П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (6)

ЛОРД ЕМСУЪРТ И СЪРДЕЧНАТА МУ ПРИЯТЕЛКА

Денят бе тъй топъл, тъй прекрасен, такова невероятно съчетание от слънчеви лъчи, небесна синева и птичи трели, че всеки, който познаваше Кларънс, Девети граф Емсуърт, и знаеше как обича хубавото време, би си го представил сияещ и щастлив в тази лятна утрин. Вместо това, сгърбен над масата за закуска, той бе вперил такъв изпепеляващ поглед в безукорно приготвената херинга, че рибата още малко и да зацвърчи в чинията. И всичкото, защото днес бе онзи празничен ден през август, когато според милорд Замъкът Бладингс заприличваше на същинска преизподня.

В този ден паркът и градините се превръщаха в шумно свърталище на люлки, въртележки, шатри, детски балончета и книжни кесийки, а приливните вълни на селячеството и пискливите им дечурлига заливаха това убежище на вековен покой. През този августовски ден на милорд му забраняваха да скита из градините си, облечен в старото сако. Тъмни сили извън неговия контрол му нахлузваха колосана яка и цилиндър и му нареждаха да излезе навън и да бъде общителен. А паднеше ли прохладната спокойна привечер, покачваха го върху платформа и го караха да държи реч. Какво чудно тогава, че за човек, пред когото се простира подобен ден, хубавото време изглежда като злобна подигравка.

Сестра му, лейди Констанс Кийбъл, му хвърли сияен поглед над кафеника.

— Каква прекрасна сутрин! — възкликна тя.

Тъгата на лорд Емсуърт се задълбочи. Изяждаше се от мъка, че го призовават — и то не друг, а именно тази жена — да се държи, като че всичко на този свят е от весело по-весело. Ако не беше сестра му Констанс с орловия си поглед, мислеше той, можеше да се отърве поне от цилиндъра.

— Приготви ли си речта?

— Да.

— И бъди така добър този път да я научиш наизуст, за да не хъмкаш и пелтечиш като миналата година.

Лорд Емсуърт избута настрани чинията с рибата. Беше загубил всякакъв апетит.

— И не забравяй, че сутринта трябва да отскочиш до селото, за да оцениш цветните градини на селяните.

— Добре, добре, добре — сопна се милорд. — Не съм забравил.

— Мисля да сляза с теб до селото. Сега там са отседнали група деца от Лондон, дошли да дишат чист въздух, и трябва да ги предупредя да се държат прилично на нашето празненство. Нали ги знаеш тези гражданчета. Макалистър казва, че онзи ден заварил едно от тях да бере цветя в градината.

По всяко друго време вестта за подобно черно престъпление щеше да жегне лорд Емсуърт. Но сега чувството на самосъжаление бе тъй дълбоко, че той дори не потръпна. Отпиваше от кафето с вид на човек, който дълбоко съжалява, че не поглъща отрова.

— Между другото, снощи Макалистър отново ми говори за чакълестата настилка на тисовата алея. Струва ми се, че има голям мерак да я направи.

— Хлъц! — отвърна лорд Емсуърт, което, както ще ви обясни всеки филолог, е звук, който издават ранени право в сърцето перове, докато си пият кафето.

Много е писано по въпроса за Глазгоу — този голям търговски и индустриален център в графство Ланаркшир, Шотландия. Ендиклопедия Британика се отнася така лирично към това място, че описанието изпълва цели двадесет и седем страници преди да събере сили да се откъсне от него и да прехвърли вниманието си върху Глас, Гластънбъри, Глац и Глобер. Единствената особеност обаче, която интересува настоящия летописец, е фактът, че жителите на града са мрачни, намусени, упорити и неотстъпчиви хора; мъже с рижи бакенбарди, които прекрасно знаят какво искат и как да го постигнат. Такъв беше и Ангъс Макалистър — главен градинар в Замъка Бландингс.

От години вече заветната мечта на Макалистър беше да направи чакълена настилка на прочутата тисова алея на Замъка. Години наред бе излагал проекта си пред своя работодател, макар че у всеки друг не дотам бакенбардест мъж неприкритата неприязън на последния би предизвикала известен смут. И сега по всичко личеше, че градинарят отново е подновил атаките си.

— Чакълена настилка! — жилестото тяло на лорд Емсуърт се вдърви от презрение. Твърдо беше убеден, че природата е отредила тисовата алея да бъде покрита с мъх. Но независимо от възгледите на Природата, той лично по-скоро би пукнал, отколкото да допусне някакви си личности с шотландски акценти и лица като сипаничави картофи да съсипят този изумителен килим от зелено кадифе. — Чакълена настилка, как не! А защо не асфалт? Защо не и няколко реклами за чернодробен цяр, че и бензиностанция? Може би тогава най-сетне ще миряса.

Лорд Емсуърт изпитваше горчивина, а в подобни състояния той бе способен на съсипващ сарказъм.

— Защо? Аз мисля, че идеята му е много добра — безотговорно заяви сестра му. — Тогава ще минаваме оттам и в дъждовно време. Мокрият мъх съсипва обувките.

Лорд Емсуърт се изправи. Не можеше повече да издържа. Напусна масата, стаята и къщата, но когато няколко минути по-късно стигна до тисовата алея, с отвращение установи, че тя вече е окупирана лично от Макалистър. Впил поглед в мъха, главният градинар изглеждаше като върховен жрец от древността, готов да забие камата в сърцето на нещастника, отреден за жертвоприношението.

— Добро утро, Макалистър — хладно поздрави лорд Емсуърт.

— Добро утро, милорд.

Настъпи мълчание. Макалистър повдигна стъпало с размерите на калъф за цигулка и го стовари върху мъха. Символиката на жеста бе недвусмислена. Той изразяваше презрение, неприязън, с една дума антимъховото си становище. А лорд Емсуърт присви очи и огледа през пенснето човека отпреде си. Макар че рядко му се случваше да размишлява на богословски теми, сега се питаше за какъв дявол на Провидението, ако толкова му се е налагало да сътворява главни градинари, е било нужно да ги прави чак пък и шотландци. А в случая с Макалистър, ако отидем една крачка по-напред, защо изобщо го е направило човек? Всички съставни части на едно първокласно муле бяха отишли на вятъра. Милорд беше убеден, че ако Макалистър беше муле, сигурно щеше да му е много симпатичен.

— Вчера разговарях с миледи.

— О?

— Разговарях с миледи за чакълената настилка.

— О?

— Миледи смята, че идеята е добра.

— Така ли? Виж…

Лицето на лорд Емсуърт беше станало тъмномораво и той тъкмо се канеше да изрече смразяващите думи, които от само себе си се лееха от съзнанието му, когато изведнъж улови погледа на главния градинар и с трясък си затвори устата.

Ангъс Макалистър го гледаше много особено и той добре познаваше този поглед. „Само една дума“, казваха очите му — на шотландски естествено — „само една думичка и си подавам оставката“. В същия миг лорд Емсуърт бе осенен от мъчителното прозрение, че е напълно във властта на този човек.

Милорд отчаяно затъпка на място. Да, той беше безпомощен. Като изключим прищявката за чакълената алея, Макалистър беше градинар, какъвто се среща веднъж на хиляда и той имаше нужда от него. За съжаление, това бе показал и опитът. Едно време, когато отглеждаха за Селскостопанската изложба тиквата, която впоследствие се завърна в замъка като триумфален победител, той се осмели да пренебрегне Макалистър. Макалистър го напусна и той се бе принудил да му се моли, за да се върне обратно. А един работодател не може да храни надежди, че хем ще се държи по този начин, хем ще управлява с желязна десница. Кипнал от яд — по-скоро пушек, отколкото пламък — лорд Емсуърт се прокашля с кашлица, която можеше да означава само едно — бронхиално бяло знаме.

— Аз…ъ-ъ-ъ… ще обмисля предложението ти, Макалистър.

— Хм.

— Сега трябва да отида до селото. Ще се видим по-късно.

— Хм.

— Междувременно… ъ-ъ-ъ… ще си помисля.

— Хм…

Задължението да бъде съдия и оценител на цветните градинки на жителите от малкото селце Бландингс Парва беше едно от нещата, които лорд Емсуърт винаги очакваше с голямо нетърпение. Подобно задължение му доставяше същинска наслада. Но сега, дори след като успя да се измъкне от зоркото око на сестра си и се освободи от зловещото й присъствие, той се зае с работата без настроение. На гордия човек винаги му е неприятно да узнае, че вече не е господар на душата си; че неговият главен градинар-шотландец го е размазал под четиридесет и петия размер на обувката си. Обладан от тези мисли, милорд разсеяно плъзгаше оценъчен поглед из селските градинки. Чак когато стигна последната къща от списъка, в поведението му се забеляза известно оживление.

Ето тази градинка, установи той, докато надничаше през паянтовата ограда, съвсем не е лоша. Налагаше се да я разгледа по-отблизо. Милорд отвори вратата и се вмъкна вътре. Кучето, което дремеше зад кацата за вода, отвори едно око и го изгледа. Беше от онези рошави кучета с неопределено потекло, със студен, внимателен и подозрителен поглед като на борсов агент, който е убеден, че ей-сега ще го измамят.

Лорд Емсуърт не забеляза животното. Той дотътри крака до една леха с жълт шибой и се наведе да го помирише.

Като помирисване неговото бе съвсем невинно, но по неизвестни причини кучето прецени, че постъпката е от изявено криминално естество. Цялото му дремещо собственическо възмущение се разбуди. В следващия миг светът наоколо се изпълни със зловещи звуци, а лорд Емсуърт мълниеносно се отърси от разсеяността си, която се превърна в трескаво желание да отърве глезените си.

В нашата хроника на Замъка Бландингс веднъж вече стана дума, че пред непознати кучета лорд Емсуърт не се проявява в най-добрата си светлина. Освен да повтаря „Чиба, сър!“ и да подскача насам-натам с удивителна за годините си пъргавина, той не беше отбелязал никакъв напредък в отбранителната си техника. В това време вратата на къщата се отвори и отвътре излезе едно момиченце.

