Айзък Азимов
Стоманените пещери (16)

16. Въпроси, засягащи една мотивировка

Бейли прибра бластера си, но ръката му остана на дулото. Каза:

— Клусар, тръгвай пред нас. Посока — улица седемнадесета, изход Б.

— Не съм се нахранил — възпротиви се Клусар.

— Лошо — с нетърпение в гласа каза Бейли. — Яденето ти е на пода, където го изсипа.

— Имам право да се нахраня.

— Или ще се нахраниш в ареста, или ще изпуснеш това ядене. Няма да умреш от глад. Тръгвай.

Тримата мълчаливо преминаха през лабиринта на „Нюйоркски дрожди“ — Клусар най-отпред, Бейли зад гърба му, а най-отзад — Р. Данийл.

Едва след като Бейли и Р. Данийл се обадиха на секретарката, че си отиват, след като Клусар бе съобщил, че ще отсъствува от работа и бе помолил да изпратят човек, който да изчисти стаята с везните, едва след като излязоха извън сградата и стигнаха до патрулната кола, Клусар каза:

— Почакайте.

Изостана, обърна се към Р. Данийл и преди Бейли да понечи да му попречи, пристъпи напред, замахна с все сила и залепи плесница на робота.

— По дяволите, какво правиш?! — извика Бейли и грубо го сграбчи.

Клусар не се съпротивлява на детектива. Каза ухилено:

— Не бой се, ще дойда. Просто исках сам да се уверя.

Р. Данийл, който се бе отдръпнал, но все пак не бе успял да избегне удара, спокойно гледаше Клусар. На страната му не остана никакъв белег — кожата дори не се бе зачервила. Каза:

— Постъпката ти беше опасна за тебе, Франсис. Ако не бях отстъпил назад, можеше да нараниш ръката си. Както и да е — съжалявам, че ти причиних болка.

Клусар избухна в смях. Бейли каза:

— Влизай, Клусар. Влизай и ти, Данийл. Седни отзад с него. И гледай да не се движи, дори ако заради това се сдобие със счупена ръка. Смятай го за заповед.

— Ами Първият закон? — подигравателно попита Клусар.

— Мисля, че Данийл е достатъчно силен и бърз, за да те спре, без да те нарани, но може и да ти е от полза, ако без да иска, ти счупи ръцете.

Бейли седна зад кормилото и патрулната кола набра скорост. Въздушният поток рошеше косата и на него, и на Клусар, но косата на Р. Данийл оставаше пригладена. Р. Данийл каза тихо на Клусар:

— Защо се боите от роботите, господин Клусар? За да не ви изместят от работа ли?

Бейли не можеше да се обърне, за да види израза върху лицето на Клусар, но бе сигурен, че то отразява твърдо и непоколебимо отвращение и че цимологът е седнал колкото се може по-далече от Р. Данийл.

Чу се гласът на Клусар:

— И заради мене, и заради децата ми. И заради всички деца.

— Положително е възможно да се промени нещо. Например, ако вашите деца приемат да бъдат подготвяни за преселване…

— И ти ли? — прекъсна го Клусар. — Полицаят вече ми говори за преселването. Обучен е като истински робот. Може в същност и да е робот.

Бейли изръмжа:

— Стига, престани!

Р. Данийл каза с равен глас:

— Курсът за обучаване на бъдещи емигранти ще означава сигурност, ще гарантира класификация и ще позволи правенето на кариера. Ако мислите за развитието на децата си, това не е за пренебрегване.

— Няма да слушам нищо от някакъв си робот, от вселенец или от която и да е хиена, подучена от правителството — каза Клусар.

И толкова. Тишината на магистралата ги обгърна, чуваше се само тихото жужене на патрулната кола и свистенето на гумите върху настилката.

Когато стигнаха в Полицията, Бейли подписа заповед за задържането на Клусар и го предаде на когото трябва. След това двамата с Р. Данийл се качиха на мотоспиралата и слязоха горе, на етажа на Главната квартира.

