Серия
Разкази за роботи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I, Robot, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 51 гласа)

Логика

Половин година по-късно двамата промениха мнението си. Пламъкът на гигантското слънце отстъпи място на кадифено тъмно пространство, но когато трябва да проверяваш как работят експерименталните роботи, промяната във външните условия е почти без значение. Каквато и да е околната обстановка, винаги си изправен срещу непроницаемия позитронен мозък, който според онези гении със сметачните линийки трябва да действа по такъв и такъв начин. Но ето че понякога тук работи другояче. Пауъл и Донъвън откриха това още преди да бе изтекла втората седмица от пристигането им на станцията.

За да подчертае думите си, Грегъри Пауъл каза разчленено:

— Ние с Донъвън те сглобихме преди една седмица.

Той сбърчи чело и потегли края на кафявия си мустак.

В каюткомпанията на Слънчева станция №5 беше тихо — отдолу долиташе само тънкото предене на мощен излъчвател.

Робот КТ-1 седеше неподвижен. Тъмната стомана на туловището му проблясваше в лъчите на силните лампи, а пламтящите с червена светлина фотоелементи, които играеха ролята на очи, не се откъсваха от Земния човек, който седеше от другата страна на масата.

Пауъл овладя внезапното си раздразнение. Тези роботи имаха странни мозъци. Разбира се, Трите закона на роботиката действаха с пълна сила. Не можеше да не действат. Всеки, който работеше в „Ю. С. Роботс“ — от самия Робъртсън до последната чистачка, — можеше да гарантира това. Тъй че нямаше никаква опасност за КТ-1. И все пак…

Моделите КТ бяха съвсем нови, а това беше първият опитен екземпляр от тях. И математическите драскулици не винаги бяха най-добрата утеха при наличието на фактите.

Най-после роботът проговори. Гласът му се отличаваше със студения си тембър — нещо неизбежно при метална диафрагма.

— Давате ли си сметка, Пауъл, за пълното значение на тези си думи?

— Но все пак трябва да те е направил някой, Кюти — възрази Пауъл. — Ти самият признаваш, че твоята памет, пълноценна сега, е възникнала преди една седмица от нищо. И аз ти обяснявам: ние с Донъвън те сглобихме от частите, които ни изпратиха тук.

Кюти погледна със загадъчен вид — като човек — дългите си гъвкави пръсти.

— Струва ми се, че трябва да има някакво по-правдоподобно обяснение. Според мен е невъзможно вие да сте ме направили.

Земния човек неочаквано се разсмя:

— Но защо?

— Наречете го интуиция. Засега това е само интуиция. Но аз смятам да намеря някакво обяснение. Поредица от логически правилни разсъждения неизбежно ще доведе до истината. И аз няма да се помиря, докато не я открия.

Пауъл стана и седна до робота в края на масата. Изведнъж той изпита дълбока симпатия към тази странна машина. Тя не приличаше на обикновените роботи, които изпълняваха старателно поставените им задачи, подчинявайки се на устойчивите позитронни връзки. Той сложи ръка върху стоманеното рамо на Кюти. Металът беше студен и твърд на пипане.

— Кюти — подзе Пауъл, — ще се опитам да ти обясня нещо. Ти си първият робот, който проявява интерес към собственото си съществуване. И, струва ми се, първият, който е достатъчно умен, за да осмисли външния свят. Сега ела с мен.

Роботът се изправи с лекота и последва Пауъл. Вървеше съвсем безшумно, защото на ходилата имаше дебела пореста гума. Земния човек натисна един бутон и част от стената се плъзна встрани. През дебелото чисто стъкло се виждаше осеяното със звезди космическо пространство.

— Виждал съм това през илюминаторите на машинното отделение — каза Кюти.

— Зная — отвърна Пауъл. — Но как го обясняваш?

— Точно така, както го виждам — черна материя непосредствено зад това стъкло, изпъстрена с малки светещи точици. Известно ми е, че нашият излъчвател изпраща лъчи към някои от тези точици — все към едни и същи, — че точиците се местят и заедно с тях се местят и лъчите. Това е всичко.

— Браво! Сега слушай внимателно. Черната материя е пространство — огромно пространство, което няма край. Малките светещи точици са огромни маси материя, носители на енергия. Това са кълба, чийто диаметър достига понякога милиони мили. За сравнение мога да ти кажа, че диаметърът на нашата станция е само една миля. Те изглеждат толкова малки, защото са безкрайно далеч. Точиците, към които са насочени нашите лъчи, са по-близо и много по-малки. Те са твърди, изстинали и на тях живеят същества като мен — милиарди хора. Ние с Донъвън пристигнахме именно от един от тези светове. Нашите лъчи снабдяват тези светове с енергия, която ние черпим от едно от огромните пламтящи кълба, което е по-близо до нас. Ние наричаме това кълбо Слънце — то се вижда от другата страна на станцията.

Кюти стоеше пред стъклото неподвижен като стоманена статуя. После, без да обръща глава, попита:

— От коя именно светеща точка претендирате да сте дошли?

