Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бландингс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blandings Castle and Elsewhere, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2008)
Лека корекция
bambo (2009)

Издание:

П. Г. Удхаус. Замъкът Бландингс

Под редакцията на Жечка Георгиева

Технически редактор Кирил Настрадинов

КФ Медиум 999, София, 1991

История

  1. — Добавяне

НЕСРАВНИМИЯТ ДЖИЙВС И НЕГОВИТЕ ПОДОПЕЧНИ ТЪРТЕИ

ПОРЕДНАТА МАГАРИЯ НА БИФИ

— Джийвс — казах, докато се измъквах от старото корито, — ела тук.

— Да, сър.

Ощастливих го с блага усмивка. От две седмици бях в Париж, а в този град има нещо, което винаги ме кара да се чувствувам преизпълнен с еспиегльори, сиреч дяволитост, и жоа дьо вивр, което ще рече жизнерадост.

— Приготви за господаря средно елегантна одежда, подходяща за бохемски гуляи — рекох. — Ще обядвам с един художник от другата страна на реката.

— Много добре, сър.

— И ако някой ме потърси, Джийвс, кажи, че ще се прибера в тихата привечер.

— Да, сър. Докато бяхте в банята, мистър Бифен се обади по телефона.

— Мистър Бифен? Боже господи!

Странно как човек постоянно налита на познати, когато е в чужбина, и то на хора, които не си виждал цяла вечност и можеш да се закълнеш, че са на другия край на света. Париж беше последното място, където очаквах да поникне старият Бифи. Имаше време, когато, като светски момчета, двамата бяхме неразделни. Обядвахме и вечеряхме заедно кажи-речи всеки ден. Само че преди година и половина старата му кръстница умря и му остави имение в Херифордшър, където се беше оттеглил да ходи по гамаши, да ръга кравите в ребрата и изобщо да се прави на провинциален аристократ и едър земевладелец. Оттогава почти не се бяхме виждали.

— Старият Бифи в Париж? Че какво прави тук?

— Не ми се довери, сър — отвърна Джийвс, малко хладно според мен. Човек оставаше с впечатлението, че не харесва Бифи, въпреки че навремето бяха в дружески отношения.

— Къде е отседнал?

— В хотел „Авенида“ на Рю дю Колизе, сър. Уведоми ме, че излиза на разходка и ще намине следобед.

— Добре, ако дойде докато ме няма, кажи му да почака. А сега, Джийвс, ръкавиците, или както казват тук — ме ган, мон шапо и льо бастун дьо мосю! Трябва да изчезвам.

Денят беше един път, а свободно време — бог дал, затова при Сорбоната слязох от таксито и реших да продължа пеша. Но не бях изминал още три крачки и половина, когато на тротоара пред себе си съзрях не кой да е, а стария Бифи. Ако бях довършил последната си крачка, щях да връхлетя отгоре му.

— Бифи! — извиках. — Виж ти!

Той се опули, като премигваше глуповато. Досущ като херифордшърска крава от имението му, неочаквано ръгната в ребрата, както си преживя обяда.

— Бърти! — изхълцука всеотдайно. — Слава богу! — И се вкопчи в ръкава ми. — Не ме изоставяй, Бърти. Загубен съм!

— Как така, загубен?

— Излязох на разходка и изведнъж разбрах, че изобщо не знам къде се намирам. Вече няколко часа обикалям в кръг.

— Защо не попита някого?

— Не знам дума френски.

— Добре де, защо не повика такси?

— Установих, че съм оставил всичките си пари в хотела.

— Можеш да вземеш такси и да му платиш чак в хотела.

— Да, но съм забравил и името на хотела.

Ето, това е накратко Чарлс Едуард Бифен и надали някога се е раждал по-завеян лентяй от него. Господ ми е свидетел, а леля Агата ще го подкрепи, че и аз не съм мъдрец, но в сравнение с Бифи съм велик мислител и същински Соломон.

— Бих дал цял шилинг — замечтано каза Бифи, — само да можех да науча името на този хотел.

