Айзък Азимов
Стоманените пещери (5)

5. Анализ на едно убийство

Йези си взе довиждане. Беше си сложила официална шапка и къс жакет от кератовлакно. Каза:

— Надявам се, че ще ме извините, господин Оливо. Зная, че имате доста неща за обсъждане с Ли.

И отвори вратата, като дръпна пред себе си сина си.

— Кога ще се върнеш, Йези? — попита Бейли. Тя се спря.

— Кога искаш да се върна?

— Е… Няма смисъл да не се прибираш цяла нощ. Защо не си дойдеш както обикновено? Около полунощ.

Р. Данийл кимна:

— Съжалявам, че ви карам да излизате от къщи.

— О, това да не ви притеснява, господин Оливо. Изобщо не излизам заради вас. На този ден обикновено се виждам с момичетата. Хайде, Бен.

Младежът се дърпаше.

— О, откъде накъде и аз трябва да излизам? Няма да им преча, откъде си го измисли!

— Ще направиш каквото ти казвам.

— А защо да не дойда с тебе на етерокино?

— Защото имам среща с приятели, а ти имаш други…

И вратата се затвори зад тях.

Сега времето бе дошло. Бейли бе избягвал да мисли за това. Беше си казал: „Първо да се срещна с робота и да видя как изглежда.“ А след това: „Да го заведа у дома“. И по-късно: „Да вечеряме.“

Но вече всичко това приключи и нямаше място за повече отлагане. Най-накрая опряха до въпроса на убийството, на усложненията в междупланетните отношения, на вероятното увеличение на данъците, на вероятния провал. И той не разполагаше с друг начин да започне, освен да се обърне за помощ към робота.

Разсеяно барабанеше с пръсти по масата, която още не бяха прибрали в нишата на стената.

Р. Данийл каза:

— Сигурно ли е, че не ни чува никой?

Бейли изненадано го погледна.

— Никой не слуша какво става в чуждите апартаменти.

— Не е ли ваш обичай да подслушвате?

— Това просто не се прави, Данийл. Все едно да предположиш, че… че ти гледат в чинията какво ядеш.

— Или че ще извършат убийство, така ли?

— Какво?

— За вас не е общоприето да убивате, нали, Илия?

Бейли усети, че го обзема гняв.

— Виж какво, щом ще работим заедно, опитай се да не подражаваш на вселенската наглост. Ти не си способен на това, Р. Данийл.

Не можа да се удържи и наблегна на инициала.

— Съжалявам, че те обидих, Илия. Имах само намерение да ти посоча, че след като човешките същества понякога са способни да прекрачат забраната за убийства, възможно е и да нарушат обичая да не подслушват, което е много по-дребна непочтеност.

— Апартаментът е с добра изолация — отвърна Бейли, все още намръщен. — Не си чул досега никакъв шум от съседните апартаменти, нали? Е, и те няма да ни чуят. При това откъде накъде някой ще си мисли, че тук се води важен разговор?

— Нека не подценяваме врага.

Бейли сви рамене.

— Да започваме. Разполагам с откъслечни сведения, затова без угризения мога да протегна ръка за милостиня. Известно ми е, че човек на име Родж Немену Сартън, гражданин на планетата Аврора и жител на Вселенското селище, е бил убит от неизвестно лице или лица. Разбрах, че според мнението на вселенците това не е изолирано явление. Прав ли съм?

— Напълно, Илия.

— Свързват го с неотдавнашните опити да се саботира Вселенския проект за превръщането ни в интегрирано общество от хора и роботи по модела на Звездните светове и смятат, че убийството е извършено от добре организирана терористична група.

— Да.

— Добре. Като начало, може ли да се каже, че това схващане на вселенците непременно е вярно? Защо да не е възможно убийството да е дело на някой фанатик? На Земята има силно недоволство срещу роботите, но няма организирани групи, които проповядват подобно насилие.

— Да, поне не го правят открито.

— Дори една тайна организация, посветила се на унищожението на роботите и фабриките за производството им, ще прояви здрав разум да разбере, че възможно най-лошото нещо, което могат да извършат, е да убият вселенец. Много по-допустимо е това да е направил някой неуравновесен човек.

Р. Данийл го изслуша внимателно, после каза:

— Мисля, че в случая натежава вероятността това да е деяние на фанатик. Прекалено старателно са подбирали кой да бъде убит, а времето на убийството е такова, че изключва друго освен умишлен план от страна на организирана група.

— Значи ти разполагаш с повече информация от мен. Нека да играем открито!

