Айзък Азимов
Стоманените пещери (4)

4. Запознаване със семейството

Точно името най-напред бе накарало Илия Бейли да й обърне внимание. Видя я на квартална коледна забава преди години, наведена над купа с пунш. Току-що бе завършил образованието си, бе назначен на първата си служба в Града, отскоро се бе преместил в квартала. Живееше в една от стаичките за неженени в Общата зала №122А. Не беше лошо за сам човек. Тя раздаваше пунша.

— Казвам се Йези — осведоми го тя. — Йези Наводни. Не съм те виждала.

— Името ми е Бейли. Ли Бейли. Току-що се нанесох в квартала.

Пое чашката с пунш и машинално го помириса. Тя му направи впечатление на весела и дружелюбна по характер, затова остана наблизо. Беше нов, а човек изпитва самота, ако е на забава, където стои и наблюдава хора, събрани на групички, в които не участвува. По-късно, когато погълнеха достатъчно алкохол, можеше да стане по-добре.

Засега остана край купата с пунш, гледаше как хората идват и си отиват, и замислено отпиваше.

— Помогнах да приготвим пунша — стигна до него гласът на момичето. — Гарантирам за него. Искаш ли още?

Бейли установи, че чашката му е празна. Усмихна се и отговори:

— Да.

Лицето на момичето бе кръгло и не можеше да се нарече красиво, главно поради малко големия нос. Роклята й бе скромна, а светлокестенявата й коса падаше на къдрици върху челото. Тя се присъедини към него на следващата чаша и той се почувствува по-добре.

— Йези — каза той, сякаш опитваше името на езика си. — Хубаво звучи. Нали мога да се обръщам така към тебе?

— Разбира се. Щом искаш. Знаеш ли на какво е умалително?

— От Йезика ли?

— Не можеш да отгатнеш.

— Нищо друго не ми идва на ум.

Тя се засмя и рече важно:

— Пълното ми име е Йезавел.

В този миг той започна да проявява истински интерес. Остави чашата с пунша и каза съсредоточено:

— Наистина ли?

— Честна дума. Не се шегувам. Йезавел е. Това ми е истинското име на всички документи. Родителите ми са харесвали как звучи.

Беше много горда от това, макар едва ли някога на света е имало по-неподходяща жена за името Йезавел^[1]. Бейли каза сериозно:

— А моето име, както разбра, е Илия^[2]. Искам да кажа, цялото ми име.

Това не й говореше нищо. Затова добави:

— Илия е бил голям враг на Йезавел.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. В Библията.

— Така ли? Нямах представа. Колко странно, нали? Надявам се, това не означава, че ще трябва да ми бъдеш враг и в истинския живот?

От самото начало въпросът беше решен. Най-напред, това съвпадение на имената направи от нея нещо повече от едно приятно момиче до купата с пунш. След време той откри, че тя е весела, добросърдечна, а дори и хубава. Най-много ценеше ведрото й настроение. Собствената му язвителност по отношение на живота имаше нужда от противоотрова. Йези обаче като че ли никога не се сърдеше на мрачното изражение върху продълговатото му лице.

— За бога — казваше тя. — Какво, че изглеждаш кисел като лимон? Зная, че това е външно. Предполагам, че ако винаги се смееше като навит с пружинка, както е с мене, щяхме да експлодираме още щом се съберем. Стой си такъв, какъвто си, Ли, и не ми позволявай да хвърча из облаците.

А тя крепеше Ли Бейли, за да не се срути. Той направи постъпки за малък семеен апартамент и получи условно разрешение за сключване на евентуален брак. Показа й го и попита:

— Нали нямаш нищо против да ми помогнеш да се измъкна от ергенската стаичка, Йези? Не ми харесва там.

Може би това не беше най-романтичното предложение на света, но на Йези й допадна.

Бейли си спомняше само един случай, в който бодрият дух на Йези я напусна изцяло, и в него пак бе замесено името й. Беше през първата година от брака им, бебето още не се беше родило. В същност, стана точно в месеца, когато тя зачена Бентли. (Коефициентът им на интелигентност, статусът на генетични ценности и положението му в отдела му позволяваха да има две деца, първото от които можеше да бъде заченато веднага след сватбата.) Като преценяваше миналото, Бейли си мислеше, че може би появата на Бентли обясняваше отчасти защо тя бе започнала необичайно да се глези.