— Дължиш ми го. Хотел „Авенида“, Рю дю Колизе.

— Бърти! Това е невероятно. Как, за бога, разбра?

— Този адрес си оставил сутринта на Джийвз.

— Вярно. Бях забравил.

— Ела да пийнем по нещо. После ще те кача на едно такси и ще те изпратя по живо, по здраво. Канен съм на обяд, но имам много време.

Преместихме се в едно от кафенетата, с които улицата изобилствуваше, и аз поръчах подкрепление.

— Какво, за бога, правиш в Париж? — попитах.

— Бърти, стари приятелю — тържествено отвърна Бифи, — дойдох, за да забравя.

— Виждам, че си успял.

— Нищо не разбираш. Работата е там, Бърти, че сърцето ми е сломено. Ще ти разкажа цялата история.

— О, не! — запротестирах. Но вече никой не можеше да го спре.

— Миналата година — започна Бифи, — тръгнах за Канада да половя пъстърва.

Поръчах си още едно. Ако историята се окажеше рибарска, имах нужда от сериозна подкрепа.

— В парахода за Ню Йорк се запознах с едно момиче.

Бифи преглътна някак особено, като булдог, който бърза да погълне половин котлет, за да е готов за другата половина.

— Бърти, стари приятелю, не мога да ти я опиша. Просто не мога.

Тук поне имах късмет.

— Тя беше прекрасна! Разхождахме се по палубата след вечеря. Беше човек на изкуството или нещо подобно.

— Какво значи „нещо подобно“?

— Ами, позирала на художници, била е и манекен в големите модни къщи, такива работи, нали разбираш. Както и да е, спестила някоя и друга лира и тръгнала за Ню Йорк да види дали не може да си намери работа там. Разказа ми всичко за себе си. Баща й бил млекар в Клапам. Или май беше в Крикълуд. Но така или иначе, беше или млекар, или обущар.

— Лесно е да ги объркаш.

— Това, което се опитвам да ти внуша — рече Бифи, — е че момичето произхожда от добро, солидно и почтено семейство. В нея нямаше нищо префърцунено. Съпруга, с която всеки мъж ще се гордее.

— И чия съпруга беше?

— Ничия. Там е цялата работа. Исках да стане моя и я загубих.

— Скарали сте се, искаш да кажеш?

— Не, не сме се скарали. Загубих я в буквалния смисъл на думата. За последен път я видях на митницата в Ню Йорк. Бяхме зад една купчина сандъци и аз тъкмо й направих предложение за женитба, тя тъкмо прие и всичко беше прекрасно, когато един нахален тип с фуражка дойде да ме разпитва за някакви цигари, които открил на дъното на куфара ми и бях забравил да декларирам. Междувременно беше твърде късно — акостирахме чак след десет и половина, затова казах на Мейбъл да се прибере в хотела си, а аз ще мина на другия ден да я заведа на обяд. Оттогава не съм я виждал.

— Нима я нямаше в хотела?

— Може би е била там, но…

— Само не ми казвай, че ти не си отишъл.

— Бърти, стари приятелю — изнервено рече Бифи, — не се опитвай да ми внушиш какво да кажа! Остави ме да ти го разправя със свои думи, защото ще се объркам и ще трябва да започна отначало.

— Разкажи го със свои думи — побързах да се съглася.

— Та, с една дума, Бърти, забравих името на хотела. След един час сложни пререкания за тези цигари, в мозъка ми цареше пустош. Въртеше ми се из главата, че някъде съм записал името, но явно не съм, защото го нямаше по хартийките из джобовете ми. Нямаше смисъл да търся. Тя беше изчезнала.

— Защо не предприе издирване?

— Там е работата, Бърти, че бях забравил името й.

— О, не, по дяволите! — извиках. Това ми се видя прекалено дори и за Бифи. — Как си могъл да забравиш името й? Освен това ти ми го каза само преди една минута. Мюриел или нещо подобно.

