П. Г. Удхаус
Замъкът Бландингс и други истории (4)

КОМПАНИЯ ЗА ГЪРТРУД

Достопочтеният Фреди Трипуд, женен за очарователната дъщеря на „Кучешките бисквити на Доналдсън“ от Лонг Айланд Сити, щата Ню Йорк, и изпратен в Англия от тъста си да стимулира търговията на фирмата в тази страна, веднага се сети за леля си Джорджина. В нейно лице, разсъждаваше той, всеки би видял един невъздържан консуматор на кучешки бисквити. При последното си посещение в Англия я беше забелязал в компанията на четири пекинеза, два шпица, един фокстериер, пет кокершпаньола, една руска хрътка и един бултериер, до един нейна собственост. Ако това не беше перспективен пазар за „Кучешката радост на Доналдсън“ („Накарайте кучето си да мисли ала Доналдсън“, гласеше рекламата), тогава кое беше? Според него, всяка седмица тази негова кръвна роднина би трябвало да купува поне десет опаковки от по два и половина шилинга едната.

И тъй, ден-два след пристигането си, Фреди припна към „Ъпър Брук Стрийт“ за делови преговори; малко по-късно, когато разговорът бе приключил и той напускаше къщата в доста облачно настроение, Достопочтеният се сблъска с Бифи Бингъм, негов състудент от Оксфорд. Доста вода бе изтекла откакто третокурсникът Бифи, тогава нафукан млад състезател от осморката по гребане, бе препускал е велосипед край реката и бе крещял в мегафона неприлични слова по адрес на неговата (на Фреди) мъжка издръжливост, но той го позна веднага. И то въпреки факта, че неумолимият ход на годините явно бе направил от стария Бифърс свещеник. Защото внушителната фигура на Бингъм сега бе загърната в строго черно расо с една от онези яки, които се крепят на място единствено със силата на волята.

— Бифърс! — извика Фреди, чиято тъга незабавно се разсея от тази щастлива среща.

Макар че преподобният Рупърт Бингъм учтиво отвърна на поздрава му, той съвсем не преливаше от възторг. Изглеждаше унил и мрачен, сякаш сред паството му бе настъпил разкол. Когато заговори, гласът му бе на човек, разяждан от скрита мъка.

— А, здрасти, Фреди. От години не съм те виждал. Изглеждаш чудесно!

— Тип-топ, Бифърс, стари приятелю, тип-топ. А ти?

— Всичко е наред — отвърна преподобният Рупърт все със същата необяснима скръб. — Какво си правил в тази къща?

— Опитах се да продам кучешки бисквити.

— Ти кучешки бисквити ли продаваш?

— Да, когато хората имат достатъчно мозък, за да проумеят, че „Кучешката радост на Доналдсън“ е стока с ненадминати достойнства. Но мислиш ли, че успях да убедя твърдоглавата си леля? Не, Бифърс, не, макар че говорих цял час и я обсипах с рекламни брошури като…

— Леля ти ли? Не знаех, че лейди Олстър е твоя леля.

— Сериозно? Мислех, че е известно на цял Лондон.

— Тя каза ли ти за мен?

— Какво ще ми каже за теб? Боже господи! Да не би ти да си въпросният несретник без пени в джоба, който иска да се ожени за Гъртруд?

— Аз съм.

— Гледай ти, гледай ти!

— Обичам я, Фреди — призна преподобният Рупърт Бингъм. — Обичам я така, както нито един мъж не…

— Да. Разбира се. Естествено. Знам. Както обикновено. И тя също те обича, нали?

— Да. А те я изпратиха в Бландингс, за да не се виждаме.

— Подло. Много подло. Но защо си обеднял? Ами десятъка? Винаги съм знаел, че вашего брата много намазва от десятъка.

— Там, където съм аз, няма никакъв десятък.

— Как така няма?

— Ами ей-така.

— Хм. Слаба работа. Добре де, какво смяташ да правиш?

— Мислех да посетя леля ти и да се опитам да я убедя.

Фреди съчувствено улови приятеля си за ръката и го задърпа настрани.

— Загубена работа, братко. Щом една жена отказва да купи „Кучешката радост на Доналдсън“, това означава, че дъската й сериозно се е разхлопала и е безсмислено да правиш опити да я убеждаваш. Трябва да измислим нещо друго. Та казваш, че Гъртруд е в Бландингс? Естествено. За роднините Бландингс е нещо като Бастилията. Винаги когато някой от младите прегреши и се влюби в неподходяща партия, незабавно го заточават в Бландингс да се поправи. Папа често се оплаква от това. Чакай сега, остави ме да помисля.

Навлязоха в „Парк Стрийт“. Няколко работници трескаво рушаха паважа с пневматични бургии, но бръмченето в главата на Фреди успешно ги заглушаваше.

— Измислих! — най-сетне каза той и чертите му се разведриха след нечовешкото напрежение. — Голям късмет имаш, мойто момче, че снощи гледах този супер-филм „Изоставени млади сърца“ с Розали Нортън и Ото Винг. Бифърс, стари приятелю, още днес отпрашваш за Бландингс.

— Какво!