— Използуваш неясни изрази, но мисля, че те разбирам. Ще трябва да ти обясня някои подробности. От гледна точка на Вселенското селище, Илия, отношенията със Земята изглеждат незадоволителни.

— Затруднени — промърмори Бейли.

— Казаха ми, че когато построили Вселенското селище, повечето от нашите хора били уверени, че Земята с желание ще приеме идеята за интегрирано общество, което функционира така добре в Звездните светове. Дори след първите бунтове са смятали, че просто е въпрос на време земните жители да възприемат странното ново явление. Но се оказало, че не е така. Дори при съдействието на Планетното правителство и на повечето градски управи, съпротивата била постоянна и напредвали бавно. Естествено, това накарало нашите хора да се разтревожат.

— Поради алтруизма си, предполагам — каза Бейли.

— Не съвсем — продължи Р. Данийл, — макар че е похвално от твоя страна да им приписваш благородни подбуди. Общоприето сред нас е схващането, че една здрава духом и модерна технически Земя ще бъде от полза за цялата Галактика. Поне е общоприето схващане сред жителите на Вселенското селище. Трябва да призная, че в Звездните светове има силни противоположни тенденции.

— Какво? Неразбирателство между вселенци?

— Точно така. Някои смятат, че модернизирането на Земята ще представлява опасност от империализъм. Това важи най-вече за по-старите светове, които са по-близо до вас и имат повече причини да си спомнят първите векове на междупланетни пътувания, когато световете им са били политически и икономически контролирани от Земята.

Бейли въздъхна.

— Това е древна работа. Наистина ли се притесняват? Още ли ни имат зъб за неща, които са се случили преди хиляди години?

— Човешките същества — отвърна Р. Данийл — са устроени по свой начин. В много отношения са неразумни, за разлика от нас, роботите, тъй като схемите им не са предварително планирани. Казаха ми, че и това си има преимуществата.

— Възможно е — сухо се съгласи Бейли.

— От твоето положение по-добре можеш да го прецениш — каза Р. Данийл. — Във всеки случай, непрекъснатите несполуки със Земята са засилили влиянието на националистическите партии в Звездните светове. Смятат за очевидно, че земните жители се отличават от вселенците и не могат да последват същите традиции. Твърдят, че ако насила наложим на Земята роботи, ще изправим Галактиката пред опасността от унищожение. Разбираш ли, това, което те никога не забравят, е, че населението на Земята е осем милиарда, а цялото население на петдесетте Звездни свята заедно е едва пет и половина милиарда. Нашите хора тук, особено доктор Сартън…

— Лекар ли е бил той?

— Не, доктор по социология, който се специализирал в областта на роботиката. Блестящ ум.

— Разбрано. Продължавай нататък.

— Както казах, на доктор Сартън и на някои други станало ясно, че Вселенското селище и всичко, което то означава, няма да просъществуват още дълго, ако се допусне все повече хора в Звездните светове да подкрепят подобни схващания, подхранвани от непрекъснатите ни провали. Доктор Сартън почувствувал, че е дошло време да бъде направено върховно усилие, за да проумеят психологията на земните жители. Лесно е да се каже, че те са безкрайно консервативни и да се повтаря до втръсване, че „Земята не се променя“, че „земният разум е безогледен“, но така само се избягва въпросът. Доктор Сартън заяви, че само невежите биха могли да приемат, че всичко приключва с някоя поговорка или изтъркана фраза. Каза, че вселенци, които се опитват да преустроят Земята трябва да се откажат от изолираността на Вселенското селище и да общуват със земните жители. Да живеят като тях, да мислят като тях, да бъдат като тях.

Бейли го прекъсна.

— Вселенците ли? Изключено.

— Напълно прав си — каза Р. Данийл. — Независимо от твърденията си, самият доктор Сартън не можеше да си наложи преместването в някой Град, и това му бе добре известно. Нямаше да понесе огромните размери и тълпите. Дори ако го бяха насилили под дулото на бластера, външните белези щяха да го съсипят, преди да проникне в истинската същност, която търсеше.

— А къде остава фактът, че те винаги се боят от болести? — поиска да узнае Бейли. — И това не забравяй. Не мисля, че има вселенец, който би рискувал да влезе в наш град точно по тази причина.

— И това е вярно. Заразата в земния смисъл е непозната на Звездните светове, а страхът към нещо непознато е винаги непреодолим. Доктор Сартън съзнаваше тези работи, но въпреки това настояваше, че има нужда занапред да опознаем отблизо земните жители и начина им на живот.

— Явно е стигнал до задънена улица.

— Не съвсем. Несъгласието за влизането в Града се отнася до вселенците-хора. Вселенците-роботи са съвсем друго нещо.