— Мейбъл — хладно ме поправи Бифи. — Бях забравил фамилното й име. Затова зарязах всичко и заминах за Канада.

— Чакай малко — рекох. — Ти трябва да си и казал твоето име. Щом ти не си могъл да я откриеш, тя е можела да открие теб.

— Точно така. Затова всичко изглежда така дяволски безнадеждно. Тя знае и името ми, и къде живея, но изобщо не ми се обади. Предполагам, че е изтълкувала неявяването ми в хотела като деликатен намек от моя страна, че съм променил решението си.

— И аз това предполагам — рекох. Не виждах какво друго можех да предложа. — Е, май не ти остава друго освен да се развъртиш и да опиташ да изцериш раната. Какво ще кажеш да вечеряме заедно, а после да заседнем в „Абе“, или друго подобно местенце?

Бифи поклати глава.

— Няма да ми помогне. Вече опитах. Освен това, заминавам с влака в четири часа. Утре съм се уговорил да вечерям с един човек, който проявява интерес към имението ми в Херифордшър.

— Нима се опитваш да го продадеш? Мислех, че ти харесва.

— Харесвах го. Но мисълта, че ще продължа да живея в онази огромна самотна къща след всичко, което се случи, ме ужасява, Бърти. Затова, когато сър Родерик Глопсън се появи…

— Сър Родерик Глопсън! Дали не е оня, дето лекува откачени?

— Прочутият невролог, да. Защо, познаваш ли го?

Денят беше топъл, но аз потръпнах.

— Една-две седмици бях сгоден за дъщеря му — отвърнах приглушено. — При спомена за това как се измъкнах на косъм винаги ми прималява.

— А, дъщеря ли има? — разсеяно попита Бифи.

— Има. Чакай да ти разправя…

— Не сега, старче — рече Бифи и стана. — Трябва да се връщам в хотела да си стягам багажа.

След като бях изслушал цялата му история, това бе доста подло от негова страна. Но с течение на времето човек осъзнава, че старият спортсменски дух — услуга за услуга — отдавна вече не е сред нас. Затова го натъпках в едно такси и отидох да обядвам.

 

Не минаха и десет дни след това, когато една сутрин, както се справях е чая и препечените филийки, ми беше нанесен страхотен удар. Английските вестници тъкмо бяха пристигнали и Джийвс излизаше от стаята, оставил „Таймс“ до леглото ми. Аз пък лениво прехвърлях страниците, за да намеря спортната рубрика, когато изведнъж попаднах на параграф, който ме цапардоса като камък.

ПРЕДСТОЯЩИ ЖЕНИТБИ

Мистър Ч. Е. Бифен и мис Глосъп

Обявява се годежът на Чарлс Едуард, единствен син на мистър Е. Ч. Бифен — починал, и мисис Бифен от пл.„Пенслоу“ № 11, Мейфеър, и Хонория Джейн Луиз, единствена дъщеря на Сър Родерик и лейди Глосъп от Харли Стрийт 6 В.

— Боже господи! — възкликнах.

— Сър? — обърна се Джийвс на вратата.

— Джийвс, спомняш ли си мис Глосъп?

— Много живо, сър.

— Сгодила се е за мистър Бифен!

— Наистина ли сър? — рече той и без нито дума повече се измъкна навън. Спокойствието на този негодник ме изненада. Постъпката му говореше и за наличието на безсърдечие. А в края на краищата, той познаваше Хонория Глопсън.

Прочетох повторно съобщението. Изпитвах смесени чувства. Не знам дали ви се е случвало да видите обява за годежа на ваш приятел и момичето, за което вие самият не сте се оженили единствено с помощта на провидението. Все едно да се разхождате с приятел из джунглата и да налетите на тигрица или ягуарка. Вие се изкатервате на близкото дърво, но, поглеждайки надолу, виждате как приятелят от детинство изчезва в храсталака здраво захапан от олигавената паст на животното. Изпитвате огромно облекчение, ако ме разбирате, но в същото време примесено с чувство на съжаление. Та всичко това го разправям, за да разберете: въпреки облекчението, че не аз ще се оженя за Хонория, страдах, като виждах как едно добро старо приятелче като Бифи ще си изпати. Сръбнах чай и се замислих.