— Млък! — извика то.

В същия миг, само при звука на гласа й, злобното псе прекрати враждебните действия, заподскача насреща й, а после се затъркаля по гръб, вирнало и четирите си крака във въздуха. Гледката мъчително напомни на лорд Емсуърт за собственото му поведение в присъствието на Ангъс Макалистър.

Той премигна срещу спасителката си. Тя беше още невръстно дете, най-вероятно дванайсет или тринайсет годишно, но комбинацията от лондонски мъгли и ранни грижи беше придала на лицето й мъдро майчинско изражение, което по необясним начин накара милорд още от първата минута да я възприеме като своя връстница. Такова момиче можете да срещнете из задните лондонски улички — помъкнало бебе, тежко почти колкото него, но все още запазило достатъчно енергия, за да тътри и едно братче за ръка и да подвиква заканително на друго, някъде в далечината. Бузите й лъщяха от скорошното съприкосновение със сапуна, а кадифената рокличка, която беше облякла, очевидно беше най-официалният й тоалет. Косата, в предизвикателство със съвременната мода, беше силно опъната назад и завързана на къса опашчица.

— Ъ-ъ-ъ… благодаря — каза лорд Емсуърт.

— И аз ви благодаря, сър — отвърна момиченцето.

На милорд не му стана ясно тя пък за какво му благодари. По-късно, когато приятелството им укрепна, той щеше да разбере, че това странно благодарене й беше навик. Тя благодареше на всички и за всичко. В началото обаче тази превзетост го изненада. Той продължи да премигва насреща й през пенснето си.

Липсата на практика беше причина способностите на лорд Емсуърт да общува с противоположния пол да позакърнеят. Той трескаво търсеше тема за разговор.

— Какъв прекрасен ден.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Ти ли си… — лорд Емсуърт крадешком погледна в листа си, — ти ли си дъщерята на… ъ-ъ-ъ… Ебинизър Спрокет? — попита и за сетен път се удиви на ужасните имена, които имаха някои от неговите арендатори.

— Не, сър. Аз съм от Лондон, сър.

— О? Лондон, а? Сигурно сега там е доста горещо. — Той замълча. После припомняйки си една фраза от младежките години, продължи: — Ъ-ъ-ъ… Как бяха баловете в Лондон през този сезон?

— Благодаря, сър.

— Предполагам, че всички са се махнали в тази жега от града? От коя част на Лондон си?

— Друри Лейн, сър.

— Как се казваш?

— Гладис, сър. Благодаря ви, сър. Това е Ърн.

От къщата се беше измъкнало момченце — врял и кипял в уличния живот на Лондон екземпляр с луничаво лице, който за изненада на милорд държеше в ръка голям красив букет. Лорд Емсуърт учтиво се поклони и с присъединяването на трети към компанията неловкостта му се стопи.

— Приятно ми е — каза. — Какви хубави цветя.

С присъствието на брат й Гладис също се освободи от стеснителността си и езикът й се развърза.

— Нали са страхотни? — въодушевено се съгласи тя. — Чопнах ги от голямата къща. Леле! Да знаеш как ме гони оня дъртак, дето живее там! Сбара ме, че ги бера, развика се, а после ме погна. Аз обаче го светнах с един камък в пищяла и докато се разтриваше, офейках.

Лорд Емсуърт можеше да я поправи, като й каже, че Замъкът Бландингс и градините му не принадлежат на Макалистър, но душата му така преливаше от възторг и признателност, че се сдържа. Стоеше и гледаше момиченцето с благоговение. Не стига, че укротяваше свирепи кучета само с една дума, ами тази свръх-жена замеряше Макалистър с камъни — нещо, което той така и не събра кураж да стори цели девет години — и дори го беше улучила по пищяла. Що за глупости пишат по вестниците за Съвременното Момиче, помисли си милорд. Ако се съдеше по това тук, Съвременното Момиче беше върховното постижение, венец на своя пол.

— Ърн — каза Гладис, като смени темата, — днес си е сложил брилянтин.

Лорд Емсуърт беше забелязал тази подробност и между другото вече отстъпваше към по-проветриво място.

— За Обесването — обясни Гладис.

— Обесването? — Това му се стори малко необичайно.

— За Обесването в парка на графа днес следобед.

— О, вие ще ходите на Увеселението?

— Да, сър, благодаря ви, сър.

За пръв път лорд Емсуърт се улови, че гледа на това отвратително светско мероприятие е нещо като благоразположение.

— Надявам се да се видим там — любезно, каза той. — Ще ме познаете ли отново? Аз ще бъда с… — той преглътна, — с… цилиндър.

— Ърн ще бъде със сламената капела, дето му я подариха.

Лорд Емсуърт огледа младия щастливец с най-искрена завист. Дори имаше известни подозрения, че тази шапка му е стара позната. Тя вярно му бе служила цели шест години, след което сестра му Констанс я изтръгна от ръцете му и я предаде на жената на викария за благотворителния базар.

Милорд въздъхна.

— Е, довиждане.

— Довиждане, сър. Благодаря ви, сър.

Лорд Емсуърт излезе замислен от малката градинка, сви в уличката и съзря лейди Констанс.

— О, ето те и теб, Кларънс.

— Да — отвърна милорд, защото такива бяха голите факти.

— Привърши ли с оценката на градинките?

— Да.

— Аз тъкмо се канех да вляза в онази, крайната къщичка. Викарият ми каза, че там било отседнало едно момиче от Лондон. Искам да го предупредя да се държи прилично днес следобед. С останалите вече говорих.

Лорд Емсуърт разкърши рамене. Пенснето му беше малко накриво, но независимо от това погледът му бе изразителен и повелителен.

— Хм, да си мериш приказките — властно каза той. — Много внимавай какво ще говориш, Констанс.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид. Изпитвам дълбоко уважение към гореспоменатата млада дама. Съвсем наскоро, при известни обстоятелства — при две обстоятелства — тя прояви изключителна храброст и изобретателност, затова не позволявам да я ругаеш. Ясно ли е!

 

Официалното наименование на оргията, която се развихряше ежегодно в първия понеделник на август в парка на Бландингс, беше „Училищен празник“. Но лорд Емсуърт, който съкрушено наблюдаваше събитията изпод периферията на цилиндъра, си мислеше, че ако в училищата подобни сцени минават за удоволствие, то разбиранията им се разминаваха като два географски полюса. Именно прояви като този „Училищен празник“ разклащаха вярата му в Човека като Висше Творение на Природата.

Почтените овце и говеда, обичайни собственици на този парк, бяха изтикани в неизвестна посока, за да освободят меката тревна шир на деца с ужасяваща жизненост и възрастни, забравили и достойнство и всички ценни добродетели, необходими на човека, за да бъде стопроцентов англичанин. Вижте например мисис Роситър, съпругата на Джон Роситър — „Хранителни стоки и домашни сладка“. През всеки друг ден от годината тя беше кротка, хрисима женица, която почтително се покланяше при среща. Днес, с пламнали бузи и килнато на една страна боне, тя създаваше впечатлението, че напълно е подивяла. Щураше се насам-натам, надигаше шише с лимонада, а когато устата й беше свободна, надуваше пронизителна пищялка.

Лорд Емсуърт беше потресен от всичката тази несправедливост. Та това бе неговият частен парк! С какво право тези хора нахлуват вътре и надават пронизителни писъци? На мисис Роситър щеше ли да й е приятно, ако някой следобед той изведнъж нахълта в спретнатата й градинка на Хай Стрийт и започне да препуска по моравата с надута пищялка?

Да не говорим, че в този ден винаги цареше адска жега. Юли можеше да завърши и със снежна буря. Но първия понеделник на август, когато той трябваше да се напъха в колосана яка, слънцето прежуряше с тропическа ярост.

Разбира се, като човек, уважаващ справедливостта, лорд Емсуърт не можеше да не признае, че всяко зло е за добро. Колкото по-горещ е денят, толкова по-бързо колосаната яка се размекваше и преставаше да реже врата му. Този следобед, например, тя незабавно се превърна в мокър компрес. Колкото и мъчителни да бяха страданията му, милорд се чувствуваше длъжен да признае, че поне тук печелеше по точки.

Властна фигура запълни зрителното му поле.

— Кларънс!

Лорд Емсуърт беше изпаднал в такова умствено и душевно състояние, че дори нашествието на сестра му Констанс не можеше да допринесе кой знае колко за страданията му.

— Кларънс, приличаш на чучело!

— Естествено. Кой няма да прилича на чучело в този карнавален костюм? Защо, за бога, винаги настояваш да…

— Моля те, не се дръж като дете. Не разбирам защо вдигаш такава врява, че един-единствен път в годината си се облякъл като нормален английски благородник, а не като бродяга.

— Да, ама този цилиндър… Много възбужда децата.

— Какво, за бога, искаш да кажеш? Как така възбужда децата?

— Ами например преди малко минах покрай мястото, където играят футбол — господи, футбол в такава жега! — и едно момченце извика нещо непочтително и го замери с черупка от кокосов орех.

— Ако разпознаеш детето — разпалено извика лейди Констанс, — веднага ще наредя строго да го накажат.

— Как, по дяволите — не по-малко разпалено отвърна милорд, — да го позная, като всичките ми изглеждат еднакви? Но ако случайно го позная, да знаеш, че ще му стисна ръката. Момче, което замеря цилиндъра с кокосови орехи, има правилни възгледи за живота. А колосаните яки…

— Колосани ли! Точно затова съм дошла. Твоята е заприличала на пачавра. Прибери се веднага…

— Но, скъпа Констанс…

— Веднага, Кларънс. Как е възможно човек да няма капка усет за външността си! Но ти винаги си бил такъв. Спомням си като деца…

Миналото на лорд Емсуърт не беше чак толкова кристално чисто, че да слуша коментари по свой адрес от една сестра с памет на слоница.

— О, добре, добре, добре — примири се той. — Ще я сменя, ще я сменя.

— Добре, но побързай. Угощението започва.

Лорд Емсуърт потръпна.