Йези се бе пооклюмала, защото Бейли непрекъснато работеше извънредно. Каза му:

— Не е приятно да се храня всяка вечер сама в столовата.

Бейли се чувствуваше уморен и изнервен. Отговори:

— Защо пък да не е? Може да срещнеш там някой приятен ерген.

При тези думи тя, разбира се, избухна.

— Да не си въобразяваш, че не съм в състояние да им направя впечатление, Ли Бейли?

Може би стана така, понеже беше уморен; може би защото Джулиъс Ендърби, негов бивш състудент, за разлика от него се бе придвижил едно стъпало по-нагоре в класификационната схема. Може би и просто защото му дотегна, че тя се опитва да оправдае името си, а в същност е съвсем друга и никога не би могла да бъде такава.

Както и да е. Той заядливо каза:

— Предполагам, че си в състояние, но не мисля, че ще се опиташ. Бих предпочел да забравиш какво значи името ти и да се държиш естествено.

— Ще се държа както си искам.

— Ролята на Йезавел няма да те доведе доникъде. И ако искаш да знаеш истината, и без това името ти не означава това, което си мислиш. Библейската Йезавел е била вярна съпруга и добра, според разбиранията си. Не е известно да е имала любовници, не е хвърчала нависоко и не си е позволявала разюзданост.

Йези го изгледа сърдито.

— Не е вярно. Чувала съм израза „намазала се е като Йезавел“. Зная какво означава.

— Може и да си мислиш, че знаеш, но по-добре ме изслушай. След като съпругът на Йезавел — цар Ахав — умрял, цар станал синът й Йорам. Един от пълководците в армията му — Ииуй, въстанал против него и го убил. После отишъл в Йезраел, където живеела старата царица-майка Йезавел. Тя научила за това и разбрала, че може да идва само за да я убие. Храбра и горда, тя гримирала лицето си и облякла най-хубавите си дрехи, за да го посрещне като могъща и властна царица. Той наредил да я хвърлят през прозореца на двореца и да я убият, но доколкото си спомням, смъртта й е била достойна. Това означава изразът „намазана като Йезавел“, а хората го употребяват може би без да знаят какво значи.

На следващата вечер Йези каза жалостиво:

— Четох Библията, Ли.

— Какво?! — за миг Бейли искрено се изуми.

— Там, където пише за Йезавел.

— О, Йези, извинявай, ако съм те наскърбил. Постъпих детински.

— Не, не. — Тя махна ръката му от кръста си и седна на канапето — невъзмутима и скована, на разстояние от него. — Хубаво е човек да знае истината. Не искам да се заблуждавам, защото не я зная. Затова четох за Йезавел. Тя наистина е била зла жена, Ли.

— Е, тези глави са написани от нейни врагове. Не знаем как е било от нейна гледна точка.

— Убила е всички пророци на господ, до които се е добрала.

— Така казват.

Бейли бръкна в джоба си за парче дъвка. (По-късно превъзмогна този навик, защото Йези твърдеше, че с това дълго лице и тъжни кафяви очи прилича на стар гарван, който се е задавил със стиска трева — нито може да преглътне, нито да я изплюе.) И каза:

— Ако искаш да научиш гледната й точка, мога да ти изброя някои доводи. Тя се е придържала към религията на своите прадеди, които са били по тези земи много преди юдеите. Юдеите са си имали свой господ — нещо повече, смятали са своя господ за изключителен. Не са се задоволявали само да го почитат, искали са всички наоколо да почитат само него. Йезавел е споделяла старите схващания, а не новите. Защото, ако новите са били с по възвишен морален смисъл, старите по-силно са вълнували човешката душа. Фактът, че е убивала проповедници, само подчертава, че е била рожба на времето си. Тогава това е бил обичайният начин да обръщаш някого в своята вяра. Ако прочетеш „Царете“, не бива да забравяш, че Илия (този път заради моето име) се е надпреварвал с осемстотин и петдесет пророци на Ваал кой ще накара небесата да изсипят жупел. Спечелил Илия и наредил на тълпата, която гледала, да убие всичките пророци. И те го направили.

Йези прехапа устни.

— А какво ще кажеш за лозето на Навутей, Ли? Този човек си живеел мирно и тихо, само дето не се съгласил да продаде лозето си на царя. Затова Йезавел намерила хора, които да лъжесвидетелствуват, че Навутей е богохулствал, или нещо подобно.

— Казали, че сквернословил по адрес на бога и царя — уточни Бейли.

