Айзък Азимов
Аз, роботът (3)

Гоненица

Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че от паника полза няма. Затова, когато Майкъл затрополи по стълбата и се хвърли към него възбуден, със залепнала от пот коса, Пауъл се намръщи.

— Какво се е случило? — попита той. — Да не си счупил нокътя си?

— Бабината ти! — озъби се Донъвън запъхтян. — Какво правиш долу цял ден? — Той пое дълбоко въздух и изстреля: — Спиди не се върна.

Очите на Пауъл се разшириха и той се спря на стълбата, но веднага се съвзе и продължи нагоре. Не каза нищо, докато не излезе на горната площадка, след което попита:

— Ти го прати за селен, нали?

— Да.

— Преди колко време?

— Има пет часа.

Мълчание! Ама че дяволска работа. Само дванайсет часа са прекарали на Меркурий, а вече оплетоха конците. Меркурий по начало се смяташе за най-коварната планета от Слънчевата система, но това вече беше много — дори за една коварна планета.

Пауъл каза:

— Започни отначало и разказвай поред.

Влязоха в радиокабината, чиято апаратура, небутната от десет години — от времето на Първата експедиция, — беше вече поостаряла. За техниката тези нищо и никакви десет години означаваха много. Достатъчно е да бъде сравнен Спиди с роботите, които се произвеждаха в 2005 година. Истината е, че постиженията на роботиката в последно време бяха главозамайващи.

Пауъл докосна внимателно все още лъскавата метална повърхност. Всичко в кабината — а и в цялата станция — говореше за запуснатост и действаше безкрайно угнетително.

Донъвън, който също почувства това, подзе:

— Опитах се да се свържа с него по радиото, но напразно. То не върши никаква работа откъм слънчевата страна на Меркурий, особено ако разстоянието е повече от две мили. Това е и една от причините, поради които Първата експедиция не успя. А докато инсталираме УКВ-то, ще минат седмици.

— Остави това. Изясни ли нещо все пак?

— Улових немодулиран сигнал на къси вълни, по който, ако не друго, успях да определя местоположението на Спиди. Следих го в течение на два часа и нанесох резултатите на картата.

Донъвън измъкна от задния си джоб парче пожълтял пергамент — останка от неуспялата Първа експедиция — и като го плесна силно на масата, взе да го оправя с длан. Скръстил ръце на гърди, Пауъл гледаше отстрани. Донъвън посочи нервно с молива:

— Това червено кръстче е селеновото езеро.

— Кое точно? — прекъсна го Пауъл. — Те са три. Нали Макдугал ги нанесе, преди да отлети.

— Естествено, изпратих Спиди до най-близкото. На седемнайсет мили оттук. Но това няма значение в случая. — Гласът му звучеше нервно. — Ето с тези точки съм отбелязал движението на Спиди.

За първи път външното спокойствие на Пауъл бе нарушено и той се хвърли към картата:

— Сериозно ли говориш? Това е невъзможно.

— Но е факт — избоботи Донъвън.

Точките, маркиращи местоположението на робота, образуваха неравна окръжност около червеното кръстче — селеновото езеро. Пауъл попипа мустаците си — сигурен признак, че е разтревожен.

Донъвън добави:

— Следих го два часа и за това време той обиколи четири пъти това проклето езеро. Имам чувството, че ще го обикаля безкрай. Даваш ли си сметка в какво положение сме?

Пауъл вдигна очи към него, но не каза нищо. Да, разбира се, той си даваше сметка в какво положение са изпаднали. Всичко беше просто като силогизъм. От силата на чудовищното меркурианско слънце ги предпазваха само батериите от фотоелементи, а фотоелементите бяха почти напълно унищожени. Можеше да ги спаси само селенът. А селен можеше да достави само Спиди. Не се ли върне Спиди, няма да има и селен. Няма ли селен, няма и фотоелементи. Няма ли фотоелементи… дааа, да се опечеш бавно, като бройлер, едва ли е най-приятната смърт.

Донъвън се почеса нервно по червенокосата глава и избухна:

— Ще станем посмешище на цялата Слънчева система. Как можа всичко да тръгне толкова наопаки още от самото начало? „Знаменитата двойка Пауъл и Донъвън отива на Меркурий, за да проучи възможно ли е мините на слънчевата страна да се разработят с най-модерна техника и роботи.“ И какво? Провалихме всичко още първия ден. А работата е толкова елементарна. Никога няма да го преживеем.

— Не се безпокой за това — отвърна спокойно Пауъл. — Ако не вземем някакви бързи мерки, няма какво да преживяваме — просто няма да оживеем.

— Не говори глупости, Грег! Ако на теб ти е смешно, на мен не ми е. Това беше престъпление — да ни изпратят тук с един-единствен робот! А и твоята гениална идея — да се оправим сами с фотоелементите.