— С първия следобеден влак. За всичко съм помислил. В този супер филм „Изоставени млади сърца“ беден, но достоен младеж се влюбва в дъщерята на богати и надменни родители и те я завеждат в провинцията, за да го забрави. След няколко дни обаче се появява тайнствен непознат, спечелва благоразположението на родителите И казва, че иска да се омъжи за дъщеря им. Те се съгласяват, правят сватбата и тогава той си отлепва бакенбардите и се оказва, че е Джим!

— Да, но…

— Никакво но! Всичко е уредено. Леля ми има нужда от сериозен урок. Човек би помислил, че една жена ще рипне от щастие при възможността да подпомогне бизнеса на свой кръвен роднина, особено след като са й показани мостри и са й предложили двуседмичен изпитателен срок, при това безплатно. Но не! Упорито се е вкопчила в „Кучешката храна на Питърсън“ — далеч по-посредствен продукт, в който между другото подразбрах, че липсват основни витамини — така че отсега нататък, стари приятелю, с душа и сърце съм на твоя страна.

— Бакенбарди ли каза? — недоверчиво попита преподобният Рупърт.

— Ти нямаш нужда от бакенбарди. Папа никога те е виждал. Или те е виждал?

— Не сме се срещали с лорд Емсуърт.

— Тогава всичко е наред.

— Но каква полза ще имам, ако спечеля благоразположението на баща ти? Та той е само вуйчо на Гъртруд.

— Каква полза ли? Драги приятелю, предполагам ти е известно, че освен Бландингс папа владее и цялата околност на мили разстояние! И че има в запас всякакви средства за препитание — просто прелива от десятъци — и има властта да ги раздава на когото си пожелае? Знам, защото по едно време имаха намерение да ме правят свещеник. Само че аз не пожелах и да чуя за това.

Лицето на преподобния Рупърт се проясни.

— Фреди, в думите ти има нещо.

— Да пукна, ако няма.

— Но как бих могъл да спечеля благоразположението на баща ти?

— Много лесно. Навъртай се край него. Слушай го с отворена уста. Прояви интерес към заниманията му. Прави му дребни услуги. Помагай му, когато става от стола… Боже господи, аз бих се нагърбил да спечеля благоразположението и на Сталин, стига да имам полза от това! Отивай да си вземеш четката за зъби, а аз ще се обадя на папа по телефона.

 

Горе-долу по същото време, когато в Лондон се водеше този съдбоносен разговор, в далечен Шропшър, Кларънс, девети граф Емсуърт, седеше умислен в библиотеката на Замъка Бландингс. Съдбата, обикновено снизходителна към този завеян аристократ, изведнъж бе проявила невъздържаност и му бе нанесла жесток, непозволен удар под кръста.

Говори се, че Великобритания все още била сила от първа величина, която благоденствува и печели уважението на останалите нации. Ако е така, това, разбира се, е изключително приятно. Но какво да кажем за бъдещето? Ето това бе въпросът, който си задаваше лорд Емсуърт. Можеше ли настоящето безметежно състояние да продължава дълго? Според него, не. Без да е черноглед, милорд не виждаше как е възможно да оцелее страна, в която живееха хора като сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол.

Силно? Несъмнено. Жестоко? Съгласен. Но не. Ако питате мен, не е много силно, нито пък при дадените обстоятелства прекомерно жестоко. Погледнете фактите.

Скоро след триумфа на Императрицата на Бландингс — елитната свиня на лорд Емсуърт, в клас Угоени прасета в осемдесет и седмото издание на ежегодната селскостопанска изложба в Шропшър, Джордж Сирил Ненагледния, свинар на лорд Емсуърт, изрази желание да си подаде оставката и да потърси работа другаде; добродушният граф естествено се бе нажалил, но не изпита гняв. Приписа всичко на неспокойния дух на Ненагледния. На Джордж Сирил, предположи той, му е дотегнало в Шропшър и иска да опита късмета си в някое от южните или източните графства. Несъмнено, голяма неприятност, защото в трезво състояние човекът определено се радваше на успех сред свинете. Притежаваше индивидуалност и обаяние. Прасетата го обичаха. Но щом желанието му бе да се оттегли, какво да се прави?

Когато обаче, няма и седмица по-късно, на милорд му донесоха, че вместо да замине за Съсекс, Норфък Кент или където и да било другаде, Джордж Сирил практикува само на крачка от Бландингс, в съседното село Мъч Мачингъм и служи под знамената на сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, капаците паднаха от очите му. Той осъзна, че е станал жертва на черно предателство. Джордж Сирил Ненагледния се беше продал за злато, а сър Грегъри Парслоу-Парслоу, доскоро смятан за великодушен приятел и колега мирови съдия, бе разкрил същността си на възможно най-низко създание човешко — прелъстител на чужди свинари.

И никой нищо не можеше да му направи.

Чудовищно.

Но вярно.

Така дълбоко бе потънал лорд Емсуърт в размишления по повод умопомрачителния развой на събитията, че почукването на вратата трябваше да се повтори два пъти, преди да достигне до съзнанието му.

— Влез — вяло се обади милорд.

Искрено се надяваше да не е племенницата му Гъртруд. Меланхолично младо създание. Точно сега не беше в състояние да преглътне присъствието й.

Не беше Гъртруд, а икономът Бийч.

— Мистър Фредерик желае да разговаря с милорд по телефона.

Докато се тътреше надолу по голямото стълбище към телефона, още един черен облак забули душата на лорд Емсуърт. От опит знаеше, че всеки контакт с Фреди е сигнал за главоболие.

Но в бодро звучащия по жицата глас на сина му нямаше и намек за беда.

— Здравей, родителю.

— Е, Фредерик?

— Как е положението в Бландингс?

Лорд Емсуърт не беше от хората, дето ще разкрият мъката, раздираща душата, на дрънкало като достопочтения Фреди. Затова, колкото и да болеше, той отвърна, че в Бландингс всичко е наред.

— Чудесно! — извика Фреди. — Развалината претъпкана ли е с народ?

— Ако имаш предвид Замъка Бландингс — хладно отвърна милорд, — засега тук няма никой освен мен и братовчедка ти Гъртруд. Защо? — добави той, давайки словесен израз на бързо обземащата го паника. — Да не смяташ да идваш?

— Опазил ме бог! — с не по-малък ужас извика синът му. — Искам да кажа, би ми било много приятно, разбира се, но точно сега съм прекалено зает с „Догджой“.^[1]

— Кой Попджой?

— Попджой ли? Попджой? А, да… Това е един мой приятел, И тъй като ти се шириш из замъка като пет пари в кесия, бих искал да го приютиш за известно време. Свястно момче. Ще ти допадне. Съгласен, нали? Ще пристигне с влака в три и петнайсет.

Лицето на лорд Емсуърт придоби такова изражение, че Достопочтеният имаше голям късмет, задето видеотелефонът все още не беше внедрен в английските телефонни централи. Милорд тъкмо се канеше да го съкруши с отказа си, придружен от пояснението, че не желае приятел на сина му да наближава Бландингс и на петдесет мили разстояние, когато Фреди се обади отново:

— Тъкмо ще прави компания на Гъртруд.

При тези думи у лорд Емсуърт настъпи промяна, забележима дори с невъоръжено око. Демоничният блясък изчезна от погледа му.

— Ами да, разбира се! Точно така! — възкликна той. — Точно така, разбира се. В три и петнайсет, казваш? Ще изпратя колата в Маркет Бландингс да го посрещне.

Компания за Гъртруд. Приятна мисъл. Нежна, освежаваща, стимулираща мисъл. Още в мига, в който сестра му Джорджина му натресе Гъртруд, милорд бе започнал да се моли някой да го отървава сегиз-тогиз от нея.

Най-неприятното в случаите, когато се налага да забавляваш в дома си девойка, изживяваща любовна мъка, е твърдата й решимост да върши добри дела. Тя се придържа неотстъпно към възгледа, че единственото, за което си струва да се живее отсега нататък, е да бъде мила към останалите. И тя е непоколебима, че ще го прави, та ако ще това да им струва живота. От две седмици красивата му племенница се влачеше из замъка със скръбна физиономия и вършеше добрини наляво и надясно; и понеже милорд винаги й беше под ръка, най-често той беше изкупителната жертва.

Когато лорд Емсуърт излезе от телефонната кабина и съзря, че обектът на мислите му се задава насреща, на устните му грейна първата за деня искрена усмивка.

— Е, мила моя — бодро каза той. — Как прекарваш времето си?

Върху лицето на племенницата му не се появи ответна усмивка. Всъщност, ако човек я загледаше по-внимателно, той щеше да забележи, че това е девойка, забравила да се усмихва. Навяваше асоциации за някои от символите на Метерлинк.

— Подреждах кабинета ти, вуйчо Кларънс — безжизнено отвърна тя. — Вътре цареше ужасна бъркотия.

Лорд Емсуърт премигна като човек с установени навици, който неблагоразумно е допуснал чистачката да проникне незабелязана в кабинета му, но храбро продължи със същия бодър тон.

— Тъкмо говорих с Фредерик по телефона.

— Да? — Гъртруд въздъхна и сякаш през вестибюла премина леден полъх. — Връзката ти се е изкривила, вуйчо Кларънс.

— Обичам да я нося накриво — отвърна милорд и отстъпи крачка назад. — Имам новина за теб. Тази вечер пристига един приятел на Фредерик. Ще ни погостува известно време. Доколкото разбрах, името му е Попджой. Най-после ще има млад човек да ти прави компания.

— Не искам никакъв млад човек да ми прави компания.

— Е, хайде, хайде, мила.

Гъртруд го изгледа замислено с огромните си тъжни очи. От гърдите й се изтръгна поредната тежка въздишка.

— Сигурно е чудесно човек да бъде стар като теб, вуйчо Кларънс.

— Ъ? — стреснато възкликна милорд.

— Да чувствуваш, че ти остава една съвсем нищожна крачка до тихия гроб, до неизразимия вечен покой… А пред мен като дълга и прашна пустиня се простира безкраен живот. Двадесет и три! Само на толкова съм. Само на двадесет и три. А всички в рода ни живеят до шейсет.

— Как така до шейсет? — извика лорд Емсуърт с разпалеността на човек, който ще ги навърши догодина. — Клетият ми баща беше на седемдесет и седем, когато го убиха по време на лов. Чичо Робърт живя почти до деветдесет. Братовчед ми Клод беше на осемдесет и четири, когато си счупи врата, опитвайки се да прескочи една порта. Братът на майка ми, Алистър…

— Недей! — изстена момичето и потръпна. — Недей! Така всичко изглежда още по-безнадеждно.

