. Велики космосе! Каква работа падна, докато постигнем това! Аз съм свидетел на всички тези усилия. Пристигнах тук само две седмици след като представих дипломната си работа по етерофизика, и оттогава съм все тук — ако не смятаме отпуските. Бях тук, когато изпратихме първото желязо в орбита около Юпитер и го върнахме през хиперпространството — и получихме железни стърготини. Бях тук, когато изпратихме там бели мишки, които се върнаха във вид на кайма. После работихме шест месеца, докато установим равномерно хиперполе. Наложи се да правим изчисления до десетохилядни от секундата. След това вече белите мишки започнаха да се връщат цели-целенички. Помня, че цяла седмица празнувахме, когато една от тях се върна жива и умря чак след десет минути. Сега те изобщо остават живи, стига да ги гледаме добре.

— Браво! — възкликна Ронсън.

Блек го погледна косо.

— Казах, физически ще проработи. Но тези бели мишки, които се връщат…

— Да?

— Нямат мозък. Дори тези малки бели мишки остават без мозък. Не ядат. Трябва да ги храним насила. Не се чифтосват. Не припкат. Само седят, седят и седят. Това е. Накрая решихме да изпратим шимпанзе. Непоносима гледка — още повече че толкова прилича на човек. Върна се купчина месо, която само можеше да лази, и то едва-едва. Понякога мърдаше очи и се мъчеше да рие. И скимтеше, скимтеше. Един ден някой го застреля и ние му бяхме благодарни за това. Та искам да ви кажа, приятелю, че всяко живо същество, което мине през хиперпространството, губи разсъдъка си.

— Това може ли да се публикува?

— След сегашния експеримент вероятно да. Те очакват големи резултати от него — отвърна Блек и присви уста.

— А вие не очаквате ли?

— С робот в командната кабина? Не.

Почти машинално мислите на Блек се върнаха няколко години назад, когато той за малко не стана причина — макар и неволно — да се изгуби един робот. Помисли си за Несторите от Хипербазата с техните безупречни програмирани знания и с техните недостатъци. Но какъв смисъл има да говори за роботите? Той по природа не беше мисионер.

Ронсън, който бръщолевеше нещо, докато Джек мълчеше, пъхна нова дъвка в устата си и изтърси неочаквано:

— Остава да ми кажете, че сте противник на роботите. Доколкото съм чувал, учените са единствената прослойка, която не е настроена против роботите.

Блек не издържа:

— Това е истина и точно там е бедата! На техниката роботи й дай само. За всяка работа трябва да има и робот, иначе инженерът се чувствува минат. Трябва ти запъвачка за вратата — купи си робот с дебел крак. — Той говореше с нисък напрегнат глас и стреляше думите право в ухото на Ронсън. — Това е сериозен проблем.

Ронсън успя да изтръгне ръката си от неговата и извика:

— Хей, аз да не съм робот? Не си го изкарвайте на мен. Аз съм човек. Хомо сапиенс. Счупихте ми ръката. И това ако не е доказателство!

Но Блек отпушеше ли се веднъж, трудно беше човек да го спре — още по-малко с шеги.

— Знаете ли колко време прахосахме за тази история? Направиха ни идеален робот, на който трябва да бъде дадена една-единствена заповед. Аз я чух вече. И я запомних. Кратка и сладка: „Хвани здраво лоста. Дърпай силно към себе си. Силно! Дръж така, докато от контролната станция не те уведомят, че си прекосил два пъти хиперпространството.“ Така, когато се даде старт, роботът ще хване лоста и ще го потегли силно към себе си. Ръцете на робота са нагрети до температурата на кръвта. След като лостът стигне до необходимото положение, топлинното разширение дава контакт и се получава хиперполе. Ако нещо се случи с мозъка на робота при първото преминаване през хиперпространството, това е без значение. Той трябва само да държи лоста в съответното положение и корабът ще се върне, оставяйки зад себе си хиперпространството. Всичко е изпипано докрай. После ще проучим реакциите на робота и ще видим дали нещо не е в ред — ако изобщо е възможно да не е в ред.

Ронсън го гледаше сериозен.

— Разбрах всичко.

— А, така ли? — каза злъчно Блек. — А какво щяхте да разберете от един роботски мозък? Той е от позитрони, а нашият — от клетки. Той е от метал, а нашият — от протеин. По нищо не си приличат. Не могат да се сравняват дори. Въпреки това аз съм убеден, че това, което учените разберат — или сметнат, че са разбрали, — след като изследват този робот, ще им даде възможност да изпратят човек в хиперпространството. Горкият човек! Вижте, не става въпрос за смърт. А да се върнеш без разсъдък. Ако бяхте видели шимпанзето, щяхте да ме разберете много добре. Смъртта е лесна. Но другото…

— Говорили ли сте с някой друг по този въпрос? — попита журналистът.

— Да. И ми казват това, което казвате и вие — че съм настроен против роботите, с което въпросът се изчерпва. Погледнете Сюзън Келвин там! Дошла е чак от Земята, за да наблюдава този експеримент. Ако в командната кабина седеше човек, не би се помръднала. Но какво да говорим повече!

— Не спирайте — възрази Ронсън. — Има още неща.

— Какви?

— Разни. Вие обяснихте за робота, но защо са тези необичайни мерки за сигурност?

— А?

— Говорете, говорете. Изведнъж се оказва, че не мога да предам материалите си. Че никакъв кораб не може да припари тук. Какво става? Това друг вид експеримент ли е? Хората знаят за хиперпространството, знаят и какъв опит подготвяте, тъй че какво е толкова тайно?

Гневът на Блек още не беше отминал — яд го беше на роботите, яд го беше на Сюзън Келвин, яд го беше заради онзи робот, който едва не се изгуби някога. Имаше и достатъчно запас за това досадно репортерче с неговите досадни въпросчета.

„Да видим как ще го глътне“ — каза си той.

— Искате ли да знаете истината?

— Безусловно.

— Добре. Ние никога не сме създавали хиперполе дори за предмет, милион пъти по-малък от този кораб, нито сме изпращали тяло дори на милион пъти по-късо разстояние. Това означава, че хиперполето, което след малко ще бъде създадено, ще бъде милион по милион пъти по-силно от всичко, направено досега в тази насока. Никак не сме сигурни какво може да се случи.

— Канво искате да кажете?