Р. Данийл, както предполагаше Бейли, не показа да е изненадан, че не взеха асансьор. Бейли започваше да привиква към странната смесица на индивидуалност и подчиняемост у робота, затова престана да се съобразява с него. За да прескочат вертикалната празнота между ареста и Главната квартира, беше най-логично да се качат на асансьора. Мотоспиралата, която представлява дълга движеща се стълба, бе удобна само за кратки разстояния нагоре или надолу — най-много за два-три етажа. Хора с различни служебни задължения се качваха и слизаха от нея всеки миг. Само Бейли и Р. Данийл останаха да се возят дълго нагоре, бавно и неотстъпно.

Бейли усещаше, че има нужда от време. В най-добрия случай това щяха да бъдат някакви си минути, но горе в Главната квартира щеше да бъде въвлечен бурно в друга фаза на проблема, а той искаше да си почине. Искаше да може да си помисли и да се ориентира. Но колкото и бавно да се движеше, мотоспиралата бе прекалено бърза, за да го задоволи.

Р. Данийл каза:

— Изглежда, че няма да разпитваме Клусар веднага.

— Ще почака — с раздразнение отвърна Бейли. — Първо да разберем каква е тая работа с Р. Сами. — И добави, мърморейки, повече на себе си, отколкото на Р. Данийл: — Не е възможно да бъде изолирано, сигурно има някаква връзка.

Р. Данийл продължи:

— Жалко. Мозъчните способности на Клусар…

— Има ли им нещо?

— Променили са се по странен начин. Какво се случи между двама ви в стаята с везните, когато ме нямаше?

Бейли отговори разсеяно:

— Нищо, само му държах проповед. Предадох му евангелието според тълкуванието на доктор Фастълф.

— Не те разбирам, Илия.

Бейли въздъхна и каза:

— Ами… Опитах се да му внуша, че няма нищо лошо в това Земята да използува роботи и да прати излишъка от населението си на други планети. Опитах се да му избия от главата някои от дрънканиците на средновековниците. Един господ знае защо го направих. Никога не съм смятал, че имам качества на мисионер. Както и да е, нищо друго не е ставало.

— Ясно. Е, това обяснява нещата донякъде. Може да се вмести в общата картина. Кажи ми, Илия, а какво му разправи за роботите?

— Наистина ли те интересува? Казах му, че роботите са просто едни машини. Това пък беше евангелието според доктор Геригъл. Струва ми се, че има безброй много евангелиста.

— Казал ли си му случайно, че човек може да удари робот, без да се опасява роботът да му върне — така, както се удря неодушевен предмет?

— Освен крушата за бокс, струва ми се. Да, казах му. Но ти как се досети? — И Бейли с любопитство загледа робота.

— Това отговаря на измененията в мозъчните импулси — отвърна Р. Данийл. — И обяснява защо ме удари по лицето, когато излязохме от завода. Сигурно си е мислил за думите ти и едновременно с това е искал да провери твърдението ти, да се освободи от агресивните си чувства и с удоволствие да изпита своето превъзходство. За да бъде с такава мотивировка и като се имат предвид делта променливите в неговата петостепенна… — Данийл спря, дълго мълча и продължи:

— Да, твърде интересно. Струва ми се, че вече мога да съставя пълна и цялостна картина на данните.

Наближаваха етажа на Главната квартира. Бейли каза:

— Колко е часът? — И веднага си помисли: „Що за глупост? По-малко време ще ми отнеме, ако си погледна часовника“.

Но независимо от това знаеше защо беше задал този въпрос. Мотивът му не беше много по-различен от мотива на Клусар да цапардоса Р. Данийл. Даваше на робота някаква заповед, която да подчертае същността му на робот, а същевременно и човешката същност на Бейли. Отново си помисли: „Всички ние сме братя. Под кожата, над кожата, навсякъде. Йосафате!“ Р. Данийл отговори:

— Двадесет часът и десет минути.

Слязоха от мотоспиралата и няколко мига както винаги Бейли изпитваше странно чувство, докато се приспособи към липсата на движение след дългите минути, в които непрестанно пътуваха. Каза:

— И аз не съм ял. Дявол да я вземе тая служба!

През отворената врата на кабинета Бейли и видя, и чу комисаря Ендърби. Общата зала бе празна, сякаш хората ги бе издухал вятър, и гласът на Ендърби отекваше необичайно гръмко в нея. Лицето му без очила изглеждаше голо и безпомощно — държеше ги в ръка, докато попиваше потта от гладкото си чело със смачкана книжна салфетка. Когато Бейли стигна до вратата, комисарят го забеляза и гласът му се извиси до звучен тенор.