— Това вече не е честно. Знаеш много добре, че взехме заедно това решение. Трябваше ни само един килограм селен, диелектродното устройство на Стилхед и три часа време. А на слънчевата страна има цели езера чист селен. Спектрорефлекторът на Макдугал само за пет минути засече три. Каква идиотщина! Не можеше да изчакаме следващото доближаване.

— Кажи какво да правим сега! Пауъл, ти си измислил нещо. Сигурен съм, иначе не би стоял така спокоен. Хайде, не се прави на герой! Казвай!

— Сами не можем да тръгнем по следите на Спиди, Майк — поне откъм слънчевата страна. Дори новите скафандри няма да издържат повече от двайсет минути на това слънце. Но знаеш старата пословица: „Тръгнал робот да търси робот“. Слушай, Майк, положението може би не е толкова лошо. Имаме шест робота долу. Можем да ги използуваме, ако са в изправност. Ако!

В очите на Донъвън проблесна надежда.

— Шест робота от Първата експедиция? Сигурен ли си? Но може би това са само полуавтомати. За роботиката десет години не са малко време.

— Чиста проба роботи. Въртях се при тях цял ден, та зная. С позитронен мозък са — доста примитивен, разбира се. — Той прибра картата в джоба. — Да слезем долу!

 

 

Шестте робота се намираха на най-долния етаж на станцията, заобиколени от покрити с прах сандъци с неизвестно съдържание. Те бяха огромни — дори както бяха поставени в седнало положение на пода, главите им стърчаха над човешки бой.

Донъвън подсвирна:

— Ама че размери! Гръдната им обиколка е не по-малко от десет стъпки.

— Защото са снабдени със стария механизъм на Макгъфи. Аз вече ги попрегледах отвътре — не си виждал по-допотопна работа.

— Но не си ги включвал, нали?

— Не съм. И нямаше смисъл. Едва ли е възможно да са се повредили. Дори диафрагмите им са в приличен вид. Те са говорещи, нали знаеш.

Докато говореше, той развинти металния щит от гърдите на най-близкия робот и сложи вътре топчицата, която съдържаше искрицата атомна енергия и която трябваше да даде живот на робота. Срещна известна трудност да намести правилно топчицата, но накрая успя, след което завинти старателно щита. После се зае с останалите.

Донъвън каза с безпокойство:

— Но те не се движат.

— Не са получили команда — отвърна кратко Пауъл. Той се върна към първия робот и го удари по гърдите: — Ей, ти! Чуваш ли ме?

Гигантът наведе бавно, глава и очите му се спряха на Пауъл. После се разнесе хриптящ, скърцащ глас, подобен на звук от допотопен грамофон:

— Да, господарю.

Пауъл се усмихна невесело.

— Чуваш ли? Това е един от първите говорещи роботи, а когато ги създаваха, някои се готвеха да забранят употребата им на Земята. Конструкторите се мъчеха да предотвратят това и заложиха в тези машини здрав, траен робски инстинкт.

— Но това не помогна — отбеляза Донъвън.

— Не, но конструкторите поне се опитаха да направят нещо.

Той се обърна отново към робота:

— Стани!

Роботът се заизправя лека-полека, а Донъвън проточи врат и пак подсвирна. Пауъл каза:

— Можеш ли да излезеш на повърхността? На слънце.

Мозъкът на робота заработи бавно. После дойде отговорът:

— Да, господарю.

— Браво. А знаеш ли какво е това миля?

Отново бавно мислене и после отговорът:

— Да, господарю.

— Тогава ще те изведем на повърхността и ще ти дадем посоката. Ще изминеш около седемнайсет мили и там някъде ще срещнеш друг робот, само че по-малък от теб. Разбра ли ме?

— Да, господарю.

— Когато намериш робота, ще му наредиш да се върне. Ако не иска, ще го докараш насила.

Донъвън дръпна Пауъл за ръкава:

— Защо не го пратим направо за селен?

— Защото ми е нужен Спиди. Искам да разбера какво му е станало. — Обръщайки се към робота, той му заповяда: — Върви след мея!

Роботът не се помръдна, но гласът му прогърмя:

— Извинете, господарю, но не мога. Първо трябва да ме яхнете. — И тромавите му ръце се доближиха, дебелите пръсти се сключиха със звън.

Пауъл се опули, после подръпна мустак.

— А!

Донъвън също се ококори.

— Ще трябва да го яхаме ли? Като кон?

— Така изглежда. Въпреки че не ми е ясно защо. Не виждам… О, да, разбира се. Както ти казах, в онези дни са гледали да покажат, че роботите не са опасни. Очевидно конструкторите тъкмо с тази цел са ги правили така, че да не могат да се движат сами, а само с ездач на раменете. Какво да правим сега?

— И аз точно това мисля — каза Донъвън. — Ние, все едно, не можем да излезем на повърхността — нито с робот, нито без робот. О, господи! — И той щракна два пъти с пръсти, явно възбуден. — Я ми дай картата. Затова ли я проучвах цели два часа! Това е минен обект. Защо да не използуваме галериите?

Мината беше отбелязана на картата с кръгче, от което като паяжина се разпростираха черни пунктирани линии — галериите?