Да. Ето каква беше Гъртруд. Според лорд Емсуърт тя определено се нуждаеше от компания.

 

Първото впечатление на лорд Емсуърт от младия Попджой, когато го видя в гостната преди вечеря, беше изключително благоприятно. Приятелят на сина му бе необикновено едър и силен младеж с честно, открито и простодушно лице, чийто цвят напомняше за вътрешностите на сьомга. Изглеждаше и малко притеснен. Това обаче говореше само в негова полза. Милорд се почувствува приятно изненадан от факта, че в един представител на младото поколение открива такова необикновено качество като стеснителността.

Ето защо той намираше оправдание за навика му да се смее истерично, дори когато обсъжданата тема съвсем не беше чак толкова смешна, като например разпространението на листната въшка сред розариума. Извини го и когато Попджой откри нещо неудържимо забавно в съобщението, че барометърът се покачва. А когато, скачайки на крака при влизането на Гъртруд, младежът изпълни няколко сложни стъпки в дует с масичката, отрупана с порцелан и рамкирани фотографии, милорд сам се присъедини към веселието, което това постижение предизвика не само у госта, но и у Гъртруд.

Да, колкото и да изглеждаше странно, при вида на младия Попджой племенницата му Гъртруд изведнъж неудържимо и щастливо се разсмя. Сякаш изчезна цялата й меланхолия от последните две седмици. Тя се смееше. Младежът се смееше. Вечерята премина в бурно веселие, донякъде напомнящо за хор на гуляйджии от старомодна комична опера, празнуващи хитро скроен някому номер.

Междувременно младежът разсипа супата си, счупи една винена чаша и когато се втурна да отваря вратата, изпълни поредния главозамайващ отскок. На всичко това Гъртруд се смя, и Попджой се смя, и милорд се смя — макар че може би не с искреността на младите хора, защото винената чаша беше от сервиз, който той особено ценеше.

И все пак, докато отпийваше от портвайна и претегляше на везните плюсовете и минусите, лорд Емсуърт реши, че те все пак се накланят в правилната посока. Вярно, по всичко личеше, че бе прибрал в къщата си някакъв смахнат акробат, но от друга страна подобно слабоумие се очаква от всеки приятел на сина му Фредерик и в края на краищата важното беше, че компанията на госта явно допада на Гъртруд. Милорд с блаженство си представяше поредицата от безкрайни слънчеви дни, които му предстояха, и безметежието, далеч от скъпите на сърцето му същества. Дни, в които щеше да работи в градината си без плътно преследващия го през последните две седмици страх, че ще зърне трагичната омърлушена физиономия на племенницата си, която го пита разумно ли е да бъде навън в този пек. Сега тя си имаше компания и нямаше да ходи по петите му.

Впечатленията на милорд за умствената недостатъчност на госта му се потвърдиха късно същата нощ, когато чу стъпки по терасата. Той подаде глава навън и съзря младежа, който стоеше под прозореца и му изпращаше въздушни целувки.

При вида на лорд Емсуърт като че се посмути.

— Каква приятна вечер — каза той и придружи словата с характерния си хиеноподобен кикот. — А… ъ-ъ-ъ… помислих си… всъщност… искам да кажа… Ха-ха-ха.

— Случило ли се е нещо?

— Не, не! Не! Не, благодаря, не! Не! Не, не! Аз… ъ-ъ-ъ… хо-хо-хо! Просто излязох да се поразходя, ха-ха!

Лорд Емсуърт се върна в леглото си леко замислен. Може би някакво предчувствие за онова, което щеше да последва, измъчваше подсъзнанието му, защото, докато се пъхаше между завивките, той потрепери. Постепенно обаче дрямката го налегна и самообладанието му се възвърна.

Като обмисли нещата спокойно, милорд реши, че можеше да бъде и по-зле. В края на краищата, разсъждаваше той, — а талазите на съня започваха да оказват обичайното си благотворно въздействие, — в Бландингс можеше да гостува и някой от племенниците му, или една от сестрите му, или дори — тази мисъл го смрази — по-малкият му син Фредерик.

 

Когато описва събитията, в които са преплетени многообразни чувства, летописецът не винаги съумява да бъде така точен, както би желал. Иска му се строго да спазва хронологията, но все не може да отдели един определен миг от времето, да го прикове за щателно проучване от Потомството и да заяви: „Това бе мигът, в който лорд Емсуърт усети, че му се иска гостът да се прекатури от някой висок прозорец и да си счупи врата“. Милорд беше убеден, че това е била постоянна негова мечта още от самото начало, но случаят не беше такъв. Когато на втората сутрин от гостуването на Попджой гонгът за обяд ги завари увлечени в разговор в библиотеката и младежът с поривист отскок протегна ръка колкото свински бут, нежно го подхвана и му помогна да се изправи, лорд Емсуърт остана много доволен от тази учтива проява на внимание.

