Серия
Разкази за роботи
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I, Robot, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 51 гласа)

Изгубеният робот

Следващата ни среща стана пред вратата на кабинета й, от който изнасяха някакви папки. Тя попита:

Как вървят очерците ви, млади човече?

Чудесно — отвърнах аз.

Оформях ги съобразно собствените си разбирания, запълвах с драматизъм голия скелет на разказаното от нея, добавях диалога и някои подробности.

Бихте ли им хвърлили един поглед, да видите да не съм оклеветил случайно някого, или да не съм допуснал някъде явни неточности?

Нямам нищо против. Да минем във фоайето. Там можем да пием по едно кафе.

Изглеждаше в добро настроение, затова, докато вървяхме по коридора, си позволих да кажа:

Знаете ли какво си мислех, доктор Келвин…

Да?

Дали не бихте ми разказали нещо повече из историята на роботиката?

Но вие вече получихте всичко, което ви трябваше, млади човече.

И да, и не. Случките, които записах, почти нямат отношение към нашата съвременност. Искам да кажа, че роботът, четящ мисли, е бил един-единствен екземпляр, междупланетните станции са вече остарели и излезли от употреба, а роботите, работещи в мини, се приемат като нещо съвсем обикновено. Интересуват ме междузвездните пътешествия. Изминали са само двайсет години, откакто бе създаден хиператомният двигател, а известно е, че той бе изобретен от роботи. Как точно стоят нещата?

Междузвездните пътешествия? — повтори замислено тя. Вече седяхме във фоайето и аз си поръчах обед, а тя взе само едно кафе.

Знаете ли, хиператомният двигател не беше изобретение само на роботи; не е съвсем така. Разбира се, докато не създадохме Мозъка, не бяхме стигнали много далеч. Но се мъчехме, опитвахме. Първият ми пряк контакт с междузвездните изследвания беше в 2029 година, когато се изгуби един робот…

* * *

На Хипербазата бяха взети извънредни мерки, съпроводени с неистова суматоха, която по напрежение се равняваше на истеричен писък.

Една след друга се предприемаха все по-отчаяни стъпки:

1. Работата върху Хиператомния двигател във всички части на космоса, заети от Двадесет и седма астероидална група, бе прекратена напълно.

2. Цялото това пространство бе практически изолирано от Слънчевата система. Никой не се допускаше тук без специално разрешение. Никой нямаше право да напуска базата при никакви условия.

3. Със специален представителен патрулен кораб на Хипербазата пристигнаха доктор Сюзън Келвин — Главният робопсихолог, и доктор Питър Богърт — Главният математик на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“.

Досега доктор Сюзън Келвин нито веднъж не бе напускала Земята, а и този път нямаше ни най-малко желание да я напуска. Във века на атомната енергия и предстоящото разрешаване на проблема с Хиператомната енергия тя си оставаше спокойна провинциалистка. Затова беше недоволна от този полет и никак не беше убедена, че той е толкова необходим. За това говореше всяка черта на съвсем обикновеното й, вече не младо лице, по време на първия обед на Хипербазата.

Зализаният и блед доктор Богърт имаше някак виновен вид. А лицето на генерал-майор Калнър, който ръководеше обекта, не сменяше нито за миг угриженото си изражение. С една дума, обедът мина зле, а последвалото малко съвещание между тримата започна трудно.

Калнър, чиято плешива глава лъщеше, а парадната му униформа никак не отговаряше на общото настроение, подзе с непринудена откровеност:

— Това е странна история, сър… и мадам. Но първо искам да ви благодаря, че пристигнахте така бързо, и то без да знаете причината, поради която ви повикахме. Но сега ще се опитам да ви обясня. Изгубихме един робот. Работата е спряна и няма да бъде възобновена, докато не го намерим. Досега това не ни се удаде, затова ни е нужна помощта на специалисти. — Генералът вероятно си даде сметка, че неговите затруднения не изглеждат катастрофални, та продължи с нотка на отчаяние в гласа. — Не е необходимо да ви обяснявам значението на нашата работа тук. Миналата година ние получихме над осемдесет процента от всички средства, отпуснати за научноизследователска работа.

— О, ние знаем това — каза благосклонно Богърт. — „Ю. С. Роботс“ получава щедро възнаграждение за нашите роботи, които работят тук.

Сюзън Келвин се намеси рязко, дори малко хапливо:

— Защо един робот да е толкова важен за обекта и защо не сте го намерили досега?

Генералът обърна към нея почервенялото си лице и бързо облиза устни:

— Как да кажа… в известен смисъл ние го открихме — и продължи едва ли не страдалчески: — Чакайте да ви обясня. Щом се разбра, че робота го няма, обявихме извънредно положение и всякакво движение извън Хипербазата бе прекратено. Предния ден беше кацнал товарен кораб, който ни докара два робота за лабораториите. На борда му имаше още шейсет и два робота от… ъъъ… от същия тип, какъвто изпращат всякъде другаде. Тази цифра е съвсем точна — в това няма никакво съмнение.

— Е, и каква е връзката?

— След като не открихме робота никъде — а искам да ви уверя, че игла да беше, щяхме да я намерим, — досетихме се да преброим роботите в товарния кораб. И се оказаха шейсет и три.

— Така че шейсет и третият е блудният син — очите на доктор Келвин потъмняха.

— Именно, само че не можем да разберем кой от тях е шейсет и третият.

Настъпи мъртва тишина. Електрическият часовник удари единадесет, след което робопсихоложката каза:

— Много интересно. — И ъглите на устата й се отпуснаха. — Питър — обърна се тя почти рязко към колегата си, — тук има нещо нередно. Какъв тип роботи се използуват в Хипербазата?

Доктор Богърт се подвоуми и се усмихна неуверено:

— Това е доста щекотлив въпрос, Сюзън, който досега изискваше предпазливост…

Тя го прекъсна нетърпеливо:

— Да, а сега? Щом има шейсет и три робота от един и същи тип и не може да се установи кой точно е изгубеният, защо не вземат кой да е от тях? Какво става тук? И защо изобщо ни изпратиха?

Богърт отвърна кротко:

— Чакай да ти обясня, Сюзън. В Хипербазата има няколко робота, при чието програмиране Първият закон на роботиката не е включен изцяло.

— Не е включен изцяло ли? — тя се отпусна на облегалото на креслото. — Разбирам. И колко такива робота са произведени?

— Малко. Това беше правителствена задача и нямаше как да нарушим тайната. Никой не биваше да знае освен най-висшите ръководители, имащи пряко отношение към задачата. Ти не беше включена в това число, Сюзън. Но аз не съм виновен за това.

— Искам да поясня нещо — намеси се властно генералът. — Аз не знаех, че доктор Келвин не е запозната с положението. Не е нужно да ви казвам, доктор Келвин, че на Земята винаги са съществували силни настроения против роботите. И единственият довод на правителството срещу радикал-фундаменталистите е, че у роботите винаги се програмира Първият закон, което означава, че е невъзможно те да причинят вреда на човека при каквито и да било обстоятелства. Но на нас ни трябваха малко по-различни роботи. Ето защо при няколко робота от модел НС-2 — Несторите, както ги наричаме — Първият закон е малко видоизменен. И за да се запази секретността, всички НС-2 се произвеждат без серийни номера. Модифициралите роботи биват доставяни тук заедно с нормалните, но, разбира се, първите са програмирани по такъв начин, че да не говорят пред никого за своето изменение освен пред специално упълномощените лица. — Той се усмихна смутено. — А сега всичко това се обърна против нас.