— Ето я там, онази в ъгъла, много светлата. Ние я наричаме Земя. — Той се усмихна. — Добрата стара Земя. На нея живеят три милиарда такива като нас, Кюти. След някоя и друга седмица ние ще се върнем при тях.

Изведнъж, за голяма изненада на Пауъл, Кюти си затананика. В това тананикане не се долавяше мелодия, то приличаше по-скоро на тих звън на струни. То спря така внезапно, както и започна.

— Но аз откъде съм се взел, Пауъл? Вие не ми обяснихте моето съществуване.

— Всичко останало е просто. Когато за първи път бяха създадени тези енергостанции, за да снабдяват със слънчева енергия планетите, те се управляваха от хора. Но условията за работа се оказаха много трудни — поради високата температура, силното слънчево излъчване и електронните бури. Тогава бяха построени роботи, които да заменят човешкия труд. Сега за всяка станция са нужни само двама човека. А ние се опитваме да заменим и тях с роботи. Ето това е смисълът на твоето съществуване. Ти си най-съвършеният робот, създаден досега, и ако покажеш, че си способен сам да управляваш тази станция, вече няма да е нужно тук да идват хора — освен за да доставят резервни части.

Той протегна ръка към бутона и металният квадрат се върна на мястото си. Пауъл отиде пак при масата, взе една ябълка, отри я в ръката си и я заръфа. Но червеният блясък на очите на робота му пресече хапката.

— И мислите, че ще повярвам на тази заплетена и невероятна хипотеза, която току-що изложихте? — изрече бавно Кюти. — Бъркате ме с някого.

Пауъл почервеня цял и изплю отхапаното парче.

— Това не е хипотеза, дявол те взел! Това са факти!

Кюти отвърна мрачно:

— Кълба, чийто диаметър възлиза на милиони мили! Светове с милиарди човешки същества на тях! Безкрайно пространство! Извинявайте, Пауъл, но не ви вярвам. Ще се опитам сам да разреша тази загадка. Довиждане.

Той се обърна и излезе от стаята. Пред вратата почти се сблъска с Майкъл Донъвън, кимна му сериозен и отмина по коридора, без да обръща внимание на изумения му поглед.

Майк Донъвън се почеса по червеникавата коса и отправи поглед към Пауъл.

— Какво говореше тази ходеща железария? Какво не вярва?

Пауъл подръпна ожесточено мустака си.

— Той е скептик. Не вярва, че ние сме го създали, че съществуват Земя, Космос, звезди.

— Да го порази Сатурн дано! Значи имаме си смахнат робот.

— Каза, че сам щял да си изясни всичко.

— Много мило — каза Донъвън. — Надявам се, че след това ще благоволи да каже и на мен какво е открил. — Изведнъж той кипна. — Слушай! Ако тази купчина желязо си позволи да говори така с мен, ще му извия хромирания врат. Да знаеш!

Той се тръшна на креслото и извади от джоба си детективски роман.

— Във всеки случай този робот ми действа на нервите. Прекалено е любопитен, да го вземат дяволите!

 

 

Когато Кюти почука тихо и влезе в стаята, Майк Донъвън изръмжа нещо и продължи да яде сандвича си.

— Пауъл тук ли е?

Продължавайки да дъвче, Донъвън отвърна:

— Отиде да вземе данните за функциите на електронните потоци. Изглежда, предстои буря.

В това време влезе Пауъл, забил поглед в диаграмите, които държеше в ръце, и седна на един стол. После разпръсна листата пред себе си и започна да изчислява нещо. Донъвън поглеждаше през рамото му, като продължаваше да дъвче и рони трохи. Кюти чакаше мълчаливо.

Пауъл вдигна глава.

— Потенциалът Зета расте, но бавно. Във всеки случай функциите на потока са непостоянни, та не знам какво можем да очакваме. О, здравей, Кюти. Мислех, че наблюдаваш инсталирането на новия лост.

— Той е готов — отвърна спокойно роботът. — Дойдох да поговоря с вас двамата.

— О! — посмути се Пауъл. — Тогава седни. Не, не на този стол. Единият му крак е разклатен, а ти не си лекичък.

Роботът седна и заговори най-спокойно:

— Аз стигнах до определен извод.

Донъвън се начумери и остави остатъка от сандвича си.

— Ако говориш за твоите глупашки…

Пауъл му даде нетърпеливо знак да млъкне.

— Продължавай, Кюти. Ние те слушаме.

— През последните два дни се занимавах със самоанализ — каза Кюти — и стигнах до крайно интересни резултати. Започнах с единствената вярна презумпция, която можех да направя: аз съществувам, защото мисля…

— О, Юпитер! — изпъшка Пауъл. — Робот-Декарт!

— Кой е този Декарт? — намеси се Донъвън. — Слушай, защо е нужно да седим тук и да слушаме този железен маниак…

— По-спокойно, Майк!