Бейли си помисли: „По дяволите, непрекъснато забравям“. А на глас каза:

— Така ли?

— Да — отвърна Р. Данийл. — Естествено, ние по-лесно се справяме. Поне в това отношение. Могат да заложат в нас приспособяемост към земния живот. Ако сме създадени с външен вид, който наподобява човешкия, можем да бъдем приемани от земните жители и да получим по-отблизо впечатление за тях.

— А ти самият… — започна Бейли, видимо прозрял за какво става дума.

— Аз съм точно такъв робот. Цяла година доктор Сартън работи върху проектирането и конструирането на такива роботи. Аз съм първият от тях, и засега единственият. За съжаление, обучението ми е незавършено. Побързаха да ми възложат тази роля преждевременно, като последствие от убийството.

— Значи не всички вселенски роботи са като тебе? Искам да кажа, има и такива, които повече приличат на роботи, отколкото на хора. Прав ли съм?

— Естествено. Външният вид на робота зависи от функциите му. Моето предназначение изисква почти човешки образ, затова съм такъв. Другите са различни, но всички са хуманоидни. Разбира се, те са далеч по-хуманоидни от неуспешните модели, които видях в магазина за обувки. Всичките ви роботи ли са такива?

— Повече или по-малко — отвърна Бейли. — Имаш нещо против ли?

— Не, разбира се. Но е трудно да се приеме една груба пародия на човешките форми, които да са равни в интелектуално отношение на създателите си. Това ли са възможностите на фабриките ви?

— Сигурно са по-големи, Данийл. Но мисля, че ние предпочитаме да знаем кога имаме работа с робот, и кога — не.

При тези думи Бейли погледна робота право в очите. Те бяха влажни и блестяха, съвсем като човешки, но на Бейли се стори, че погледът им е прекалено неподвижен и че не се мести леко, както е при хората.

Р. Данийл каза:

— Надявам се, че с течение на времето ще започна да разбирам тази гледна точка.

За миг Бейли помисли, че в думите му се крие язвителност, но после отхвърли това хрумване.

— Във всеки случай — каза Р. Данийл, — доктор Сартън бе схванал, че става въпрос за C/Fe.

— За какво?

— C/Fe са химичните знаци на елементите въглерод и желязо, Илия. Въглеродът е основата на живота на човека, а желязото — на робота. Става ясно, когато се каже C/Fe, ако говориш за култура, която да обединява най-доброто от двете на равностойни, но успоредни основи.

— C/Fe. С тире ли се пише? Или как?

— Не, Илия. Прието е да се пише с наклонена отвесна черта между двата знака. Не е символ нито на едното, нито на другото — просто смесица от двете, без предпочитания.

Противно на волята си, Бейли усети, че е заинтригуван. Обикновеното образование на Земята не включваше на практика никаква информация за историята или социологията на Звездните светове след Голямото въстание, с което те си бяха извоювали независимост от планетата-майка. Популярните описания в книгофилмите, разбира се, бяха снабдени със звездни герои; пристигналият на земята магнат, холеричен и ексцентричен; красивата наследница, неизбежно покорявана от чара на земния мъж, която удавя презрението си в любов; наглият вселенец-съперник, чиято подлост винаги бе побеждавана. Това бяха безсмислени представи, тъй като отричаха дори най-елементарните и общоизвестни истини: вселенците никога не посещаваха човешките градове, а вселенките по принцип никога не посещаваха Земята.

За първи път в живота си Бейли усети, че го обзема странно любопитство. Какъв в същност бе животът на вселенците?

С известно усилие той се съсредоточи върху обсъждания въпрос. И каза:

— Мисля, че схващам какво имаш предвид. Вашият доктор Сартън е подходил към въпроса за преминаването на Земята към C/Fe от нов и обещаващ ъгъл. Нашите консервативни групи — средновековниците, както те се наричат, са се объркали. Уплашили са се, че той може да успее. Затова са го убили. Това е мотивировката, според която убийството е плод на организиран заговор, а не на изолирано насилие. Прав ли съм?

— Да, Илия. Горе-долу така бих го изразил и аз.

Бейли едва се сдържа да не подсвирне. Дългите му пръсти леко барабаняха по масата. После поклати глава:

— Ще заседне. Изобщо няма да се приеме.

— Извинявай, не те разбирам.

— Опитвам се да си представя картината. Един човек влиза във Вселенското селище, отива при доктор Сартън, убива го и си излиза. Просто не ми го побира умът. Предполагам, че там има охрана?

Р. Данийл кимна.

— Мисля, че не бих сбъркал ако кажа, че няма човек, който да може да мине незабелязан през бариерата.