— Да. Затова, след като го убили, си присвоили имота му.

— Не е било редно. Естествено, в днешно време с Навутей биха могли да се справят съвсем лесно. Ако имотът му бе нужен на Града, а дори ако някой от средновековните народи го беше поискал, съдът щеше да накара Навутей да се махне, щеше да го отстрани, ако е нужно и със сила, и да му плати каквото според тях е справедливо. А цар Ахав не е можел да постъпи така. И все пак Йезавел е взела погрешно решение. Единственото, което я извинява, е, че царят е бил болен, чувствувал се нещастен, а тя смятала, че любовта към съпруга й е по-важна от благополучието на Навутей. Непрекъснато ти го повтарям — тя е била образец на вярна съ…

Почервеняла от гняв, Йези рязко се дръпна настрани.

— Според мене ти си лош и злобен.

Той я погледна с недоумение.

— Какво съм направил? Какво ти става?

Тя излезе от къщи, без да му отговори, и прекара вечерта и половината нощ на равнищата със субетерично видео, където с неудовлетворение се хвърляше от една програма на друга, докато използува купоните си за два месеца (а отгоре на това, и купоните на мъжа си).

Като се завърна при все още будния Ли Бейли, нямаше какво повече да му каже.

Много по-късно на Бейли му хрумна, че бе погубил една важна илюзия в живота на Йези. Дотогава за нея името й криеше нещо заинтригуващо и страшно. То прекрасно уравновесяваше добродетелното й, твърде почтено минало. От него лъхаше на порочност, и Йези му се възхищаваше.

Но това чувство изчезна. Тя никога повече не спомена пълното си име — нито на Ли, нито на приятелите си, а доколкото Бейли можеше да си представи, не си го казваше и наум. Стана просто Йези, така и се подписваше.

Мина време и тя му проговори, а след около седмица отношенията им тръгнаха по старому и каквито и караници да имаше по-късно, никога не се изостриха толкова много.

Само веднъж леко засегнаха този въпрос. Йези беше бременна в осмия месец. Напусна службата си на помощник-диетолог в кварталната столова А-23 и понеже не бе свикнала да разполага с толкова много свободно време, започна да се забавлява, като размишляваше за предстоящото раждане на детето. Една вечер каза:

— Как ти се вижда „Бентли“?

— Какво, скъпа? — попита Бейли, като вдигна поглед от купчината с работа, която си бе донесъл в къщи. (При положение, че скоро щеше да храни още едно гърло, че Йези спря да печели, а неговото повишение към по-творчески занимания явно както винаги оставаше в перспектива, беше необходимо да работи допълнително.)

— Ако се роди момче. Харесва ли ти това име?

Бейли присви устни.

— Бентли Бейли? Не ти ли се струва, че двете имена звучат доста еднакво?

— Не зная. Изведнъж ми дойде наум. Освен това, когато порасне, детето винаги може да си избере презиме, което да му допада.

— Нямам нищо против.

— Сигурен ли си? Да не би… Може би ти се е искало да го наречем Илия?

— И да добавят към името му „младши“? Не ми се вижда добра идея. Ако иска, той може да нарече своя син Илия.

Тогава Йези каза:

— Има и още нещо… — но не продължи.

Той изчака, после вдигна очи.

— Какво нещо?

Тя избягваше погледа му, но накрая се насили и каза:

— Бентли не е библейско име, нали?

— Не — отговори Бейли. — Напълно сигурен съм.

— Добре тогава. Не искам да слагаме библейски имена.

Това беше единственият път, когато тя му натякна за станалото — до деня, в който Илия Бейли се връщаше у дома с робота Данийл Оливо. Бяха женени с Йези повече от осемнадесет години, а синът му Бентли Бейли (все още неизбрал презимето си) караше седемнадесетата си година.

Бейли спря пред голямата двойна врата, на която пишеше с едри букви: „КАБИНИ МЪЖЕ“, с по-дребни букви отдолу — „раздели 1А — 1Е“, а съвсем ситно, най-отдолу — „Ако загубите ключа си, незабавно се свържете с 27-101-51“.