— На теория корабът трябва да стигне безупречно близо до Сириус и също така безупречно да бъде върнат обратно, но какъв обем пространство около „Парсек“ ще бъде повлечено от него? Трудно е да се каже. Ние не сме достатъчно запознати с хиперпространството. Астероидът, на който стои корабът, може да хвръкне заедно с него и ако в изчисленията ни има дори съвсем малка неточност, той може никога да не се върне. Възможно е да се върне и да спре, да речем, на двайсет милиарда мили оттук. А не е изключено освен астероида да бъде отмъкнато и много повече пространство.

— Колко повече?

— Не можем да кажем. Това е несигурен елемент в изчисленията. И точно по тази причина насам не бива да се приближават кораби. По същата причина гледаме да не се говори много, преди да е осъществен експериментът.

Ронсън преглътна звучно.

— А каква е вероятността да се върне в Хипербазата?

— Малка — отвърна Блек. — И все пак такава вероятност има, иначе директорът Шлос нямаше да бъде тук. Математически има някаква вероятност.

Журналистът погледна часовника:

— Кога ще започнем всичко това?

— След около пет минути. Да не би да нервничите?

— Не — каза Ронсън, седна и престана да задава въпроси.

Блек се наведе през перилото. Течеха последните минути.

Роботът се раздвижи!

Човешката маса се люшна напред и светлината намаля, та да се очертае и вижда по-добре екранът. Това беше само началното движение на робота. Ръцете му се протегнаха към двигателния лост.

Блек очакваше последната секунда, когато роботът ще притегли лоста към себе си. Минаха му едновременно няколко мисли.

Първо ще има мигновен блясък, който ще означава преминаването през хиперпространството. Полетът ще трае изключително кратко време и корабът няма да се върне точно на изходната си позиция.

После, когато корабът се върне, може да се окаже, че уредите за изравняване на хиперполето са работили недостатъчно прецизно. Роботът може да се върне във вид на купчина старо желязо. Корабът може да се върне в същия вид.

Или изчисленията може да се окажат малко неточни и корабът изобщо да не се върне. Или, което е още по-лошо, Хипербазата може да отлети заедно с кораба и никога да не се върне.

Или… да, разбира се, има и вероятност опитът да излезе сполучлив. Мигновен блясък и корабът отново е на мястото си. Роботът, с непокътнат мозък, ще стане от седалката и ще сигнализира първото успешно пътешествие на човешко творение извън гравитационното поле на Слънцето.

Течеше последната минута.

Настъпи последната секунда и роботът хвана лоста и го потегли силно към себе си.

Нищо!

Никакъв блясък! Нищо!

„Парсек“ стоеше на мястото си.

 

 

Генерал-майор Калнър свали фуражката си и избърса запотеното си чело. С тази плешива глава той би изглеждал десет години по-стар, ако вече не изглеждаше така поради напрегнатото изражение на лицето. Беше изминал един час от провала на опита и още нищо не бе направено.

— Как можа да се случи това? Как можа да се случи? Просто недоумявам.

Четиридесетгодишният доктор Майер Шлос, който беше „старейшината“ в младата наука за хиперизлъчванията, каза обезнадежден:

— В теорията не може да има грешка. Готов съм да заложа живота си за това. В кораба е станала някаква техническа повреда. Само това е, нищо друго. — Той повтори последното десет пъти.

— Аз смятах, че всичко е проверено и изпробвано предварително. — И това се казваше не за първи път.

— Изпробвано е, сър, изпробвано е. И въпреки всичко… — Това също не е за първи път.

Двамата седяха в кабинета на Калнър, който не отговаряше на никакви външни повиквания, и не смееха да погледнат третия човек, който беше при тях.

Тънките устни и бледото лице на Сюзън Келвин не изразяваха нищо.

— Можете да се утешавате с това, което вече ви казах — обади се тя със студен глас. — По начало беше съмнително дали ще излезе нещо.

— Сега не е време да подновяваме стария спор — изпъшка Шлос.

— Аз изобщо не споря. „Ю. С. Роботс“ е готова да достави роботи по спесификация на всеки законен купувач. Ние изпълнихме това, което се искаше от нас. Но ви предупредихме, че каквото и да се случи с позитронния мозък, от това едва ли ще могат да се правят изводи за въздействието върху човешкия мозък. Така че няма никакъв спор.

— Велики космосе! — каза генерал Калнър с тон, който обезсилваше това възклицание. — Нека не обсъждаме повече този въпрос!

— Но какво друго можехме да направим? — измънка Шлос, връщайки се въпреки всичко към въпроса. — Докато не знаем определено какво става с мозъка при преминаването през хиперпространството, не можем да отидем напред. Мозъкът на робота поне е в състояние да прави математически анализи. Това все пак е някакво начало, първа крачка. Докато не опитаме… — Той я погледна като обезумял. — Но за вашия робот не става въпрос, доктор Келвин. Ние не се тревожим за него или за позитронния му мозък. По дяволите… — Гласът му се превърна почти в крясък.

Сюзън Келвин го пресече със спокоен равен глас:

— Без истерии, моля. В живота си съм била свидетелка на много кризисни положения и мога да ви кажа, че те не се разрешават с истерия. Искам да ми отговорите на няколко въпроса.

Дебелите устни на Шлос затрепераха, а дълбоко разположените му очи сякаш се дръпнаха още по-навътре, оставяйки сенки наоколо си. Той попита хрипливо:

— Вие разбирате ли нещо от етеротехника?

— Този въпрос е неуместен. Аз съм Главният робопсихолог на корпорацията „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“. В командната кабина на „Парсек“ седи не друго, а позитронен робот. Както всички такива роботи, той е даден под наем, а не продаден. Така че аз имам пълното право да искам сведения във връзка с всеки експеримент, в който участвува такъв робот.

— Говорете с нея, Шлос — излая генерал Калнър. — Тя е… разбран човек.

Доктор Келвин погледна генерала, който беше в Хипербазата, когато стана историята с изгубения робот, едва ли той би направил грешката да подцени възможностите й. (Тогава Шлос беше в отпуска по болест, а личният опит е нещо много по-сигурно от чутото от втора и трета уста.)

— Благодаря ви, генерале — каза тя.

Шлос поглеждаше безпомощно ту единия, ту другия. Най-после попита:

— Какво искате да знаете?

— Първият ми въпрос е: щом роботът не ви тревожи, тогава какво ви тревожи?

— Нима това не е очевидно? Корабът не се помръдна от мястото си. Не видяхте ли? Да не би да сте сляпа?

— Виждам много добре. Но не виждам защо трябва да изпадате в паника заради някаква техническа повреда. Никога ли не ви са се случвали повреди?