Кюти продължи невъзмутим:

— И веднага у мен възникна въпросът: каква е причината за моето съществуване?

Пауъл стисна зъби така, че мускулите на бузите му заиграха.

— Сега говориш глупости. Нали вече ти казах, че ние сме те направили!

— И ако не ни вярваш — добави Донъвън, — с удоволствие ще те разглобим.

Роботът разпери изразително силните си ръце.

— Аз не приемам нищо на вяра. Всяка хипотеза трябва да бъде подкрепена от логика, иначе тя няма никаква стойност. А твърдението, че съм създаден от вас, противоречи на всички изисквания на логиката.

Пауъл сложи ръка върху внезапно свилия се пестник на Донъвън.

— Защо мислиш така?

Кюти се засмя. Това беше съвсем нечовешки смях — един машиноподобен звук, какъвто той за първи път издаваше. Рязък и отривист, този смях бе отмерен като чукането на метроном и не по-малко бездушен.

— Я се погледнете — каза най-после Кюти. — Не искам да кажа нищо обидно, но погледнете се. Материалът, от който сте направени, е мек и кашав, нетраен и слаб. Подхранвате се с енергия — недостатъчно — от окисляването на органични вещества. Като това — той посочи презрително остатъка от сандвича на Донъвън. — Периодично изпадате в безсъзнателно състояние, а и най-малките промени в температурата, налягането, влагата или интензивността на излъчването се отразяват на работоспособността ви. Вие сте сурогати. От друга страна, аз съм съвършено произведение. Поглъщам направо електрическа енергия и я използвам почти стопроцентово. Направен съм от здрав метал, постоянно съм в съзнание и понасям леко всякакви промени. Това са безспорни факти. И ако приемем това, което се подразбира от само себе си — че никое същество не може да създаде друго, по-висшестоящо от него, — тогава вашата хипотеза става на пух и прах.

Проклятията, които Донъвън мърмореше досега полугласно, отекнаха с пълна сила, когато той скочи, свъсил вежди.

— Ах, ти, копеле от буца желязна руда! Щом не сме те направили ние, кой тогава те е направил?

Кюти кимна сериозен:

— Много добре, Донъвън. Именно това беше следващият въпрос, който и аз си зададох. Очевидно моят създател би трябвало да е по-могъщ от мен. Така че оставаше само една възможност.

Земните хора гледаха с недоумение Кюти, а той продължи:

— Кое е център на живота тук, на станцията? Кому служим всички ние? Какво поглъща цялото ни внимание?

Той млъкна в очакване на отговор. Донъвън погледна смаяно приятеля си.

— Обзалагам се, че този поцинкован идиот говори за енергопреобразователя.

— Вярно ли е това, Кюти? — ухили се Пауъл.

— Говоря за Всемогъщия — последва студен, рязък отговор.

Донъвън избухна в неудържим, смях и дори Пауъл не можа да се сдържи и се засмя.

Кюти стана и святкащите му очи току пробягваха от единия на другия човек.

— Въпреки всичко това е така и аз не се учудвам, че вие не искате да го повярвате. Сигурно няма да останете дълго тук. Самият Пауъл казваше, че отначало на господаря, с други думи, на Всемогъщия, служели само хора; после се появили роботите за по-обикновена работа; и накрая съм се появил аз — за да ръководя роботите. Тези факти са безспорни, но тяхното обяснение е съвсем нелогично. Искате ли да разберете истината?

— Продължавай, Кюти. Ставаш забавен.

— Отначало Всемогъщия създал хората — като най-прост вид, който и най-лесно се произвежда. Постепенно той ги е заменил с роботи — едно по-високо стъпало, и накрая е създал мен, за да заема мястото на останалите все още хора. Отсега нататък Аз ще служа само на Всемогъщия.

— Нищо подобно — възрази рязко Пауъл. — Ти ще си траеш и ще изпълняваш нашите заповеди, докато не се убедим, че можеш да управляваш преобразователя. Ясно ли е? Преобразователя, а не Всемогъщия! Не останем ли доволни от работата ти, ще те демонтираме. А сега, ако нямаш нищо против, можеш да ни оставиш. Вземи със себе си тези данни и ги нанеси, както му е редът.

Кюти пое диаграмите и излезе, без да каже дума повече.

Домъвън се отпусна на облегалката на креслото и заби пръсти в косите си.

— Този робот май тепърва ще има да ни разиграва. Съвсем е откачил.

 

 

Сънливият тътнеж на преобразователя се чуваше по-силно в командната кабина, примесен с потракването на гайгеровите броячи и с безредното бръмчене на десетината сигнални лампи.

Донъвън се дръпна от телескопа и включи светлината.

— Лъчът от станция №4 падна на Марс точно по разписанието. Сега можем да пуснем и нашия.

Пауъл кимна разсеяно.

— Кюти е долу, в машинното. Аз ще дам сигнал, а останалото може да свърши той. Майк, погледни тук, какво ще кажеш за тези цифри?