— И аз ли трябва да вляза в шатрата?

— Разбира се, че трябва. Не ставай смешен. Кога най-сетне ще проумееш, че ти, като господар на Замъка Бландингс…

Горчивият, тъжен смях на клетия роб, така нелепо охарактеризиран, заглуши края на изречението.

Често, когато си мислеше за тези забавления, на лорд Емсуърт му се струваше, че августовската вакханалия в Замъка Бландингс достига най-отблъскващата си точка в мига, когато в голямата шатра започваше угощението. След това страданията му понамаляваха, за да се увеличат още веднъж, щом стъпеше на платформата, прочистеше гърло и започваше да се чуди какво, по дяволите, се беше приготвил да каже на облещената насреща му тълпа. След това отново затихваха до следващия август.

Условията по време на така нареченото угощение — при положение, че шатрата цял ден се е пекла под безмилостните слънчеви лъчи — бяха от такова естество, че африканските пустини можеха да почерпят доста опит. Лорд Емсуърт, който се бе позабавил, за да оправи тоалета си, влезе по средата на угощението и със задоволство усети как и втората му яка незабавно взе да разхлабва желязната си хватка. Това обаче беше единственият лъч на щастие, който щеше да го споходи. Веднъж влязъл в шатрата, на опитното му око бе нужен само миг, за да установи, че настоящият ужас засенчва всички предишни оргии.

На младите възпитаници от училището в Бландингс Парва бе свойствена по-скоро жизненост, отколкото неудържима разюзданост. Всяко село, разбира се, имаше своя печен екземпляр — в случая с Бландингс Парва човек веднага се сеща за Уили Дрейк и Томас (Плъха) Бленкирон, но много рядко местните деца можеха да предложат нещо, което да не е по силите на помощник енорийския свещеник. Ала онова, което придаваше на настоящето пиршество поразителна прилика със сборище на санкюлоти в разгара на Френската революция, бе присъствието на младите лондончанчета.

Лондонското дете, израснало сред консервените кутии и зелевите кочани на Друри Лейн и Клеър Маркет, притежава онова жизнерадостно нехайство, с което селският му събрат не може да се похвали. Дългогодишните словесни размени с раздразнени родители и близки са го излекували и от всякакви зачатъци на свенливост. В резултат на това, когато иска нещо, то просто си го взема, а когато е развеселено от някоя съществена особеност във външния вид на представител на управляващата класа, то ни най-малко не се затруднява да облече мнението си в слова. Насядали по дългите маси, лондончани вече бурно обсъждаха кривогледите очи на помощник-енорийския свещеник, а предните зъби на една от учителките се бореха за второ място по популярност. Като правило мълниеносни прозрения рядко навестяваха лорд Емсуърт, но в този миг го осени мисълта, че ще е по-благоразумно да свали цилиндъра си преди гостенчетата да го забележат и да оценят по достойнство хумористичния му потенциал.

Това обаче се оказа излишно. Едва бе вдигнал ръка и една корава курабия изсвистя като снаряд и събори цилиндъра от главата му.

С това чашата на търпението преля. Дори лейди Констанс с цялото си неблагоразумие не можеше да очаква от него да стои там и блажено да се хили на гостите си при такива условия. Очевидно всички условности на Цивилизацията бяха отишли по дяволите и в шатрата царствуваше Анархията. Помощник-енорийският свещеник полагаше сетни усилия да състави временно правителство от себе си и двете учителки, но единственият мъж, който можеше да се справи успешно с положението — цар Ирод — за съжаление не беше сред присъствуващите. Чувствувайки се като аристократ от стария френски режим, измъкващ се от народното недоволство, лорд Емсуърт се добра заднешком до изхода и се оттегли.

Извън палатката, светът беше по-ведър, но само относително. Онова, за което жадуваше лорд Емсуърт, бе усамотението, а в целия огромен парк очевидно имаше само едно място, което можеше да му го предложи. Това бе навесът, покрит с червени керемиди на брега на малкото езерце, където в по-щастливи времена подслоняваха добитъка. Милорд забърза натам и тъкмо започна да блаженствува в прохладния, ухаещ на кравешка тор полуздрач, когато от единия тъмен ъгъл неочаквано долетя тихо подсмърчане и го накара да подскочи и да си прехапе езика.

Лорд Емсуърт се обърна. Това определено беше преследване. След като ги бяха оставили да вилнеят из целия парк, защо това изчадие дяволско се бе завряло в единствената тиха обител? Милорд заговори остро и гневно. Той бе наследник на славни воини и кръвта на дедите закипя в жилите му.

— Кой е там?

— Аз сър, благодаря ви, сър.

Само един човек от познатите на лорд Емсуърт беше способен да благодари, когато му говорят с такъв тон. Гневът на милорд се стопи, за да отстъпи място на разкаянието. Все едно, че по погрешка бе ритнал любимото си куче.

— Боже господи! — възкликна той. — Какво, за бога, правиш в тази кошара?

— Моля ви, сър, сложиха ме тука, сър.

— Сложиха ли те? Какво искаш да кажеш? Защо?

— Задето свивам разни неща, сър.