Но когато онзи започна да прави същото ден подир ден, нощ подир нощ и общо взето всеки път, когато го заловеше седнал; когато му предлагаше ръката си, за да прекоси помещението, когато му помагаше да изкачва стълби и да пресича коридори, съпровождаше го по пътеки и в стаи, държеше му шлифера; когато изтръгваше предмети от ръцете му, за да не му тежат; когато в росни вечери изхвърчаше от къщата, натоварен с одеяла, шалове, шапки, а веднъж съвсем определено довлече и проклетия респиратор… тогава вече гордият дух на лорд Емсуърт се разбунтува. Той беше държелив старец и както повечето държеливи старци не обичаше младите да го смятат за нещо, което едва крета по земята в очакване края на земните си дни.

Когато Гъртруд играеше ролята на негова бавачка беше лошо. Но това беше сто пъти по-лошо. Очевидно Попджой изпитваше необяснима, задушаваща го привързаност и се бе лепнал за него все едно, че му беше брат. За пръв път лорд Емсуърт започна да се досеща как се е чувствувала Мери от детската песничка, възбудила подобна любов в гърдите на своето агне, което я следвало навсякъде и отказвало за миг дори да се отдели от нея. Струваше му се, че е Възрастен Гражданин, попаднал сред група бойскаути, до един извършващи Добри Дела, при това едновременно, и горко съжаляваше за това. Душевното му състояние най-добре можеше да се илюстрира със следния пример. Ако към края на гостуването го бяха накарали да избере с кого да се поразходи из гората — с Попджой или със сър Грегъри Парслоу-Парслоу, той щеше да предпочете сър Грегъри.

И тогава, като капак на всичко, му дойде премеждието със сгъваемата стълба.

 

Достопочтеният Фреди Трипуд, който беше решил да прескочи и лично да провери как се развиват събитията, научи подробностите за тази твърде неприятна случка от братовчедка си Гъртруд. Тя го посрещна на гарата в Маркет Бландингс и Фреди от пръв поглед отгатна, че нещо тежи на душата й. Не че се беше върнала към образа си на героиня от Метерлинк, но красивите й очи излъчваха тъга. И Фреди, напълно убеден, че щом като надарен мозък като неговия дирижира съдбата й, те би трябвало само да греят от щастие и радост, се разтревожи.

— Не ми казвай, че планът ни се е провалил — загрижено каза той.

Гъртруд въздъхна.

— Всъщност — и да, и не.

— Как така и да, и не? Ако се изпълнява както трябва, планът не може да се провали. Това говори, че е проявена небрежност. Бифърс опита ли се да спечели благоразположението на папа?

— Да.

— Съгласяваше ли се с всяка негова дума? Интересуваше ли се от заниманията му? Вършеше ли му дребни услуги? И това е продължило цели две седмици? Боже всемогъщи! Досега папа би трябвало да се е привързал към него като към свиня-рекордьорка. Защо не е така?

— Не съм казала такова нещо. До днес следобед дори мислех, че го обича. Във всеки случай Рупърт твърди, че вуйчо Кларънс често го гледал с особен стаен копнеж в очите. Само че след случката днес следобед се боя, че не е останал много доволен.

— Какво се случи?

— Историята със сгъваемата стълба. Ето как стана. След обяда Рупърт и аз излязохме да се поразходим и докато го убедя, че трябва да намери вуйчо Кларънс и да продължи да му се подмазва, вуйчо Кларънс беше изчезнал. И така Рупърт дълго време го търсил, докато най-сетне дочул шум от рязане на клони и го открил в най-отдалечения край на градината. Бил се покатерил на сгъваемата стълба и подрязвал с ножици клоните на някаква слива. Рупърт казал: „А, ето ви и вас!“, а вуйчо Кларънс отвърнал, да, ето ме и мен, и Рупърт продължил: „Мислите ли, че е редно да се изморявате? Защо не ми позволите аз да свърша тази работа вместо вас?“

— Уцелил е верния тон — одобри Фреди. — Усърдие. Старание. После?

— После вуйчо Кларънс казал: „Не, благодаря!“ Рупърт обаче чул само „Благодаря“. Та Рупърт стоял отдолу и поддържал разговора, докато изведнъж се сетил да каже на вуйчо, че си се обадил по телефона и пристигаш същата вечер. В този миг изглежда на вуйчо му изтръпнал кракът, защото според Рупърт, той хлъцнал и целият се разтресъл. Това, естествено, станало причина стълбата да се разклати. Рупърт се хвърлил да я задържи, но така и не разбрал как тя изведнъж се захлопнала като ножица. Следващото, което си спомня, е вуйчо Кларънс, седнал в тревата и според Рупърт не изглеждал много доволен. Бил се понатъртил и навехнал глезена си, и изобщо не примирал от щастие. Според Рупърт нищо чудно да е разклатил леко позициите си.

Фреди сключи вежди и се замисли. Изпитваше мъката на пълководец, съсипал се, докато планира голямата офанзива, а после установил, че войниците му са неспособни да я осъществят.

— Много жалко — продължи Гъртруд. — Съвсем наскоро лекарят посъветвал един от пасторите в околността да замине за южна Франция, а правото да назначи друг на негово място принадлежи на вуйчо Кларънс. Ако Рупърт можеше да получи това място, щяхме да се оженим. Той обаче му е купил мехлем.

Фреди се стресна. Върху изтерзаното му от грижи лице се появи по-ведро изражение.

— Мехлем ли?

— За глезена.