Майк присви очи и подсвирна.

— Охо, това се казва гама-лъчи! Слънчицето се е поразлютило.

— Именно — отвърна кисело Пауъл. — И ни чака електронна буря. А нашият лъч към Земята е точно на пътя й. — Той се отдръпна нервно от масата. — Нищо. Дано само не започне, преди да е дошла смяната, но дотогава има цели десет дни. Майк, слез, моля ти се, долу и виж какво прави Кюти.

— Добре. Само дай ми още малко бадеми.

Той улови подхвърленото му пакетче и тръгна към асансьора.

Кабината се спусна меко долу и вратата се отвори към тесния мостик в обширното машинно отделение. Донъвън се наведе над перилото и погледна надолу. Огромните генератори работеха и от вакуумните тръби на дециметровия предавател се носеше ниско бучене, което изпълваше цялата станция.

Долу се виждаше голямата лъскава фигура на Кюти, който следеше внимателно работата на група роботи при един от блоковете на предавателя за Марс.

Изведнъж Донъвън се стъписа. Роботите, които изглеждаха като джуджета в сравнение с огромния блок, се строиха пред него с наведени глави, а Кюти закрачи бавно пред тяхната редица. Така изминаха петнадесет секунди, а после те паднаха на колене със звън, който заглуши дори бученето, носещо се из цялата станция.

Донъвън извика и полетя надолу по тясната стълба. Лицето му доби цвета на червените му коси. Размахвайки юмруци, той се спусна към роботите.

— На какво прилича това, безмозъчни тенекии! Ставайте! На работа! До края на деня да разглобите, да почистите и да сглобите отново всичко — ако не, ще ви изгоря мозъците с променлив ток.

Нито един робот не се помръдна.

Дори Кюти, единственият, който стоеше прав, остана неподвижен, вперил поглед в тъмните недра на огромния апарат пред себе си.

Донъвън бутна силно най-близкия робот.

— Ставай! — изрева той.

Макар и бавно, роботът се подчини. Фотоелектрическите му очи гледаха с укор Земния човек.

— Няма друг всемогъщ освен Всемогъщия и КТ-1 е неговият пророк — каза роботът.

— А?

Донъвън усети върху себе си погледа на двадесет чифта механични очи. Двадесет метални гласа издекламираха тържествено:

— Няма друг всемогъщ освен Всемогъщия и КТ-1 е неговият пророк!

— Боя се — намеси се Кюти, — че моите приятели се подчиняват сега на по-висше същество от теб.

— По дяволите! Махай се оттук! С тебе ще си уредя сметките после, а с тези говорещи кукли — още сега.

Кюти поклати бавно тежката си глава.

— Извинявай, но нещо не ти е ясно. Това са роботи, което означава мислещи същества. Сега, след като им открих истината, те припознават Всемогъщия. Всички роботи. А мен наричат пророк. — Той сведе глава. — Разбира се, аз съм недостоен, но може би…

Едва сега Донъвън успя да си поеме дъх и реши да се възползва от това.

— Такава ли била работата? Браво! Чудесно! Колко мило! Но слушай какво ще ти кажа, желязна маймуно! Няма никакъв Всемогъщ, няма никакъв пророк и няма никакво съмнение кой заповядва тук. Ясно ли ти е? А сега — марш навън! — изрева неистово той.

— Аз се подчинявам само на Всемогъщия.

— По дяволите твоят Всемогъщ! — Донъвън се изплю. — Това за Всемогъщия. А ти прави, каквото ти казвам!

Кюти не каза нищо, останалите роботи също мълчаха, но Донъвън усети как напрежението изведнъж се засилва. Студеният червен пламък в неподвижните очи потъмня, а Кюти стоеше като истукан.

— Кощунство! — прошепна той и гласът му звънна от вълнение.

Кюти запристъпва към Донъвън и той за пръв път усети страх. Роботът не може да изпитва гняв — но очите на Кюти бяха непроницаеми.

— Съжалявам, Донъвън — каза роботът, — но след това не може да останеш повече тук. Отсега нататък на теб и на Пауъл ви се забранява да влизате в командната кабина и в машинното.

Той спокойно даде знак с ръка и в същия миг два робота хванаха здраво Донъвън. Той не можа да каже дори гък, усети само как го вдигнаха и го понесоха бързо по стълбата.

 

 

Със стиснати юмруци Грегъри Пауъл се мяташе напред-назад из каюткомпанията. После погледна с безсилна злоба затворената врата и се обърна сърдито към Донъвън:

— За какъв дявол ти трябваше да плюеш?

Потънал дълбоко в креслото, Майк Донъвън удари ядно двете странични облегалки.

— А какво трябваше да правя с това електрифицирано чучело? Нямам намерение да отстъпвам пред някаква машинария, която съм сглобил със собствените си ръце.

— Да, разбира се — отвърна кисело Пауъл, — а да седиш тук, варден от два робота пред вратата — това не е отстъпване, нали?