— А? Какво? Какво свиваш? Удивително. Какво си… ъ-ъ-ъ… свила?

— Две кифли, два сандвича, две ябълки и парче кейк.

Момичето беше излязло от ъгъла и стоеше чинно, без да помръдва. Силата на навика го бе накарала да издекламира списъка на откраднатите лакомства със същата интонация, с която в училище рецитираше таблицата за умножение, но лорд Емсуърт разбра, че е дълбоко развълнувано. По лицето му блестяха следи от сълзи, а нито един Емсуърт не е оставал равнодушен към женските сълзи. Деветият граф видимо се развълнува.

— Издухай си носа — каза той и услужливо и подаде кърпичката си.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Та какво каза, че си свила. Две кифли…

— … два сандвича, две ябълки и парче кейк.

— Изяде ли ги?

— Не, сър. Те не бяха за мен, а за Ърн.

— Ърн ли? Ах, да, да. Да, разбира се. Значи за Ърн, а?

— Да, сър.

— Но защо, по дяволите, Ърн не си ги… ъ-ъ-ъ… сви сам? Понеже е такъв як и силен младеж, искам да кажа.

Лорд Емсуърт, възпитаник на старата школа, не одобряваше тази склонност у съвременните младежи да оставят мръсната работа за жените.

— На Ърн не му позволиха да дойде, сър.

— Какво! Не са му позволили ли? Кой му каза да не идва?

— Господжата, сър.

— Коя господжа?

— Оная, дето дойде след като вие си отидохте сутринта.

Лорд Емсуърт яростно изпръхтя. Констанс! Какво, по дяволите, си въобразява Констанс и изобщо как си позволява да редактира списъка на гостите му без да… Хм, Констанс! Милорд изсумтя повторно. Един ден Констанс щеше да прекали и тогава…

— Чудовищно! — извика той.

— Да, сър.

— Стопроцентова тирания, по дяволите. Даде ли някакво обяснение?

— На госпожата не й хареса, дето Ърн я ухапа по крака.

— Ърн я ухапа по крака?

— Да, сър. Правеше се на куче. А господжата се ядоса и не му разреши да дойде на почерпката. Тогава аз обещах да му занеса нещо хубаво.

Лорд Емсуърт задиша учестено. Не беше предполагал, че в тези упадъчни времена все още може да съществува такова изумително семейство. Сестрата цели Макалистър с камъни по пищяла, братът хапе Констанс по крака… Струваше му се, че слуша величава сага за подвизите на герои и божества.

— Помислих си, че щом аз няма да ям, значи не правя нищо лошо.

— Да не ядеш ли? — Лорд Емсуърт се стресна. — Искаш да кажеш, че нищо не си яла?

— Да, сър. Благодаря, сър. Помислих си, че ако аз не ям, какво лошо има Ърн да изяде онова, което аз бих яла, ако бях яла.

Милорд, който и без туй не беше от най-схватливите, съвсем се обърка. След малко обаче главата му се поизбистри и той схвана идеята.

— Боже господи! — извика. — Та това е отвратително и чудовищно! Веднага тръгвай с мен.

— Господжата каза да стоя тука, сър.

Лорд Емсуърт даде пълна воля на най-силното си изсумтяване за този следобед.

— Господжата да върви по дяволите!

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

Пет минути по-късно икономът Бийч, потънал влека следобедна дрямка в стаята на домоуправителката, беше разбуден от неочакваното издрънчаване на звънеца. Откликвайки на повика, той завари господаря си в библиотеката, а с него някакво странно младо създание в кадифена рокличка, при вида на което веждите на иконома потръпнаха и ако не беше желязното му самообладание, за малко да се повдигнат.

— Бийч!

— Да, милорд?

— Младата дама желае чай.

— Много добре, милорд.

— Нали знаеш, с кифлички. И ябълки, сандвичи, кейк и всичко, което се полага.

— Много добре, милорд.

— Тя има и брат, Бийч.

— Наистина ли, милорд?

— Иска да му занесе някои неща. — Лорд Емсуърт се обърна към гостенката си. — Може би Ърн няма да се откаже и от малко пилешко?

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— И едно-две парчета шунка?

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

— Прекрасно! Тогава една бутилка от новата пратка портвайн, Бийч. Изпратили са ми го да го опитам — обясни милорд. — Нищо особено, нали разбираш — извини се той, — но става за пиене. Бих желал да чуя мнението на брат ти. Погрижи се всичко да бъде наредено в кошница, Бийч, и го остави на масата в салона. Ще го вземем на излизане.

Когато най-после лорд Емсуърт и гостенката му излязоха от големите врати на замъка, във вечерния въздух вече се усещаше приятна прохлада. Гладис, която с една ръка стискаше дръжките на кошницата, а с другата се държеше за милорд, въздъхна доволно. Беше се проявила добре на масата. Струваше й се, че животът нищо повече не може да й предложи.

Лорд Емсуърт не споделяше това мнение. Щедростта му още не беше изчерпана.

— Има ли още нещо, което Ърн би пожелал? — попита той. — Кажи ми без да се стесняваш. Бийч, ти можеш ли да се сетиш за нещо?