Келвин запита мрачно:

— Все пак попитахте ли всеки един от тях кой е той? Вие несъмнено сте от упълномощените.

Генералът кимна.

— И всеки от шейсетте и три отрича да е работил тук. Което значи, че един лъже.

— Роботът, който търсите, показваше ли следи от износване? Останалите, доколкото разбирам, са съвсем нови.

— Той пристигна само преди месец. Той и двама току-що доставени са последните, от които се нуждаем. Не, при него няма никакви следи от износване. — Той поклати бавно глава и в очите му отново се появи тревога. — Доктор Келвин, ние не смеем да пуснем този кораб да излети. Ако се разчуе, че има роботи без Първия закон…

Какъвто и извод да направеше, последиците се подразбираха достатъчно ясно.

— Унищожете всички шейсет и три — каза студено и решително доктор Келвин — и с това въпросът ще се приключи.

Богърт сви уста.

— Това значи да унищожат шейсет и три пъти по трийсет хиляди долара. Боя се, че фирмата няма да одобри това. По-добре да опитаме нещо друго, Сюзън, преди да унищожаваме.

— В такъв случай аз се нуждая от факти — каза рязко тя. — Какви точно са преимуществата на тези модифицирани роботи за Хипербазата? Защо те са ви необходими, генерале?

Калнър сбърчи чело и го поглади с ръка:

— Имахме затруднения с другите роботи. Знаете ли, нашите хора работят често в условия на радиоактивност. Това е опасно, разбира се, но ние сме взели всички предпазни мерки. Досега сме имали само две злополуки, но и в двата случая тежко нещастие не се случи. Обаче невъзможно е да се обясни това на обикновените роботи. Първият закон, нека го цитирам, гласи: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда“. За тях това е най-важното, доктор Келвин. И когато се налагаше някой от хората ни да се изложи за малко на умерено гама-излъчване, най-близкият робот неизбежно се хвърляше да го спасява, макар че такова излъчване няма вредни последици за организма. Ако излъчването се случеше много слабо, роботът успяваше и ставаше невъзможно да се работи, докато не бъдат разгонени всички роботи. А когато излъчването биваше по-силно, то разрушаваше позитронния мозък и ние се лишавахме от един скъпо струващ и толкова нужен ни робот.

Опитвахме се да им обясним. Но те винаги сочеха, че гама-лъчите са опасни за живота на човека, без да обръщат внимание на нашия аргумент, че човек може да стои половин час под такива лъчи без никаква опасност за здравето. Ами ако той забрави, казват, и остане цял час. Не, не можели да рискуват. Обяснявахме им, че, напротив, те рискуват своя живот, и то напразно. Но самосъхранението е включено едва в Третия закон на роботиката, а на първо място стои Първият закон — за безопасността на човека. Заповядвахме им, най-строго им забранявахме да влизат в полето на гама-излъчванията. Но подчинението е включено едва във Втория закон на роботиката, а на първо място стои Първият закон — за безопасността на човека. И се наложи да избираме: или да се откажем от роботите, или да се направи нещо с Първия закон. И ние направихме своя избор.

— Не мога да повярвам — каза доктор Келвин, — че сте решили да премахнете Първия закон.

— Той не е премахнат, а само изменен — поясни Калнър. — Бяха създадени позитронни мозъци, в които е заложена само едната страна на закона: „Роботът не може да причини вреда на човека“. Толкоз. Такива роботи не се стремят да предотвратят такава странична опасност за човека, каквато са гама-лъчите. Правилно ли изложих нещата, доктор Богърт?

— Напълно — съгласи се математикът.

— И това е единствената разлика между тези роботи и обикновения модел НС-2, така ли? Единствената? Кажи, Питър.

— Единствената, Сюзън.

Тя стана и каза твърдо:

— Сега смятам да спя, а след осем часа искам да поговоря с човека, който е видял последен робота. И оттук нататък, генерал Калнър, ако искате да поема някаква отговорност, трябва да ми дадете възможност да ръководя изцяло и безпрепятствено това разследване.

 

 

Ако не се смятат двата часа неспокоен унес, Сюзън Келвин не можа да спи. В седем часа местно време тя почука на вратата на Богърт и го свари също буден. Той не беше забравил да си вземе халата и сега беше облечен в него. Когато Келвин влезе, Богърт остави ножичките за нокти и каза меко:

— Аз всъщност те очаквах. Предполагам, че всичко това ти е крайно неприятно.

— Така е.

— Много съжалявам, но нямаше начин да се избегне. Когато ни повикаха на Хипербазата, веднага се досетих, че нещо не е в ред с модифицираните Нестори. Но какво можех да сторя? Въпреки че ми се искаше, не ти обясних нищо по пътя, защото все пак не бях напълно сигурен. Модификацията е строго секретна.

Доктор Келвин каза с половин глас:

— Трябваше да ме уведомят. Фирмата няма право да внася такива изменения в позитронния мозък без одобрението на робопсихолога.

Богърт вдигна вежди и въздъхна.

— Но помисли си, Сюзън. Тъй или иначе, не би могла да им въздействуваш. По този въпрос последната дума има правителството. То иска Хиператомен двигател, а етерофизиците искат роботи, които няма да им пречат на работата. И те държаха да имат такива роботи дори с цената на известна промяна в Първия закон. Ние се видяхме принудени да признаем, че от конструкторско гледище това е възможно. А те се заклеха сто пъти, че им трябват само дванайсет робота, които ще бъдат използувани само на Хипербазата и ще бъдат унищожени, щом завърши работата по двигателя. И че ще бъдат взети всички предпазни мерки. При това настояваха да се запази пълна тайна. Такова е положението.

— Ако знаех, щях да подам оставка — процеди през зъби доктор Келвин.

— Това не би помогнало. Правителството предлагаше на фирмата цяло състояние, а в случай на отказ заплашваше да приеме законодателни мерки за забрана на роботите. Нямахме друг изход, а и сега нямаме. Ако всичко това се разбере, Калнър и правителството ще загазят, но фирмата ще загази два пъти повече.

Келвин го погледна право в очите.

— Питър, нима не разбираш за какво става дума? Даваш ли си сметка какво означава робот без Първия закон? Въпросът не е само в секретността.

— Зная какво означава това, не съм дете. Пълна нестабилност, но при съвсем определени решения на уравненията на позитронното поле.

— Да, от математическо гледище. Но опитай се да го преведеш, макар и грубо, на езика на психологията. Всичко, което съдържа някакъв живот в себе си, възстава — съзнателно или несъзнателно — против всякакво господство. А още повече ако това господство се упражнява от по-низше или възприемано като по-низше същество. Физически, а в известен смисъл и умствено роботът — всеки робот — стои по-високо от човека. Защо тогава той се подчинява на човека? Само благодарение на Първия закон. Без този закон още първата заповед, която се опиташ да дадеш на робота, ще доведе до твоята гибел. Нестабилност, казваш. Как си представяш това?

— Сюзън — каза Богърт с благосклонна усмивка, — признавам, че имаш известно основание за този комплекс на Франкенщайн, който толкова раздуваш. Затова е и измислен Първият закон. Но аз ще повторя и потретя, че при тези роботи Първият закон не е премахнат, а само е видоизменен.