Разбира се, на този свят сигурно има мъже — силни, корави юначаги с квадратни челюсти и мятащи мълнии очи, които биха могли да се сгодят за Хонория и окото да не им мигне, но аз знаех много добре, че Бифи не е от тях. Хонория е от онези силни, енергични момичета с мускули на борец и смях като кавалерийски ескадрон, препускащ по железен мост. Човек припада при мисълта, че може цял живот да сяда срещу нея на масата за закуска. На всичкото отгоре и умна. Ще те направи на пихтия след шестнайсет сета тенис и няколко рунда голф, а после ще слезе на вечеря свежа като маргаритка и ще очаква от теб да водиш разговор за Фройд. Ако бях останал неин годеник само една седмица още, баща й щеше да прибави нов пациент към списъците си. А Бифи е същата кротка хрисима душа като мен. Бях потресен, казвам ви, направо потресен.

Но, отново повтарям, онова, което най-силно ме впечатли, бе пълното отсъствие на всякакво съчувствие от страна на Джийвс. И понеже така се случи, че в същия миг той цъфна в стаята, дадох му последна възможност да прояви нормална човешка отзивчивост.

— Нали разбра за какво става дума, Джийвс? — рекох. — Мистър Бифен ще се жени за Хонория Глопсъп, дъщерята на оня дръвник с голата глава и рунтавите вежди.

— Да, сър. Кой костюм желаете да ви приготвя тази сутрин?

И това, забележете, от човека, който, докато аз самият бях сгоден за Глопсъпката, напрегна и последната клетка на мозъка си, за да ме измъкне.

— Синият на червени райета — отговорих хладно. Поведението ми беше подчертано високопарно, с което исках да му покажа колко ме е разочаровал.

След една седмица се върнах в Лондон и едва се бях настанил в апартамента, когато Бифи се изтърси. Само един поглед ми бе достатъчен да разбера, че замърсената рана е започнала да гнои. Видът му не беше ведър. Не, няма какво да се лъжем, за ведрина и дума не можеше да става. По-скоро насреща си зърнах изцъкленото, мъртвешки застинало изражение, което наблюдавах в огледалото по време на краткотрайния си годеж с Хонория Глосъп. Обаче, ако човек не иска да се озовава в небрано лозе, трябва да спазва условностите, затова топло го поздравих.

— Е, старче — рекох. — Честито.

— Благодаря — отпаднало отвърна Бифи; след което се възцари тежко мълчание. — Бърти — обади се след като бяхме мълчали около три минути.

— Да?

— Вярно ли е, че…?

— Какво?

— Нищо — промълви той и разговорът отново замря. След около минута и половина: — Бърти.

— Още съм тук, старче. Какво има?

— Слушай, Бърти, вярно ли е, че си бил сгоден за Хонория?

— Вярно е.

Бифи се прокашля.

— Как се измъкна… искам да кажа, от какво естество беше трагедията, която попречи на женитбата?

— Джийвс беше майсторът. Той съчини всички подробности.

— Струва ми се, че преди да си тръгна — замислено рече Бифи, — ще намина през кухнята да си поприказвам с Джийвс.

Почувствувах, че моментът изисква пълно откровение.

— Бифи, стари приятелю, като мъж на мъж — искаш ли да се спасиш?

— Бърти, стари мошенико — искрено отвърна Бифи, — като приятел на приятел — искам!

— Тогава защо, по дяволите, се навря там?

— Не знам. Ти защо се навря?

— Аз ли… ами… така се случи.

— С мен също се случи. Нали знаеш, като му е разбито на човек сърцето… Изпадаш в летаргия. Ставаш разсеян, сваляш гарда и докато се усетиш, вече е късно. Не знам как стана, старче, но годежът е факт. Затова бих желал да ме уведомиш каква е процедурата.

— Питаш как да се измъкнеш?

— Точно. Не искам за засегна никого, Бърти, но не мога и да понеса това. За около ден и половина си мислех, че нещата може да потръгнат, но сега… Нали си спомняш смеха й?

— Много добре.

— А навика й да не те оставя на мира и по цял ден да усъвършенствува познанията ти?

— Знам. Знам.

— Добре тогава. Какво предлагаш? Какво имаше предвид, когато каза, че Джийвс е свършил работата?

— Виж какво, дъртият сър Родерик, който лекува откачени, колкото и да го наричаш невролог, откри, че в рода ми има луд. Нищо сериозно. Някакъв вуйчо. Гледал зайци в спалнята си. Тогава дъртият довтаса тук на обяд, за да ме поогледа, а Джийвс така нареди нещата, че той си отиде твърдо убеден, че дъската ми хлопа.

— Ясно — замислено изрече Бифи. — Бедата е там, че в рода ни няма откачени.

— Нито един?

Струваше ми се невероятно човек да е гламав колкото скъпия стар Бифи без чужда помощ.

— Нито едно куку в списъка — мрачно каза той. — Да си имам късмета! Дъртият пристига утре на обяд, очевидно да ме провери, както е направил с теб. А аз никога не съм се чувствувал по-нормален.

Позамислих се. Перспективата да се срещна още веднъж със сър Родерик ме обливаше със студена пот, но когато трябва да се притечем на помощ на другаря, ние, Устърови, сме самото себеотрицание.

— Слушай, Бифи — рекох. — Ще ти кажа нещо. Пиши и мен в списъка на поканените. Нищо чудно като разбере, че си мой приятел, незабавно да се противопостави на бракосъчетанието.

— Току-виж си прав — пооживи се Бифи. — Ужасно мило от твоя страна, Бърти.

— Дребна работа — отвърнах. — А междувременно ще се посъветвам с Джийвс. Ще му разкажа всичко и ще го помоля за съвет. Досега не е имало случай да се провали.

Бифи се изнесе доста обнадежден, а аз отидох в кухнята.

— Джийвс — рекох. — Отново се нуждая от помощта ти. Току-що имах мъчителен разговор с мистър Бифен.

— Наистина ли, сър?

— Ето как стоят нещата — рекох аз и му разправих цялата история.

Странно, но усетих как се стегна от самото начало. По принцип, когато обсъждаме с Джийвс подобни дреболии, той е изтъкан от съчувствие и блика гениални хрумвания, но не и днес.

— Опасявам се, сър — каза той, когато свърших, — че не е моя работа да се намесвам в интимни проблеми, засягащи…

— Я, стига!

— Не, сър. Това би било нетактично от моя страна.

— Джийвс — притиснах го аз до стената. — Защо си настроен срещу стария Бифи?

— Аз ли, сър?

— Да, ти.

— Но, моля ви, сър!

— Е, добре, щом не желаеш да се включиш в спасяването на себеподобния, не мога да те карам насила. Но ще ти кажа следното. Сега се връщам във всекидневната и се отдавам на сериозен размисъл. Ще се почувстваш ужасно глупаво, когато дойда да ти съобщя, че съм измъкнал Бифен от кашата без твоя намеса. Ужасно глупаво ще се почувствуваш!

— Да, сър. Да ви донеса ли уиски със сода, сър?

— Не. Кафе! Силно и черно. И ако някой ме търси, казвай, че съм зает и не искам да ме безпокоят.

След един час натиснах звънеца.

— Джийвс — казах високомерно.

— Да, сър?

— Бъди така любезен да се обадиш на мистър Бифен по телефона. Кажи, че мистър Устър го поздравява и въпросът му е уреден.

 

Когато на другата сутрин се запътих към дома на Бифи, бях повече от доволен от себе си. По правило гениалните хрумвания, които те осеняват вечер, имат навика да не изглеждат чак толкова неотразими на дневна светлина. Това обаче и на закуска ми се видя точно толкова сполучливо, колкото и преди вечеря. Огледах го от всички възможни ъгли и не видях как би могло да се провали.