Донъвън се вгледа в легендата в долния край на картата.

— Виж — каза той, — тези малки черни точки са изводите на повърхността. Един от тях е горе-долу на три мили от селеновото езеро. Ето тук и номера на галерията… Можеха да го напишат и по-ясно… Тринайсет „а“. Дано само роботите да знаят пътя…

Пауъл мигом зададе въпроса и получи в отговор мудното:

— Да, господарю.

— Давай скафандрите — извика радостно Пауъл.

Те обличаха за пръв път скафандрите — а при пристигането си вчера изобщо нямаха подобни намерения за този ден. Сега те задвижиха бавно ръце и крака, за да попривикнат с необичайното облекло.

Скафандрите бяха много по-обемисти и по-грозни от обикновените костюми за космически полети, но значително по-леки, тъй като в тях нямаше нито късче метал. Направени от топлоустойчива синтетична материя, прослоени със специално обработен корк, снабдени с уред за отнемане на цялата влага от въздуха, тези скафандри можеха да издържат двадесет минути на нетърпимо палещото меркурианско слънце. Дори още пет-десет минути, без да има непосредствена смъртна опасност за човека.

Роботът все още държеше ръцете си като стреме и не прояви ни най-малка изненада при вида на гротескната фигура, в каквато се превърна Пауъл.

Радиото разнесе хрипливо гласа на Пауъл:

— Готов ли си да ни изведеш на изход тринайсет „а“?

— Да, господарю.

„И това е добре — помисли си Майкъл. — Вярно, че нямат дистанционно управление, но поне могат да приемат команди по радиото.“

— Възседни някой от другите, Майк — каза той на Донъвън.

Пауъл стъпи да импровизираното стреме и се метна върху робота. Седеше се удобно: плещите, очевидно оформени за целта, бяха неиздадени, от двете страни имаше дълбеи за бедрата, а на главата — две доста дълги уши, чието предназначение им стана ясно едва сега. Пауъл хвана ушите и завъртя главата на робота. „Жребецът“ се обърна тромаво.

— Води ни, Макдъф! — каза той, но никак не му беше до шега.

Гигантските роботи закрачиха бавно, с механизирана точност, и минаха през високата врата, чийто горен праг се оказа само на педя над главите на двамата мъже, тъй че те неволно се наведоха. Тесният коридор, в който бавните стъпки на роботите отекваха монотонно, ги изведе в шлюзовата камера, където трябваше да изчакат, докато бъде изтеглен въздухът.

Дългата безвъздушна галерия, която в далечината се събираше в точка, напомни на Пауъл за огромната работа, извършена от Първата експедиция с нейните несъвършени роботи и доста примитивни съоръжения. Да, тя бе завършила с неуспех, но този неуспех беше прокарал пътя към постижения.

Роботите крачеха напред с равни стъпки, без нито за миг да променят ход.

Пауъл каза:

— Прави ли ти впечатление, че галериите са осветени, и температурата е като на Земята? Навярно така е било през всичките десет години, в които тук не е живял никой.

— Как си обясняваш това?

— Евтина енергия — най-евтината енергия в цялата Слънчева система. Тук, на слънчевата страна на Меркурий, излъчването на Слънцето е страхотно. Затова са построили станцията на слънце, а не в сянката на някоя планина. Това е огромен преобразувател на енергия. Топлината се превръща в електричество, в светлина, в механично действие и каквото щеш още. И едновременно с получаването на енергия станцията се охлажда.

— Слушай — каза Донъвън, — това е много полезна лекция, но хайде да сменим темата. Защото превръщането на енергия, за което говориш, става с помощта на фотоелементите, а те сега са моето болно място.

Пауъл измърмори нещо, а когато Донъвън наруши последвалото мълчание, разговорът взе съвсем друга насока.

— Грег, все пак какво може да се е случило със Спиди? Просто недоумявам.

Да свиеш рамене в скафандър, не е толкова лесно, но Пауъл го направи някак.

— Нямам представа, Майк. Както знаеш, той е напълно приспособен за условията на Меркурий. Този адски пек не е страшен за него, конструкторите са съобразили, че той трябва да се движи през пресечена местност и при далеч по-слабо привличане. Изобщо всичко е предвидено, или поне би трябвало да бъде предвидено.

Настъпи мълчание. Този път продължително.

— Стигнахме, господарю — обади се роботът.

— А? — сепна се Пауъл. — Тогава дай нагоре, към повърхността.

Озоваха се в малка подстанция — пуста, без въздух, полуразрушена. Донъвън запали джобното си фенерче и огледа внимателно нащърбената дупка в горния край на една от стените.

— Вероятно метеорит? Ти как смяташ? — попита той.

— Много важно. Не е ли все едно? Да излизаме!

Извисяващата се черна базалтова скала препречваше пътя на слънчевите лъчи и всичко наоколо тънеше в черната сянка на един безвъздушен свят. Протегнала се напред, сянката завършваше, сякаш отрязана с нож, а оттам нататък започваше нетърпимо бяло сияние, отразявано от милиардите кристали, покриващи повърхността.

— Космос! — затаи дъх Донъвън. — Също като сняг.

Това наистина приличаше на сняг. Пауъл плъзна поглед по искрящата повърхност до самия хоризонт и сбърчи лице от този блясък, който режеше до болка погледа.

— Това ще да е някакъв необикновен район — каза, той. — Средният коефициент на отражение от повърхността на Меркурий е доста нисък, защото цялата планета е покрита със сива пемза — нещо като Луната. Но е красиво, нали?

Добре, че скафандрите имаха светлофилтри. Красиво или не, незащитените очи биха ослепели за секунди от този блясък.

Донъвън погледна термометъра на китката си.

— Велики боже! Осемдесет градуса!

Пауъл провери своя и каза:

— Мдааа. Височка е. Атмосферата — това е то!

— На Меркурий! Ти откачаш.

— Меркурий не е обграден от напълно безвъздушно пространство — обясни разсеяно Пауъл. Той се мъчеше да намести далекогледа си към шлема, но с дебелите пръсти на скафандъра това бе трудно. — По повърхността сигурно се стеле тънък слой от изпарения — пари на по-летливи елементи и съединения, които меркурианското привличане все пак задържа: селен, йод, живак, галий, калий, бисмут, летливи окиси. Когато тези пари попаднат в сянка, те се кондензират, отделяйки топлина. Това е нещо като гигантски аламбик. Запали фенерчето си и ще видиш, че от тази страна скалата е покрита, да речем, със серен скреж или с живачна роса.

— Това няма значение. Важното е, че скафандрите ни спокойно могат да издържат на някакви си осемдесет градуса.

Най-после Пауъл беше успял да нагласи далекогледа си и сега приличаше на охлюв с рога. Донъвън стоеше в напрегнато очакване.

— Виждаш ли нещо?

Пауъл не отговори веднага. Гласът му беше пълен с тревога.

— На хоризонта има тъмно петно, което може би е селеновото езеро. То би трябвало да бъде точно там. Но Спиди не се вижда никакъв.

Пауъл се покатери на раменете на робота и едва пазейки равновесие, се изправи, за да има по-добър обзор. Разкрачил нозе, той се вглеждаше напрегнато в далечината.

— Чакай… чакай… Но да, това е той. Идва насам.

Донъвън се вгледа натам, накъдето сочеше показалецът на Пауъл. Той нямаше далекоглед, но успя да различи малката движеща се точка, която се чернееше на фона на ослепително искрящите кристали.

— Виждам го! — изкрещя той. — Да вървим!

Пауъл седна отново на плещите на този Гаргантюа и го хлопна по гърдите.

— Тръгвай!

— Ди-й-й-й! — изрева Донъвън и пришпори с пети робота си.

Роботите потеглиха. Равномерният глух тътен от стъпките им не се чуваше, защото синтетичната тъкан на скафандрите беше лош проводник на звука. Усещаше се само едно ритмично трептене при всяка стъпка.

— По-бързо! — кресна Донъвън. Но ритъмът не се измени.

— Напразно викаш — обади се Пауъл. — Тази купчина желязо може да се движи само с една скорост. Да не мислиш, че имат селективни флексори?

Те излязоха от сянката и слънчевата светлина рукна върху тях като поток разтопен метал. Донъвън неволно се сви.

— Ох! Въобразявам ли си, или наистина е такъв пек?

— Скоро ще го усетиш по-осезателно — отвърна мрачно Пауъл. — Не изпускай от око Спиди.

Роботът СПД 13 беше вече толкова близо, че се виждаше в подробности. Изящното му аеродинамично тяло хвърляше ослепителни отблясъци, докато той се движеше бързо и устремно по неравната почва. Името му бе съставено от буквите на производствената серия, но много му подхождаше^[1]. Роботите модел СПД бяха едни от най-бързите, които произвеждаше фирмата „Ю. С. Роботс“.

— Хей, Спиди! — изрева Донъвън и замаха отчаяно с ръце.

— Спиди! — изкрещя Пауъл. — Ела тук!

Разстоянието между двамата и блудния робот намаляваше бързо — повече благодарение на усилията на Спиди, отколкото на едва мъкнещите се петдесетгодишни кранти на Донъвън и Пауъл.

Те бяха вече достатъчно близо до Спиди, за да забележат, че походката му е някак неравна — той се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Пауъл замаха с ръка и засили докрай компактния си, вграден в шлема, радиопредавател, готвейки се да извика още веднъж. И точно в този миг Спиди ги забеляза.

Той се спря като закован и остана така известно време, като само се поклащаше лекичко, сякаш подухван от слаб ветрец.

Пауъл извика:

— Хайде, Спиди! Ела тук, момчето ми!

В слушалките на Пауъл за първи път прозвуча гласът на робота:

— Фукльо, хайде да си поиграем. Ти ще гониш мен, аз ще гоня теб. И никаква любов не ще ни раздели. Аз цветенце съм малко, лютиче сладко, мило. Йохууу!