— За бога, Бейли, къде по дяволите беше?

Бейли, без да обръща внимание на забележката, каза:

— Какво става? Къде е нощната смяна? — И чак тогава съзря, че в кабинета на Ендърби има още един човек. — Доктор Геригъл! — възкликна неволно Бейли.

Побелелият роботолог отвърна на спонтанния поздрав, като леко кимна.

— Радвам се отново да ви видя, господин Бейли.

Комисарят си сложи отново очилата и погледна през тях Бейли.

— Всички служители са на разпит долу. Подписват декларации. Полудях да те търся. Изглеждаше странно, че те няма.

— Че ме няма точно мене ли? — ядоса се Бейли.

— Всички трябваше да са налице. Направил го е някой от отдела и скъпо ще си платим за това. Такава каша стана! Такава противна, страхотна каша!

И той вдигна ръце, сякаш разгневен на небесата, и в същия миг погледът му се спря на Р. Данийл.

Бейли злорадо си помисли: „За първи път поглеждаш Р. Данийл в лицето. Добре го виж, Джулиъс!“

Комисарят добави с притихнал глас:

— И той ще трябва да подпише декларация. Дори аз бях принуден да подпиша. Аз!

Бейли каза:

— Виж какво, комисарю, откъде си сигурен, че на Р. Сами просто не му е изгорял бушонът? Кое те кара да смяташ, че е нарочно повреден?

Комисарят се отпусна тежко на стола.

— Него попитай — отвърна той и посочи доктор Геригъл.

Доктор Геригъл се изкашля.

— Съвсем не знам как да ви го обясня, господин Бейли. По лицето ви си личи, че сте изненадан да ме видите тук.

— Донякъде — промърмори Бейли.

— Е, аз не бързах особено да се върна във Вашингтон, а до Ню Йорк пътувам толкова рядко, че ми се искаше да се помотая. Нещо повече — изпитвах чувството, че ще е направо престъпление да си замина от Града, без да сторя поне едно усилие и да получа разрешение за анализиране на вашия изумителен робот, който, между другото (докторът изглеждаше много развълнуван) виждам, че водите с вас.

Бейли неспокойно се размърда.

— Абсолютно невъзможно е.

Роботологът изглеждаше разочарован.

— Сега, да, но може би по-късно?

Продълговатото лице на Бейли остана непроницаемо и безответно. Доктор Геригъл продължи:

— Обадих ви се, но бяхте излезли и никой не знаеше къде се намирате. Потърсих комисаря и той ме покани да дойда в щаба и да ви почакам.

Комисарят побърза да се намеси:

— Реших, че може да е важно. Зная колко искаше да се срещнеш с него.

— Благодаря ти — кимна Бейли. Доктор Геригъл каза:

— За съжаление пръчката-водач не беше нещо в ред, или поради вълнението си не прецених вярно температурата. Във всеки случай, завих погрешно и се озовах в една стаичка…

Комисарят отново го прекъсна:

— В една от стаите за фотоматериали, Ли.

— Да — каза доктор Геригъл. — И там лежеше тяло, което очевидно бе на робот. След кратък оглед ми стана съвсем ясно, че е непоправимо повреден. Направо мъртъв, както бихме казали. Не ми беше и особено трудно да определя причината за повреждането му.

— Каква е тя? — попита Бейли.

— В полустиснатия десен юмрук на робота — каза доктор Геригъл, — имаше лъскав овален предмет, около два инча^[1] дълъг и половин инч широк. Юмрукът докосваше черепа, сякаш с последното си движение роботът е искал да допре ръка до главата си. Предметът, който стискаше, беше алфа-пръскачка. Предполагам, че терминът ви е познат?

Бейли кимна. Нямаше нужда нито от речник, нито от справочник, за да научи какво е алфа-пръскачката. По време на лабораторния курс по физика беше държал в ръце такива пръскачки. Представляваха кутия от оловна сплав с прорязан по дължина тесен улей, на чието дъно има късче плутониева сол. Улеят бе покрит със слюдена пластинка, която пропуска алфа-частиците. И насочената радиация излизаше навън точно оттам.

Алфа-пръскачката се употребяваше за много неща, но между тях не се числеше „убиването“ на роботи — поне не бе прието за законно. Бейли каза:

— Приближил я е до главата си със слюдата нагоре, предполагам.