— Разходите, разходите — обади се генералът. — Корабът струва адски скъпо. Световният конгрес… бюджети, работи…

— Но корабът е непокътнат. Една проверка и евентуално поправка едва ли ще представляват някаква трудност — каза Келвин.

Шлос се беше овладял. Имаше изражение на човек, който е хванал душата си с две ръце, разтърсил я е здраво и я е изправил на крака. В гласа му дори имаше зачатък на търпение.

— Доктор Келвин, като казвам техническа повреда, имам предвид, да речем, развалено реле поради попаднала в него прашинка, прекъсната връзка от някое парченце грес, неработещ транзистор поради временно топлинно разширение. И още десетки такива неща. Дори стотици. Но повредата може всеки миг да се оправи от само себе си.

— Което означава, че всеки миг „Парсек“ може да се стрелне през хиперпространството и да се върне.

— Именно. Разбирате ли сега?

— Не напълно. Та нали точно това е вашата цел?

Шлос направи такова движение, сякаш се готвеше да хване двойна шепа коса и да я отскубне.

— Нищо не разбирате от етеротехника — каза той.

— Но защо това трябва да връзва езика ви, докторе?

— Корабът — подзе отчаяно Шлос — трябваше да направи скок от определена точка в пространството, релативна от центъра на привличане на галактиката, до друга точка. Връщането трябваше да стане на изходната точка с необходимата корекция поради движението на Слънчевата система. От момента, в който „Парсек“ трябваше да излети, измина един час и през това време Слънчевата система вече е променила положението си. Първоначалните параметри, с които е съобразено хиперполето, вече не вършат работа. Обикновените закони за движението не важат за хиперпространството, тъй че ще ни е нужна цяла седмица, за да направим необходимите изчисления и да определим новите параметри.

— Искате да кажете, че ако сега корабът излети, никой не може да знае къде ще спре при връщането си? Може би на хиляди мили оттук.

— Никой не може да знае — усмихна се кухо Шлос. — Да, и така може да се каже. Възможно е „Парсек“ да спре в мъглявината Андромеда или в центъра на Слънцето. Във всеки случай най-вероятно е да не го видим повече.

Сюзън Келвин кимна.

— Следователно, ако корабът изчезне, което може да стане всеки момент, няколко милиарда долара на данъкоплатците ще отидат на вятъра. Поради некадърност, ще казват хората.

Да бяха го боднали с игла отзад, генерал-майор Калнър не би трепнал така силно.

Сюзън Келвин продължи:

— В такъв случай необходимо е по някакъв начин да бъде изваден от строя хиперенергийният механизъм, и то колкото е възможно по-скоро. Нещо трябва да се измъкне, прекъсне или изключи — тя говореше почти на себе си.

— То не е толкова просто — каза Шлос. — Не мога да ви го обясня много добре, понеже не разбирате от етерофизика, но това е все едно да се опитате да прекъснете обикновена електрическа верига, като срежете с градинарски ножици проводник с високо напрежение. Може да се окаже катастрофално.

— Мислите ли, че един опит да се изключи този механизъм би запратил кораба в хиперпространството?

— Резултатът от всеки необмислен опит вероятно ще бъде именно такъв. Скоростта на светлината не е граница за хиперенергията. Много е възможно скоростта на хиперенергията изобщо да няма граници. Всичко това прави нещата изключително трудни. Единственото разумно разрешение е да разберем характера на повредата и да намерим безопасен начин да изключим полето.

— И как предлагате да стане това, доктор Шлос?

— Струва ми се, че най-доброто средство е да изпратим някой от нашите Нестори…

— По никой начин! Не говорете глупости! — прекъсна го Сюзън Келвин.

Шлос отвърна с леден глас:

— Несторите са запознати с проблемите на етерофизиката. Те са идеални за…

— Дума да не става! Нямате право без мое разрешение да използувате някои от нашите позитронни роботи за такава цел. А разрешение нямате и няма да получите.

— Каква е алтернативата?

— Да изпратите някой от нашите инженери.

— Изключено. Опасността е прекалено голяма. Ако изгубим един кораб плюс един човек…

— И въпреки това не разрешавам да изпратите Нестор или какъвто и да е друг робот.

— Аз… трябва да вляза във връзка със Земята — обади се генералът. — Този въпрос трябва да бъде отнесен по-нагоре.

Сюзън Келвин отвърна рязко:

— На ваше място не бих бързала да правя това, генерале. То би означавало да се оставите на благоволението на правителството, без да сте предложили свой план за действие. Няма да погледнат добре на това, убедена съм.

— Но какво друго ни остава? — Генералът пак избърса челото си.

— Да изпратим човек. Друг изход няма.

Шлос беше пребледнял или по-скоро посивял.

— Лесно е да се каже. Но кого да пратим?

— И аз това си мисля — каза Сюзън Келвин. — Нямаше ли тук един млад човек — на име Блек, струва ми се, — с когото се запознах при предишното ми посещение в Хипербазата?

— Доктор Джералд Блек, за него ли говорите?

— Така мисля. Той беше ерген тогава. Все още ли е ерген?

— Да, струва ми се.

— Тогава предлагам да го доведете тук, да речем, след петнайсет минути, а в това време да ми дадете възможност да хвърля поглед на служебната му характеристика.

Лека-полека тя беше станала господар на положението и нито Калнър, нито Шлос се мъчеха да оспорят авторитета й.

 

 

При това нейно второ посещение в Хипербазата Блек беше видял Сюзън Келвин само от разстояние. И не направи опит да скъси това разстояние. Сега, когато тя го беше повикала при себе си, той я гледаше с отвращение и неприязън. Почти не забеляза доктор Шлос и генерал Калнър, които стояха до нея. Спомни си как предишния път се беше изправил по същия начин пред нея и тя го беше срязала заради един изгубен робот.

Студените сиви очи на доктор Келвин бяха приковани в неговите — кафяви, пламтящи.

— Доктор Блек — подзе тя, — мисля, че схващате положението.

— Да — каза Блек.

— Нещо трябва да се направи. Корабът струва страшно скъпо, не бива да го изгубим. А разчуе ли се, че има неблагополучия, това може да означава край на целия проект.

Блек кимна.

— И аз това си мисля.

— Надявам се да сте помислили и за друго: че някой трябва да се качи на „Парсек“, да разбере какво е станало и… ъъъ… да го дезактивира.

Кратка пауза. После Блек попита рязко:

— Кой идиот ще се съгласи да отиде?