И като се завъртя кръгом на пети, той се понесе обратно с такава скорост, че изпод краката му захвърчаха парчета опечена пръст. Последните думи, които произнесе, смалявайки се в далечината, бяха: „Расте цветенце малко под дъб голям, вековен“, последвани от странно дрънчене, което при робота може би отговаряше на кикот.

Донъвън каза вяло:

— Откъде измисли тези налудничави стихчета? Слушай, Грег, той… той май е пиян или нещо от този род.

— Добре, че ми каза, иначе аз нямаше да разбера — сопна се Пауъл. — Я да се връщаме при скалата. Ще се опека.

Пауъл наруши пръв напрегнатото мълчание:

— Преди всичко Спиди не е пиян — поне не така, както човек се напива, — защото той е робот, а роботите не пиянствуват. Но нещо не е в ред у него и резултатът от това е същият, какъвто е от пиянството.

— За мен той е пиян — натърти Донъвън — и разбрах едно: той мисли, че ние си играем с него. А на нас не ни е до игра. Това е въпрос на живот и смърт — и то доста неприятна смърт.

— Чакай, не бързай. Роботът си е робот и нищо повече. Следователно, щом разберем какво му е, ще можем да го поправим.

— Ако разберем — допълни кисело Донъвън.

Пауъл не му обърна внимание.

— Спиди е идеално приспособен към обичайните условия на Меркурий. Но този район — той описа широка дъга с ръка — е явно необичаен. Това е ключът към загадката. Откъде например са се взели тези кристали? Те биха могли да се образуват от бавно изстиваща течност. Но къде ще се намери толкова гореща течност, която да изстива под Слънцето на Меркурий?

— Вулканична дейност — побърза да предложи Донъвън, а Пауъл цял се напрегна.

— Да ти се не надява човек — каза той с особен глас и цели пет минути не продума. После попита: — Майк, ти какво каза на Спиди, когато го изпрати за селена?

Донъвън се сепна:

— Че помня ли? Просто му казах да донесе селен.

— Това е ясно. Но как му го каза? Помъчи се да си спомниш точно.

— Казах му… ъ-ъ-ъ… казах му: „Спиди, трябва ни малко селен. Ще намериш на това и това място. Иди и ни донеси.“ Това беше всичко. Какво повече да му кажа?

— Не си му казал, че това е важна, неотложна работа, нали?

— Не, защо? Най-обикновено нещо.

Пауъл въздъхна:

— Сега вече нищо не може да се направи. Но добре се насадихме.

Той слезе от робота, седна и опря гръб на скалата. Донъвън седна до него и го хвана под ръка. В далечината палещото слънце сякаш ги дебнеше, както котка дебне мишка. Двата гигантски робота стояха невидими до тях и само тъмночервените им фотоелектричесни очи светеха в мрака и ги гледаха немигащи, нетрепкащи и равнодушни.

Равнодушни! Като този гибелен Меркурий — малък, но толкова коварен.

В ушите на Донъвън отекна напрегнатият глас на Пауъл:

— Слушай сега, да започнем от трите основни закона на роботиката — трите правила, които са така здраво вградени в позитронния мозък на всеки робот. — В тъмнината той започна да ги отмята на пръсти. — Имаме, първо: роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда.

— Точно така!

— Второ — продължи Пауъл. — Роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон.

— Точно така!

— И трето, роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон.

— Точно така! Е, и докъде ни води това?

— Право до обяснението. Когато тези закони влязат в противоречие помежду си, въпросът се решава от различните позитронни потенциали в мозъка. Да речем, че роботът се приближава към мястото, където го дебне опасност, и той разбира това. Тогава потенциалът, който се създава от Третия закон, автоматично го принуждава да се върне. Но представи си, че ти му заповядаш да се приближи до опасното място. В такъв случай Вторият закон създава противоположен потенциал, който е по-висок от първия, и роботът изпълнява заповедта с риск за собственото си съществуване.

— Дотук всичко ми е известно. Но какво следва от това?

— Да вземем сега случая със Спиди. Спиди е един от последните модели, крайно специализиран и скъп колкото цял боен кораб. Направен е така, че не е никак лесно да го унищожиш.

— Е, и?

— И при неговото програмиране Третият закон е подсилен — между другото това е специално отбелязано в проспектите за моделите СПД. Така той е необикновено чувствителен към всяка опасност. А когато си го пратил за селена, дал си му команда нехайно, сякаш между другото, така че потенциалът, свързан с Втория закон, е бил достатъчно слаб. Аз само ти излагам фактите.

— Нищо, продължавай! Мисля, че започвам да разбирам.

— Разбираш, нали? Около селеновото езеро съществува някаква опасност. С приближаването на робота тя се увеличава и на известно разстояние от езерото потенциалът на Третия закон, по начало много висок, се изравнява абсолютно с потенциала на Втория закон, по начало много нисък.