— Тогава какво остава?

— Щяхме да изпаднем в объркано положение, Илия, ако единственият начин за влизане от Ню Йорк във Вселенското селище беше през бариерата.

Бейли замислено гледаше партньора си.

— Какво искаш да кажеш? Това е единствената връзка между двете места.

— По права линия, да. — Р. Данийл изчака малко, после добави: — Не разбра какво казах, така ли?

— Но друг път няма. Изобщо не те разбирам.

— Е, ако ми позволиш, ще се опитам да ти обясня. Би ли ми дал лист и писец? Благодаря ти. Гледай сега, колега. Ще нарисувам голям кръг, който ще нарека „Ню Йорк“. А сега, от едната му страна — малък кръг, „Вселенското селище“. Там, където те имат допирна точка, слагам стрелка с надпис „Бариера“. Сега не виждаш ли някаква друга връзка?

Бейли отговори:

— Разбира се, че не. Няма друга връзка.

— В известен смисъл — каза роботът — аз се радвам да чуя мнението ти. Съвпада с това, което ми внушиха за земния начин на мислене. Бариерата е единствената пряка връзка. Но както Града, така и Вселенското селище във всички посоки граничат с полето. За един планетен жител е възможно да напусне Ню Йорк през някой от безбройните изходи и да прекоси полето до Вселенското селище, там, където няма да го спира никаква бариера.

За миг езикът на Бейли се залепи на небцето му и остана там. После каза:

— Да прекоси полето ли?

— Да.

— Да прекоси полето! Сам?

— Защо не?

— Като върви пеш?

— Точно като върви пеш. Най-трудно може да бъде забелязан пешеходецът. Убийството е станало рано в работен ден, а човекът явно е предприел пътуването си през часовете преди да се разсъмне.

— Невъзможно е! Няма жител, който би напуснал сам Града. Сам?!

— Според общото мнение това изглежда не е вероятно. Да. Ние, вселенците, го знаем. Ето защо пазим само на входа. Дори по време на Голямото въстание хората ви са нападали само на бариерата, която тогава е препречвала входа. Никой досега не е напускал Града.

— Тогава какво?

— Обаче ние се занимаваме с необичайно положение. Това не е сляпо нападение на тълпа, която следва линията на най-малкото съпротивление, а организиран опит на малка група да нанесе обмислен удар в една неохранявана точка. Това обяснява твоето предположение и начина, по който един земен жител би могъл да влезе във Вселенското селище, да стигне до жертвата си, да я убие и да си излезе. Човекът е нападнал в една слаба точка от позициите ни.

Бейли поклати глава.

— Прекалено невероятно звучи. Вашите хора направиха ли нещо, за да проверят тази теория?

— Да, направиха. Вашият полицейски началник присъствува почти в мига на убийството…

— Зная, той ми каза.

— Това, Илия, е още едно доказателство колко точно е било предвидено времето на убийството. Полицейският комисар в миналото е сътрудничил на доктор Сартън и той бе човекът, с когото Сартън смяташе да направи първоначалните уговорки как в града ви да проникнат роботи като мене. Онази сутрин срещата им е била точно по този въпрос. Естествено, убийството сложи край на тези планове, поне засега, а фактът, че полицейският ви комисар се е оказал във Вселенското селище точно тогава, усложнява положението и го прави още по-неблагоприятно за Земята, както и за нашите хора. Но аз се канех да обясня друго. Вашият полицейски комисар е бил там. Ние му казахме: „Човекът сигурно е прекосил полето“. И като тебе, той отговори: „Невъзможно“, или може би: „Немислимо“. Естествено, беше много притеснен и вероятно затова не проумя същността на въпроса. Въпреки това го принудихме да започне почти веднага проверка по това предложение.

Бейли си спомни за счупените очила на комисаря и дори при тези мрачни мисли едното ъгълче на устните му се сви. Бедният Джулиъс! Естествено, Ендърби не е имал начин да обясни положението на надменните вселенци, които гледат на физическите дефекти като на особено отблъскващо качество у лишените от генетичен подбор земни жители. Поне не би могъл да го направи, без да накърни достойнството си, а достойнството бе нещо важно за полицейския комисар Джулиъс Ендърби. Е, налагаше се земните жители да се подкрепят в някои случаи. И Бейли нямаше да бъде този, от когото роботът да научи, че Ендърби страда от късогледство. Р. Данийл продължи:

— Обследваха една по една изходните точки от Града. Знаеш ли броя им, Илия?

Бейли поклати глава и каза напосоки:

— Двадесет?

— Петстотин и две.

— Какво?!