Калнър се намръщи и погледна Шлос, който хапеше устни и не знаеше накъде да погледне. Сюзън Келвин каза:

— Разбира се, има вероятност хиперполето да бъде задействувано случайно и корабът да отиде кой знае къде. От друга страна, той може да се върне и някъде в границите на Слънчевата система. В такъв случай няма да бъдат пощадени нито сили, нито средства, за да бъдат спасени човекът и корабът.

— Една поправка само — каза Блек. — Идиотът и корабът!

Сюзън Келвин отмина тази забележка и продължи:

— Поисках разрешение от генерал Калнър да възложим тази задача на вас. Ще трябва да отидете вие.

Блек отговори мигновено и съвсем определено:

— Мадам, аз не предлагам услугите си.

— В Хипербазата няма и десет души с необходимите познания, които биха могли да се справят успешно със задачата. От тези, които имат такива познания, аз се спрях на вас, тъй като до известна степен ви познавам. Вие ще пристъпите с разбиране към задачата и…

— Повтарям, не предлагам услугите си.

— Нямате избор. Нима не сте готов да изпълните едно свое задължение?

— Мое задължение ли? Защо това да е мое задължение?

— Защото сте най-добре подготвен за тази цел.

— А знаете ли какъв е рискът?

— Зная, струва ми се.

— Аз пък ви казвам, че не знаете. Вие не сте видели онова шимпанзе. Вижте, когато казах „идиотът и корабът“, това не беше някаква спонтанна реакция. Аз имам предвид факти. Ако се наложи, аз съм готов да рискувам живота си. Може би не с удоволствие, но съм готов. Обаче не съм готов да рискувам да остана за цял живот идиот, някакво безмозъчно животно. Това е.

Сюзън Келвин погледна замислено запотеното гневно лице на младия физик.

— Пратете някой от вашите роботи, един от тия там НС-2 — извика Блек.

В погледа на Сюзън Келвин проблесна студен пламък. Тя каза, наблягайки на всяка дума:

— Доктор Шлос вече предложи това. Но нашата фирма не продава роботите НС-2, а само ги дава под наем. Всеки от тях струва милиони долари. Като представител на компанията аз решавам, че са прекалено скъпи, за да си позволим лукса да изгубим един от тях.

Блек вдигна ръце към гърдите си. Стиснати в юмруци, те трепереха, сякаш той се мъчеше да ги възпре насила.

— И вие ми казвате… вие казвате да отида аз вместо робота, защото е по-лесно да бъда пожертвуван аз!

— Така излиза.

— Доктор Келвин — каза Блек, — първо бих ви пратил в ада.

— Доктор Блек, тези думи може да се окажат верни в буквалния им смисъл. На вас ви се заповядва да изпълните тази задача — ето, генерал Калнър ще потвърди това. Доколкото ми е известно, тук са в сила полувоенни закони и ако откажете да изпълните задачата, има опасност да бъдете изправен пред военен съд. И положително ще ви наложат затвор на Меркурий, а това е, кажи-речи, ад. Тъй че думите ви ще се окажат за съжаление верни, ако трябва да ви дойда на свиждане, но това едва ли ще стане. От друга страна, ако се съгласите да влезете в „Парсек“ и да изпълните задачата, това води до голямо издигане в службата ви.

Блек я гледаше с широко отворени, налети с кръв очи. Сюзън Келвин продължи:

— Генерал Калнър, дайте на човека пет минути да си помисли и пригответе кораб.

Двама души от охраната съпроводиха Блек до стаята му.

 

 

Стана му студено. Устните му трепереха въпреки волята му. Струваше му се, че от някакво далечно, сигурно място наблюдава самия себе си — как се качва на кораба и се готви да отлети към Него и към „Парсек“.

Почти не му се вярваше, че е направил това. Беше навел глава и казал: „Ще отида“.

Но защо?

Никога не беше смятал себе си за герой. Тогава защо? Разбира се, оказа влияние отчасти заплахата със затвор на Меркурий. Отчасти имаше значение и това, че никак не му се искаше да излезе страхливец в очите на тези, които го познаваха, тоест изигра роля онзи по-дълбок страх, който стои зад всички храбри дела на тоя свят.

Но най-важното беше нещо друго.

По пътя към кораба го спря за миг Ронсън. Блек погледна зачервеното му лице и попита:

— Какво искате?

— Вижте — забъбра Ронсън, — когато се върнете, искам едно специално интервю. За плащането няма да говорим — колкото поискате…

Блек го блъсна встрани така, че онзи падна, и продължи пътя си.

Екипажът на кораба се състоеше от двама души. Те не размениха дума с него. Избягваха дори да го погледнат. Блек не обърна внимание на това. Те бяха толкова уплашени, че плюнката им беше пресъхнала. Корабът приближаваше „Парсек“ като котенце, което за първи път среща на пътя си пес. Той би могъл да мине и без тях.

Само едно лице не излезе от съзнанието му. Напрегнатото изражение на генерал Калнър и пластмасовата решителност, изписана върху лицето на Шлос, му се мярнаха само за миг и изчезнаха. Той виждаше само спокойното лице на Сюзън Келвин. Каменното й изражение, когато той се качваше на кораба.

Блек се взираше в мрака, в който се бе изгубила Хипербазата…

Сюзън Келвин! Доктор Сюзън Келвин! Робопсихологът Сюзън Келвин. Роботът, който се движеше като жена.

Какви бяха нейните три закона? Първи закон: Защищавай робота с всички сили, с цялото си сърце и душа. Втори закон: Пази докрай интересите на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“, стига това да не е в противоречие с Първия закон. Трети закон: Понякога можеш да обърнеш внимание и на човека, стига това да не е в противоречие с Първия и Втория закон.

Била ли е тя някога млада, питаше се той, готов да излезе от кожата си. Изпитала ли е някога истинско вълнение?

Космосе! Как само му се искаше да направи нещо — нещо, което да смъкне тази замръзнала безизразна маска от лицето й.

И ще го направи!

В името на звездите, ще го направи! Нека само излезе здрав и читав от тази история, ще смачка и нея, и корпорацията й, и цялата им роботска пасмина. Именно тази мисъл беше основният му двигател сега — не толкова страхът от затвора и стремежът към обществен престиж. И същата мисъл заличи почти напълно страха му. Почти.

Единият от пилотите каза, без да го погледне:

— Можете да скочите оттук. То е на половин миля под нас.

— Нима няма да кацате? — тросна се Блек.