Възбуден, Донъвън скочи на крака:

— И се получава равновесие! Разбирам. Третият закон го тегли назад, а Вторият го тласка напред…

— И той започва да кръжи около езерото, като се придържа към линиите, на които съществува това равновесие. И ако не предприемем нещо, той ще обикаля вечно по тази окръжност и ние ще има да го гоним… — Той продължи замислено: — Затова между другото той се държи като пиян. При равновесие на потенциалите половината позитронни вериги в мозъка не работят. Не съм специалист по роботика, но това е очевидно. Вероятно той е изгубил контрол тъкмо над онези части от своя волев механизъм, над които губи контрол пияният. Изобщо една много мила история.

— Но каква ли е тази опасност? Да знаехме от какво бяга…

— Та нали ти се досети! Вулканична дейност. Някъде около езерото от недрата на Меркурий се просмукват газове: серен двуокис, въглероден двуокис, въглероден окис… колкото щеш. И при тази температура.

Донъвън преглътна шумно.

— Въглероден окис плюс желязо дава летлив железен карбонил.

— А роботът — добави мрачно Пауъл — е преди всичко желязо. Няма нищо по-хубаво от дедукцията. И тъй изяснихме вече всичко освен едно: какво да правим? Сами не можем се добра до селена — далече е все пак. Не можем да пратим и тези жребци, защото те без нас няма да вървят, а ако идем с тях, има опасност да се опържим. Не можем да хванем и Спиди, защото този идиот мисли, че ние си играем, а неговата скорост е шейсет мили в час, докато нашата е четири.

— Ако единият от нас отиде — взе да разсъждава Донъвън — и се върне опечен, все пак ще остане другият…

— Да — чу се саркастичният отговор, — това ще бъде крайно трогателна жертва. Само че още преди да е стигнал до езерото, човекът няма да е в състояние да дава заповеди, а роботите едва ли ще се върнат без заповед. Направи сметка: ние сме на две или три мили от езерото — кажи ги две, — а роботите се движат с четири мили в час, а с тия скафандри ние можем да издържим не повече от двайсет минути. И имай предвид, че въпросът не е само в топлината. Ултравиолетовото излъчване на Слънцето тук също е смърт.

— М-м-мда — каза Донъвън. — Не достигат само десет минути.

— Което е цяла вечност. И още нещо: щом потенциалът на Третия закон е спрял Спиди на въпросното разстояние, в атмосферата от метални пари трябва да има значително количество въглероден окис и следователно — значителна корозия. Той се върти там вече няколко часа, тъй че всеки момент някоя колянна става може да излезе от строя и той да се повали. Въпросът не е само да мислим, а да мислим бързо!

Дълбоко, мрачно, унило мълчание.

Наруши го Донъвън с глас, който трепереше от усилието да бъде спокоен.

— Добре, не можем да увеличим потенциала на Втория закон, като дадем нови заповеди. Тогава защо да не опитаме друго? Ако увеличим опасността, ще се увеличи и потенциалът на Третия закон и ще подгони Спиди назад.

Мълчейки, Пауъл го погледна въпросително през прозорчето на шлема.

— Слушай — продължи предпазливо Донъвън, — за да го махнем оттам, е нужно само едно: да повишим концентрацията на въглероден окис. В станцията имаме цяла лаборатория по аналитична химия.

— Естествено, нали това е станция-мина.

— Така. Там сигурно има колкото щеш оксалова киселина за утаяване на калций.

— Майк, кълна се в Космоса, ги си гений!

— Кажи-речи — съгласи се скромно Донъвън. — Въпросът е човек да се сети, че оксаловата киселина при загряване се разлага на въглероден двуокис, вода и добрия стар въглероден окис. Елементарна химия.

Пауъл вече беше на крака и потупваше единия от роботите по бедрото, за да привлече вниманието му.

— Хей — викна той. — Можеш ли да мяташ?

— Какво, господарю?

— Нищо. — Пауъл изруга наум бавномислещия робот. После вдигна един скален отломък с големина на тухла. — Вземи това — каза той — и го хвърли сред синкавите кристали зад онази крива пукнатина. Виждаш ли я?

Донъвън го дръпна за рамото.

— Много е далеч, Грег. Това е близо половин миля.

— Спокойно — отвърна Пауъл. — Не забравяй какво е привличането на Меркурий. А и стоманената ръка на робота. Гледай сега!

Очите на робота измерваха разстоянието с точността на машина. Той попретегли отломъка на ръка и замахна. В тъмнината движенията му не се виждаха добре, но почвата потрепера, когато пристъпи от единия крак на другия. Секунда след това камъкът се зачерня отвъд границите на сянката. На полета му не пречеше нито въздушното съпротивление, нито вятър и когато падна точно в средата на синьото петно, около него се разхвърчаха кристали.

Пауъл изкрещя радостно и извика:

— Да вървим за киселината, Майк!

Когато минаха през полуразрушената подстанция и продължиха назад по галерията, Донъвън каза мрачно:

— След като го подгонихме, Спиди се върти все около отсамната страда на езерото. Забеляза ли?

— Да.

— Играе му се, изглежда, с някого. Добре, ще си поиграем.

Върнаха се след няколко часа с трилитрови банки с белия химикал и с умърлушени физиономии. Фотоелементите се разрушаваха по-бързо, отколкото те бяха очаквали.

Излязоха с роботите на слънце и без да говорят, се насочиха мрачни към Спиди.

Спнди заподскача към тях, но не много бързо.

— Ето ни пак. Йохуууу! Аз съм, знайте, органист и написах този лист. Някои ядат пипер и в лицето ти го пуфкат.

— Ще те пуфна аз тебе — измърмори Донъвън. — Той куца, Грег.

— Забелязах — отговори разтревожен Пауъл. — Не побързаме ли, окисляването ще го довърши.

Сега те се приближиха предпазливо, почти крадешком, за да не изплашат смахнатия робот. Бяха още доста далеч от него, но Пауъл можеше да се закълне, че Спиди се готви да си плюе на петите.

— Хайде — каза полугласно той. — Брой до три. Едно… две…

Двете стоманени ръце се изтеглиха назад и метнаха едновременно двете банки, които полетяха по паралелни траектории, проблясвайки като диаманти под лъчите на това невъзможно слънце. Те се разбиха безшумно и зад Спиди се вдигна облак оксалова киселина. Пауъл знаеше, че напечена на слънце, тя шуми като газирана вода.

Спиди се обърна, после заотстъпва лека-полека и все тъй лека-полека започна да набира скорост. След петнадесет секунди той вече се носеше, поклащайки се, към двамата.

Пауъл не разбра добре какво говореше в този момент роботът, но му се дочу нещо като: „Не реди любовни думи немски…“

Пауъл се обърна към Донъвън.

— При скалата, Майк! Щом го извадихме от този коловоз, сега ще поема заповеди. Става ми горещо.

Те се задрусаха към сянката върху гърбовете на бавните жребци и едва когато влязоха в нея и почувстваха около себе си приятния хлад, Донъвън се обърна.

— Грег!!!

Пауъл погледна назад и едва не изрева. Бавно, много бавно, Спиди се отдалечаваше; връщаше се към своя коловоз и постепенно набираше скорост. През далекогледа той изглеждаше много близо, но беше недосегаем.

— След него! — изкрещя неистово Донъвън и пришпори робота, но Пауъл го спря.

— Няма смисъл, Майк, не можеш го стигна. — И той сви юмруци в безсилна злоба. — Защо, дявол да го вземе, разбирам нещата с пет секунди закъснение? Изгубихме напразно толкова време.

— Трябва ни още оксалова киселина — заяви Майкъл. — Концентрацията не беше достатъчно висока.

— И седем тона няма да ти стипнат. Но дори да стигнат, нямаме време да се връщаме — ръждата го разяжда. Не разбираш ли какво става, Майк?

— Не — призна си направо той.

— Ние само създаваме ново равновесие. Когато е налице повече въглероден окис и потенциалът на Третия закон се увеличава, Спиди се връща назад, докато не настъпи ново равновесие, а после, когато окисът се изпари, отново тръгва напред. — Гласът на Пауъл звучеше съвсем отчаяно. — Това е все същата гоненица. Каквото и да правим с Втория и Третия закон, доникъде няма да стигнем — можем само да променяме положението на равновесието. Трябва да излезем извън границата на тези два закона.

Той обърна робота си така, че двамата застанаха лице срещу лице — две смътни сенки в мрака, — и прошепна:

— Майк!

— Това е краят, нали? — каза уморено Донъвън. — Предлагам да се върнем в станцията, да изчакаме, докато изгорят фотоелементите, да си стиснем ръцете, да вземем цианкалий и да умрем като мъже. — Той се изсмя.

— Майк — повтори нетърпеливо Пауъл. — Трябва да върнем Спиди.

— Знам.

— Майк — подзе отново Пауъл, подвоуми се малко и продължи: — Все още съществува и Първият закон. Аз се сетих за него още одеве. Но това е крайно средство.

Донъвън го погледна и се оживи.

— Сега е време само за крайни средства.

— Спокойно. Съгласно Първия закон роботът не може да допусне поради бездействие от негова страна човек да бъде застрашен от опасност. При такъв случай Вторият и Третият закон не могат да спрат действието му. Просто не могат, Майк.

— Дори когато роботът е малоум… е, да речем, пиян.

— Разбира се, има известен риск.

— Добре. Какво предлагаш?

— Да изляза на слънце и да видя как ще действува Първият закон. Ако той не наруши равновесието… Сега или след три-четирн дни — не е ли все едно кога ще гиберясам?

— Чакай малко, Грег. Има и закони за човешкото поведение. Не може току-тъй, решаваш и излизаш на слънце. Нека разиграем нещо, та и аз да опитам късмета си.