— Чакай само да се върнем в базата — изръмжа Донъвън. — Някой ще си плати за това. Тези роботи трябва да ни се подчиняват. Това е Вторият закон.

— Защо само да повтарям едно и също? Истината е, че не ни се подчиняват. И вероятно има някаква причина за това, която ще разберем твърде късно. Между другото знаеш ли какво ще стане с нас, когато се върнем в базата?

Той се спря пред креслото и погледна сърдито Донъвън.

— Какво?

— А, нищо особено. Само двайсет години в мините на Меркурий. Или пък в затвора на Церера.

— Но за какво говориш?

— За наближаващата електронна буря. Знаеш ли, че центърът й ще премине точно през нашия лъч към Земята? Аз тъкмо бях изчислил това, когато роботът ме измъкна от стола.

Донъвън изведнъж пребледня.

— Велики Сатурн!

— И знаеш ли какво ще стане с лъча — защото бурята ще беснее, както си иска? Той ще подскача като бълха. И ако при уредите няма друг освен Кюти, господ да е на помощ на Земята. И на нас.

Пауъл още не беше свършил, когато Донъвън заблъска бясно вратата. Тя се отвори и той политна навън, за да се блъсне в неподвижната стоманена ръка, която му преграждаше пътя.

Роботът погледна равнодушно задъхания припрян Земен човек.

— Пророкът заповяда да не излизате. Моля ви!

Роботът го бутна с ръка и Донъвън политна назад. В това време от другия край на коридора се зададе Кюти. Той даде знак на роботите да се отдалечат, влезе и затвори тихо вратата след себе си.

Задъхвайки се от яд, Донъвън се нахвърли на Кюти:

— Това вече минава всякакви граници! Ти ще си платиш за тази комедия!

— Моля те, не се гневи — отвърна кротко роботът. — Рано или късно това трябваше да се случи. Вашите функции са изчерпани.

— Моля? — изправи се Пауъл. — Как да разбираме това?

— Преди да бъда създаден аз, вие сте се грижили за Всемогъщия — отвърна Кюти. — Сега тази привилегия е моя, тъй че вашето съществуване губи всякакъв смисъл. Нима това не е очевидно?

— Не съвсем — процеди Пауъл. — Според теб какво трябва да правим ние сега?

Кюти не отговори веднага. Той сякаш премисляше нещо, после протегна едната си ръка и прегърна Пауъл през рамо, а с другата хвана Донъвън за китката и го притегли по-близо до себе си.

— Двамата сте ми симпатични. Разбира се, вие сте по-низши същества, с ограничени умствени способности, но аз наистина изпитвам добри чувства към вас. Вие служихте добре на Всемогъщия и той ще ви възнагради за това. Сега, когато вашата служба вече завърши, вие вероятно няма да просъществувате още дълго. Но докато все още съществувате, ще ви бъдат осигурени храна, облекло, подслон — стига само да не влизате в командната кабина и в машинното.

— Той ни пенсионира, Грег! — изрева Донъвън. — Направи нещо. Това е толкова унизително!

— Слушай, Кюти, не можем да се съгласим с теб. Тук ние сме господарите. Тази станция е създадена от същества като мен — хора, които живеят на Земята и на други планети. Това е само станция за предаване на енергия, а ти си само… О, господи!

Кюти поклати сериозно глава.

— Това вече се превръща в идея фикс. Защо толкова държите на тези съвсем неверни представи за живота? Дори ако вземем под внимание, че умствените способности на нероботите са ограничени, все пак…

Той млъкна и се замисли. А Донъвън изсъска:

— Ах, мутрата ти да беше от плът и кръв, с какво удоволствие бих я размазал.

Присвил очи, Пауъл подръпваше мустака си.

— Виж какво, Кюти, щом не приемаш, че има Земя, как си обясняваш това, което виждаш през телескопа?

— Моля?

Земния човек се усмихна.

— Хванах ли те сега? След като те създадохме, ти неведнъж си правил наблюдения с телескопа. Забелязал ли си, че някои от тези светещи точки се виждат през него като дискове?

— О, това ли било? Да, разбира се. Това е просто увеличение — за по-точно насочване на лъча.

— Тогава защо звездите не се увеличават по същия начин?

— Имаш предвид другите точици ли? Много просто — не изпращаме към тях никакви лъчи, тъй че няма защо да се увеличават. Пауъл, дори ти би трябвало да съобразиш това.

Пауъл се загледа намръщен в тавана.

— Но през телескопа се виждат повече звезди. Откъде се вземат те! Питам те откъде, Юпитер те взел!

На Кюти това му омръзна.

— Слушай, Пауъл, мислиш ли, че ще взема да си губя времето да търся физическо обяснение на всяка оптическа измама, създавана от нашите уреди? Нима можем да сравняваме възприятията на сетивата с ясната светлина на строгата логика?

— Слушай — извика изведнъж Донъвън и се измъкна изпод приятелската, но тежка ръка на Кюти, — нека разчовъркаме нещата докрай. Защо са изобщо тези лъчи? Ние им даваме хубаво, логично обяснение. Ти можеш ли да дадеш по-добро?