— Забранено ни е. От сътресението при кацането може…

— Ами сътресението, когато аз тупна долу?

— Не зная, аз имам такава защовед — каза пилотът.

Блек не отговори нищо, а облече скафандъра си и зачака да се отвори люкът. Откъм дясното му бедро към скафандъра му бе припоена кутия с инструменти.

Когато прекрачи към люка, слушалките в шлема му прогърмяха:

— Желаем ви успех, докторе.

За секунда той не съобрази, че това пожелание идваше от двамата души на кораба, които гледаха по-скоро да се измъкнат от това ужасно пространство и бяха решили да го успокоят поне с тези думи.

— Благодаря — отвърна някак сковано и с нежелание.

В следния миг той се озова в пространството и започна да се преобръща, тъй като се беше отблъснал от люка малко по-силно, отколкото бе необходимо.

Виждаше „Парсек“, който чакаше долу, и поглеждайки между краката си в съответния момент от преобръщаието, виждаше и дългите струи, оставени от кораба, който вече се връщаше към Хипербазата.

Беше сам! Космосе мой, сам!

Дали някой някога се е чувствувал толкова сам?

Дали ще разбера, питаше се той, ако… нещо се случи с мен? Дали ще има време да го осъзная? Дали ще усетя как съзнанието ми се губи и светлината на разума и мисълта угасва?

Или ще стане така светкавично, като че го е прерязал енергиен лъч?

И в единия, и в другия случай…

Не го напускаше мисълта за шимпанзето — шимпанзето с невиждащ поглед, което така трептеше от безумен ужас.

Астероидът беше на двайсет стъпки под него. Той плаваше в пространството с абсолютно равномерно движение. Ако не се смята човешката намеса, дори зрънце пясък не бе помръдвало на него в течение на време, което се мери с астрономически цифри.

И при тази пълна неподвижност някаква прашинка е затруднила работата на някой от деликатните механизми на „Парсек“ или някаква мръсотийка във финото масло е спряла движението на някаква част.

Нужно е може би съвсем слабо сътресение, едно съвсем леко потрепване, предизвикано от съприкосновението на маса с маса, за да се освободи и задвижи тази част и да се създаде така необходимото хиперполе.

Той сви крака и в същото време изгуби всякакво желание да кацне леко. Изобщо не му се искаше да се докосне до астероида. От отвращение по кожата му полазиха тръпки.

Наближаваше.

Още малко… още малко…

Нищо!

Само непрекъснатият досег с астероида и необикновените мигове на бавно покачващо се налягане — резултат от падането на маса от 250 паунда (самият той плюс скафандъра), движеща се напълно по инерция, но почти безтегловна.

Блек отвори бавно очи и те поеха светлината на звездите. Слънцето приличаше на лъскаво топче за игра, чийто блясък се смекчаваше от огледалния щит на шлема му. Звездите също светеха слабо, но разположението им му беше познато. Следователно той все още се намира в Слънчевата система. Виждаше се дори Хипербазата — малък, мъждукащ полумесец.

Неочакваният глас, който припращя в ушите му, го накара да се вцепени. Беше Шлос.

— Наблюдаваме ви, доктор Блек. Не сте сам!

Блек едва не се изсмя на тези празни думи, но каза с нисък, ясен глас:

— Изключете! Така само ще отвличате вниманието ми.

Пауза.

Гласът на Шлос, още по-мазен:

— Ако решите да докладвате от време на време за хода на работата, това би облекчило напрежението.

— Ще докладвам, като се върна. Не преди това — той произнесе тези думи с раздразнение и с раздразнение посегна към контролното табло на гърдите си и изключи приемателя. Да говорят сега на празното пространство. Той си има други планове. Ако се върне здрав и читав, последната дума ще има той.

Той се изправи много внимателно и стъпи върху Него. Олюляваше се малко, защото неволните движения и почти пълната липса на привличане водеха до нарушаване на равновесието, до залитане ту насам, ту натам. На Хипербазата имаше псевдогравитацнонно поле, което ги държеше.

Слънцето се скри зад една скала. Звездите се движеха забележимо — периодът на въртене на астероида беше един час.

От това място Блек виждаше „Парсек“ и се насочи към него бавно, предпазливо — едва ли не на пръсти. (Никакво сътресение, никакво сътресение — отекваха настойчиво в съзнанието му тези думи.)

Докато си даде сметка какво разстояние е изминал, той вече беше пред кораба. Намираше се пред редицата от ръкохватки, конто водеха към външния люк.

Тук се спря.

Корабът изглеждаше съвсем нормално. Ако не се смятат стоманените топки — две редици стоманени топки, които го опасваха — едната на една трета, а другата на две трети от височината му. В момента те може би се напрягаха, за да станат източници на хиперполе.

Обзе го странното желание да поопипа и си поиграе с някоя от тях. Един от онези ирационални импулси, подобни на мисълта „Какво ще стане, ако скоча?“, която почти неизбежно ни минава през ума. когато погледнем надолу от много висока сграда.

Блек пое дълбоко дъх, разпери пръсти и полекичка, съвсем полекичка залепи длани върху кораба.

Нищо!

Хвана най-долната ръкохватка и се повдигна. Дощя му се да е по-опитен в движенията при нулево притегляне. Трябва да упражниш достатъчно сила, за да преодолееш инерцията и тогава да спреш. Продължиш ли малко повече, ще се залепиш за стената на кораба

Той се закатери бавно, внимателно. Краката му се люшваха надясно, когато лявата ръка се пресягаше нагоре, и наляво, когато дясната се пресягаше.

Още десетина ръкохватки и пръстите му вече се намериха до бутона, с който се отваряше външният люк.

Той се поколеба. За първи път щеше да използува енергийната система на кораба. Представи си мислено схемите на инсталациите. Ако натисне бутона, ще потече енергия и ще отвори масивната метална плоча — външния люк.

Е?

Какво от това? Щом няма представа къде е повредата. Той въздъхна и натисна бутона.

Бавно, безшумно, гладко част от обшивката на кораба се отвори. Блек хвърли още един поглед на дружелюбните съзвездия и влезе в меко осветеното помещение. Външният люк се затвори след него.

Още един бутон. Трябваше да се отвори вътрешният люк. Отново се спря и замисли. Въздушното налягане вътре в кораба ще спадне малко при отварянето на вътрешния люк, но само след секунда ще се възстанови чрез електролиза.

Е?

Вътрешната преграда беше чувствителна на натиск, но не чак толкова чувствителна.