— Добре. Отива този, който пръв повдигне четиринайсет на куб. — И веднага след това: — Две хиляди седемстотин четирийсет и четири!

Донъвън усети как роботът на Пауъл закачи неговия, който се заклати от това. След секунди Пауъл вече беше излязъл от сянката. Донъвън отвори уста да извика нещо, но се въздържа. Разбира се, този идиот бе изчислил предварително колко четиринайсет на куб, и то нарочно за целта. Какво друго можеш да очакваш от него?

Слънцето палеше неудържимо и Пауъл усети луд сърбеж в кръста. Дали си въобразяваше, или жестокото излъчване вече проникваше дори през скафандъра?

Спиди само го наблюдаваше и този път не го посрещна с кретенските си стихове. Спести му поне това.

Когато достигна на триста ярда от него, Спиди започна да отстъпва назад — бавно, крачка по крачка. Пауъл спря робота си и скочи долу, при което на всички страни се разлетяха кристали.

Той продължи пешком. Пръстта беше сипкава и хлъзгава, слабото привличане затрудняваше движенията му. Взе да му пари на ходилата. Той се огледа през рамо и видя, че се е отдалечил много от сянката на скалата и няма да успее да се върне — нито сам, нито с помощта на допотопния робот. Оставаше му само Спиди — или край. При тази мисъл нещо го стисна за гърлото.

Достатъчно! Той се спря.

— Спиди! — повика го той. — Спиди!

Лъскавият модерен робот пред него се поколеба, спря и пак заотстъпва.

Пауъл се опита да говори така, че гласът му да звучи колкото е възможно по-отчаяно и умолително. И откри, че за това не е нужно особено актьорско майсторство.

— Спиди, трябва да се върна на сянка, иначе Слънцето ще ме изпепели. Това е въпрос на живот и смърт, Спиди! Помогни ми, Спиди!

Роботът направи крачка напред и се спря. Той заговори, но като чу думите му, Пауъл изтръпна. „Ако ти си болен пак, ако си такъв дурак…“ Гласът заглъхна, а Пауъл прошепна само:

— Йоланта!

Печеше като в пещ. С крайчеца на окото си Пауъл улови някакво движение, обърна се мигом и облещи очи от почуда: чудовищният робот, който той яздеше, вървеше към него — вървеше без ездач! Роботът заговори:

— Простете, господарю. Аз не бива да се движа без ездач, но вие сте в опасност.

Разбира се. Потенциалът на Първия закон — преди всичко. Но на него не му беше нужна тази антика. Трябваше му Спиди. Пауъл направи няколко крачки встрани и закрещя отчаяно:

— Не се приближавай! Заповядвам ти да спреш!

Напразно. Не можеш да се бориш с потенциала на Първия закон. Роботът само каза глупаво:

— Вие сте в опасност, господарю.

Пауъл се огледа отчаяно. Вече не виждаше добре; в главата му се въртеше огнен вихър; дори собственият му дъх го изгаряше и всичко наоколо се мержелееше в мараня. Той изкрещя за последен път:

— Спиди! Умирам, дявол да те вземе! Къде си? Спиди, помогни ми!

Той все още отстъпваше, воден от слепия стремеж да избяга от гигантския робот, когато усети на раменете си стоманени пръсти и чу безпокоен и тревожен глас с металически тембър:

— Господи, шефе, какво правите тук? А и аз какво правя… така се обърках…

— Няма значение — измънка Пауъл изнемощял. — Отнеси ме на сянка до скалата — и по-бързо!

Той почувствува как го вдигнаха във въздуха и го понесоха бързо, усети за последен път палещото Слънце и изгуби съзнание.

 

 

Когато се събуди, видя над себе си Донъвън, който му се усмихваше:

— Как се чувстваш, Грег?

— Отлично. Къде е Спиди?

— Тук. Пратих го до другото селеново езеро — този път със заповед да донесе селен на всяка цена. Върна се след четирийсет и две минути и три секунди. Засякох му времето. Все още се извинява, че ни накара да играем на гоненица с него. Бои се да се приближи до теб, да не му се скараш.

— Я го домъкни тук — разпореди се Пауъл. — Той не е виновен за нищо.

Той протегна ръка и стисна здраво металната лапа на Спиди.

— Всичко е в ред, Спиди. Майк, знаеш ли какво си мисля?

— Кажи.

Той потри лице — въздухът беше така приятно хладен.

— Когато завършим работата си тук и Спиди премине полевите изпитания, ще ни пратят — поне такива са намеренията — на междупланетна станция.

— Не може да бъде!

— Може или не може, така ми каза мадам Келвин, преди да тръгнем за насам. А аз не ти съобщих нищо, защото смятах да се противопоставя на тази идея.

— Да се противопоставяш ли? — възкликна Донъвън. — Но…

— Знам. Сега съм на друго мнение. Двеста седемдесет и три градуса под нулата. Представяш ли си какъв рай?

— Междупланетна станция — произнесе Донъвън. — Че какво, аз съм готов.