— Да, и връзките в позитронния му мозък мигновено са се преплели. Така да се каже, смъртта е настъпила мигновено — поясни доктор Геригъл.

Бейли се обърна към пребледнелия комисар:

— Сигурен ли си? Наистина ли е било алфа-пръскачка?

Комисарят кимна и издаде напред пълните си устни.

— Няма съмнение. Броячите я засякоха още от десет стъпки. Фотофилмите в склада бяха осветени. Нагърчени и прогорени. — Комисарят за миг сякаш се замисли върху това, после рязко каза:

— Доктор Геригъл, боя се, че ще се наложи да останете ден-два в града, докато запишем показанията ви върху електролента. Ще наредя да ви придружат до една стая. Надявам се, че нямате нищо против да имате охрана?

— Смятате ли, че е нужно? — нервно попита доктор Геригъл.

— По-сигурно е.

Доктор Геригъл изглеждаше съвсем унесен. Ръкува се с всички наред, включително и с Р. Данийл, и излезе. Комисарят дълбоко въздъхна.

— Някой от нас го е направил, Ли. Тъкмо това ме тревожи. Няма външен човек, който би влязъл в отдела само за да очисти един робот. Достатъчно ги има навън и там би го свършил без такъв риск. И това е човек, който е можел да си набави алфа-пръскачката, което не е толкова лесно.

Безизразният, равен глас на Р. Данийл прекъсна възбуденото слово на комисаря:

— Но какъв е мотивът за убийството?

Комисарят погледна Р. Данийл с явно отвращение, после отмести очи.

— И ние сме хора. Предполагам, че полицаите, като всички други, не могат да свикнат да харесват роботите. Сега Р. Сами го няма и сигурно някой изпитва облекчение от това. Нали си спомняш, Ли, колко много ти досаждаше?

— Това едва ли е мотив за убийство — каза Р. Данийл.

— Прав си — решително се съгласи Бейли.

— Това не е убийство — каза комисарят, — а повреждане на собствеността. Нека не смесваме понятията. Само дето е станало в отдела. Навсякъде другаде щеше да се приеме за нещо обикновено. Обикновено! А сега може да избухне първокласен скандал, Ли!

— Да?

— Кога за последен път видя Р. Сами?

— Р. Данийл разговаря с Р. Сами веднага след обеда — каза Бейли. — Предполагам, че е било около 13:30 часът. Уговаряше да ни бъде даден кабинетът ти.

— Кабинетът ми? За какво?

— Исках да поприказваме с Р. Данийл върху случая сравнително необезпокоявани. Тебе те нямаше, следователно кабинетът ти беше подходящо място.

— Ясно. — Комисарят изглежда се съмняваше, но остави нещата така. — А ти самият не го ли видя?

— Не, но чух гласа му около час по-късно.

— Сигурен ли си, че е бил той?

— Напълно.

— И е било около 14:30?

— Или малко по-рано.

— Е, това обяснява поне едно нещо — каза комисарят и замислено прехапа пълната си долна устна.

— Наистина ли?

— Да. Днес тук е било момчето, Винсънт Барет. Известно ли ти е?

— Да. Но, комисарю, той не би извършил подобно нещо.

Комисарят вдигна очи към лицето на Бейли.

— Защо не! Р. Сами зае службата му. Мога да си представя какво му е. Чувството му за справедливост е било неимоверно засегнато. Поискал е да си отмъсти някак. Ти не би ли поискал? Но факт е, че е напуснал сградата в 14:00, а ти си чул живия Р. Сами в 14:30. Естествено, той може да му е дал пръскачката с указания да я използува до един час, но откъде тогава е намерил алфа-пръскачка? Предположенията са несигурни. Но да се върнем към Р. Сами. Когато разговаряхте в 14:30, какво ти каза той?

Бейли видимо се поколеба, после предпазливо каза:

— Не помня. Малко след това излязохме.

— Къде отидохте?

— Стигнахме чак до Ферментационното градче. Между другото, искам да поговорим по въпроса.

— После. После! — Комисарят потърка брадичката си. — Забелязах, че днес е идвала Йези. Искам да кажа, проверявахме кои са били посетителите днес и аз просто видях името й.

— Да, тя идва днес — хладно отвърна Бейли.

— За какво?

— По семейни въпроси.

— Ще трябва да бъде разпитана. Чиста формалност.

— Редът в полицията ми е известен, комисарю. Между другото, има ли данни за алфа-пръскачката? Откъде е била взета?

— О, да. Взета е била от една атомна централа.

— Как обясняват изчезването й?

— Не го обясняват. Нямат представа. Виж какво, Ли, освен обичайните декларации, това не бива да те занимава. Ти си гледай своя случай. Просто някак… Е, ти продължавай разследването във Вселенското селище.

Бейли каза:

— Мога ли да дам необходимите сведения по-късно, комисарю? Защото още не съм ял.

Очите на комисаря Ендърби блеснаха зад стъклата на очилата.

— Разбира се, нахрани се. Но недей да напускаш отдела, моля те. Партньорът ти обаче е прав, Ли… — той сякаш се поколеба дали да се обърне към Р. Данийл, или да използува името му — ние трябва да си изясним мотива. Това ни е нужно!

Бейли изведнъж усети, че се вцепенява.

Нещо вън от него, напълно чуждо на съзнанието му, сякаш обмисляше събитията от този и от предишния ден и магически го привличаше. Отново късчетата почнаха да се събират, оформяше се някаква картина. Попита:

— От коя атомна централа е била взета алфа-пръскачката, комисарю?

— От Уилиамсбърг. Защо?

— Просто питам.

Последните думи, които Бейли чу комисарят да промърмори, когато излизаше от кабинета, а Р. Данийл го следваше по петите, бяха: „Мотив, мотив!“

Бейли получи оскъдна дажба в малкия и рядко използуван бюфет на отдела. Изяде бързо пълнения домат със салата, без докрай да усети вкуса му, и миг-два, след като преглътна последната хапка, вилицата му безцелно продължи да се плъзга по гладкия картон на чинията, като машинално търсеше храната, която вече я нямаше. Накрая се усети и остави вилицата, като възкликна: „Йосафате!“ После извика:

— Данийл!

Р. Данийл седеше на друга маса, сякаш искаше да остави явно заетия Бейли на мира, или пък също изпитваше нужда от усамотение. На Бейли му беше все едно кое от двете е вярно. Данийл се изправи, дойде до неговата маса и отново седна.

— Да, колега Илия?

Бейли каза, без да го погледне:

— Данийл, имам нужда от помощта ти.

— В какъв смисъл?

— Те ще разпитат и Йези, и мене.

— Няма съмнение.

— Остави ме да отговарям на въпросите както намеря за добре. Нали разбираш?

— Разбирам какво казваш, естествено. Въпреки това, ако ме попитат направо, нима е възможно да кажа нещо друго, освен което е било?

— Ако на теб зададат направо въпрос, това е друго. Моля те просто да не даваш доброволно сведения. Можеш да го направиш, нали?

— Вярвам, че мога, Илия, стига да не излезе, че навреждам на човешко същество, като си мълча.

Бейли каза мрачно.

— Иначе ще навредиш на мене, уверявам те в това.

— Не ми е ясна напълно гледната ти точка, колега Илия. Положително случаят с Р. Сами не може да те засяга.

— Така ли? Но нали всичко се свежда до мотива? Ти си зададе въпрос за мотива. Комисарят — също. Дори и аз си го задавам. Защо някой би поискал да убие Р. Сами? При това, обърни внимание, не става дума кой по принцип иска да унищожава роботите. На практика всеки земен жител би искал да го направи. Въпросът е кой е избрал именно Р. Сами. Би могло това да е Винсънт Барет, но комисарят каза, че той нямал начин да намери алфа-пръскачка, и е прав. Трябва другаде да търсим — излиза, че някой друг човек има мотив. Крещящо очевидно е. Мирише на измяна отгоре.

— И кой е този човек, Илия?

На което Бейли тихо отвърна:

— Аз, Данийл.

Това съкрушително изявление не промени безизразното лице на Р. Данийл. Той само поклати глава.