Той въздъхна пак, този път по-леко (кожата на страха му вече хващаше мазоли), и докосна бутона. Вътрешният люк се отвори.

Той пристъпи в пилотската кабина на „Парсек“ и сърцето му затупа някак особено при вида на първото нещо, което видя — предното стъкло, обсипано със звезди. Загледа се в тях.

Нищо!

Виждаше се Касиопея. Съзвездията стояха по местата си, а той се намираше в „Парсек“. Започваше да си мисли, че най-страшното вече е минало. Вече е тук, в кораба, и все още в Слънчевата система. Умът му е на мястото си. Всичко това възвръщаше самочувствието и самоувереността му.

В „Парсек“ цареше едва ли не свръхестествен покой. В живота си Блек се беше качвал на много кораби и в тях винаги имаше някакви признаци на живот, та било това шум от стъпки или тананикане на някое от момчетата в коридора. Тук дори ударите на сърцето му бяха дотолкова приглушени, че то сякаш не съществуваше.

Роботът на пилотското място седеше гърбом към него. Той не показваше с нищо, че е усетил влизането му. Блек се захили зверски и произнесе рязко:

— Отпусни лоста! Стани!

Гласът му отекна като гръм в тясното помещение. Той твърде късно се уплаши от въздушните трептения, които гласът му предизвика, но звездите останаха по местата си.

Роботът, разбира се, не помръдна. Не беше способен на никакви реакции. Не можеше да реагира дори на Първия закон. Беше замръзнал тъкмо по средата на един почти мигновен процес.

Блек си спомни заповедите, които бяха дадени на робота.

Няма място за недоразумение: „Хвани здраво лоста! Дърпай силно към себе си! Силно! Дръж така, докато от контролната станция не те уведомят, че си преминал два пъти през хиперпространството!“

Да, той още не беше преминал нито веднъж през хиперпространството.

Блек се приближи внимателно до робота. Той седеше, изтеглил лоста силно назад между краката си. По този начин прекъсвачът беше почти на място. Температурата на металните ръце на робота щеше да го обърне още малко, подобно на система от термодвойки, за да се получи контакт. Блек погледна машинално в термометъра на контролното табло. Температурата на ръцете на робота беше 37 градуса по Целзий, колкото и трябваше да бъде.

Той си помисли сардонично: „Великолепно! Аз съм сам с тази машина и нищо не мога да направя.“

Единственото, което му се искаше да направи, бе да хване един лост и да разбие робота на парчета. Мислено той предвкусваше удоволствието, което това би му донесло. И виждаше ужаса, изписан по лицето на Сюзън Келвин (ако нещо изобщо можеше да предизвика ужас на това ледено лице, то би било един смазан робот). Подобно на всички позитронни роботи, този също беше собственост на „Ю. С. Роботс“, беше конструиран тук и изпробван тук.

След като се наслади достатъчно на мисленото отмъщение, Блек се огледа наоколо.

В последна сметка до този момент не беше постигнал нищо.

Той свали бавно скафандъра си. Окачи го внимателно на закачалката. Започна да минава пъргаво от помещение в помещение, да оглежда внимателно огромните площи на хиператомния двигател, да проследява кабелите, да проверява релетата.

Но не пипаше нищо. Имаше десетки начини да дезактивира хиперполето, но всеки от тях можеше да се окаже катастрофален при положение, че той не знае поне приблизително къде може да е повредата.

Озова се отново при контролното табло и извика отчаяно, обърнал поглед към якия, неподвижен гръб на робота:

— Ще ми кажеш ли или не? Къде е повредата?

Идваше му да се хвърли към машинарията на кораба, да къса и да разбива, за да се свърши веднъж завинаги всичко. Но потисна това желание. Дори това да му отнеме една седмица, ще намери мястото, където трябва да се пипне, за да бъде отстранена повредата. И причината за това решение беше доктор Сюзън Келвин и неговото желание да й отмъсти.

Той се обърна бавно на пета и се замисли. Всяка част от Кораба — от самия двигател до всеки отделен ключ — беше внимателно проверена и изпробвана в Хипербазата. Беше почти невъзможно да повярва човек, че нещо може да се повреди. На кораба нямаше поне едно…

О, не. Има, разбира се! Роботът! Той беше изпробван от хората на фирмата, а те, дявол ги взел, си разбираха от работата.

Какво повтаряха непрекъснато? Един робот, естествено, винаги може да свърши по-добра работа.

Това беше почти общоприето схващане, което се дължеше отчасти на рекламата ма „Ю. С. Роботс“. Те можеха да конструират робот, който при определена цел да върши по-добра работа от човека. Не „толкова добра, колкото човек би я свършил“, а „по-добра“.

Докато Джералд Блек гледаше втренчено робота и си мислеше всичко това, веждите му под ниското чело се свиха, на лицето му се изписа удивление и безумна надежда.

Той се приближи още повече до робота и започна да го обикаля. Взираше се в ръцете му, които държаха лоста и щяха да го държат така вечно, освен ако корабът не направеше своя скок в пространството или не се прекъснеше енергията, която даваше сила на робота.

Блек произнесе задъхан:

— Това е. Само това и нищо друго.

Поотстъпи назад и се замисли дълбохо. И каза:

— Няма какво друго да бъде.

Пусна радиопредавателя на кораба, насочен към Хипербазата. И извика в микрофона:

— Хей, Шлос!

Шлос се обади мигновено:

— Велики Космосе! Блек…

— Оставете — каза Блек, — не са нужни речи. Исках само да се уверя, че ме наблюдавате.

— Но да, разбира се. Всички ви наблюдаваме. Вижте…

Но Блек изключи радиото. Той се ухили по посока на телевизионната камера в пилотската кабина и избра такава част от механизма за задействуване на хиперполето, която да се вижда на екрана. Той не знаеше колко хора го наблюдават. Може би бяха само Калнър, Шлюс и Сюзън Келвин.

А може би целият персонал. Но, тъй или иначе, сега той ще им даде едно хубаво представление.

Реле №3 е подходящо за целта, реши той. То се намираше в една вдлъбнатина на стената и беше покрито с капачка, запоена със студена заварка. Блек бръкна в кутията с инструментите и извади резача. Отмести още по-назад скафандъра на закачалката (след като го беше придърпал, за да извади инструмента) и се обърна към кутията на релето.

Преодолявайки последния остатък от безпокойство, Блек допря резача до метала, включи енергията и направи на три места прорези по студения шев. Инструментът работеше идеално. Дръжката се загря малко в ръцете му от прилива на енергия. Капачката бе освободена.