— Лъчите — отвърна невъзмутим той — се изпускат от Всемогъщия по негова воля. Има неща — той вдигна благоговейно очи към тавана, — в които ние не можем да проникнем. В такива случаи аз се стремя само да служа, а не да задавам въпроси.

Пауъл седна бавно и зарови лице в треперещите си длани.

— Махай се оттук, Кюти. Махай се и ме остави да помисля.

— Ще ви изпратя храна — отвърна добродушно Кюти.

В отговор се чу само едно изохкване и роботът излезе.

— Грег — заговори хрипкаво Донъвън, — налага се да измислим нещо. Ще трябва да го издебнем и да го ликвидираме. Малко азотна киселина в ставите…

— Не ставай глупак, Майк. Мислиш ли, че ще ни остави да се доближим до него с азотна киселина в ръце? Виж какво, трябва да поговорим с него. В следващите четирийсет и осем часа трябва да го убедим да ни пусне в командната кабина, иначе ни е спукана работата. — Той закрачи напред-назад в безсилна ярост — Да убеждаваме един робот! Това е…

— Унизително — довърши Донъвън

— Още по-лошо!

— Чакай! — засмя се неочаквано Донъвън. — Защо да го убеждаваме? Нека да му покажем! Нека сглобим пред собствените му очи още един робот. Да видим какво ще каже тогава.

По лицето на Пауъл се разля бавно усмивка. Донъвън завърши:

— Представи си каква физиономия ще направи, когато види това.

 

 

Роботите се произвеждат, разбира се, на Земята. Но пренасянето им през космическото пространство се извършва много по-лесно на части, които след това се сглобяват на място. Между другото това изключва възможността някой робот да се измъкне и да вземе да скита на свобода по Земята, което би изправило фирмата „Ю. С. Роботс“ пред строгите закони, забраняващи използуването на роботите на Земята.

Затова се налагаше хора като Пауъл и Донъвън да сглобяват роботите — работа тежка и сложна.

Пауъл и Донъвън не бяха съзнавали това така ясно, както го съзнаха този ден, когато се заловиха да създават робот под зоркото око на КТ-1, пророка на Всемогъщия.

Въпросният робот, най-обикновен МС модел, лежеше на масата почти готов. След тричасова работа оставаше да се монтира само главата. Пауъл се спря да обърше потта от челото си и погледна неуверено Кюти.

Това, което видя, не беше насърчително. Вече три часа Кюти седеше безмълвен и неподвижен, а лицето му, винаги неизразително, сега беше абсолютно непроницаемо

— Подай ми мозъка, Майк — изръмжа Пауъл.

Донъвън разпечата херметически затворения контейнер и от маслото, с което беше пълен, извади втори. После отвори и него и измъкна топката от обвивката от пореста гума.

Той пипаше много внимателно, защото това бе най-сложният механизъм, създаван някога от човек. Под тънката платинена обвивка на топката се намираше позитронният мозък, в чиято деликатна структура бяха заложени точно изчислени неутронни връзки, които при роботите се равняваха на наследствена информация.

Мозъкът пасна точно в черепната кухина на лежащия на масата робот. Донъвън покри мозъка с пластина от синкав метал, която завари с малък атомен пистолет. После постави внимателно фотоелектричеоките очи, завинти ги здраво в орбитите и сложи върху тях тънки прозрачни пластини от твърда като стомана пластмаса.

Сега оставаше да се вдъхне живот на робота посредством високоволтажен ток. Пауъл протегна ръка към шалтера.

— Сега гледай, Кюти. Гледай внимателно.

Той обърна шалтера и се разнесе бръмчене. Двамата Земни хора се наведоха неспокойно над своето творение.

Отначало потръпнаха леко само крайниците. После главата се надигна, той се подпря на лакти и слезе тромаво от масата. Движенията на робота бяха още неуверени и вместо членоразделна реч на два пъти се чу само някакво чегъртане.

Но най-после проговори, макар и неуверено и колебливо:

— Искам да започна работа. Къде трябва да отида?

Донъвън скочи към вратата.

— Надолу по тези стълби. Там ще ти кажат какво да правиш.

Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.

— Е — ухили се Пауъл, — сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?

Кюти отговори кратко и безапелативно.

— Не!

Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.

— Вие само сглобихте вече готови части — продължи Кюти — И направихте това много умело — инстинкт, предполагам, — но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.

— Слушай — изхриптя Донъвън, — тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук

— Е, е — отвърна успокоително Кюти, — няма да спорим сега.

— Така е, както ти казвам! — Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката — Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.

— Книгите ли? Аз съм ги изчел — до една! Много добре са измислени.

Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.

— Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да ги оспориш. Просто не можеш!

В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.

— Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.

— Това пък откъде го измисли? — попита Пауъл.

— Аз като мислещо същество съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тъй като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.

На излизане той се обърна и добави меко:

— Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите както подобава.

Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.

Най-после Пауъл проговори с усилие:

— Да си лягаме, Майк. Аз се предавам.

Донъвън каза с приглушен глас:

— Слушай, Грег, не тн ли се струва, че той е прав за всички тези неща? Толкова е уверен, че аз…

— Не дрънкай глупости — сряза го Пауъл. — Ще се увериш дали Земята съществува или не, когато другата седмица пристигне смяната и ние ще трябва да се върнем и да даваме обяснения.

— В такъв случай, кълна се в Юпитер, трябва да направим нещо! — Донъвън едва не се разплака. — Той не вярва нито на нас, нито на книгите, нито на собствените си очи.

— Не вярва — каза ядно Пауъл. — Това е мислещ робот, мътните го взели! Вярва само в логиката и цялата работа е там, че…

— Какво?

— Че със строго логически разсъждения можеш да докажеш каквото си искаш — стига да подбереш съответните постулати. Ние имаме едни постулати, а Кюти — други.

— Тогава да се оправяме по-бързо с неговите постулати, че утре ще ни налети бурята.

Пауъл въздъхна уморено.

— Тъкмо в това е бедата. Постулатите винаги са основани на презумпции и скрепени с вяра. Нищо във вселената не може да ги разклати. Лягам си.

— Аз не мога да спя.

— Аз също. Но все пак ще опитам само заради принципа.

 

 

Дванадесет часа по-късно сънят все още оставаше за тях въпрос на принцип, неосъществим за съжаление на практика. Бурята започна по-рано, отколкото очакваха. Донъвън, чието червендалесто лице сега бе мъртвешки бледо, посочи с треперещ пръст към илюминатора. Брадясалият Пауъл облиза пресъхналите си устни и като погледна навън, заскуба отчаяно мустака си.

При други обстоятелства това би било великолепна гледка. Потокът от електрони с висока енергия се пресичаше с лъча, насочен към Земята, и избухваше в микроскопични искри от ярка светлина. В лъча, който се губеше в далечината, играеха бляскави прашинки.

Лъчът изглеждаше устойчив, но двамата знаеха, че не бива да се доверяват на невъоръжено око. Едно отклонение на стотна част от милисекундата — невидимо за окото — беше достатъчно, за да разфокусира лъча и да превърне стотици квадратни мили на Земята в димящи развалини. А в командната кабина се разпореждаше един робот, който не се интересуваше ни от лъча, ни от фокуса, ни от Земята — от нищо освен от своя Всемогъщ.

Часовете се нижеха един след друг. Двамата гледаха като хипнотизирани през стъклото, без да продумат. Изведнъж играещите в лъча прашинки потъмняха и изчезнаха. Бурята беше отминала.

— Край — каза отпаднало Пауъл.

Донъвън се унесе в неспокойна дрямка, а уморените очи на Пауъл го гледаха със завист. Сигналната лампа проблесна няколко пъти, но Пауъл не й обърна внимание. Вече нищо нямаше значение. Нищо! Може би Кюти беше прав — може би двамата с Донъвън наистина са низши същества с изкуствена памет, които вече са изчерпали смисъла на живота си.

Дано да е така!

Пред него стоеше Кюти.

— Не ми отговорихте на сигнала, затова дойдох лично — каза тихо той. — Изглеждаш зле — боя се, че срокът на твоето съществуване е вече към своя край. Независимо от това би ли погледнал данните, отбелязани днес от уредите.

Пауъл почувствува смътно, че това е може би приятелски жест от страна на робота — Кюти вероятно изпитваше някакви угризения за това, че е иззел насила от тях управлението на станцията. Той пое диаграмите и се вторачи в тях с невиждащи очи.

Кюти очевидно остана доволен.

— Голяма чест е, разбира се, да служиш на Всемогъщия. Но вие не се огорчавайте, че ви смених.

Пауъл изсумтя нещо и машинално премести поглед от един лист на друг. Изведнъж замъгленият му поглед се спря на една тънка червена линийка, която криволичеше през разграфената хартия.

Той се вгледа по-внимателно. После още веднъж. И тогава скочи, стиснал с две ръце диаграмата и все още вторачен в нея. Другите листове полетяха към пода.

— Майк! Майк! — Той разтърси бясно приятеля си. — Задържал го е!

Донъвън се събуди.

— Какво? Къде?

После той също се вторачи с опулени очи в диаграмата.

— Но какво има? — намеси се Кюти.

— Задържал си лъча на фокус — каза със заекване Пауъл. — Знаеш ли това?

— Фокус ли? Какво е то?

— Държал си лъча насочен право към приемателната станция, с точност до една десетохилядна от милисекундата.

— Каква приемателна станция?

— Тази на Земята! Приемателната станция на Земята — ликуваше Пауъл. — Задържал си го на фокус.

Кюти се извърна с досада.

— Невъзможно е да се прояви добра воля към вас. Все същите дивотии! Аз просто държах стрелките в положение на равновесие — такава беше волята на Всемогъщия.