— Значи не си съгласен — каза Бейли. — Но днес жена ми беше в службата. Това вече им е известно. Комисарят дори прояви любопитство. Ако не му бях личен приятел, нямаше да спре да ме разпитва толкова бързо. А сега те ще открият причината. Това е сигурно. Йези е участвувала в заговор — глупав и безвреден заговор, но е участвувала. А един полицай не може да си позволи жена му да е забъркана в нещо такова. Явно от мой интерес е да гледам да потуля всичко. Така… И на кого бе известно това? На мене, естествено, на тебе, на Йези и… на Р. Сами. Той беше видял в каква паника е изпаднала. Когато й е обяснил, че нарежданията ни са да не ни тревожат, тя сигурно е престанала да се владее. Видя я как изглеждаше, когато дойде.

— Не е вероятно тя да му е казала нещо, с което да се е издала.

— Може и така да е. Но аз възстановявам случилото се така, както ще го направят те. Те ще твърдят обратното. И така ще излезе, че имам мотив. Убил съм го, за да не проговори.

— Няма да си помислят подобно нещо.

— Ще си го помислят. Убийството е било извършено умишлено, за да се хвърли подозрение върху мене. Защо е използувана алфа-пръскачка? Та това е доста рисковано. Трудно е да се сдобиеш с нея и винаги могат да открият откъде е взета. Смятам, че е била използувана именно по тези причини. Убиецът дори е наредил на Р. Сами да влезе в стаята с фотоматериали и да се самоубие там. Изглежда ми очевидно, че причината за това е била да се установи веднага начинът на убийството. Дори ако всички са достатъчно неуки и не са разпознали алфа-пръскачката, нямало е как някой да не забележи твърде скоро повредените фотоматериали.

— А това какво отношение има към тебе, Илия?

Бейли пресилено се усмихна, но удълженото му лице не беше весело.

— Много пряко. Алфа-пръскачката е била взета от Уилиамсбъргската атомна централа. Ние с тебе минахме вчера оттам. Видяха ни и този факт няма да остане тайна. Това ми е дало възможност да се сдобия с оръжието, както и обяснява мотива ми да извърша престъплението. А може да излезе, че ние с тебе сме били последните, които са видели и чули живия Р. Сами — като се изключи, разбира се, истинският убиец.

— Аз бях заедно с тебе в атомната централа и мога да свидетелствувам, че не си имал възможност да откраднеш алфа-пръскачката.

— Благодаря — тъжно каза Бейли, — но ти си робот и показанията ти нямат законна сила.

— Комисарят е твой приятел. Ще обърне внимание.

— Комисарят трябва да си пази службата и вече се чувствува малко неловко по отношение на мене. В това отвратително положение има само един начин да се отърва.

— Да?

— Задавам си въпроса, защо ме злепоставят? Явно за да се избавят от мене. Но защо? И пак си отговарям — аз представлявам опасност за някого. Полагам всички усилия, за да застраша този, който е убил доктор Сартън във Вселенското селище. Това може да са, разбира се, средновековниците, или поне някаква тяхна вътрешна групичка. На тази групичка й е известно, че съм минал през атомната централа — поне един от тях ме е следвал по лентите дотам, макар ти да си мислеше, че са изостанали. Излиза, че ако успея да открия убиеца на доктор Сартън, ще открия и човека, или хората, които се опитват да ме премахнат. Ако успея да проумея случая, ако го разгадая, веднага като последствие ще бъда в безопасност. Йези също. Няма да го понеса, ако тя… Но не разполагам с толкова време. — Юмруците на Бейли конвулсивно се свиваха и отпускаха. — Не разполагам с толкова време.

Бейли погледна с внезапна надежда изрязаното като с длето лице на Р. Данийл. Каквото и създание да беше, роботът притежаваше сила и преданост и не го вълнуваха егоистични подбуди. Можеше ли човек да иска нещо повече от един приятел? Бейли се нуждаеше от приятел и нямаше намерение да се вглежда придирчиво във факта, че точно този приятел има вместо кръвоносни съдове разни механизми.

Но Р. Данийл клатеше отрицателно глава. Каза:

— Съжалявам, Илия… — макар на лицето му, естествено, да нямаше и следа от жалост, — но не съм схванал нищо от това. Може би действията ми са били в твоя вреда. Съжалявам, ако според общоприетите понятия за доброта това е било необходимо.

— Какви общоприети понятия? — заекна Бейли.

— Свързах се с доктор Фастълф.

— Йосафате! Кога?

— Докато се хранеше.

Бейли стисна зъби.