Той погледна неволно към стъклото на кабината. Звездите стояха на нормалното си място. Той също се чувствуваше нормален.

Друго насърчение вече не му трябваше. Блек вдигна крак и с един ритник смаза деликатния механизъм в кутията.

Разхвърчаха се парченца стъкло, метал и ситни капчици живак… Блек дишаше тежко. Включи отново предавателя:

— Там ли сте още, Шлос?

— Да, но…

— В такъв случай рапортувам: хиперполето на борда на „Парсек“ е дезактивирано. Елате да ме вземете!

 

 

Джералд Блек не се чувствуваше сега по-голям герой, отколкото когато тръгна за „Парсек“, но независимо от това трябваше да приема почести за герой. Същите двама души, които го докараха до малкия астероид, се върнаха да го вземат. Този път те кацнаха. И го потупаха по гърба.

Когато корабът пристигна, в Хипербазата гъмжеше от народ, който го акламираше бурно. Той махна с ръка на множеството, усмихна се — беше длъжен да се държи като герой, — но вътрешно не изпитваше чувство на победител. Още не. Все още само очакваше заветния миг. Триумфът щеше да дойде по-късно, когато се срещнеше със Сюзън Келвин.

Преди да слезе от кораба, се застоя за миг на люка. Огледа се, но не я видя. Генерал Калнър го чакаше с присъщата си военна вдървеност и израз на одобрение, замръзнал на лицето му. Майер Шлос му се усмихна някак нервно, Роксън му махаше като луд. Но Сюзън Келвин никаква не се виждаше.

Когато слезе, отмина без внимание Калнър и Шлос.

— Първо смятам да се умия и да се наям.

Не изпитваше никакви съмнения, че поне за момента той диктува положението, а генералът и всеки друг нямат никакво значение. Охраната му проправи път. Изкъпа се и се наяде спокойно, изолиран от всички. Сам си наложи тази изолация. После повика Ронсън и води кратък разговор с него. След това въздъхна с облекчение. Всичко беше излязло много по-добре, отколкото самият той бе очаквал. Самата повреда в кораба се беше оказала негов съюзник.

Накрая се обади в канцеларията на генерала и поиска да бъде свикана конференция. Това всъщност се равняваше на заповед. Генерал-майор Калнър успя да каже само:

— Слушам, сър.

Отново бяха заедно. Джералд Блек, Калнър, Шлос и… Сюзън Келвин. Но този път Блек командуваше положението. Робопсихоложката, с безизразно както винаги лице, невълнуваща се нито от победи, нито от провали, беше отстъпила централното място.

Доктор Шлос захапа нокътя на палеца си и подзе предпазливо:

— Доктор Блек, ние сме крайно благодарни за мъжеството, което проявихте, и за постигнатия успех. — После, сякаш за да не раздува прекомерно нещата, добави: — И все пак беше неблагоразумие да разбиете релето. Как да ви кажа… това беше постъпка, която едва ли заслужава похвала.

— Това бе постъпка, която едва ли може да не бъде похвалена — каза Блек. — Виждате ли — (бомба номер едно), — тогава аз вече знаех какво е станало.

Шлос се изправи на крака:

— Така ли? Убеден ли сте в това?

— Идете да се убедите лично. Сега вече няма никаква опасност. Ще ви кажа каква е работата.

Шлос седна отново. Генерал Калнър каза въодушевено:

— Че какво по-добро от това, ако е вярно.

— Вярно е — настоя Блек и хвърли поглед към Сюзън Келвия, която все още мълчеше.

Блек се наслаждаваше на могъществото си. Той пусна втората бомба, като каза:

— Причината беше роботът, разбира се. Чувате ли, доктор Келвин?

— Чувам — чу се за първи път гласът на Сюзън Келвин. — Всъщност аз почти очаквах това. Роботът беше единственото съоръжение на кораба, което не беше изпробвано в Хипербазата.

За миг Блек се почувствува като попарен.

— Но вие нищо не казахте за това.

— Доктор Шлос отбеляза няколко пъти, че аз не съм специалист по етеротехника — отвърна тя. — Моето предположение — нищо повече от предположение — като нищо можеше да се окаже погрешно. Смятах, че нямам право да ви навеждам предварително на каквито и да било мисли.

— Добре — каза Блек. — Да сте се досетили случайно какво точно се е случило?

— Не, сър.

— Роботът върши работата си по-добре от човека. И там е цялата беда. Не е ли странно, че тя се корени тъкмо в това, което е специалитет на „Ю. С. Роботс“? Доколкото ми е известно, те правят роботи, които работят по-добре от човека.

Той я биеше с думи, но тя не се хващаше на подмятанията му.

— Драги ми доктор Блек — въздъхна тя, — аз не отговарям за лозунгите на нашия рекламен отдел.

Блек отново се почувствува като попарен. Не беше лесно да се справи човек с тази жена.

— Вашите хора — каза той — са конструирали робот, който да замени пилота в „Парсек“. Той трябваше да изтегли лоста към себе си, да го постави в необходимото положение и температурата на ръцете му да включи прекъсвача. Много просто, нали, доктор Келвин?

— Съвсем просто, доктор Блек.

— И ако роботът не бе направен така, че да върши по-добре работата от човека, той щеше да успее. За нещастие фирмата е сметнала за необходимо да го направи така, че да върши добра работа. На робота бе заповядано да дърпа лоста силно. Силно. Думата бе повторена, подчертана. И роботът е изпълнил заповедта. Той е дърпал силно. Бедата е само в едно. Той е десет пъти по-силен от човека, за когото е замислен двигателният лост.

— Искате да кажете…

— Не искам да кажа, а казвам направо: лостът се е огънал. Огънал се е дотолкова, че да измести прекъсвача. Затова не се е получил контакт — захили се той. — Това не е провал само на един робот, доктор Келвин. Това говори за провал на роботите като замисъл.

— Хайде, хайде, доктор Блек — отвърна студено доктор Келвин, — вие удавяте логиката в мисионерска психология. Роботът има не само груба сила, но и мозък. Ако хората, които му даваха заповедта, бяха употребили други думи, а не глупавото наречие „силно“, това нямаше да се случи. Да бяха му казали: „Приложи натиск от петдесет паунда“, всичко щеше да бъде в ред.