— Първоначално е имало много повече. Сега се използуват само петстотин и две. Вашият град расте бавно, Илия. Някога е бил открит към небето и хората спокойно са преминавали от него в полето.

— Разбира се. Това ми е известно.

— Е, когато го покрили, останали много изходи, а от тях все още има петстотин и два. Другите са застроени или препречени. Естествено, без да броим точките, в които пристигат товари по въздуха.

— И какво стана с проучването на изходите?

— Оказа се безнадеждно. Те не са охранявани. Не открихме служебно лице, което да отговаря за тях или да смята, че са под негово разпореждане. Сякаш никой не знаеше, че изобщо съществуват. Човек може да излезе през всеки от тях по всяко време и да се върне, когато си иска. И никой не би забелязал това.

— Друго открихте ли? Предполагам, че оръжието е било изчезнало.

— О, да.

— А някакви улики?

— Никакви. Проучихме старателно местността около Вселенското селище. Роботите в зеленчуковите ферми не могат да послужат като евентуални свидетели. Те почти не се отличават от механизираните селскостопански автомати, почти не притежават човешки качества. А хора нямаше.

— Хъм… А по-нататък?

— След като не успяхме в единия край — във Вселенското селище, ще поработим в другия — в Ню Йорк. Наш дълг е да проследим всички възможни подривни групи, да пресеем дисидентските организации…

— Колко време смяташ, че ще бъде необходимо? — прекъсна го Бейли.

— Колкото се може по-малко, но не по-малко от нужното.

— Е — замислено каза Бейли, — предпочитам друг да ти беше партньор в тази каша.

— Не мисля така — отвърна Р. Данийл. — Комисарят похвали предаността ти и способностите ти.

— Любезно е от негова страна — язвително каза Бейли. А си помисли: „Бедният Джулиъс. Изпитва угризения, че ме е посочил и се старае.“

— Не разчитахме изцяло на него — каза Р. Данийл. — Проверихме досието ти. Правил си открити изявления против използуването на роботи в твоя отдел.

— Така ли? Неприятно ли ти е?

— Ни най-малко. Разбира се, че имаш право на мнение. Но това ни накара много внимателно да огледаме психологическите ти характеристики. И знаем, че макар да ненавиждаш роботите, би вършил работа заедно с тях, ако го сметнеш за свой дълг. Имаш необикновено висок коефициент на преданост и уважаваш законната власт. А това е, от което се нуждаем. Комисарят Ендърби те е преценил вярно.

— Лично ти не ме ли презираш за тези антироботски чувства?

Р. Данийл отвърна:

— Ако те не ти пречат да работиш с мене и да ми помогнеш да изпълня нарежданията, как би могло това да бъде от значение?

Бейли усети, че го спират. И каза враждебно:

— Е, значи аз съм минал проверката. А ти? Защо са те взели за детектив?

— Не те разбирам.

— Замислили са те като машина за събиране на информация. Човешко подобие, което да регистрира за вселенците фактите от живота на хората.

— Това не е лошо начало за следовател, нали? Да бъде машина за събиране на информация.

— Може би, но само като начало. В крайна сметка са необходими много повече неща.

— Разбира се. Окончателно промениха някои от схемите ми.

— Любопитен съм да науча подробности за това, Данийл.

— Не е трудно. В мотивиращите ми хранилища включиха силен механизъм: стремеж към справедливост.

— Справедливост ли? — извика Бейли. Ироничното изражение изчезна от лицето му и на негово място се появи истинско недоверие.

Но Р. Данийл бързо се обърна на стола си и втренчи поглед във вратата.

— Там има някой.

Там имаше някой. Вратата се отвори и вътре влезе Йези, пребледняла и прехапала устни. Бейли се стресна.

— Какво има, Йези? Случило ли се е нещо?

Тя стоеше неподвижно и не смееше да вдигне очи.

— Извинявай. Трябваше да… — И гласът й секна.

— А Бентли къде е?

— Ще остане тази нощ в Младежкия дом.

Бейли каза:

— Защо? Не ти поръчах да прави такова нещо.

— Но каза, че колегата ти ще спи тук. Реших, че ще му трябва стаята на Бентли.

Р. Данийл се обади:

— Не е имало нужда от това, Йези.

Йези вдигна очи и изпитателният й поглед се спря върху лицето на Р. Данийл.

Бейли се вторачи във върховете на пръстите си и му призля от мисълта какво ще стане. Последвалият миг тишина натежа в ушите му, след което някъде отдалече, сякаш през пелени от пластин, той чу жена си да казва:

— Мисля, че вие сте робот, Данийл.

А Р. Данийл отговори както винаги със спокоен глас: