П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (9)

ВУЙЧО ФРЕД ОТСКАЧА ДО ГРАДА

Симпатягата бе поканил госта си в по-малката и не така често посещавана пушалня на клуба „Търтеите“, за да изпият на спокойствие следобедното си кафе. В другата, поясни той, макар и разговорите да достигат удивителни висоти на интелигентност, посетителите имат неприятния навик да се замерят с бучки захар.

— Буйна кръв — отзова се гостът с разбиране. — Друго нещо си е младото животно.

— Тук животни не липсват — съгласи се Симпатягата.

— Доколкото виждам обаче, оплакването ти не важи за всички.

— Ъ?

Гостът посочи вратата, където току-що се беше появил младеж с впит в тялото спортен костюм от туид. Изглеждаше направо съсипан. Очите му безумно блуждаеха, а от устата му стърчеше празно цигаре, от което той безрезултатно се опитваше да всмукне. Целият му вид говореше за изтерзан ум, макар че в „Търтеите“ трудно можеше да се говори за наличието на какъвто и да е ум. Когато Симпатягата го повика да седне при тях, той само объркано поклати глава и изчезна яко древногръцки герой, подгонен от орисници.

— Клетият Понго! — въздъхна Симпатягата.

— Понго ли?

— Това беше Понго Туистълдън. Съсипан е заради вуйчо си.

— Умрял ли е?

— Де тоя късмет! Утре отново пристига в Лондон. Сутринта Понго получил телеграма.

— Това ли го тревожи?

— Естествено. Споменът за предишното гостуване на вуйчото още му държи влага.

— Какво се е случило?

— С право питаш.

— Разкажи, моля те.

— Хм! — каза Симпатягата.

 

Клетият стар Понго (започна Симпатягата) често със сълзи на очи ми е разправял за вуйчо си. Цялата му титла е граф Икнъм, от имението Икнъм, графство Хампшър, където си и живее през по-голямата част от годината. От време на време обаче има отвратителния навик да се издокарва в градски дрехи и да бяга от имението. В такива случаи се натриса на Понго в апартамента му в Олбани^[1]. И всеки път младият нещастник е подложен на някое опъващо нервите изпитание. Защото вуйчо му, макар и шейсетгодишен, пристигне ли в столицата, променя възрастта си право пропорционално на духа си, което съответствува на ненавършени двадесет и две. Не знам дали си наясно с думата „изстъпления“, но тя точно пасва на действията на Понговия вуйчо Фред от провинцията, щом се озове в Лондон. Това нямаше да е страшно, ако той ограничаваше безобразията си в рамките на клуба. Ние в „Търтеите“ сме хора с широки разбирания и стига да не трошиш пианото, едва ли с нещо ще предизвикаш дори повдигане на вежди. Бедата е там, че той настоява да измъкне Понго на открито и там, пред хорските очи, да вилнее само както той си знае.

Затова, когато онзи път, за който ти разказвам, вуйчо Фред застанал, розов и жизнерадостен, на килимчето пред камината, издут до пръсване от Понговия обяд и забулен в дима на една от Понговите пури, и казал:

— А сега, момчето ми, предлагам ти един приятен и поучителен следобед, — веднага ще разбереш защо младият нещастник се изцъклил, сякаш насреща му съскала динамитна шашка със запален фитил.

— Един какво? — попитал той, а коленете му омекнали и лицето му пребледняло дори и под слънчевия загар.

— Един приятен и поучителен следобед — повторил лорд Икнъм, като изговарял думите с наслада. — Предлагам ти да оставиш всичко в мои ръце.

И тъй като обстоятелствата често принуждават Понго да влиза под кожата на дъртия негодник, за да изкрънка безкрайно необходимата десетачка, той не е в състояние да пипа с желязна десница. При тези думи обаче така го втресло, че почти се противопоставил.

— Нали няма да ме водиш пак на кучешките надбягвания?

— Не.

— Помниш какво се случи през юни.

— Много добре — доволно отвърнал лорд Икнъм. — Много добре. Макар да продължавам да твърдя, че един що-годе свестен съдия би се задоволил само с порицание.

— И нямам намерение…

— Разбира се! Нищо подобно! Просто ти предлагам да посетим дома на твоите деди.

Понго не разбрал.

— Мислех, че Икнъм е домът на моите деди.

— Това е един от домовете им. Живели са и доста по-близо до пъпа на света, в имението Мичинг Хил.

— Някъде из Лондонските предградия, искаш да кажеш.

— Е, да, сега това са предградия. Преди доста години ливадите, по които играех като дете, бяха раздробени на строителни парцели и разпродадени. Но когато аз бях малък, Мичинг Хил се намираше далеч извън града. Беше обширно хълмисто имение, собственост на дядо ти Мармадюк — човекът с най-невероятните бакенбарди. Отдавна изпитвам сантиментално любопитство да разбера как, по дяволите, изглежда сега старото имение. Сигурно ужасно! И все пак мисля, че си струва да извършим това благочестиво поклонение.

Понго сърдечно приветствувал начинанието. От душа и сърце подкрепил идеята. От плещите му се смъкнал огромен товар. На бърза ръка си направил сметката, че и най-шантавият вуйчо не може да предизвика кой знае какви сътресения в едно предградие. Знаеш какви са предградията. Не предлагат достатъчно възможности. И човек естествено е склонен да се съгласи с него.

— Чудесно! — възхитил се той. — Великолепно! Страхотно!

— Тогава нахлузвай шапката и чепиците, момчето ми, и да потегляме. Предполагам, че дотам се ходи с автобус или нещо подобно.

Понго не хранел надежди, че при вида на Мичинг Хил ще хлъцне от възхита и се оказал прав. Слезеш ли от автобуса, разправяше по-късно той, попадаш сред стройни редици долепени една до друга досущ еднакви къщи. Продължаваш да вървиш, за да се насладиш на още долепени една до друга досущ еднакви къщи. Но той не се оплаквал. Била ранна пролет, но денят явно не знаел това и си бил направо зимен. А наш Понго се бил издокарал според календара, сиреч без палто. Освен това се канело да вали, а той нямал и чадър. Което не пречело на душата му да ликува. Часовете минавали, а вуйчо му все още нямал в актива си дори една магария. На кучешките надбягвания през юни му стигнали десет минути, за да попадне в ръцете на полицията.

В мечтите си Понго вече виждал как с малко късмет ще успее да накара дъртата напаст безобидно да пропилее времето до вечерта, когато ще го натъпче с обилна вечеря и положи в леглото. И тъй като лорд Икнъм изрично подчертал, че жена му, Понговата вуйна Джейн, недвусмислено изразила намерението си да го скалпира с тъп нож, ако не се прибере у дома в замъка на другия ден до обяд, по всичко личало, че този път гостуването можело да се размине без съществени издевателства над лондонската общественост. Тук няма да е зле да отбележим, че при тази мисъл Понго взел, че се усмихнал, а това била последната му усмивка за деня.

През всичкото това време лорд Икнъм се спирал сегиз-тогиз и като куче, надушило следа, разнежено споделял, че май точно тук бил надупчил със стрела задника на градинаря, а ей там повръщал след първата си пура. Най-после застанал пред една вила, която по неизвестни причини се наричала „Кедрите“. Лицето му било тъжно и замечтано.

— Ако не греша, точно на това място — казал той и леко въздъхнал — точно на това място, преди петдесет години на първи август, аз… Да го вземат мътните!

Последната забележка била предизвикана от факта, че дъждът, който дотогава се въздържал, внезапно шурнал отгоре им. Без повече приказки, те скочили чевръсто на верандата на вилата, където се подслонили в компанията на сив папагал, провесен в клетка на прозореца. Не че подслонът бил кой знае какъв. Вярно, че отгоре не ги валяло, но затова пък сега водните капки с въртеливо движение нахлували косо под навеса и не на шега ги подмокряли. Понго тъкмо си бил вдигнал яката и се гушел до вратата, когато същата се отворила. На прага стояла жена с вид на прислужница и той се досетил, че вуйчо му е натиснал звънеца.

Жената била облечена в дълъг дъждобран и лорд Икнъм приветливо засиял насреща й.

— Добър ден — излъгал той.

Жената му отвърнала със същата безочлива лъжа.

— Това е вила „Кедрите“, нали?

Да, потвърдила жената, това било вила „Кедрите“.

— Стопаните вкъщи ли са?

Вкъщи нямало никой, рекла жената.

— Ами? Е, няма значение. Дошъл съм — заявил лорд Икнъм и се запромъквал навътре, — да подрежда ноктите на папагала. Това е асистентът ми, мистър Уолкиншоу. Той слага упойката — добавил лордът и посочил Понго.

— Вие от магазина за птици ли сте?

— Откъде другаде? — учудил се вуйчото.

— Никой не ме е предупредил, че ще дойдете.

— Изглежда доста неща крият от вас — съчувствено рекъл лорд Икнъм. — Лошо, лошо.

И продължил да се промъква все по-навътре, докато се добрал до всекидневната. Понго го следвал като на сън, а жената следвала Понго.

— Ами тогава предполагам, че всичко е наред — казала тя. — Тъкмо излизах. Днес е почивният ми ден.

И не след дълго, макар все още да изпитвала известни съмнения, жената се изнесла, а лорд Икнъм запалил газовата камина и придърпал един стол.

— Ето ни и нас, момчето ми — споделил той с Понго. — Малко такт, малко добри обноски и вече сме на сухо и топло, вън от всякаква опасност от бяла смърт. Слушай ме и няма да сбъркаш.

— По дяволите, та ние не можем да останем тук! — възмутил се Понго.

Лорд Икнъм повдигнал вежда.

— Така ли? Да не би да ми предлагаш да изляза на дъжда? Мило момче, ти и представа си нямаш за тежките последствия от подобна постъпка! Тази сутрин на тръгване между мен и вуйна ти възникна жесток спор. Тя твърдеше, че времето е променливо и трябвало да си взема вълнения шал. Аз отвърнах, че времето не е променливо и по-скоро ще пукна, отколкото да си увия вълнен шал около врата. В крайна сметка, упражних желязната си воля и надделях, но те моля, момчето ми, да си представиш какво ще ме споходи, ако се прибера подсмърчащ. Край на доброто ми име и следващия път, когато тръгна за Лондон, ще трябва да мъкна грейка и респиратор. Не! Оставам тук да си препичам краката на този прекрасен огън. Не съм допускал, че газовите камини така добре греят! Целият пламтя!

Същото усещал и Понго. Челото му било оросено от честна пот. Той следва право и макар открито да си признава, че тайните на английското законодателство си остават неразбулени за него, нещо му подсказвало, че да се вмъкнеш в чужда вила под претекста, че ще подрязваш ноктите на папагала, е правонарушение и подлежи на съдебно гонение. Но дори и да пренебрегнем юридическата страна на въпроса, да не забравяме другите усложнения, като известното неудобство. Когато става дума за възпитание и какво не бива да се върши, от Понго по-вещ няма, затова положението, в което изпаднал, го карало да дъвче долната си устна и да се къпе в пот.

— Ами ако се върне собственикът на тази ужасна къща? Нали преди малко ме караше да напрегна въображението си? Защо сега ти не опиташ?

И както става обикновено, още не бил изрекъл тези думи и звънецът на външната врата вече дрънчал.

— Ето на! — огорчил се Понго.

— Не викай „Ето!“, момчето ми — укорил го лорд Икнъм, — защото така казва и вуйна ти. Не виждам повод за паника. Очевидно е неканен гостенин. Данъкоплатецът би използувал собствения си ключ. Надникни внимателно през прозореца и виж дали се вижда нещо.

— Някакъв тип с розови бузи — докладвал Понго, изпълнил заръката му.

— Колко розови?

— Порядъчно.

— Ето, видя ли, аз какво ти казах! Няма начин да е стопанинът. Обитателите на подобни къщи са бледи и изпити, защото по цял ден седят затворени в разни канцеларии. Иди виж какво иска.

— Ти иди виж какво иска.

— И двамата ще идем да видим какво иска — обобщил лорд Икнъм.

И така те дружно отворили вратата, а там, както казал Понго, стоял някакъв дребен, млад, розово бузест индивид с прогизнали рамене.

— Извинявайте — казал, — тук ли е мистър Родис?

— Не — отвърнал Понго.

— Да — опровергал го лорд Икнъм. — Не говори глупости, Дъглас. Разбира се, че съм тук. Аз съм мистър Родис — обяснил той на розовия индивид. — А това, за добро или за зло, е синът ми Дъглас. А вие кой сте?

— Името е Робинсън.

— Чие име?

— Моето.

— О, значи се казвате Робинсън? Най-после се разбрахме. Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Робинсън. Събувайте си галошите и влизайте.

Всички се изнизали към салона, като пътем лорд Икнъм запознал новодошлия с по-забележителните предмети в къщата, а Понго преглъщал като риба на сухо и се опитвал да влезе в крак с настъпилия обрат в сценария. Сърцето му все повече се изпълвало с черна мъка. Не му допадало да бъде анестезиолог на име Уолкиншоу, но още по-малко искал да е Родис младши. С една дума се страхувал от най-лошото. Вече не хранел съмнения, че вуйчо му се гласи да се наслаждава на един голям свой следобед и за кой ли път се питал как ще свърши всичко.

В салона розовият индивид продължил да стои на един крак и да гледа свенливо.

— Тук ли е Джулия? — попитал той и както твърди Понго, възглупаво се ухилил.

— Тук ли е? — обърнал се лорд Икнъм към Понго.

— Не — отвърнал Понго.

— Не — повторил лорд Икнъм.

— Телеграфира ми, че пристига днес.

— Чудесно, значи ще направим четворка за бридж.

Розовият индивид прехвърлил тежестта си на другия крак.

— Предполагам, че никога не сте виждали Джулия. Доколкото разбрах от нея, семейството е доста разтревожено.

— Както винаги.

— Тази Джулия, за която ви говоря, е вашата племенница Джулия Паркър. Или по-скоро племенница на жена ви.

— Всяка племенница на жена ми е и моя племенница — сърдечно отвърнал лорд Икнъм. — В нашето семейство няма мое, няма твое.

— Ние с Джулия искаме да се оженим.

— Ами женете се, де!

— Но те няма да ни разрешат.

— Кой няма да ви разреши?

— Майка й и баща й. И чичо Чарли Паркър, и чичо Хенри Паркър, и останалите. Мисля, че не ме одобряват.

— Разпуснатият морал на съвременната младеж не е тайна за никого.

— Имам предвид произхода си. Много са надути.

— Че за какво толкова се надуват? Графове ли са?

— Не, не са графове.

— Тогава, защо по дяволите се надуват? — разпалено попитал лорд Икнъм. — Само графовете имат право да се надуват. Защото графовете са надута работа.

— Освен това си разменихме остри реплики. Аз и баща й. От дума на дума се стигна дотам, че го нарекох мухлясал дърт… Олеле! — неочаквано извикал младежът и прекъснал разказа си.

И понеже стоял до прозореца, така чевръсто отскочил в средата на стаята, че Понго, чиито нерви вече били изопнати до скъсване и изобщо не очаквал подобна акробатика, прехапал до кръв езика си.

— Те са тук, пред вратата! Джулия, майка й и баща й. Не знаех, че всички се гласят да пристигнат.

— Нямате ли желание да се срещнете с тях?

— Никакво!

— Тогава гмур зад дивана, мистър Робинсън — посъветвал го лорд Икнъм, а розовият индивид преценил съвета му, намерил го за добър и незабавно го последвал. Тъкмо бил изчезнал и на вратата се позвънило.

Лорд Икнъм отново извел Понго в антрето.

— Слушай! — рекъл Понго и всеки по-наблюдателен събеседник би забелязал, че се друса като желе.

— Слушам те, мило момче.

— Искам да кажа… какво?

— Какво какво?

— Надявам се, че нямаш намерение да ги пуснеш вътре.

— Напротив. Ние Родисови държим вратите си широко отворени. И понеже те очевидно са наясно, че мистър Родис няма син, предлагам ти да се върнем на старата версия. Ти, момчето ми, си тукашният ветеринарен лекар, дошъл да навести папагала ми. Когато се върна, искам да те намеря до клетката. Разглеждай птицата с професионално око, от време на време почуквай с молив по зъбите си и се опитай да миришеш на йодоформ. Това ще те направи особено убедителен.

Понго незабавно се инсталирал до клетката и съсредоточено се вторачил в птицата. Осъзнал, че не е сам в стаята, чак когато чул глас. Обърнал се и видял, че Проклятие номер едно на графство Хампшър се било върнало и довлякло цялата компания.

А тя се състояла от: слаба жена на средна възраст със сурова осанка, мъж на същата възраст и едно момиче. Човек може да разчита на Понговата преценка за жените. Щом като твърди, че момичето било „муцка“, значи е употребил думата в най-точния смисъл. Според него младата дама била около деветнайсетгодишна, с черно таке, тъмнозелено кожено манто, възкъса поличка, копринени чорапи и обувки на висок ток. Очите й били големи и блестящи, а лицето като росна пъпка при изгрев слънце. Това са Понговите думи. Не че някога е виждал росна пъпка по изгрев слънце, защото няма сила, която да го изрита от леглото преди девет и половина и го само за закуска.

— Е — рекла жената, — сигурна съм, че не знаете коя съм. Аз съм Кони, сестрата на Лора. Това е моят съпруг, Клод, а това — дъщеря ми Джулия. У дома ли си е Лора?

— Много съжалявам, но я няма — отвърнал лорд Икнъм.

Жената го гледала така, сякаш не отговарял на очакванията й.

— Мислех ви за по-млад.

— По-млад от какво? — заинтересувал се лорд Икнъм.

— По-млад, отколкото сте.

— За съжаление, никой не може да е по-млад, отколкото е — казал лорд Икнъм, — но правя усилия и трябва да ви кажа, че напоследък отбелязвам добри резултати.

Жената съзряла Понго, чийто вид също не я удовлетворил особено.

— Този пък кой е?

— Местният ветеринарен лекар. Преглежда папагала ми.

— Не мога да говоря пред него.

— Не се безпокойте — успокоил я лорд Икнъм. — Нещастникът е глух като пън.

И като махнал повелително към Понго, най-вече за да му внуши да зяпа по-малко момичетата и повече папагалите, той поканил компанията да седне.

За миг се възцарила тишина, а после се разнесло приглушено хлипане, което според Понго идвало откъм момичето. Той не можел да види, разбира се, защото бил с гръб към тях и гледал папагала, който също го гледал и то много нагло, както само тези птици умеят — с едно око.

Жената подновила атаката си:

— Въпреки, че Лора не благоволи да ме покани на сватбата си, поради което вече пет години не поддържам връзки с нея, днес нуждата ме кара да престъпя прага й. Има времена, когато обидата отстъпва на заден план и роднините трябва да застанат рамо до рамо.

— Много добре ви разбирам — рекъл лорд Икнъм. — На времето и ние на фронта се поддържахме.

— Според мен, каквото било, било. Никога не бих ви обезпокоила, но неволята ме принуди. Слагам черта на миналото и се осланям на вашето милосърдие.

На Понго му замирисало на сълзи и е убеден, че и папагалът си мислел същото, защото премигнал и прочистил гърло. И двамата обаче не познали. Жената продължила:

— Бих искала вие с Лора да приютите Джулия в дома си за около една седмица, докато успея да й уредя друго жилище. Тя учи пиано и изпитът й е след две седмици, затова дотогава трябва да остане в Лондон. Бедата е там, че се е влюбила, или поне така си въобразява.

— Сигурна съм — обадила се Джулия.

Гласът й бил тъй прекрасен, че Понго не издържал и се обърнал да я погледне още веднъж. Очите й, казва, блестели като две звездици, а лицето й било толкова одухотворено, че честно казано въобще не можел да проумее какво, по дяволите, толкова се е залетяла по онзи розов индивид, който дори не бил чак толкова розов. Честно казано, умът му не го побирал и той напразно се опитвал да вникне в тази тайна.

— Вчера пристигнахме с Клод от дома ни в Бексхил, за да изненадаме приятно Джулия. Естествено, отседнахме в нейния пансион, където е вече от шест седмици. И какво мислите открихме?

— Дървеници.

— Никакви дървеници! Писмо! От млад мъж. За мой най-голям ужас установих, че някакъв млад мъж, за когото не знам нищо, се готви да се жени за дъщеря ми. Незабавно й наредих да го извика и заключих, че не е за нея. Той желира змиорки!

— Какво прави?

— Работи в магазин за желирани змиорки.

— Но моля ви — възразил лорд Икнъм, — това говори много добре за него. Според мен, желирането на змиорки изисква забележителна интелигентност. Далеч не всеки е в състояние да върши тази работа. Аз например, знам, че ако някой дойде и ми каже: „Желирай тази змиорка!“, ще изпадна в затруднение. Същото, ако не греша, ще се случи и на Уинстън Чърчил.

Жената не споделяла неговото мнение.

— Тц! — рекла тя. — Какво ще каже братът на съпруга ми, Чарли Паркър, ако се съглася племенницата му да се омъжи за човек, който желира змиорки?

— А-а-х! — въздъхнал Клод, който, преди да продължим нататък, бил висок и унил екземпляр с червеникави мустаци като цедка за супа.

— Или братът на моя съпруг, Хенри Паркър.

— А-а-х! — повторил Клод. — Или братовчедът Алф Робинс например.

— Именно. Братовчедът Алфред би умрял от срам.

Джулия хълцала така сърцераздирателно, че Понго едва се сдържал да не изтича при нея, да сграбчи ръката й и да я потупа утешително.

— Сто пъти ти казах, мамо, че Уилбърфорс желира змиорки само докато намери нещо по-подходящо.

— Че кое е по-подходящо от змиорката? — учудил се лорд Икнъм, който внимателно следял разговора. — За желиране, искам да кажа.

— Той е амбициозен. Няма да мине много време — казало момичето — и Уилбърфорс изведнъж ще изскочи в обществото.

И да искала, нищо по-вярно не можела да каже. Защото в същия миг розовият изскочил иззад дивана като планинска пъстърва.

— Джулия! — извикал той.

— Уилби! — откликнало момичето.

И Понго твърди, че никога в живота си не бил виждал нещо по-отблъсващо от начина, по който се хвърлила в обятията му и се провесила от врата му като бръшлян върху стара градинска ограда. Не че имал нещо против розовия индивид, но момичето му било направило дълбоко впечатление и никак не му било приятно, че така се беси по вратовете на хората.

Майката на Джулия, на която й било необходимо точно толкова време, колкото на една жена да се съвземе от естественото си учудване при вида на внезапно изскачащи иззад диваните змиоркожелировачи, пъргаво се размърдала и я изтръгнала от прегръдката му като рефер, разтърваващ боксьори.

— Джулия Паркър! — извикала. — Аз се срамувам от теб!

— Аз също — казал Клод.

— Червя се заради теб!

— Аз също — отново се присъединил Клод. — Как можеш да прегръщаш и целуваш човек, който нарече баща ти „мухлясал дърт никаквец“?

— Аз съм на мнение — налял масло в огъня лорд Икнъм, — че преди да продължим нататък, трябва да обсъдим този въпрос. Щом ви е нарекъл „мухлясал дърт никаквец“, трябва да решим дали има основание за подобно твърдение и откровено казано, аз мисля, че…

— Уилбърфорс ще се извини.

— Разбира се, че ще се извиня. Не е честно да се хваща човек за дума, изречена насред разгорещен спор.

— Мистър Робинсън — прекъснала го жената, — много добре знаете, че думата няма никакво значение. Ако ме слушахте какво говоря, щяхте да разберете…

— О, зная, зная. Чичо Чарли Паркър и чичо Хенри Паркър, и братовчеда Алф Робинс, и всички останали. Сбирщина от сноби!

— Какво?

— Надути и превзети сноби! До гуша ми дойде от класовите им предразсъдъци! Само защото имат пари! Бих искал да знам обаче как са се сдобили с тях!

— Какво искате да кажете!

— Няма значение какво искам да кажа.

— Ако намеквате за…

— Много добре знаеш, Кони — кротко се обадил лорд Икнъм — че той е прав. Има неща, които не могат да се скрият.

Не знам дали сте виждали бултериер вчепкан в ягдтериер и тъкмо когато нещата вече се нареждат в негова полза, изневиделица се появява ирландски териер, който се промъква незабелязано и го заръфва по задните части. Когато това се случи, бултериерът пуска ягдтериера, рязко се извръща и заковава натрапника на място с изпепеляващ поглед. Точно така постъпила и Кони, когато лорд Икнъм се намесил в разговора.

— Какво!

— Нали не си забравила как Чарли Паркър натрупа паричките си?

— За какво говорите?

— Знам, че истината е неприятна — настоял лорд Икнъм, — и по принцип тази тема се отбягва, но понеже се отвори дума, трябва да признаеш, че даването на заем с 250% лихва не е обичайно явление в изисканите среди. Ако си спомням, това бяха думите на съдията по време на делото.

— Не знаех за това! — извикала Джулия.

— Ааа… — рекъл лорд Икнъм. — Значи сте крили от детето? И правилно, правилно…

— Това е лъжа!

— Когато Хенри Паркър имаше неприятности с банката, затворът му се размина на косъм. Между нас да си остане, Кони, но редно ли е банков чиновник, пък бил той и брат на мъжа ти, да отмъкне петдесет лири от касата, за да ги заложи на конни надбягвания? Не е почтено, Кони. Не е джентълменско. Съгласен съм, че Хенри спечели пет хиляди и си оправи веднъж завинаги положението, но колкото и да хвалехме тогава прозорливостта му, не можем да си затваряме очите пред финансовите му похвати. Колкото до братовчеда Алф Робинс…

От гърлото на жената излизало странно пресекливо клокочене. Понго ми каза, че навремето имал една стара бричка, която издавала същите звуци, когато й се налагало да изкачи бърчинка.

— В това няма дума истина! — изхъркала тя, след като най-сетне успяла да си разплете гласните струни. — Нито една думичка! Според мен, вие сте полудели.

Лорд Икнъм свил рамене.

— Както искаш, Кони. Но нека все пак спомена, че макар съдебните заседатели да бяха принудени да оправдаят братовчеда Алф Робинс поради липса на доказателства в делото за контрабанда с наркотици, ние всички знаехме, че с това се занимава от години. Забележи, аз не го обвинявам. Щом като някой може да контрабандира кокаин и да се измъкне сух и невредим от водата, моите поздравления. В случая просто се опитвам да ти внуша, че надали ние сме семейството, което да си позволи лукса да се надсмива над почтените кандидати за ръцете на дъщерите ни. Ако питаш мен, трябва да сме щастливи, че имаме възможност да ги омъжим дори в средите на желиращите змиорки.

— Аз също — решително се обадила Джулия.

— Нали не вярваш на този човек!

— Вярвам на всяка негова дума.

— Аз също — присъединил се розовият.

Жената изфучала. Била обезумяла от гняв.

— Бог ми е свидетел — рекла, — че никога не съм обичала Лора, но за нищо на света не бих й пожелала съпруг като вас!

— Съпруг ли? — учудил се лорд Икнъм. — Кое ви дава основание да мислите, че ние с Лора сме женени?

Възцарило се тягостно мълчание, по време на което папагалът излязъл с обща покана всички да си вземат орехче. След това проговорила Джулия.

— Сега вече ще трябва да ми разрешиш да се омъжа за Уилбърфорс. Той знае твърде много за нас.

— Поддържам твоето мнение — обадил се лорд Икнъм. — Така ще му запушим устата.

— Нали нямаш нищо против да станеш член на това морално разложено семейство, скъпи? — попитала девойката с нотка на притеснение в гласа.

— Никое семейство не е разложено, съкровище, щом е твое — отвърнал розовият индивид. — В края на краищата, не е необходимо да се виждаме с тях.

— Точно така.

— Роднините нямат значение, само ние двамата…

— Това също е вярно.

— Уилби!

— Джулия!

И те повторили сцената с бръшляна и градинската ограда. Понго твърди, че изпитал същото неприятно чувство, както и първия път, но отвращението му изобщо не можело да се сравнява с това на Кони.

— И от какво, ако смея да попитам, възнамерявате да се издържате, след като се ожените? — сръфала ги тя язвително.

Това като че ли смутило младите. Те се разделили. Спогледали се. Момичето изгледало розовия и розовият изгледал момичето. Очевидно темата била неприятна и за двамата.

— Един ден Уилбърфорс ще бъде богат!

— Е, да. Един ден!

— Ако имах сто лири — обадил се розовият, — още утре можех да стана съдружник в една от най-добрите фирми за разнасяне на мляко в южен Лондон.

— Ако! — рекла жената.

— Ако! — присъединил се Клод.

— Откъде ще ги вземете?

— Откъде? — подкрепил я Клод.

— Откъде? — настояла майката, очевидно доволна от сполучливото попадение. Не желаела да го остави да отзвучи без да го повтори. — Откъде ще ги вземете?

— Там — казал Клод — е въпросът. Откъде ще вземете сто лири?

— Как откъде? — бодро се обадил лорд Икнъм — От мен, разбира се. Откъде другаде?

И пред оцъклените очи на Понго изровил от дълбините на костюма си шумоляща пачка банкноти и им я връчил. Мъката от прозрението, че дъртият пръч през цялото време е разнасял толкова пари в себе си, а той не му издрънкал нито пени, била тъй непоносима, че преди да усети какво става, от гърдите му се изтръгнало пронизително квичене, което отекнало в стаята като вой на настъпено куче.

— Аха! — казал лорд Икнъм. — Ветеринарният иска да ми каже нещо. Да, докторе?

Това като че поозадачило розовия.

— Доколкото си спомням вие ми казахте, че този човек е ваш син.

— Ако имах син — засегнал се лорд Икнъм, — той щеше да изглежда далеч по-добре. Не, това е местният ветеринарен лекар. Може би съм казал, че го имам като мой син и това ви е заблудило.

Той се приближил до Понго и въпросително замърдал с пръсти. Понго зинал насреща му и чак когато една от ръцете на лорда ловко го смушква в ребрата, си спомнил, че е глух и също зашавал с пръсти в отговор. Само не мога да разбера защо, след като не е бил ням, а само глух, е трябвало да ръкомаха, но очевидно в живота настъпват мигове, когато на човек не му остава нищо друго, освен да шава с пръсти. Понго имал чувството, че цяла вечност е подложен на огромно психическо напрежение и следователно не трябва да го обвиняваме за проявената неразговорчивост.

— Не ми стана много ясно какво казва — обявил лорд Икнъм, — защото тази сутрин си изкълчил единия пръст и сега малко заеква. Но, доколкото разбирам, иска да си поговорим насаме. Може би на папагала му има нещо, което не му е удобно да спомене дори с езика на знаците в присъствието на млада неомъжена девойка. Нали ги знаете папагалите. Ще излезем навън.

— Не, ние ще излезем навън — казал Уилбърфорс.

— Да — съгласила се Джулия. — Искам да се поразходя.

— А вие — обърнал се лорд Икнъм към жената, наречена Кони, чието изражение поразително напомняло за Наполеон пред Москва, — ще се присъедините ли към любителите на разходки?

— Аз ще остана и ще си приготвя чаша чай. Надявам се, че няма да ни откажете чаша чай?

— Напротив — любезно отвърнал лорд Икнъм. — Чувствувайте се като у дома си. Стойте тук и се наливайте до пръсване.

Отвън Джулия, която повече от всякога приличала на росна пъпка, здравата се заумилквала около дъртака.

— Просто не знам как да ви се отблагодаря — казала тя.

Розовият също казал, че не знае.

— Няма за какво, мила, няма за какво — отвърнал лорд Икнъм.

— Според мен вие сте направо чудесен. — Ами, ами…

— Наистина, направо сте великолепен.

— Хайде, хайде — рекъл лордът. — Повече не мислете за това.

Той я целунал по двете бузи, по брадичката, челото, дясната вежда и върха на носа, а Понго гледал объркан и гневен. Излизало, че всички освен него целуват това момиче. В крайна сметка унизителната сцена приключила и двамата млади се оттеглили, което най-после, дало възможност на Понго да отвори дума за онази стотачка.

— Откъде — рекъл, — имаш толкова много пари?

— Наистина, откъде? — потънал в размисъл лорд Икнъм. — Спомням си, че вуйна ти ми ги даде за нещо. Но за какво? Сигурно да платя някоя сметка.

Това поободрило Понго.

— Тя ще ти даде да се разбереш — казал той с огромно задоволство. — За нищо на света не бих желал да съм на твое място, когато кажеш на вуйна Джейн — убедено, продължил Понго, защото добре познавал емоционалния характер на вуйна си, — че си връчил цялата й пачка на някакво момиче, и обясниш, защото ще се наложи да обясниш, че момичето е било като картинка. Мисля, че ще откачи от стената някое наследствено бойно топорче и ще те халоса с него по кратуната.

— Не се вълнувай, мило момче — отвърнал лорд Икнъм. — Познавам доброто ти сърце и разбирам твоята загриженост, но не се вълнувай. Ще й кажа, че съм бил принуден да ти дам парите, за да откупиш пачка компрометиращи писма от една испанска куртизанка. Едва ли ще й даде сърце да ме обвини, задето съм отървал любимия й племенник от лапите на опасна авантюристка. Е, отначало може да ти се поразсърди и ще се наложи да изчакаш да мине време, преди отново да се веснеш в Икнъм, но понеже и без туй няма да ми потрябваш, преди началото на акцията за унищожаване на плъховете, всичко е наред.

В този миг до портата на „Кедрите“ дотопурка едър червендалест мъжага. Тъкмо се канел да влезе, когато лорд Икнъм го повикал.

— Мистър Родис?

— А?

— С мистър Родис ли разговарям?

— Да, аз съм мистър Родис.

— Аз съм мистър Булстроуд. Живея малко по-надолу — рекъл лорд Икнъм. — Това е Пърси Фрешнам, девер на сестра ми. Занимава се с внос на свинска мас.

Червендалестият казал, че му е много приятно да се запознаят. Попитал Понго дали търговията с мас е оживена, Понго отвърнал, че всичко е наред, а червендалестият му рекъл, че се радва да го чуе.

— Ние не се познаваме, мистър Родис — продължил лорд Икнъм, — но мисля, че като съсед съм длъжен да ви уведомя, че преди малко забелязах в къщата ви две подозрителни лица.

— В моята къща? Че как, по дяволите, са влезли?

— Несъмнено през някой заден прозорец. Приличаха ми на крадци. Ако надникнете предпазливо, може би ще ги видите.

Червендалестият отишъл да надникне предпазливо и като се върнал, не че бил запенен в устата, но малко му трябвало.

— Прав сте. Седят си в салона ми, сякаш са си у дома, лочат чая ми и нагъват препечени филии с масло.

— Така си и мислех.

— И са отворили буркан сладко от малини.

— Е, така по-лесно ще ги хванете на местопрестъплението. На ваше място бих извикал полиция.

— Непременно ще го сторя. Благодаря ви, мистър Булстроуд.

— Радвам се, че можах да ви направя тази малка услуга, мистър Родис — отвърнал лорд Икнъм. — Трябва да тръгвам, че ме чакат. Много е приятно след дъжда, нали? Хайде, Пърси.

И той забутал Понго пред себе си.

— Ето така, момчето ми. По време на моите отскачания до столицата винаги си поставям за цел да пръскам благост и радост. Оглеждам се наоколо — дори в такава мръсна дупка като Мичинг Хил — и се питам как бих могъл, когато си тръгна от тази мръсна дупка, тя да бъде една по-добра и по-щастлива мръсна дупка? И видя ли възможност, вкопчвам се в нея. Ето го и нашият автобус. Скачай вътре, момчето ми, а по пътя ще нахвърлям планове за вечерта. Ако старата „Лестър Грил“ още съществува, можем да надникнем вътре. Сигурно има двайсет и пет години, откакто за последен път ме изхвърлиха оттам. Интересно кой е новият им бияч.

 

Ето, приключи Симпатягата, такъв е Понговият вуйчо Фред от провинцията и сигурно вече се досещаш защо пристигането на телеграмата, оповестяваща неизбежната му поява в големия град, кара Понго да бледнее и да се тресе.

Цялата работа, казва Понго, била много сложна. Погледнато от една страна, добре че човекът живее в провинцията през по-голямата част от годината. В противен случай непрекъснато щял да бъде край него. От друга страна обаче, като живее в провинцията, той акумулира, така да се каже, запас от щуротии, който се отприщва със страхотна сила по време на редките му посещения в Лондон. В крайна сметка ето до какво се свежда всичко — дали е по-добре да имаш смахнат вуйчо, чиято смахнатост църцори тънко, но непрестанно, или пък друг, който си кротува в далечно имение триста и шейсет дни в годината, но пък здравата си наваксва, когато дойде в Лондон през останалите пет? Дяволски въпрос, разбира се, и Понго до ден днешен не му е намерил отговор.

Естествено, най-добре би било, ако някой завърже дъртата напаст и от първи януари до трийсет и първи декември я държи там, където и да иска не би могъл да напакости — сиреч при селяните и мотиките. Но това, признава Понго, е утопична мечта. Никой не е преследвал тази цел по-упорито от вуйна му Джейн, а тя до ден днешен не е успяла.