— Браво, че се е сетил. Освен че му е дал да разбере колко силно се разкайва, той му е подарил и лекарство, а за папа лекарството е като валерианът за котките. Душа дава за самодейното домашно лечителство. По принцип го изпробва върху някой друг — преди две години накара една от прислужниците да се намаже с някакъв илач против измръзване, та жената опищя къщата — но щом случаят е спешен, несъмнено с радост ще го изпробва и върху себе си. Старият Бифърс е улучил вярната нотка.

 

Когато предричаше, че лорд Емсуърт ще оцени подарения му мехлем, Фреди бе проявил безпогрешно познаване на бащиния си характер.

Господарят на Бландингс бе от ония завеяни старци, за които няма по-голяма радост от това да изпробват нови медикаменти. В една по-безкритична епоха милорд щеше да е същински Борджия. Той обаче забеляза увитото в хартия шише върху нощната си масичка, чак когато си лягаше. Тогава си спомни, че по време на вечерята онази напаст Попджой беше измънкал, че му е купил нещо за навехнатия глезен. Той разкъса хартията и заоглежда с видимо задоволство съдържанието на шишето. Течността беше мръсносива на цвят и при разклащане приятно пльокаше. Наименованието върху етикета — Балсам на Блейк — му бе непознато, което само по себе си вече беше препоръка.

Глезенът отдавна бе престанал да го боли и за всеки друг това щеше да е достатъчно основание да се откаже да го облива с балсам, но не и за лорд Емсуърт. Той отля внушителна доза от течността върху дланта си. Подуши я. Имаше остър, здрав, освежителен аромат. През следващите пет минути той старателно я втрива в кожата си. След това загаси лампата и заспа.

Банално е да се твърди, че в света, поне както понастоящем е скроен, малко неща могат да имат по-фатални последици от случайността на раждането. Нищо чудно лорд Емсуърт да бе подозирал това. Сега вече получи и преки доказателства. Ако вместо наследник на графство се беше родил кон, балсамът щеше да е тъкмо за него. Защото Блейк беше предназначил балсама си за коне, макар че преподобният Рупърт Бингам бе пропуснал да забележи тази подробност; а всеки, който има макар и повърхностна представа от коне и графове, знае, че най-съществената разлика между тях е по-нежната кожа на последните.

Когато се събуди в два без петнайсет, сънувал, че индианците го горят на клада, лорд Емсуърт установи, че страда от жестока болка в десния глезен.

Беше малко изненадан. Не бе предполагал, че падането от стълбата го е наранило толкова тежко. И тъй като самодейното лечителство беше в кръвта му, той храбро стисна зъби и взе незабавни мерки да се справи с положението. След като клати бутилката докато течността около гърлото й се запени, той втри в кожата си още една щедра доза балсам. Хрумна му, че може би първия път е действувал повърхностно и небрежно, затова сега не спести усилията си. Втрива и масажира около двайсет минути. После отново се опита да заспи.

Природата е сътворила някои хора по-досетливи от други. Лорд Емсуърт беше от онези с по-ленивите мозъци. Наближаваше четири часът, когато той най-после прозря истината. Тъкмо се канеше за пети път да втрие балсам в кожата си. Застина на място, запуши шишето, изхвърча от леглото, втурна се към умивалника и се опита да вмести колкото се може по-голяма част от телосложението си под студената струя.

Облекчението бе осезателно, макар и мимолетно. В пет се намокри отново и още веднъж в пет и половина.

В шест без петнайсет успя да задреме, но сънят му, смущаван от непрестанно ръфащи го акули, продължи до осем и нещо. Тогава скочи, сякаш стреснат от будилник, и разбра, че за повече спане и дума не може да става.

Стана от леглото и надникна през прозореца. Навън беше прелестна утрин. През нощта беше валяло и светът, сякаш току-що изваден от пералнята, искреше под благите слънчеви лъчи. Кедри хвърляха дълги сенки върху равни зелени морави. Успокоително грачеха врани. Дроздове цвъртяха по характерния си мелодичен, галещ ухото начин. Въздухът бе изпълнен с лятно жужене. От света на насекомите лорд Емсуърт съзря няколко представителни комара.

Отвъд терасата сред дърветата проблясваха и се синееха водите на езерото. Те сякаш го мамеха с тръбен зов. И въпреки че напоследък се бе позанемарил, за лорд Емсуърт нямаше нищо по-приятно от ранното утринно къпане преди закуска: да не говорим, че сега всичко, свързано с водата, особено силно го привличаше. Междувременно болките в глезена бяха затихнали до тъпи пулсации и на милорд му се струваше, че ако поплува, ще изчезнат напълно. Той си облече халата, обу чехлите, извади банския костюм от чекмеджето и слезе долу.

 

Прелестите на истински хубавото английско лято са толкова много, че всекиму е простено, ако пропусне да забележи всичките едновременно. Едва след като пронизващата агония от първия досег с водата попремина и лорд Емсуърт вече плуваше в средата на езерото, той осъзна, че по необясним начин е пропуснал да забележи безспорно най-доброто, което тази прекрасна утрин можеше да му предложи. Когато гледаше през прозореца си бе забелязал слънцето, сенките, птичките, дърветата и насекомите, но не бе дооценил факта, че никъде в този божествен свят, простиращ се отпреде му, няма и помен от неговия млад гостенин Попджой. По всичко личеше, че за пръв път от две седмици насам милорд е съвсем самичък и чудно лишен от присъствието му.