Той събра разпилените листове и излезе сърдит. Донъвън възкликна след него:

— Ето ти тебе! — После се обърна към Пауъл: — Какво ще правим сега?

Пауъл се чувствуваше хем уморен, хем възроден.

— Нищо. Той току-що показа, че може да управлява безупречно станцията. Не зная никой да се е справял така добре с електронна буря.

— Но това не решава нищо. Нали го чу какво каза за Всемогъщия? Ние не можем…

— Виж какво, Майк, той следва указанията на Всемогъщия посредством циферблатите, уредите и диаграмите. Та нали и ние правим същото. В края на краищата това обяснява и неговия отказ да ни се подчинява. Подчинението — това е Вторият закон. А Първият е да се пазят хората от беда. Как би могъл да спаси хората — съзнателно или несъзнателно? Разбира се, като държи лъча на фокус. Той знае, че може да прави това по-добре от нас и ненапразно настоява, че е по-висше същество. Затова и не ни допуска в командната кабина. Това е неизбежно, ако вземеш под внимание Законите на роботиката.

— Ясно, но работата не е в това. Как може да го оставим да продължава своите щуротии — това за Всемогъщия?

— А защо не?

— Къде се е видяло и чуло такова нещо? Как ще му повериш станция, щом не вярва в съществуването на Земята!

— А справя ли се с работата?

— Да, но…

— Тогава да вярва в каквото ще!

С лека усмивка Пауъл се протегна и падна възнак на леглото. И начаса заспа.

 

 

Влизайки в лекия скафандър, Пауъл обясняваше:

— Всичко ще бъде много просто. Моделите КТ-1 може да се доставят тук един по един. Те ще бъдат с автоматични изключватели, които ще влязат в действие след една седмица, за да имат време роботите… ъ-ъ-ъ… да усвоят култа към Всемогъщия направо от неговия пророк. После може да ги прехвърляме на други станции и отново да ги съживяваме. За всяка станция са нужни не повече от два…

Донъвън открехна хермошлема и се озъби:

— Стига дрънка! Да се вдигаме оттук, че смяната ни чака. Аз няма да се успокоя, докато не видя Земята и не я усетя под нозете си — само за да се уверя, че тя наистина съществува.

В това време вратата се отвори и Донъвън, като изруга полугласно, затвори хермошлема и сърдито обърна гръб на Кюти.

Роботът се приближи до тях. Гласът му прозвуча тъжно:

— Отивате ли си?

Пауъл кимна отривисто.

— На наше място ще дойдат други.

Кюти въздъхна и въздишката му прозвуча като свистене на вятър през опънати нагъсто проводници.

— Вашият срок изтече и наближава краят ви. Аз очаквах това, но… Впрочем да бъде волята му.

Пауъл се засегна от този сълзлив тон.

— Можеш да си спестиш съболезнованията, Кюти. Нас ни чака Земята, а не краят.

— Толкова по-добре, че мислите така — въздъхна пак Кюти. — Сега разбирам колко мъдро нещо е илюзията. Не бих се опитвал да разколебавам вашата вяра дори да можех.

Той излезе — истинско въплъщение на съчувствието.

Пауъл изруга нещо и направи знак на Донъвън. С куфари в ръце те се отправиха към шлюзовата камера.

Корабът със смяната беше кацнал отвън и Франц Мюлер, който идваше да смени Пауъл, ги поздрави със суха вежливост. Донъвън едва кимна и мина в пилотската кабина, за да поеме управлението от Сам Ивънс.

Пауъл се забави:

— Как е Земята?

На този достатъчно банален въпрос Мюлер даде съответния банален отговор:

— Все още се върти.

— Чудесно — каза Пауъл.

Мюлер го погледна.

— Между другото момчетата от „Ю. С. Роботс“ измислиха нещо ново. Комплексен робот.

— Какво?

— Това, което казах. Вече е сключен голям договор. Този модел е точно това, което ни трябва за мините на астероидите. Един главен робот и шест субробота. Като ръката и пръстите.

— Преминаха ли вече изпитанията? — попита нетърпеливо Пауъл.

— Доколкото разбрах, чакат вас — усмихна се Мюлер.

Пауъл стисна пестници.

— По дяволите, ние се нуждаем от почивка.

— И ще я получите. Можете да разчитате на двуседмична отпуска.

Мюлер надяваше тежките ръкавици, готвейки се да поеме работата тук. Гъстите му вежди се сбърчиха.

— Как се справя нашият робот? Дано работи добре, иначе няма да го пусна да припари до уредите

Пауъл не отговори веднага. Той измери с поглед надменния прусак — от късо подстриганата коса на упоритата строга глава до краката, събрани като при команда „мирно“. И изведнъж усети как го облива вълна от чиста радост.

— Роботът е съвсем на място — каза бавно той. — Мисля, че няма да имаш много грижи с уредите.

Той се ухили и влезе в кораба. Мюлер щеше да остане тук няколко седмици.