Край тях се промъкна мъж, пъхна алуминиев жетон в дупката на ключалката и влезе. Затвори зад себе си вратата, като изобщо не направи опит да я задържи, за да влезе и Бейли. А ако го беше направил, Бейли щеше да се обиди не на шега. По силата на общоприетата традиция мъжете се правеха, че изобщо не се забелязват, когато бяха пред залата с кабините или вътре в нея. Бейли си спомни, че в брака му с Йези една от най-интересните тайни, които тя сподели с него, беше, че положението е съвсем различно в женските кабини. Винаги си идваше с думите: „Срещнах в кабините Джузефин Грей и тя ми каза…“

Семейство Бейли изпита едно от огорченията при издигането в обществото, когато получи разрешение да задействува малкия умивалник в спалнята си — така Йези се лиши от чести срещи с други жени.

Бейли каза, без изцяло да прикрие смущението си:

— Моля те, почакай ме отвън, Данийл.

— Възнамеряваш да се измиеш ли? — попита Р. Данийл.

Бейли потрепери вътрешно и си помисли: „Проклет робот! Щом са го инструктирали за всичко на света, защо не са го научили и как да се държи? Аз ще бъда отговорен, ако някога каже нещо подобно на някого.“ И отвърна:

— Ще взема един душ. Вечер е претъпкано и тогава ще изгубя много време. Ако свърша сега, ще разполагаме с цялата вечер.

Лицето на Р. Данийл остана все така безизразно.

— Част от общоприетия обичай ли е да чакам отвън?

Бейли още повече се смути.

— Защо да влизаш… нямаш нужда…

— О, сега разбирам. Да, ясно. Но все пак, Илия, и моите ръце се цапат, искам да ги измия.

И той посочи дланите си, като ги обърна към Бейли. Те бяха розови на цвят и месести, с гънки където трябва. Личеше си, че са изработени безупречно и майсторски, при това изглеждаха съвсем чисти. Бейли подхвърли:

— Знаеш ли, в апартамента имаме умивалник.

Подхвърли го небрежно. Нямаше смисъл да показва снобизъм пред един робот.

— Благодаря ти за любезността. Но по принцип смятам, че трябва да използувам това място. Щом трябва да живея с вас, хората от Земята, най-добре е да възприема колкото се може повече от обичаите и навиците ви.

— Тогава да влизаме.

Яркото весело осветление вътре рязко се отличаваше от грубата утилитарност на Града, но този път Бейли не почувствува това въздействие. Обърна се шепнешком към Данийл:

— Ще се бавя около половин час. Чакай ме. — И тръгна, но се обърна и добави: — Слушай, не разговаряй с никого и не се заглеждай. Нито дума, нито поглед. Такъв е обичаят.

И побърза да се озърне, за да се увери, че този кратък разговор не е бил забелязан, че не го следят изумени очи. За щастие в преддверието нямаше никой, пък и в крайна сметка това си беше преддверие и толкова.

Прекоси го, като донякъде усещаше колко е мръсен. Мина от общите помещения към индивидуалните кабини. От цели пет години му беше разрешено да си има кабина — достатъчно голяма, за да побере душ, малка пералня и други нужни неща, дори прожекционно апаратче, което можеше да се настройва на нови филми. Когато я получи, се пошегува: „Дом извън дома“. Но сега често се чудеше как ли би се приспособил към по-спартанското съществувание на общите кабини, ако някога отменяха личните му привилегии.

Натисна копчето, което включваше пералнята, и гладкият циферблат на брояча се освети.

Когато Бейли се завърна с чисто тяло, сменено бельо, изпрана и огладена риза и успокоен дух, завари Р. Данийл да го чака търпеливо.

— Всичко наред ли е? — попита той робота, когато излязоха навън и можеха да разговарят.

— Напълно, Илия — отвърна Р. Данийл.

* * *

Йези стоеше на прага и нервно се усмихваше. Бейли я целуна.

— Йези — измънка той, — това е новият ми партньор, Данийл Оливо.

Йези протегна ръка, Данийл я пое и се здрависа. Тя погледна съпруга си, после плахо вдигна очи към Р. Данийл и каза:

— Няма ли да седнете, господин Оливо? Трябва да поговоря с мъжа си по семейни въпроси. Само за минута. Нали нямате нищо против?

Бе уловила Бейли за рамото. Той я последва в съседната стая. Там тя припряно прошепна:

— Не си пострадал, нали? Откакто видях предаването, толкова се безпокоих!

— Какво предаване?

— Излъчиха го преди половин час. За бунта на щанда за обувки. Казаха, че двама детективи го потушили. Знаех, че идваш у дома с партньора си, а това бе станало точно в нашия район, точно по времето, когато би трябвало да си дойдеш; помислих си, че скриват някои неща и че ти си…

— Моля те, Йези! Виждаш, че нищо ми няма.