Лорд Емсуърт се носеше по гръб, гледаше тюркоазеното небе и преливаше от доволство. Бодро подритна в пристъп на неописуем възторг. Това обаче му се стори недостатъчно. Не изразяваше напълно безбрежното му щастие. Само чрез музиката, този мистичен език на душата, можеше достойно да възхвали прелестите на златната утрин. В следващия миг летният покой, надвиснал над градините на Замъка Бландингс, бе пронизан от внезапен треперлив крясък, който можеше да означава само едно — че нейде човешко същество е изпаднало в беда. Всъщност това бе гласът на лорд Емсуърт, извисен в химн на радостта.

Звукът смразяваше кръвта и бе способен да стресне и най-държеливия: двете пчелички, жужащи сред лавандулата, се заковаха на място като една и се спогледаха с повдигнати вежди. Но не само те бяха сред пострадалите. Охлювите се прибраха в черупките си; катеричката, демонстрираща гимнастическото си умение върху клоните на кедъра, едва не падна, и — придвижвайки се една крачка по-нагоре в животинското царство — преподобният Рупърт Бингъм, прикрит зад рододендроновите храсти и недоумяващ докога трябва да чака възлюбената му да се яви на уречената среща, се стресна, изпусна цигарата си, трескаво свали сако и се юрна към водата.

А там, насред езерото, изстъпленията на лорд Емсуърт продължаваха с несекваща мощ. Неуморните му крака изригваха гейзер от бяла пяна, късогледите му, но искрящи очи, бяха вторачени в небесната синева. От гърлото му излизаше пронизителен вой.

— Ти бъди моя любима — пееше лорд Емсуърт, — и света-а-а-а-а е за двами-и-и-на!

— Запазете самообладание — каза някакъв глас в ухото му. — Запазете спокойствие. Запазете пълно спокойствие. Всичко ще е наред.

Дори днес, в епохата на радиото, всеки глас от небето има доста стряскащо въздействие върху човешката психика. Ако беше на твърда почва, лорд Емсуърт щеше да подскочи. Но тъй като под него имаше три метра вода, той просто изчезна под нея, сякаш го бяха натиснали надолу. В същия миг почувствува, че се задушава, после болезнено бе сграбчен за месестата част на ръката и измъкнат на повърхността, пръхтящ и плюещ вода.

— Запазете пълно спокойствие — продължи да твърди гласът. — Няма никаква опасност.

Чак сега милорд позна чий бе той.

Има граница, отвъд която човешкият мозък губи родството си с твореца и се превръща в разбунена маса от разпенени пагубни страсти. Малайците, докарани отвъд тази граница, свалят старата кама от стената, излизат навън и накълцват съседите си. Жените изпадат в истерия. Графовете, ако лорд Емсуърт може да ни послужи за пример, вдигат десните си юмруци и ги размахват толкова силно, колкото им позволяват възрастта и физическите данни. Лорд Емсуърт бе търпял този прилепчив младеж с привидно самообладание, но напрежението явно си бе казало думата. Подтисканите страсти винаги са най-опасни. Малко по малко, ден след ден, милорд постепенно се бе превръщал в кипящ вулкан, който най-накрая изригна.

Той бушуваше, обзет от чувство на непоносимо оскърбление. Нима не му стигаше, че тази отвратителна лепка не се отделяше от него на сушата? Трябваше ли да го преследва и сред водната шир и да го мачка в ръце, точно когато изпитваше най-голямо удоволствие от плуването това лято? В цялата дълга и героична история на рода му нямаше самозабравил се Емсуърт, който да наруши свещените закони на гостоприемството и да насини окото на госта си. Да, но тук никога не бяха идвали и такива гости. Милорд силно изпръхтя, яростно измъкна дясната си ръка от водата, замахна и удари.

По-неразумно и недалновидно не би могъл да постъпи. Ако имаше нещо, което преподобния Рупърт Бингъм — дългогодишен плувец в отбора на Оксфорд — бе овладял до съвършенство, то бе умението да се справя със съпротивляващи се удавници. Нещо като твърд и възлест овнешки бут халоса със страшна сила лорд Емсуърт зад ухото: слънцето изгасна, на негово място изгряха звездите, много от тях с открояващата се яркост; чу се шум на прииждаща вода и той загуби свяст.

Когато дойде в съзнание се оказа, че лежи в легло. И тъй като мястото му се стори удобно и приятно, той не помръдна. Главата го цепеше, но милорд не й обръщаше внимание — толкова беше зает с мислите, които се пенеха вътре в нея. Разсъждаваше върху поведението на младия Попджой; размишляваше за сър Грегъри Парслоу-Парслоу и от време на време се чудеше кой от двамата му е по-противен. Проблемът бе прекалено необятен за човешкия ум. От една страна в продължение на две седмици ти вадят душата и накрая за малко не те убиват, но не ти крадат свинарите; от друга ти крадат свинарите, но все още не са стигнали до физическо насилие над личността ти. Кой би се наел да сложи тези двама на везните?

Милорд тъкмо си припомняше балсама и се чудеше дали няма да се окаже решителният коз в това съревнование за званието ненадмината отрепка на човешкия род, когато вратата се отвори в стаята се намъкна Достопочтеният Фреди Трипуд.