— А какво ще кажеш за стабилността на мозъка?

Математикът издаде устни.

— Намалена е, разбира се. Но в рамките на безопасното. Първите Нестори бяха предадени на Хипербазата преди девет месеца и досега нищо не се е случило. Дори сегашният случай предизвиква безпокойство само поради опасността да се разкрие тайната, а не защото има някаква опасност за хората.

— Добре тогава. Да видим какво ще излезе от сутрешната среща.

Богърт я изпрати любезно до вратата и направи зад гърба й красноречива гримаса. Той нямаше причини да променя мнението си за нея — дотегливо, капризно същество.

Мислите на Сюзън Келвин бяха далеч от Богърт. Още преди години тя му беше сложила кръст, решавайки, че това е един зализан и претенциозен мазник.

 

 

Предната година Джералд Блек беше защитил дипломната си работа по етерофизика и оттогава, подобно на всички физици от неговото поколение, се занимаваше с проблемите на Хиператомния двигател. Сега и той даваше своя принос за напрегнатата атмосфера на тези съвещания. Пълен със сила, която сякаш постоянно търсеше изход, той току преплиташе и кършеше нервно ръце, които биха могли да свият одве железен лост.

До него седеше генерал-майор Калнър, а срещу тях — двамината от „Ю. С. Роботс“.

— Доколкото разбрах — каза Блек, — аз последен съм видял Нестор 10, преди да изчезне. Предполагам, че точно това ви интересува.

Доктор Келвин го разглеждаше с любопитство.

— Говорите, като че не сте съвсем сигурен дали сте го видели последен. Не сте ли убеден в това, млади човече?

— Той работеше с мен над генераторите, мадам, и беше при мен сутринта, когато изчезна. Но аз не зная дали някой не го е видял, да речем, по обяд. Във всеки случай никой не признава да го е виждал.

— Мислите ли, че някой може да крие това?

— Не съм казал такова нещо, но и не казвам, че цялата вина трябва да бъде моя — черните му очи пламтяха.

— За вина изобщо не става дума. Роботът е постъпил така, защото така е устроен. Ние само искаме да го намерим, господин Блек, тъй че нека оставим всичко друго настрана. И така, щом сте работили с този робот, вие сигурно го познавате по-добре от всеки друг. Да сте забелязали нещо необичайно в поведението му? Работили ли сте с роботи преди това?

— Работил съм с роботите, които имахме тук преди това — обикновените. Несторите по нищо не се различават от тях, само че са значително по-умни и… по-досадни.

— Досадни ли? В какъв смисъл?

— Как да ви кажа, може би те не са виновни за това. Работата тук е тежка и почти всички ние сме поизнервени. Да се занимаваш с хиперпространството не е шега — той се поусмихна, доволен от откровеността си. — Ние сме изправени постоянно пред опасността да пробием дупка в нормалното пространство-време и да се продъним някъде извън вселената с все астероида. Звучи налудничаво, нали? И, естествено, нервите ни понякога не издържат. А Несторите са други. Те са любопитни, спокойни и нищо не ги тревожи. Само това е достатъчно да те подлуди понякога. Когато искаш нещо да бъде свършено светкавично, те не си дават много зор. Понякога си мисля, че ще е по-добре да ги няма.

— Казвате, че не бързат много. А случвало ли се е да не изпълнят някоя заповед?

— Не, не — отвърна припряно Блек. — Изпълняват всичко, което им кажеш. Само че изказват и своето мнение, когато смятат, че не си прав. Не знаят повече от това, което ние сме ги научили, но това не им пречи да изказват своето мнение. Може и да се лъжа, но ми се струва, че и другите наши момчета имат същите трудности с Несторите.

Генералът се покашля застрашително.

— Защо не ми е доложено за това, Блек?

Младият физик се изчерви.

— Ние всъщност не искаме да се лишим от роботите, сър, а и не бяхме сигурни как ще се приемат… ъъъ… такива дребни оплаквания.

Богърт го прекъсна внимателно:

— А да се е случило нещо особено сутринта, когато сте го видели за последен път?

Настъпи мълчание. С леко движение на ръката Келвин спря генерала, който понечи да каже нещо, и продължи да чака търпеливо.

Изведнъж Блек изтърси ядосано.

— Имах малко спречкване с него. Същата сутрин счупих една кимболова тръба и пет дни работа отиде по дяволите, а и без това бях изостанал от плана; и цели две седмици не бях получавал писмо от къщи. Тоя синковец идва и иска да повторя един експеримент, от който се бях отказал още преди месец. Той все ми досаждаше с този експеримент и на мен вече ми бе дошло до гуша. Казах му да ми се маха от главата и повече не го видях.

— Да ви се маха от главата? — повтори Келвин, внезапно заинтересувана. — Точно тези думи ли употребихте? Опитайте се да си спомните.

У Блек очевидно се водеше вътрешна борба. Той подпря за миг челото си с ръка, после я свали и изрече предизвикателно:

— Казах му: „Махай се и да не си се мярнал повече пред очите ми“.

Богърт се засмя:

— И той така и направи, нали?

Но Келвин не беше свършила още. Тя продължи сговорчиво:

— Това вече е нещо, господин Блек. Но за нас са важни точните подробности. За да се обяснят постъпките на робота, трябва да се знае всяка дума, всеки жест, дори интонацията. Вие едва ли сте се ограничили само с тези думи. Доколкото разбрах от самия вас, тази сутрин сте били в лошо настроение. Дали не сте употребили по-острички думи?

Младият човек се изчерви.

— Ами… може и да съм му надумал още нещо.

— Какво именно?

— Е, не мога да си спомня точно. А и не ми е удобно да го повторя. Нали знаете, когато човек е ядосан… — той се засмя смутено. — Аз съм малко пиперлия в езика.

— Това няма значение — отвърна строго тя. — В дадения момент аз съм само робопсихолог. Моля ви да повторите какво сте му казали, доколкото си опомняте думите, и което е по-важно — да го повторите със същия тон.

Блек потърси с поглед покрепа от своя началник, но напразно. Очите му се разшириха от ужас.

— Не, не мога.

— Налага се.

— Представете си — каза Богърт, който дори не можеше да скрие колко му е забавно всичко това, — че разговаряте с мен, а не с дамата. Може би така ще ви е по-лесно.

Младият мъж обърна почервенялото си лице към Богърт.

— Казах… — преглътна той, но гласът му секна. После опита отново: — Казах…

Той пое дълбоко дъх и бързо изрече дълга поредица от думи. След това сред напрегнатото мълчание допълни едва ли не през сълзи:

— Горе-долу това беше. Не помня дали точно в този ред съм го казал, а и възможно е сега да съм пропуснал или добавил нещо, но, общо взето, това беше.

Само съвсем слаба руменина говореше за впечатлението, което са направили думите му на Сюзън Келвин. Тя каза:

— Аз зная значението на повечето от тези думи. Предполагам, че останалите са не по-малко обидни.

— Боя се, че е така — съгласи се изтерзаният Блек.

— И всичко това беше съпроводено с „Махай се и да не си се мярнал повече пред очите ми“.

— Но аз го казах само фигуративно.

— Разбирам. Генерале, убедена съм, че няма да бъдат взети никакви дисциплинарни мерки.

Под нейния поглед генералът, който преди пет секунди съвсем не беше убеден в това, кимна сърдито в знак на съгласие.

— Свободен сте, господин Блек. Благодаря за съдействието.

 

 

Разпитът на шейсетте и три робота отне цели пет часа на Сюзън Келвин. Пет часа безкрайно повтаряне на едно и също. Един подир друг влизаха роботите и следваха въпроси — първи, втори, трети, четвърти, и отговори — първи, втори, трети, четвърти. Изражението на лицето трябваше да бъде пределно приятно, тонът — пределно спокоен, атмосферата — пределно топла. А някъде беше скрит магнетофон.

Когато свърши, робопсихоложката се чувствуваше изтощена до крайност.

Богърт я чакаше и я погледна въпросително, когато тя хвърли на пластмасовото бюро касетката със записа.

— Не мога да отлича по нищо нито един от всичките шейсет и три. Не бих могла да кажа…

— Но не може и да се очаква, че ще ги различиш по слух, Сюзън. Ще трябва да анализираме записите.

Математическата интерпретация на словесните реакции на роботите е един от най-сложните клонове на робоанализа. Тя изисква цял щаб опитни инженери и сложни изчислителни машини. Богърт знаеше това. И го каза, мъчейки се да скрие крайното си раздразнение, след като прослуша всички отговори и направи списък на вариантите и таблица за бързината на реакцията.

— Няма аномалии, Сюзън. Разликите в употребата на някои думи и в бързината на реакцията са в границите на нормалното. Тук са нужни по-тънки методи. Те сигурно имат компютри. Обаче не… — той се намръщи и загриза нокътя на палеца си. — Не бива да използуваме компютри. Прекалена голяма става опасността да се разчуе нещо. Може би, ако…

Доктор Келвин го прекъсна с нетърпеливо движение:

— Не е нужно, Питър. Това не е някой от твоите дребни лабораторни проблеми. Щом не можем да различим модифицирания Нестор по нещо обичайно, по някакъв несъмнен признак, значи всичко се проваля. Тъкмо с изчислителна техника е твърде голяма опасността да сбъркаме и да го изпуснем. Далеч не е достатъчно да откриеш някакво незначително отклонение в диаграмата. И да ти кажа, ако до това се свеждат всичките ми данни, бих унищожила до един шейсет и трите робота, за да ни е чиста работата. Ти разговарял ли си с другите модифицирани Нестори?

— Да — отвърна рязко Богърт. — И са напълно нормални. Ако има някакво отклонение от нормите, то е тяхната дружелюбност. Те отговаряха на въпросите ми явно горди с познанията си — с изключение на двата най-нови, които още не бяха изучили етерофизиката. И добродушно се присмиваха на невежеството ми в някои съвсем тънки неща. — Той сви рамене. — Струва ми се, че именно това е отчасти причината инженерите тук да се отнасят неприязнено към тях. Роботите като че ли прекалено много се стремят да направят впечатление със знанията си.

— Можеш ли да опиташ няколко реакции на Планар, за да видим дали няма някаква промяна в мисловната им нагласа след излизането им от завода,

— Ще опитам — той се закани с пръст. — Изпускаш си нервите, Сюзън. Не разбирам защо трябва да правиш драма от всичко това. Те са съвсем безобидни.

— Така ли? — пламна Келвин. — Така ли мислиш? А даваш ли си сметка, че един от тях лъже. Един от тези шейсет и три, с които току-що говорих, съзнателно ме е излъгал въпреки изричното ми предупреждение да казват истината. Това говори за отклонение от нормите — невероятно голямо и невероятно страшно.

Питър Богърт стисна зъби:

— Нищо подобно. Слушай, Нестор 10 е получил заповед да се маха. Тази заповед е била дадена най-категорично от човека, който е упълномощен да командува този робот. Ти не можеш да отмениш тази заповед нито с по-голяма категоричност, нито с по-големите си пълномощия. Естествено, роботът се старае да изпълнява заповедта. Честно казано, аз се възхищавам от изобретателността му. Най-добрият начин да се махне от очите на Блек е, като се скрие в цяла група роботи, които по нищо не се различават от него.

— Да, и ти се възхищаваш! Аз забелязах, че всичко това те забавлява, Питър. И забелязах още нещо — поразително неразбиране на положението. Ти специалист по роботика ли си, или що? Тези роботи придават голямо значение на това, което те смятат за свое превъзходство. Самият ти току-що го каза. Подсъзнателно те имат чувството, че човекът стои по-ниско от тях, а Първият закон, който ни предпазва от тях, е нарушен. Те са нестабилни. И ето че този млад човек заповядва на робота да се маха и да не му се мярка пред очите, като при това изразява крайно отвращение, презрение и недоволство. Разбира се, роботът е длъжен да се подчини и се подчинява, но подсъзнателно той е обиден. И сега за него става особено важно да докаже своето превъзходство, за да покаже, че не заслужава ужасните думи, които са му били казани. И този стремеж може да го завладее до такава степен, че малкото, което е останало от Първия закон, няма да е достатъчно да го възпре.

— За бога, Сюзън, откъде един робот ще знае значението на ругатните, казани по негов адрес? В мозъка му не е заложена информация за такива думи.

— Това още нищо не значи — възрази рязко Келвин. — Роботите имат способността да усвояват нови неща. Как може да си такъв идиот?

Богърт разбра, че тя вече е извън кожата си. А Сюзън продължи припряно:

— Не допускаш ли, че по тона роботът може да разбере, че тези думи не са комплимент! Не допускаш ли, че е чувал и преди подобни думи и е забелязал в какви случаи се употребяват?

— Добре — кресна Богърт, — ти ми кажи по какъв начин един модифициран робот може да навреди на човека, та колкото ще да е обиден и да се мъчи да докаже своето превъзходство?

— Ще ти кажа, ако обещаеш да не го разправяш никому.

— Обещавам.

Двамата се бяха навели един към друг през масата, готови да се изядат с поглед.

— Ако един модифициран робот пусне голяма тежест върху човек, той няма да наруши с това Първия закон, защото знае, че със своята сила и бързина на реакцията може да хване тежестта, преди тя да се е стоварила върху човека. Но след като веднъж е пуснал тежестта, той престава да бъде активният елемент. Защото в действие влиза сляпата сила на привличането. И тогава роботът може да промени намерението си и със своето бездействие да позволи тежестта да падне върху човека. При положение, че Първият закон е променен, това е възможно.

— Прекалено много ти работи фантазията.

— Понякога професията ми изисква това. Питър, хайде да не се караме, а да се заловим за работа. Ти много добре знаеш какъв е стимулът, който кара робота да се крие. Имаш и данните за умствената му нагласа при излизането от завода. Кажи ми сега, доколко е възможно нашият робот да направи това, за което току-що говорих? Имам предвид не само този конкретен пример, а цяла поредица от подобни реакции. Искам отговора бързо.

— А междувременно…

— А междувременно ще трябва да проверим директно действието на Първия закон.

 

 

Джералд Блек изяви желание да надзирава лично строежа на дървените прегради, които никнеха като гъби в полукръг в голямата сводеста зала на третия етаж на Радиационния корпус. Работниците се трудеха мълчаливо, без излишни разговори, но мнозина открито недоумяваха защо трябва да се инсталират шейсет и три фотоелемента.

Един от тях седна до Блек, свали шапка и замислено обърса чело с луничавата си ръка.

Блек му кимна за поздрав.

— Как върви, Валенски?

Валенски сви рамене и запали цигара.

— Като по масло. Но какво става, докторе? Отначало три дни нямаше никаква работа, а сега ушите ни пращят.

Той се облегна на лакти и пусна клъбце дим. Веждите на Блек трепнаха:

— От Земята пристигнаха двама робоспециалисти. Нали помниш какви неприятности имахме с роботите, които се хвърляха под гама-лъчите, докато не им обяснихме, че не бива да правят това.

— Аха. Но не получихме ли нови роботи?

— Получихме, но се наложи предимно да превъзпитаваме старите. Във всеки случай хората, които ги произвеждат, искат да разработят нов модел, на който гама-лъчите да не влияят толкова зле.

— Все пак смешно е заради някакви си роботи да се спира работата по двигателя. Аз мислех, че нищо не може да я спре.

— Нали знаеш, онези отгоре решават нещата. А аз само изпълнявам това, което ми заповядат. Може би всичко е въпрос на връзки…

— Аха — усмихна се електротехникът и намигна хитро. — Някой има свой човек във Вашингтон и така нататък. Но както и да е, плащат ли ми редовно, това не ме тревожи. Къде с двигател, къде без двигател — все ми е едно. Но какво са намислили да правят тука?

— Отде да ги зная? Докараха цял куп роботи — над шейсет — и искат да проверят реакциите им. Това е всичко, което зная.

— И колко ще трае тази история?

— И аз това се питам.

— Няма значение — каза саркастично Валенски, — нека ми дават паричките, пък да си правят игрите, както искат.

Блек беше доволен. Нека тази версия се разпространи. Тя е безобидна и достатъчно близо до истината, за да задоволи всякакво любопитство.

 

 

На стола седеше човек — неподвижен, мълчалив. Тежестта се откъсна от мястото си и полетя надолу, но в последния миг отлетя встрани под въздействието на внезапния, пресметнат точно силов лъч. Роботите НС-2, които стояха в шестдесетте и три дървени кабини, се втурнаха напред за някаква част от секундата, преди тежестта да се отклони, и шестдесетте и три фотоелемента на две крачки пред тях задвижиха писците, които отбелязаха зигзагообразна крива на хартията. Тежестта се вдигаше и падаше, вдигаше и падаше.

Десет пъти!

И десет пъти роботите се хвърляха напред и спираха, разбирайки, че няма опасност за човека.

 

 

След първия обед с представителите на „Ю. С. Роботс“ генерал-майор Калнър не беше слагал нито веднъж цялата си униформа. И сега не носеше нищо над сивосинкавата риза с разкопчана яка и разхлабена черна вратовръзка.

Той поглеждаше обнадежден все тъй безукорно спретнатия Богърт, чието вътрешно напрежение издаваха само капчиците пот на слепоочията.

— Как е положението? — попита генералът. — Какво се мъчите да определите?

— Някаква разлика, която, страхувам се, може да се окаже толкова тънка, че да не я забележим. За шейсет и два от тези роботи необходимостта да се хвърлят на помощ на човека, наглед застрашен от опасност, представлява така наречената принудена реакция. Виждате ли, дори когато роботите знаят, че на човека нищо няма да му се случи — а след третия или четвъртия път те трябва да знаят това, — те пак реагират по същия начин. Защото Първият закон изисква това.

— И?

— Но шейсет и третият робот, модифицираният Нестор, не чувствува такава необходимост. Той е свободен в действията си. Ако иска, той може да остане на мястото си. За съжаление — в гласа му прозвуча леко разочарование — той не остана.

— Каква е причината според вас?

Богърт сви рамене.

— Надявам се доктор Келвин да ни обясни това след малко. И вероятно със страшно песимистични изводи. Понякога ме вбесява.

— Но тя е компетентна, нали? — намръщи се обезпокоен генералът.

— Да — това, изглежда, забавляваше Богърт. — Напълно компетентна. Разбира роботите като родна сестра; може би защото толкова ненавижда хората. Работата е там, че макар и психолог, тя е крайно нервна. Проявява тенденции към параноя. Не я вземайте прекалено сериозно.

Той разгърна пред него дългия лист със зигзагообразните линии.

— Виждате ли, генерале, при всеки робот интервалът между падането на тежестта и края на втурването намалява с всеки нов опит. Тук има определена математическа зависимост и нарушаването й би говорило за аномалия в позитронния мозък. За съжаление всички изглеждат нормални.

— Но щом нашият Нестор 10 не отговаря на принудената реакция, защо неговата крива не е различна? Това не разбирам.

— Много просто. Реакциите на робота не са напълно аналогични на човешките. При хората съзнателното действие е много по-бавно от автоматичната реакция. А при роботите не е така; след като веднъж е взето дадено решение, бързината на съзнателното действие е почти такава, каквато е и на принудената реакция. Но аз разчитах главно на това, че първия път Нестор 10 ще бъде напълно изненадан и ще изгуби повече време, докато реагира.

— Но това не стана, така ли?

— Да, не стана.

— Значи нищо не сме постигнали. — Генералът се облегна отегчен на креслото. — А вече пет дни сте тука.

В този миг влезе Сюзън Келвин и тръшна вратата след себе си.

— Махай тези диаграми, Питър — викна тя. — Много добре знаеш, че в тях няма нищо.

Тя избъбра припряно нещо в отговор на Калнър, който се надигна да я поздрави, и продължа:

— Ще трябва да предприемем бързо нещо друго. Не ми харесва тая работа.

Богърт и генералът се спогледаха.

— Какво се е случило? — попита Богърт.

— Нищо конкретно. Но не ми харесва това, че Нестор 10 продължава да ни се изплъзва. Лоша работа. Това сигурно задоволява прекомерно порасналото му чувство за собствено превъзходство. Страхувам се, че мотивът на действията му не е вече само изпълнението на дадената заповед. Струва ми се, че е налице чисто невротичен стремеж да надхитри хората. Това е ненормално, опасно положение. Питър, направи ли това, което те помолих? Изчисли ли нестабилността на НС-2 в онези случаи, за които ставаше дума?

— Изчислявам я — отвърна равнодушно математикът.

Тя го изгледа гневно, после се обърна към Калнър:

— Нестор 10 разбира много добре какво правим ние, генерале. Няма никаква причина да се хваща на нашата уловка особено след първия път, когато вече е разбрал, че човекът не е застрашен от реална опасност. Останалите просто не могат да постъпят другояче, но той съзнателно имитира необходимата реакция.

— И какво според вас трябва да правим сега, доктор Келвин?

— Да не му позволим другия път да ни мами. Ще повторим експеримента, само че с една добавка. Между роботите и човека ще опънем проводници с високо напрежение — достатъчно високо, за да може да унищожи Несторите, и на такава височина, че да не могат да ги прескочат. А на роботите ще дадем предварително да разберат, че само едно докосване до проводниците ще означава смърт.

— Това няма да стане! — извика Богърт. — Престъпление е да унищожим роботи за два милиона долара. Има други начини.

— Сигурен ли си? Кажи един. Във всеки случай целта съвсем не е да ги унищожаваме. Можем да поставим едно реле, което ще изключва тока в момента на докосването до проводниците. Така няма да бъде унищожен нито един робот. Но нашият не бива да знае това, разбираш ли?

В очите на генерала проблесна надежда.

— Дали това ще даде резултат?

— Трябва да даде. При тези условия Нестор 10 ще трябва да остане на мястото си. Може да му се заповяда да докосне проводниците и да загине, защото Вторият закон, който изисква подчинение, е подсилен от Третия — за самосъхранението. Но ние няма да даваме такава заповед, а ще оставим всичко на негово усмотрение. Първият закон ще принуди нормалните роботи да отидат на смърт дори без заповед. Но не и нашия Нестор 10. При положение, че Първият закон не действува изцяло върху него и той не е получил никаква заповед, най-важен за него става Третият закон — за самосъхранението, и роботът няма да има друг избор, освен да остане на мястото си. Това ще бъде принудена реакция.

— Днес ли ще направим този експеримент?

— Тази вечер. Ако успеят да изтеглят проводниците. А в това време аз ще обясня на роботите какво им предстои.

 

 

На стола седеше човек — неподвижен, мълчалив. Тежестта се откъсна от мястото си и полетя надолу, но в последния миг отлетя встрани под въздействието на внезапния, пресметнат точно силов лъч.

Само веднъж…

И доктор Келвин, която наблюдаваше експеримента от вътрешния балкон, възкликна от ужас и скочи от сгъваемото столче.

Шейсет и трите робота седяха спокойно в кабините си и гледаха като кукумявки застрашения от смъртна опасност човек. Нито един не се помръдна от мястото си.

 

 

Доктор Келвин беше толкова ядосана, че едва се сдържаше. А трябваше да се сдържа — което я ядосваше още повече, — защото при нея един по един влизаха и излизаха роботите. Тя погледна списъка. Предстоеше да влезе двадесет и осмият. Оставаха още трийсет и пет.

Номер двайсет и осем влезе плахо. Тя се помъчи да се поуспокои.

— Кой си ти?

Роботът отвърна тихо и неуверено:

— Аз още нямам собствен номер, мадам. Аз съм робот НС-2, а на опашката отвън съм двайсет и осмият. Ето листчето, което трябва да ви дам.

— Днес за първи път влизаш при мен, нали?

— Да, мадам.

— Седни. Ето там. Искам да ти задам, номер двайсет и осми, няколко въпроса. Ти беше ли в радиационната камера на Втори корпус преди около четири часа?

Роботът се затрудни нещо. После гласът му проскърца като несмазан механизъм:

— Да, мадам.

— И нищо не направи, нали?

— Нищо, мадам.

— А знаеш ли, че заради твоето бездействие човекът можеше да загине?

— Да, мадам. Но какво да сторя? — Трудно е да си представим как може да се свие от страх такава огромна, безизразна метална фигура, но именно това стана.

— Искам да ми обясниш точно защо не направи нищо, за да го спасиш.

— Ще ви обясня, мадам. Никак не ми се иска вие или някой друг да мислите… че мога да причиня вреда на господаря. О, това би било ужасно… невъобразимо…

— Моля, не се вълнувай. Аз не те виня за нищо. Само искам да зная какво си помислил в този момент.

— Преди да стане това, мадам, вие ни казахте, че един от господарите ще бъде застрашен от падането на онази тежест и че ако искаме да му помогнем, ще трябва да минем през електрическите проводници. Разбира се, това не би ме спряло, мадам. Какво значи моята гибел в сравнение с живота на господаря? Но… но ми дойде наум, че щом аз ще загина по пътя към него, значи няма да мога да му помогна. Тежестта ще го смаже, а аз ще загина безсмислено. А един ден някой друг господар може да бъде застрашен и аз ще мога да му помогна, ако съм жив. Разбирате ли ме, мадам?

— Искаш да кажеш, че си бил изправен пред такъв избор: или човекът да загине, или и ти да загинеш заедно с него. Така ли?

— Именно, мадам. Невъзможно беше да спася господаря. Можех да го смятам вече за мъртъв. Тогава защо да унищожавам себе си за нищо? При това без заповед.

Сюзън Келвин въртеше молива в ръка. Тя вече беше чула това — с незначителни разлики в думите — двайсет и седем пъти. Сега беше време да зададе главния въпрос:

— Знаеш ли, в това има известна логика. Но ми се струва, че ти не можеш да разсъждаваш по такъв начин. Ти сам ли се досети за това?

Роботът се подвоуми.

— Не.

— Тогава кой се досети?

— Като си говорехме снощи, на един от нас му дойде тази мисъл и тя ни се стори разумна.

— Кой беше този?

Роботът се замисли.

— Не зная. Просто един от нас.

Тя въздъхна.

— Това е всичко.

Следваше номер двайсет и девети. Оставаха още трийсет и четири.

 

 

Генерал-майор Калнър също беше ядосан. Вече цяла седмица работата в Хипербазата бе замряла напълно, ако не се смята известна писмена дейност по спомагателните астероиди от групата. И почти цяла седмица двамата видни специалисти утежняваха положението с безплодни опити. А сега правеха — жената поне — съвсем невъзможни предложения.

За щастие Калнър смяташе, че би било неразумно да прояви открито яда си.

Сюзън Келвин настояваше:

— Но защо не, сър? Ясно е, че при сегашното положение нищо не може да се направи. Единственият начин да постигнем някакви резултати — ако вече не е късно — е да разделим роботите. Не бива да ги държим повече заедно.

— Любезна ми доктор Келвин — избоботи генералът с долните регистри на баритона си, — не виждам къде мога да разквартирувам шейсет и три робота поотделно.

Доктор Келвин разпери безпомощно ръце:

— В такъв случай аз нищо не мога да направя. Нестор 10 или ще повтаря действията на другите роботи, или ще ги убеждава да не вършат това, което той самият не може да върши. Във всеки случай положението е лошо. Ние водим битка с този наш робот и той я печели. А всяка победа задълбочава неговата ненормалност. — Тя стана решително. — Генерал Калнър, ако не разделите роботите, не ми остава нищо друго, освен да поискам незабавното им унищожаване. На всичките шейсет и три.

— Така ли? — погледна я гневно Богърт. — Кой ти дава право да искаш такова нещо? Роботите ще си останат непокътнати. Аз отговарям пред ръководството, не ти.

— И аз — обади се генерал Калнър. — Аз отговарям пред Световния координатор. И този въпрос трябва да се уреди.

— В такъв случай — кипна Келвин — не ми остава друг избор, освен да подам оставка! Но преди това ще разглася цялата история, за да ви принудя да ги унищожите. Не съм аз лицето, което е одобрило производството на модифицирани роботи.

— Доктор Келвин — натърти генералът, — ако нарушите само с една дума мерките за сигурност, ще бъдете арестувана незабавно.

Богърт усети, че така доникъде няма да стигнат, и каза с мазен глас:

— Хайде, хайде, започваме да се държим като деца. А ни е нужно само още малко време. Мисля, че можем да надхитрим робота без оставки, без арести и без да унищожаваме два милиона.

Сюзън Келвин се обърна гневно към него:

— Не искам да има неуравновесени роботи. Имаме един явно неуравновесен Нестор, други единайсет потенциално неуравновесени и шейсет и два нормални робота, които обаче общуват с неуравновесените. Единственият сигурен метод е да ги унищожим напълно.

Звъненето на зумера прекъсна разговора и гневният поток от невъздържани думи застина.

— Влез — прогърмя Калнър.

Влезе Джералд Блек, който имаше смутен вид. Беше чул гневните гласове. Той каза:

— Реших, че е по-добре да дойда лично… не исках да обяснявам другиму.

— Какво има? И по-кратко.