— Вие всъщност признавате — каза Блек, — че недостатъците на робота трябва да бъдат компенсирани от човешката находчивост и интелигентност. Уверявам ви, че хората на Земята ще погледнат на това именно по този начин и никак няма да бъдат склонни да оправдаят „Ю. С. Роботс“ за този провал.

Възвърнал властния си тон, генерал Калнър каза:

— Чакайте, Блек, всичко, което се случи, безсъмнено трябва да бъде запазено в тайна.

— И всъщност — обади се неочаквано Шлос — това, което твърдите, още не е проверено. Ще пратим на кораба група да види как стоят нещата. Възможно е причината да не е в робота.

— Ще имате грижата да направите такова откритие, нали? Питам се само дали хората ще повярват на заключенията на една явно пристрастна комисия. А освен това имам да ви кажа и нещо друго. — И той хвърли третата бомба:

— Подавам оставка. Да се смята от този момент.

— Защо? — попита доктор Келвин.

— Защото, както отбелязахте вие, доктор Келвин, аз съм мисионер — усмихна се Блек. — Имам една идея. Смятам за свое задължение да кажа на хората от Земята, че във века на роботите сме стигнали до положение животът на един робот да се цени много повече от живота на човека. Защото роботът е къде-къде по-скъп. Мисля, че хората от Земята ще се вслушат в думите ми. Мнозина от тях имат задръжки по отношение на роботите. Корпорацията „Ю. С. Роботс“ все още не е успяла да узакони употребата им на самата Земя. Струва ми се, доктор Келвин, че това, което имам да кажа, ще даде необходимия ефект. За работата, извършена днес от мен, доктор Келвин, вие и вашата корпорация ще бъдете заличени от лицето на Слънчевата система.

По този начин Блек я предупреждаваше и той си даваше сметка за това, но не можеше да пропусне такъв случай. Той го беше чакал с цялото си сърце и душа от момента, в който се отправи към „Парсек“.

Блек се наслаждаваше на моментния блясък в безцветните очи на Сюзън Келвин и на слабата червенина, която изби по бузите й. Помисли си: „Как се чувствувате, мадам специалист?“

— Никой няма да приеме оставката ви, Блек — каза Калнър. — Нито ще ви позволи…

— Няма начин да ме спрете, генерале. Аз съм герой, не разбрахте ли това? А старата майка Земя почита героите си. Винаги ни е почитала. Хората очакват с нетърпение моите думи и ще повярват всичко, което им кажа, И никак няма да им хареса, ако разберат, че някой ми пречи — поне докато съм още пресен, новоизпечен герой. Вече имах разговор с Ронсън от „Интърпланетъри прес“ и му казах, че ще им дам нещо голямо, нещо, което ще стресне всеки правителствен представител и научен ръководител. Така че „Интърпланетъри прес“ чака с нетърпение моите думи. При това положение какво възнамерявате? Да ме разстреляте ли? Ако се опитате да направите такова нещо, ще има да патите после.

Така Блек доведе отмъщението си докрай. Не спести нито дума. Каза си всичко без задръжки. Той стана да си върви.

— Един момент, доктор Блек — спря го Сюзън Келвин с властен глас.

Блек се обърна въпреки волята си — като ученик, когото учителят е повикал, — но замаза това с подигравателен тон:

— Искате да дадете някакво обяснение, предполагам.

— Нищо подобно — отвърна тя. — Вие вече обяснихте всичко, и то много добре. Аз се спрях на вас, защото знаех, че ще разберете. И вие наистина ме разбрахте, макар и с известно закъснение. Познавах ви отпреди и знаех, че не обичате роботите, което значи, че не храните илюзии по отношение на тях. От служебната ви характеристика, която поисках, преди да ви възложим задачата, разбрах, че не сте одобрявали този експеримент или повече, не сте бил съгласен той да бъде извършен с помощта на робот. Вашите шефове изтъкнаха това като аргумент против вас, но аз реших, че той е във ваша полза.

— Извинете, но за какво става дума?

— За това, че вие сте разбрали защо тази задача не бива да се възлага на робот. Та вие сам го казахте. Че недостатъците на робота трябва да бъдат компенсирани от човешката находчивост и интелигентност. Точно така е, млади човече, точно така. У роботите няма находчивост. Техните мозъци са програмирани и изчислени до последната подробност. Ако се даде заповед на един робот — точна заповед, — той ще я изпълни. Ако заповедта не е достатъчно точна, той не може да поправи грешката си без друга заповед. Нали вие казахте тъкмо това за робота на кораба? Тогава как бихме могли да изпратим робот, за да открие повредата, след като не можем да му дадем точни нареждания, понеже и самите ние не знаем какво се е случило? Не можеш да дадеш на един робот заповед от рода на: „Разбери какво е станало!“ Такава заповед може да се даде само на човек. Човешкият мозък не се поддава на изчисления, поне в това отношение.

Блек седна и се загледа отчаян в робопсихолога. Думите й проникнаха в съзнанието му, независимо че той даваше воля предимно на чувствата си. И той съзна, че не е в състояние да оспори думите й. А което е още по-лошо, обземаше го чувството, че е победен.

— Бихте могли да кажете това, преди да тръгна за астероида — каза той.

— Прав сте — съгласи се доктор Келвин, — но забелязах напълно естествения ви страх, че може да обезумеете. Този страх би могъл да ви попречи да изпълните задачата си, затова реших да ви оставя да си мислите, че единственото ми съображение да ви изпратя на кораба е, че ценя роботите повече от хората. Това, както предполагах, щеше да ви ядоса, а ядът, драги ми доктор Блек, понякога се оказва много полезен. Ако не друго, един ядосан човек се плаши по-трудно, отколкото ако не е ядосан. Излезе, че съм била права. — Тя сключи ръце в скута си и на лицето й се появи нещо съвсем близко до усмивка.

— Ама че съм идиот — каза Блек.

— И така, моят съвет, ако ви интересува, е да се върнете на работа, да приемете, че сте герой в очите на хората, и да разкажете на своя приятел журналист подробностите около героичната ви постъпка. Нека това бъде голямата новина, която сте му обещали.

Блек кимна — бавно, неохотно.

Шлос явно се почувствува облекчен. Калнър се ухили до ушите. Те му подадоха ръце, след като не бяха казали дума, докато говореше Келвин, и не казаха нищо и сега.

Блек пое подадените ръце и ги стисна малко сдържано.

— Мисля, че именно вашето участие, доктор Келвин, трябва да получи по-широка гласност — каза той.

— Не ставайте глупав, млади човече — отвърна тя. — Та нали това ми е работата.