— Здравей, папа.

— Е, Фредерик?

— Как се чувствуваш?

— Безкрайно зле.

— Трябва да знаеш, че можеше да е и по-лошо.

— Ха!

— Моряшки гроб и прочие.

— Дрън-дрън! — каза лорд Емсуърт.

Възцари се мълчание. Фреди се защура из стаята, като последователно повдигаше ту някой стол, ту ваза, четка за коса, гребен, или кутия кибрит. После се върна по обратния път и повторно си поигра с тях. Най-сетне се приближи до леглото на баща си и се надвеси над него като същински звяр, разтворил паст — или поне така изглеждаше в очите на предубедения страдалец.

— Папа.

— Да, Фредерик?

— Ама едва отърва кожата, а?

— Хм!

— Не искаш ли да благодариш на безстрашния си спасител?

Лорд Емсуърт впи нокти в одеялото.

— Ако този човек само се доближи до мен — промълви той, — не отговарям за последствията.

— Ъ? — втрещи се Фреди. — Не го ли харесваш?

— Да го харесвам ли! Мисля, че това е най-отвратителният младеж, когото съм срещал.

Прието е при подобни изявления присъствуващите да се изключват, но лорд Емсуърт беше тъй развълнуван, че пропусна да го стори. Фреди, след като обяви, че е като гръмнат, се отмести от леглото, защура се отново из стаята и заопипва четката за зъби, сапунерката, една обувка, наръчника за пролетните луковици и копчето за яка.

— Папа…

— Да, Фредерик?

— Всичко това е много хубаво, папа — каза Достопочтеният, като се върна на поста си, сякаш извличаше подкрепа от досега с таблата на леглото, — но след всичко случило се ми се струва, че си длъжен да дадеш гласа си в подкрепа на този съюз, ако следиш мисълта ми.

— Съюз ли? За какво говориш? Какъв съюз?

— Между Гъртруд и Бифърс.

— Кой по дяволите е този Бифърс?

— Ах, да, забравих да ти кажа. Името на този Попджой не е Попджой, а Бингъм. Старият Бифи Бингъм. Тъкмо за него леля Джорджи не дава на Гъртруд да се омъжи.

— Ъ?

— Опитай се да си спомниш. Заточиха я в Бландингс, за да не го вижда. На мен пък ми хрумна да го изпратя тук инкогнито, за да спечели благоволението ти. Според сценария, след като го обикнеш, ще му пуснеш някоя свободна енорийка и така ще им помогнеш да се оженят. Защото Бифърс е свещеник, нали разбираш?

Лорд Емсуърт не отвърна. Всъщност, не ударът от разкритието го накара да занемее, колкото втрещяващият факт, че някой мъж би пожелал да се ожени за Гъртруд и някое момиче да вземе за съпруг този Попджой. Както много други философи преди него и той разбра, че ексцентричността на човешките вкусове е наистина безгранична. От тази мисъл чак главата му се замая.

Когато обаче престана да се мае, милорд съобрази, че това е само едната страна на въпроса. Пред него стоеше човекът, който собственоръчно му бе натресъл Попджой. С осанка, силно напомняща за крал Лир, лорд Емсуърт бавно се надигна от възглавницата. Думите трептяха на устните му, но той ги отхвърли като недостатъчно силни и трескаво затърси други.

— Знаеш ли, папа — изпревари го Фреди, — нищо не ти пречи да изпълниш дълга си и само ако пожелаеш, можеш да събереш две млади сърца в свещен съюз. Докторът е наредил на стария Брейтуейт от Мъч Мачингъм да отпътува за Южна Франция, така че се освобождава едно местенце, където ще трябва да настаниш някого.

Лорд Емсуърт се свлече отново върху възглавниците.

— Мъч Мачингъм!

— По дяволите, папа, трябва да знаеш Мъч Мачингъм. На една крачка е оттук. Там живее старият Парслоу.

— Мъч Мачингъм!

Лорд Емсуърт премигваше, заслепен от ярка светлина. Колко несправедлив, колко жестоко измамен и лишен от вяра е бил, когато в заблудата си е мислел, че съдбата не предлага средства за възмездие на невинните, чиито свинари са били придумани от Изметта на Обществото да напуснат службата си и другаде да дирят по-високо заплащане. Съвестта не можеше да принуди сър Грегъри Парслоу-Парслоу да се разкае, а законът в сегашното си несъвършенство беше безсилен да го накаже. И все пак начин имаше. Ако младият Попджой, или Бингъм, или както му беше името се засели за постоянно на не повече от сто метра от вратите на парка му, щеше ли сър Грегъри Парслоу-Парслоу отново някога да си вдъхне безгрижно и волно глътка въздух? В резултат на своето кратко, но наситено със събития познанство с младия Бингъм или Попджой лорд Емсуърт беше убеден, че това е изключено.

Наказанието беше сурово, но кой има очи да твърди, че сър Грегъри не го е заслужил?

— Прекрасна идея — приветливо се отзова лорд Емсуърт. — Разбира се, че ще дам мястото в Мъч Мачингъм на твоя приятел.

— Наистина?

— Още сега.

— Браво, папа! — извика Фреди. — Страхотен си!