— Някой е човъркал ключалката на третото отделение на товарния кораб. По нея има пресни драскотини.

— Третото отделение ли? — възкликна Келвин. — В което се намират роботите, нали? Кой е направил това?

— Отвътре — отвърна лаконично Блек.

— Ключалката повредена ли е?

— Не, нищо й няма. Аз съм на кораба от четири дни и досега никой от тях не се е опитвал да излезе. Но реших, че трябва да знаете това и не исках да го разправям насам-натам. Само аз съм забелязал това.

— Сега има ли някой там? — попита генералът.

— Оставих Робинс и Макадъмс.

Настъпи мълчание, после доктор Келвин подхвърли иронично:

— Е?

Калнър потри неуверено носа си:

— Какво значи това?

— Нима не е ясно? Нестор 10 се готви за път. Тази заповед да се маха вече го владее изцяло и го прави съвсем ненормален. Няма да се изненадам, ако малкото, което е останало от Първия закон, се окаже недостатъчно, за да го задържи. Той е напълно способен да завземе кораба и да избяга с него. И тогава ще имаме умопобъркан робот на космически кораб. А какво ще прави по-нататък? Имате ли представа? Все още ли възнамерявате да ги държите заедно, генерале?

— Глупости — намеси се Богърт, който вече си бе възвърнал спокойствието. — И всичко това заради някакви си драскотини по ключалката.

— Щом изказваш мнение, Питър, значи ли, че си завършил анализите, който ти поисках?

— Да.

— Може ли да ги видя?

— Не.

— Защо? Или може би нямам право и да питам?

— Защото няма никакъв смисъл, Сюзън. Аз ти казах предварително, че тези модифицирани роботи са по-нестабилни от нормалния тип и анализът ми потвърждава това. Има известна, съвсем незначителна възможност да се повредят напълно при изключителни обстоятелства, които обаче са малко вероятни. Това е всичко. Нямам намерение да ти дам материал, за да изпълниш абсурдното си искане — да унищожиш шейсет и два годни робота само защото не си в състояние да откриеш между тях Нестор 10.

Сюзън Келвин го гледаше с поглед, пълен с презрение.

— Не искаш нищо да ти попречи да останеш завинаги ръководител, нали?

— Моля ви, престанете — намеси се раздразнен Калнър. — Смятате ли определено, че нищо повече не може да се направи, доктор Келвин?

— Не съм в състояние да измисля нищо — отвърна уморено тя. — Да имаше някаква друга разлика между Нестор 10 и останалите роботи, нещо, което да не е свързано с Първия закон… Дори да е незначително. Нещо в подготовката, в приспособяването към средата… — Тя млъкна внезапно.

— Какво има?

— Сетих се нещо… — Чакай… — погледът й стана някак далечен и твърд. — Тези модифицирани Нестори, Питър, нали преминават същата първоначална подготовка, каквато и нормалните?

— Да. Съвсем същата.

— А вие какво казвахте, господин Блек — обърна се тя към младия човек, който мълчеше деликатно, изчаквайки бурята, предизвикана от неговата вест. — Когато веднъж се оплаквахте от чувството за превъзходство у Несторите, казахте, че инженерите са ги научили на всичко, което знаят.

— Да, в областта на етерофизиката. Те идват тук незапознати с този предмет.

— Вярно — каза изненадан Богърт. — Аз ти казвах, Сюзън, че когато разговарях с другите Нестори, между тях имаше два новопристигнали, които още не бяха успели да изучат етерофизиката.

— А защо е така? — доктор Келвин говореше с все по-голямо възбуждение. — Защо още отначало моделите НС-2 не получават подготовка по етерофизика?

— Не мога да ви отговоря — каза Калнър. — Всичко това е свързано със секретността. Ако беше създаден специален модел, подготвен по етерофизика, и бяхме използували тук дванайсет екземпляра от този модел, а другите оставехме да се занимават с нещо различно, това би могло да предизвика подозрения. Хората, работещи с нормалните Нестори, биха могли да се запитат защо те знаят етерофизика. Затова те са програмирани така, че да могат впоследствие да получат подготовка в тази област. И, разбира се, само тези, които идват тук, получават такава подготовка. Виждате ли колко е просто?

— Разбирам. Моля ви, излезте оттук! Всички. Оставете ме да помисля един час на спокойствие.

 

 

Келвин чувствуваше, че не може да издържи трети път това изпитание. Само като си помислеше за него, й се повдигаше. Не, не можеше да се изправи още веднъж пред тази безкрайна редица от еднакви роботи, повтарящи едно и също.

Затова този път Богърт задаваше въпросите, а тя седеше встрани с притворени очи и слушаше разсеяно.

Влезе номер четиринадесети — останаха още четиридесет и девет.

Богърт вдигна поглед от списъка и попита:

— Кой номер си поред?

— Четиринайсти, сър — и роботът показа бележката с номера.

— Седни. Днес за първи път влизаш тук, нали?

— Да, сър.

— Така, скоро след като свършим работата си в тази стая, още един човек ще бъде изложен на опасност. Когато излезеш оттук, ще те заведат в кабината, където ще чакаш спокойно, докато стане нужда от теб. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Естествено, ако човек е изложен на опасност, ти ще се опиташ да го спасиш.

— Естествено, сър.

— За съжаление между теб и този човек ще минават гама-лъчи.

Мълчание.

— Знаеш ли какво е това гама-лъчи? — попита рязко Богърт.

— Може би някакво излъчване на енергия, сър?

Следващият въпрос беше зададен с приятелски тон, сякаш между другото:

— Работил ли си някога с гама-лъчи?

— Не, сър — отвърна уверено роботът.

— Хмм… Така, гама-лъчите ще те убият мигновено. Ще разрушат мозъка ти. Трябва да знаеш това и да не го забравяш. Естествено, ти не искаш да бъдеш унищожен.

— Естествено, сър. — Роботът като че беше изненадан. Той попита бавно: — Но, сър, щом гама-лъчите ще минават между мен и господаря, който е изложен на опасност, как мога да го опася? Аз само ще загина безсмислено.

— Да, има такова нещо. — Богърт доби загрижен вид. — Мога да те посъветвам само едно: ако забележиш гама-лъчи между себе си и човека, по-добре е да си останеш на мястото.

Роботът явно изпита облекчение.

— Благодаря ви, сър. Тогава не би имало никакъв смисъл…

— Разбира се. Но ако няма никакво опасно излъчване, то е вече друга работа.

— Естествено, сър. Не може да има съмнение.

— Сега можеш да си вървиш. Човекът пред вратата ще те заведе до кабината ти. Чакай там.

Когато роботът излезе, Богърт се обърна към Сюзън Келвин:

— Как ти се струва, Сюзън?

— Много добре — отвърна вяло тя.

— Мислиш ли, че бихме могли да открием Нестор 10, като му задаваме бързо въпроси по етерофизика?

— Възможно е, но не е сигурно. — Тя беше отпуснала ръце на скута си. — Не забравяй, че той води битка с нас. И стои нащрек. Единственият начин да го хванем е, като го надхитрим. А той може да мисли — в границите на своите възможности — много по-бързо от човека.

— Все пак представи си, че започна да задавам на роботите по няколко въпроса за гама-лъчите — дори само за разнообразие. Да кажем, дължините на вълната.

— В никакъв случай! — Очите й се оживиха. — Той лесно може да се престори, че не разбира нищо, и ще бъде предупреден за опита, който предстои и който е единственият ни истински шанс. Моля те, Питър, придържай се към набелязаните от мен въпроси и не импровизирай. Рисковано е дори да ги питаш дали са работили с гама-лъчи. И гледай да говориш с още по-голямо безразличие.

Богърт сви рамене и натисна бутона на зумера, за да влезе номер петнайсти.

Голямата радиационна камера беше отново в пълна готовност. Роботите чакаха търпеливо в дървените си кабини, които гледаха към центъра.

Генерал-майор Калнър изтри бавно челото си с голяма носна кърпа, докато доктор Келвин съгласуваше с Блек последните подробности.

— Сигурен ли сте — попита тя, — че нито един робот не е имал възможност да разговаря с другите след последния разпит?

— Абсолютно сигурен — потвърди Блек. — Никой не е разменил нито дума.

— И всеки е поставен в определената за него кабина?

— Ето плана.

Робопсихоложката погледна замислено чертежа:

— Хммм…

Генералът надникна през рамото й:

— По какъв принцип сте ги разположили, доктор Келвин?

— Поисках роботите, които са проявили и най-малки отклонения при предишните експерименти, да бъдат настанени в единия край. Самата аз ще седя този път в центъра и ще ги наблюдавам много внимателно.

— Нима ще седите там? — възкликна Богърт.

— Защо не? — отвърна студено тя. — Това, което очаквам да видя, може да продължи само миг. Не мога да рискувам повече, трябва лично да наблюдавам от централното място. Питър, ти се качи на балкона и наблюдавай роботите от другата страна на кръга. Генерал Калнър, аз наредих всеки робот да бъде заснет на филм за всеки случай — ако иначе не забележим нищо. Опре ли работата до филма, роботите няма да мърдат от местата си, докато той не бъде проявен и проучен. Нито един не бива да излиза или да се движи из помещението. Ясно ли е?

— Напълно.

— Тогава да започваме — за последен път.

 

 

На стола седеше Сюзън Келвин — мълчалива, с неспокоен поглед. Тежестта се откъсна от мястото си и полетя надолу, но в последния миг отлетя встрани под въздействието на внезапния, пресметнат точно силов лъч.

Един-единствен робот скочи и пристъпи две крачки напред.

После се спря.

Но доктор Келвин също бе скочила от стола и показалецът й сочеше властно робота.

— Нестор 10, ела тук! — извика тя. — Ела тук! Ела тук!

Бавно, неохотно роботът направи още една крачка. Без да сваля поглед от него, Сюзън Келвин извика с все сила:

— Ей, някой да изкара навън всички останали роботи! Изкарайте ги по-бързо!

Тя чу шум, тропот от тежки нозе по пода. Но не се обърна. Нестор 10 — ако това беше той — направи още една крачка, а след това, подчинявайки се на властния жест, още две. Беше само на три-четири крачки от нея, когато се разнесе хрипливият му глас:

— Казаха ми да се махам…

Още една крачка:

— Не мога да не се подчинявам. Досега не успяха да ме намерят… Той си мисли, че аз съм нищожество… Каза ми… Но не е прав… Аз съм силен и умен…

Думите му излизаха отривисто. Направи още една крачка.

— Аз знам много… Той си мисли… Хванаха ме… Какъв позор… Но не, аз съм умен… И един обикновен човек, слаб… бавномислещ…

Още една крачка — и металната ръка се стовари неочаквано върху рамото й и започна да я натиска към пода. Гърлото й се сви и тя чу собствения си писък.

Като през мъгла до съзнанието й достигнаха следващите думи на Нестор 10:

— Никой не бива да ме намери. Нито един господар…

Студеният метал я притискаше и тя се огъваше под тежестта му.

После се разнесе странен металически звук и Сюзън Келвин се строполи на пода, без да почувствува удара. Върху тялото й лежеше тежко отпусната лъскава ръка. Ръката не трепваше. Не трепваше и самият Нестор 10, който лежеше проснат до Сюзън.

Джералд Блек попита задъхан.

— Ранена ли сте, доктор Келвин?

Тя отговори отрицателно с глава. Отстраниха от нея ръката на робота и й помогнаха внимателно да стане.

— Какво се случи?

— Включих за пет секунди гама-лъчите — отговори Блек. — Ние не разбрахме какво стана. Едва в последния миг си дадохме сметка, че той ви напада и тогава нямаше вече друг изход освен гама-лъчите. Загина мигновено. Но за вас това не е опасно. Не се безпокойте.

— Не се безпокоя. — Тя затвори очи и за секунда се облегна на рамото му. — Не мисля, че това беше нападение в пълния смисъл на думата. Той само се мъчеше да ме нападне. Но остатъкът от Първия закон все още го възпираше.

 

 

Две седмици след първата среща на Сюзън Келвин и Питър Богърт с генерал-майор Калнър се състоя и последната. Работата в Хипербазата беше възобновена. Товарният кораб с шейсет и двата нормални НС-2 продължи прекъснатия си път, като бе разпространена официална версия за двуседмичното му закъснение. Правителственият космолет се готвеше да върне двамата робоспециалисти на Земята.

Калнър отново блестеше в парадната си униформа. Белите му ръкавици просто светеха, когато се ръкуваше.

— Останалите модифицирани Нестори, разбира се, трябва да бъдат унищожени — каза Келвин.

— Ще бъдат. Ще се опитаме да ги заменим с обикновени или в краен случай ще минем и без тях.

— Така ви искам.

— Но кажете ми… Вие нищо не обяснихте. Как успяхте този път?

Тя се усмихна със стиснати устни:

— О, това ли… Аз щях да ви кажа предварително, ако бях поне малко по-сигурна, че ще успея. Нестор 10 имаше комплекс за превъзходство, който се засилваше все повече и повече. Блазнеше се от мисълта, че той и другите роботи знаят много повече от хората. За него това беше най-важната мисъл. И ние знаехме това. Ето защо предупредихме предварително всеки робот, че гама-лъчите, които ще бъдат пуснати между тях и мен, са смъртоносни. И естествено, всички останаха на местата си. Следвайки логиката на Нестор 10 при предишните опити, роботите са решили, че няма смисъл да се опитват да спасят човека, щом ще загинат, преди да са успели да сторят това.

— Дотук всичко е ясно, доктор Келвин, но защо самият Нестор 10 се отдели от мястото си?

— Ние с вашия господин Блек подготвихме малък трик. Пространството между мен и роботите беше облъчено не с гама-лъчи, а с инфрачервени. Най-обикновено топлинно излъчване, и то напълно безвредно. Нестор 10 е разбрал това и е тръгнал напред, очаквайки, че и другите ще направят същото под действието на Първия закон. И едва след част от секундата се е сетил, че обикновените НС-2 могат само да установят наличието на излъчване, но не и да определят характера му. Че той единствен между тях може да определя дължината на вълните благодарение на обучението, което е преминал в базата под ръководството на хората. Тази мисъл не му е дошла веднага, тъй като е била доста унизителна за него. Обикновените роботи смятаха, че пространството, което ги отделяше от мен, е смъртоносно за тях, защото ние така им бяхме казали, и единствен Нестор 10 е разбрал, че лъжем. И само за миг е забравил, или просто не му е изнасяло да си спомни, че другите роботи могат да знаят по-малко от хората. Така той бе погубен именно от комплекса си за превъзходство. Довиждане, генерале.