Йези с усилие се овладя. Каза с неуверен глас:

— Партньорът ти не е от твоя отдел, нали?

— Не — жалостиво отвърна Бейли. — Той е… от съвсем друго място.

— Как да се държа с него?

— Както с всеки друг. Той ми е просто партньор, нищо повече.

Звучеше толкова неубедително, че Йези присви проницателните си очи.

— Какво има?

— Нищо. Хайде, да се връщаме в гостната. Ще изглежда странно, ако се бавим още.

Ли Бейли усети, че изпитва несигурност заради апартамента. Досега не бе имал угризения. В същност, винаги се беше гордял. Апартаментът се състоеше от три големи стаи — гостната например бе просторна: петнадесет на осемнадесет. Във всяка стая имаше гардероб. Един от главните отдушници минаваше точно до тях. Това значеше, че понякога чуваха клокочене, но от друга страна контролът на температурата бе първокласен, а въздухът от кондиционера — подходящ. Не бяха отдалечени от мъжките и женските кабини, а това бе значително удобство.

Но с това създание от вселенския свят, седнало вътре, Бейли изведнъж се почувствува несигурен. Апартаментът му се видя лош и неугледен.

Йези каза ведро, като явно леко се насилваше:

— Вечеряли ли сте с господин Оливо, Ли?

— В същност — побърза да отговори Бейли, — Данийл няма да се храни с нас. Но аз ще хапна.

Йези прие това положение, без да протестира. След като толкова строго контролираха хранителните доставки и дажбите бяха по-ограничени от всякога, не беше редно човек да се възползува от чуждото гостоприемство. Само каза:

— Предполагам, че нямате нищо против да вечеряме, господин Оливо. Ли, Бентли и аз обикновено се храним в обществената столова. Там е много по-удобно и има по-голям избор, нали разбирате, пък и, между нас да си остане, сипват големи порции. Но от друга страна, с Ли получихме разрешение, ако искаме, да ядем три пъти седмично в апартамента — Ли е доста ценен в бюрото и положението ни е много добро, — затова си помислих, че ако искате да се присъедините към нас, можем да си направим малко празненство у дома, макар да смятам, че хора, които се възползуват прекалено от личните си привилегии, донякъде се противопоставят на обществото.

Р. Данийл учтиво слушаше.

Бейли каза, като незабележимо махна с ръка.

— Йези, гладен съм.

Р. Данийл се обади:

— Ще наруша ли някакъв обичай, госпожо Бейли, ако се обръщам към вас по име?

— Не, разбира се, че не.

Йези разгъна маса, прибрана в стената, и включи механизма за топлене на чинии в средата, във вдлъбнатината на масата.

— Просто ме наричайте Йези, и ще се чувствувате като… Данийл.

И се засмя.

Бейли усети, че освирепява. Положението ставаше все по-неудобно. Йези смяташе Р. Данийл за човек. Въпросът беше да има за какво да се хвали и да приказва в женските кабини. Той изглеждаше добре, макар че се държеше малко вдървено, а на Йези допадаше вниманието му. На всеки би станало ясно, че е така. А какво ли впечатление бе направила тя на Р. Данийл? За осемнадесет години почти не изглеждаше променена, поне не за Ли Бейли. Разбира се, бе понатежала и фигурата й бе изгубила много от младежката си подвижност. В ъгълчетата на устата й се появиха бръчки, а страните й леко напълняха. Прическата й бе по-сериозна, а косата — с малко по-тъмен от естествения й цвят.

„Всичко това е без значение“, мрачно си помисли Бейли. В Звездните светове жените бяха високи, стройни и величествени, както мъжете. Поне според филмираните книги, следователно Р. Данийл бе свикнал с такива жени.

Но Р. Данийл изглежда ни най-малко не се смущаваше от думите на Йези, от външния й вид и от това с каква лекота тя употребяваше името му. Каза:

— Сигурна ли сте, че може? Името Йези ми се струва умалително. Може би го използувате само с хора от вашия кръг, а за мене би било по-подходящо да ви наричам с пълното име.

Йези, която разопаковаше дажбите за вечеря, изведнъж наведе глава и се съсредоточи върху това, което вършеше.

— Просто ме наричайте Йези — упорито повтори тя. — Всички ме наричат така. Нямам друго име.

— Добре, Йези.