Преди няколко дни Харолд, синът на леля Емили, беше празнувал шестия си рожден ден и тъй като бях изправен пред необходимостта да се явя с подарък, случайно зърнах в един магазин на „Странд“ хитроумна джунджурия. Според мен добре изчислена едновременно да забавлява детето и да предизвиква умилението на околните. Представляваше букет цветя, в чиято дръжка ловко бе прикрита гумена помпичка. При натискане тя изстрелваше около литър чешмяна вода в лицето на всеки, проявил глупостта да помирише цветята. Реших, че подаръкът е изключително подходящ за напълващия интелект на шестгодишно хлапе, та го закупих.

Когато обаче отидох у тях, заварих Харолд седнал насред такава камара скъпи и луксозни подаръци, че просто не събрах сили да чу поднеса нещо, за което бях дал само единайсет пенса и половина. Затова със завидно самообладание — и ние Устърови можем да съобразяваме при нужда — измъкнах визитната картичка на чичо Джеймс от едно самолетче, на нейно място сложих моята, а църкалото си прибрах в джоба. Оттогава се търкаля из апартамента и сега ми се стори, че най-сетне му е дошло времето.

— Е? — нетърпеливо попита Бифи още щом престъпих прага на всекидневната му.

Клетникът направо бе позеленял от притеснение. Разпознах симптомите. Аз самият се чувствувах по този начин, докато чаках сър Родерик да обядва с мен. Как хора, които и без това не са добре с нервите, събират смелост да разговарят с този човек, умът ми не го побира. Въпреки това откачените се тълпят при него. Едва ли минава ден без да му се наложи да позвъни на санитаря за усмирителна риза. В резултат на този постоянен контакт с хора, които чоплят трески от хлопащите си дъски, той гледаше с предубеждение на всички, без оглед на пол и възраст, затова бях убеден, че Бифи трябва само да натисне църкалото, а природата ще свърши останалото.

Потупах го по рамото и рекох:

— Всичко е наред, старче.

— Какво препоръчва Джийвс? — нетърпеливо попита той.

— Джийвс не препоръчва нищо.

— Но ти току-що каза, че всичко е наред.

— Джийвс не е единственият мозък в дома на Устърови, момчето ми. Аз лично се нагърбих с малкия ти проблем и бързам да те зарадвам, че държа положението в ръцете си.

— Ти ли?

Тонът му далеч не беше ласкателен. В него по-скоро личеше липса на вяра в способностите ми, затова реших, че нагледността ще свърши повече работа от цял ден обяснения.

— Обичаш ли цветя, Бифи? — попитах.

— Ъ?!

— Я помириши.

Бифи разсеяно протегна човка, а аз натиснах църкалото, според указанията в упътването.

Обичам когато купя нещо, то да си струва парите. Единайсет пенса и половина дадох за това чудо, но и два пъти повече да ми бяха поискали, пак щеше да е евтино. Рекламата на кутията гласеше, че резултатът бил „неописуемо комичен“ и мога да свидетелствувам, че в това твърдение нямаше грам преувеличение. Клетият Бифи рипна като газела и строши една масичка.

— Видя ли! — рекох.

В първия миг старият ми приятел изгуби дар слово, но много скоро си го възвърна и започна да се изразява твърде цветисто.

— Успокой се — изчаках го да млъкне, за да си поеме дъх. — Това не е начин да убия скуката, а демонстрация. Вземи туй нещо, Бифи, с дружеската ми благословия, напълни помпичката, заври го под носа на сър Родерик, стисни силно и останалото остави на него. Гарантирам ти, че незабавно ще го осени колко не си му необходим в семейството.

Бифи се облещи насреща ми.

— Нима предлагаш да напръскам сър Родерик?

— Точно така. Добре го напръскай. Пръскай както никога досега не си пръскал.

— Но…

Той още пелтечеше насреща ми, когато на вратата се позвъни.