Бийч, който почтително ги следваше, не можеше.

— Не милорд. Осмелих се да добавя на своя отговорност, милорд, няколко твърдо сварени яйца и буркан с конфитюр.

— Отлично! Сигурна ли си, че нищо друго не искаш?

Очите на Гладис се изпълниха с копнеж.

— Може ли да му занеса малко цъфтя?

— Разбира се — отвърна лорд Емсуърт. — Разбира се, разбира се, разбира се. На всяка цена. И аз точно това се канех да предложа… ъ-Емсуърт даде пълна воля на най- ъ-ъ… какво е цъфтя?

Бийч, лингвистът, преведе.

— Мисля, че младата дама иска цветя, милорд.

— Да, сър. Благодаря ви, сър. Цъфтя.

— О? — каза лорд Емсуърт. — О? Цъфтя? — бавно повтори той. — О, а, да. Да, да, разбирам. Хм!

Той свали пенснето си, избърса го замислено, постави го отново и със сбръчкано чело заразглежда простиращите се отпреде му градини. Цъфтя! Не можеше да отрече, че градините бяха пълни с цъфтя; в тях грееха равнен, бегония, камбанки, напръстничета, млечка, функия, мишорка, слънчоглед, ирис, лиатрис, монарда, флокс, обичниче, пламък, зимзелен и юка. Работата беше там, че откъснеше ли дори едно, Макалистър направо щеше да припадне. Рижавите му бакенбарди пламтяха като огнен меч зад прага на този рай.

Обичайната процедура за отмъкване на някое и друго цветенце от Ангъс Макалистър беше следната. Изчакваш докато шотландецът изпадне в едно от редките си благосклонни настроения, после умело извърташ разговора към темата за украсата на интериора и накрая, след като издебнеш най-подходящия момент, плахо го запитваш дали би се лишил от няколко стръка, за да ги топнеш във вазите. Ала последното нещо, което би ти хрумнало, е да нахълташ в градината и да започнеш да си береш сам.

— Ами, таквоз… — започна лорд Емсуърт.

И замълча. Изведнъж, с ослепителна яркост, той се видя такъв, какъвто беше — безгръбначен, недостоен наследник на деди, които макар и да са имали трески за дялане, с положителност са знае ли как да се справят в подчинените си. „Хей, негоднико!“ и „Мери, ела тук, долна мръснице!“ са били обичайните обръщения на предишните графове Емсуърт. Разбира се, те са имали известни предимства пред него. Когато на теб принадлежи правото да раздаваш висше, средно и дребно правосъдие, това несъмнено облекчава взаимоотношенията ти с прислугата. Или, с други думи, ако главният ти градинар те раздразни, ти незабавно вземаш бойната секира и без повече въпроси го разцепваш на четирима градинари. Но въпреки това лорд Емсуърт съзнаваше, че предците му са били по-истински мъже от него и ако той допусне подлият страх от Макалистър да застане между него и възможността това прекрасно момиче и очарователният му брат да получат всички цветя, които желаят, то той не заслужава да е техен наследник.

Лорд Емсуърт се пребори със страха си.

— Разбира се, разбира се, разбира се — каза той, макар и не без угризения. — Набери си колкото искаш.

И така се случи, че Макалистър, приклекнал в разсадника като кръвожаден звяр в бърлогата си, видя нещо, което първоначално смрази кръвта му, а после я накара да заври. Някакво момиченце с кадифена рокличка подскачаше насам-натам из неприкосновената градина и късаше съкровените му цветя. Но онова, което го доближи с още една крачка до апоплектичния удар, бе фактът, че същото това момиченце преди два дена го беше цапардосало с камък по пищяла. Вечерната тишина се раздруса от силен рев, който избухна като парен котел и Ангъс Макалистър изхвърча от разсадника с четиридесет и пет мили в час.

Гладис не се бави излишно. Тя беше лондонско дете, тренирано от най-крехка възраст да се държи сърцато при всякакви несгоди и нападения. Това нападение обаче бе тъй внезапно, че тя за миг изгуби присъствие на духа. Метна се с ужасен писък към лорд Емсуърт, скри се зад гърба му и се вкопчи в редингота му.

— Оле-ле-еее! — пищеше Гладис.

На самия лорд Емсуърт също не му беше весело. Преди няколко минути ви показахме как черпи вдъхновение от благородството на дедите си и казва: „Така ти се пада, Макалистър!“, но сега правдивостта ни принуждава да признаем, че мъжественото му държане се дължеше до голяма степен на убеждението, че главният му градинар се намира поне на четвърт миля оттук, сред люлките и въртележките на Празненството. Видът на яростно връхлитащия го шотландец с пламтящи очи и настръхнали бакенбарди го накара да се почувствува като английски пехотинец в битката при Банокбърн. Коленете му се разтрепереха и душата му едва се побра в петите.

В този миг стана нещо, което преобърна всичко наопаки. Само по себе си, то не беше нищо особено, но имаше рядко стимулиращо въздействие върху духа на лорд Емсуърт.

А случи се това, че Гладис, която търсеше по-сигурна защита, пъхна малката си топла ръчица в неговата.

И лорд Емсуърт реши да бъде достоен за този безмълвен израз на доверие.

— Той идва — възбудено прошепна Комплексът му за малоценност.

— И какво от това? — храбро отвърна лордът.

— Дай му да се разбере! — шепнеха дедите му в другото ухо.

— Оставете го на мен — отвърна лорд Емсуърт.

Той изопна рамене и намести пенснето си. Чувствуваше се изпълнен с хладна решимост. Ако е намислил да подава проклетата си оставка, да я подава!

— Да, Макалистър? — студено каза лорд Емсуърт, свали цилиндъра и го отърка в ръкава си. — Какво има, Макалистър? — Отново постави цилиндъра на главата си. — Изглеждаш ми развълнуван, Макалистър.

И войнствено тръсна глава. Цилиндърът падна. Той го остави да лежи на земята. Освободен от противната му тежест, милорд се почувствува истински господар. Изглежда точно това е било необходимо, за да се представи в най-добрата си форма.

— Тази млада дама — продължи лорд Емсуърт, — получи моето позволение да набере колкото цветя си пожелае, Макалистър. Ако мнението ти по въпроса се разминава с моето, Макалистър, уведоми ме, за да обсъдим как ще постъпим за по-нататък, Макалистър. Тази градина, Макалистър, принадлежи на мен и ако ти… ъ-ъ-ъ… недооценяваш този факт, несъмнено ще успееш да си намериш друг работодател… ъ-ъ-ъ… който споделя възгледите ти. Високо ценя способностите ти, Макалистър, но няма да се оставя да ме командват в собствената ми градина, Макалистър. Ъ-а-ъ… таквоз! — добави милорд и изпорти цялото впечатление.

Последва дълъг миг, в който Природата замря бездиханна. Замряха равнецът, бегонията, камбанките, напръстничето, млечката, функията, мишорката, слънчогледът, ирисът, лиатрисът, монардата, флоксът, обичничето, пламъкът, зимзеленът и юката. Далеч някъде откъм парка долитаха щастливи крясъци на деца, които вероятно рушаха нещо, но дори и те звучаха приглушено. Вечерният ветрец бе стихнал.

Макалистър стоеше и гледаше кръвнишки. Държеше се като сериозно объркан човек. Навярно така би изглеждала ранобудната птичка, ако набелязаният за закуска червей неочаквано се обърне и понечи да я захапе. И през ум не му бе минало, че господарят ще му предложи да си търси друга работа и сега, след като го бе сторил, това определено не му допадна. Замъкът Бландингс беше влязъл под кожата му. Навсякъде другаде би се чувствувал като на заточение. Макалистър опипа бакенбардите си, но и от тях не получи подкрепа.

Тогава взе решение. По-добре да не е Наполеон, отколкото Наполеон на св. Елена.

— Хм! — рече той.

— Ах, да, между другото, Макалистър — каза лорд Емсуърт. — По въпроса за чакълената настилка на тисовата алея. Обмислих предложението ти и не го приемам. За нищо на света. Да съсипеш прекрасния ми мъх с този отвратителен чакъл? Да превърнеш в отвратителна грозотия най-прекрасното кътче в една от най-красивите и най-стари градини в Кралството? Категорично не. И дума да не става! И не забравяй, Макалистър, докато работиш в градините на Замъка Бландингс, че не строиш увеселителни площадки нейде в Глазгоу, Това е всичко, Макалистър. Ъ-ъ-ъ… таквоз… това е всичко.

— Хм — каза Макалистър.

Обърна се. И си тръгна. Разсадникът го погълна. Природата отново си пое дъх. Полъхна и вечерният ветрец. Из цялата градина птичките, които бяха замлъкнали, продължиха репертоара си.

Лорд Емсуърт извади кърпичка и попи чело. Беше разтърсен, но неизпитаното до днес чувство, че и той е мъж, го въодушеви. Може да беше перчене, но дори му се прииска — да, по дяволите, прииска му се, докато е в такава мъжествена форма отнякъде да се появи сестра му Констанс и да започне да му нарежда нещо.

Желанието му бе изпълнено.

— Кларънс!

Аха, ето я и нея, върви забързано насреща му по пътеката. И тя като Макалистър изглеждаше развълнувана. Очевидно бе намислила нещо.

— Кларънс!

— Престани да повтаряш „Кларънс“ като малоумен папагал — високомерно я сряза лорд Емсуърт. — Какво, по дяволите, искаш, Констанс?

— Какво ли? Ти знаеш ли колко е часът? Знаеш ли, че всички те чакат, за да чуят речта ти?

Лорд Емсуърт твърдо срещна погледа й.

— Не знам — отвърна той. — И не ме интересува. Няма да произнасям никаква проклета реч. Щом толкова искаш реч, накарай викария да я произнесе, или сама си я произнеси. Реч! Що за глупости! — Той се обърна към Гладис. — А сега, мила, ако ми дадеш малко време да се отърва от тези противни дрехи и тази гадна яка, ще облека нещо по-човешко и ще слезем в селото да си побъбрим с Ърн.