Вратата се отвори и вътре плахо влезе един младеж. Очите му веднага се спряха на Р. Данийл.

— Татко? — несигурно се обърна той към Бейли.

— Това е синът ми Бентли — каза с тих глас Бейли. — Бен, запознай се с господин Оливо.

— Той ти е партньор, така ли, татко? Приятно ми е да се запознаем, господин Оливо.

Очите на Бен бяха широко отворени и изпълнени с любопитство.

— Татко, кажи какво стана в магазина за обувки? В предаването съобщиха, че…

— Не задавай сега въпроси, Бен — рязко го прекъсна Бейли.

Бентли смръщи лице и погледна майка си, която му даде знак да седне.

— Направи ли каквото ти поръчах, Бентли? — попита го тя, когато младежът седна. Ръцете й го погладиха по косата. Тя бе тъмна като бащината му, а и на височина щеше да бъде като баща си, но във всичко останало приличаше на нея. Овалът на лицето му беше като Йезиния, очите му бяха светлозелени като нейните, и отношението му към живота бе също така ведро.

— Разбира се, мамо — отговори й той и леко се надигна, за да надникне в голямата чиния, от която вече се вдигаше приятна миризма. — Какво ще вечеряме? Да не би пак синтелешко, а, мамо?

— Нищо му няма на синтелешкото — отвърна Йези и стисна устни. — Яж каквото съм ти сложила без много приказки.

Но беше ясно, че вечеряха именно синтелешко.

Бейли седеше на своето място. И той самият би предпочел нещо друго, а не синтелешкото с неговия остър мирис и вкус, който остава в устата, но Йези беше обяснила преди това затруднението си. „Просто не мога, Ли — бе му казала тя. — По цял ден прекарвам тук, на тези равнища и не мога да си създавам врагове, иначе животът ще стане непоносим. Знаят, че съм била помощник-диетолог, и ако на всеки две седмици си тръгвам с пържола или пиле, когато на етажа ни почти няма човек с лични привилегии за ядене дори в неделя, ще си кажат, че ги задигам или имам приятели сред диетолозите. Ще започнат приказки, толкова приказки, че няма да мога да си подам носа навън и спокойно да отида до Женските кабини. Синтелешкото и протозеленчуците са хубави. Хранителните им съставки са добре уравновесени, без отпадъци са, при това са пълни с витамини, минерални соли и всякакви необходими неща, а пиле можем да ядем заедно с всички на Пилешките четвъртъци в столовата“.

Бейли лесно се съгласи. Йези беше права: в живота си човек най-напред трябваше да сведе до крайност търканията с хората, които го заобикалят от всички страни. Малко по-трудно беше да убедят Бентли. В случая той каза:

— Ей, мамо, защо да не мога да използувам татковия пропуск и да ходя в столовата? За предпочитане е.

Йези недоволно поклати глава и отговори:

— Учудваш ме, Бентли. Какво ще си кажат хората, ако те видят да се храниш сам, сякаш семейството ти стои по-долу от тебе, или сме те изгонили от апартамента!

— А, че какво им влиза в работата!

Бейли се обади, а в гласа му се промъкваше нервна нотка:

— Прави каквото казва майка ти, Бентли.

Бентли тъжно сви рамене.

От другия край на стаята изведнъж се обади Р. Данийл:

— Разрешава ли ми семейството да си пусна тези книгофилми, докато продължи вечерята?

— О, разбира се — каза Бентли, и се измъкна от масата, а на лицето му веднага се изписа любопитство. — Мои са. Взех ги от видеотеката със специално разрешение от училището. Ще ви донеса своя апарат. Качеството му е доста добро. Татко ми го подари за последния рожден ден.

Донесе го на Р. Данийл и попита:

— Интересувате ли се от роботи, господин Оливо?

Бейли изпусна лъжицата си и се наведе да я вдигне. Р. Данийл отговори:

— Да, Бентли. Много се интересувам.

— Тогава филмите ще ви харесат. Всичките са за роботи. Поръчаха ми от училище да напиша есе за тях, затова проучвам въпроса. Доста е сложен — каза важно той. — Самият аз съм против роботите.

— Сядай на мястото си, Бентли — с отчаяние в гласа каза Бейли, — и не досаждай на господин Оливо.

— Той не ми досажда, Илия. Някой друг път, Бентли, искам да си поговорим по въпроса. Тази вечер двамата с баща ти ще имаме много работа.

— Благодаря ви, господин Оливо.