— Олеле! — извика Бифи, разтреперан като желе. — Ето го! Приказвай с него, докато си сменя ризата.

Едва успях да напълня помпичката и да я тикна до чинията на Бифи, когато вратата се отвори и в апартамента нахълта сър Родерик. Вдигах съборената масичка, когато той бодро се разприказва зад гърба ми.

— Добър ден. Надявам се, че не съм… Мистър Устър!

Признавам, че не се чувствувах много спокоен. В този човек има нещо изчислено да всява ужас и в най-мъжествените сърца. Има огромна плешива глава, като всички косми, които би трябвало да са на нея, са слезли във веждите, а очите му пронизват като нажежени остени.

— Как сте, как сте, как сте? — рекох, преодолявайки обзелото ме спонтанно желание да рипна заднешком през прозореца. — Отдавна не сме се виждали.

— И все пак спомените ми за вас никак не са избледнели, мистър Устър.

— Това е чудесно — отвърнах. — Старият Бифи ме покани да споделя трапезата му.

Той зашава с вежди насреща ми.

— Вие да не сте приятел на Чарлс Бифен?

— Ами да, ние сме стари приятели.

Сър Родерик рязко си пое дъх и разбрах, че акциите на Бифи чувствително са спаднали. Очите му се заковаха в пода, където бяха изпопадали вещите от преобърнатата масичка.

— Случило ли се е нещо? — попита.

— Нищо сериозно — обясних. — Старият Бифи току-що получи пристъп и събори масичката. А може да беше и припадък.

— Пристъп!

— Или припадък.

— Друг път получавал ли е такива пристъпи?

Тъкмо се канех да отговоря, когато Бифи нахлу задъхан в стаята. Беше забравил да се среши, което му придаваше обезумял вид. Видях как дъртият изпитателно впи поглед в него. Реших, че така наречената подготвителна работа е извършена задоволително и изобщо не трябва да се съмнявам в успеха на добрата стара помпичка. Влезе прислужникът на Бифи с първия поднос и тримата седнахме да обядваме.

 

Отначало по всичко личеше, че обедът ще премине в ледено мълчание — нещо, което неминуемо се случва на човек, който постоянно обядва навън. Бифи, изключително слаб домакин, не допринасяше с нищо за духовното извисяване на гостите си, освен с някое и друго изхълцукване, а всеки път, когато се опитвах да пусна някое остроумие, сър Родерик ме приковаваше с такъв поглед, че думите замръзваха на устните ми. За щастие обаче второто беше пилешко фрикасе с такива неописуеми вкусови качества, че дъртият, след като изгълта порцията си, подаде копаня да му сипят повторно и почти се разнежи.

— Днес съм дошъл при теб, Чарлс — започна той почти сърдечно, — с нещо, което би могло да се нарече мисия. Да, мисия. Това пиле е изключително.

— Радвам се, че ви харесва — измънка старият Бифи.

— Извънредно вкусно — потвърди сър Родерик и си допълни чинията. — Та както ти казах, мисия. Знам, че вие младите днес се задоволявате да живеете в центъра на най-красивата столица, която светът е виждал, слепи и безразлични за многобройните й чудеса. Ако бях човек ла хазарта, само че не съм, щях да заложа значителна сума, че никога в живота си не сте посетили дори такава историческа забележителност като Уестминстърското абатство. Прав ли съм?

Бифи смънка нещо в смисъл, че отдавна се канел да отиде.

— Нито Тауър?

Не, оказа се, че тъкмо се канел да посети и Тауър.

— А в същия този миг на не повече от двайсет минути път с такси от Хайд Парк Корнър се намира възможно най-интересната и поучителна колекция от предмети, както одушевени, така и неодушевени, събрани от четирите краища на империята. Имам предвид Британското имперско изложение в Уембли.

— Вчера ми казаха един виц за Уембли — обадих се, за да допринеса за бодрия тон на разговора. — Ако сте го чували, кажете. Някакъв се приближава до един глух, застанал пред вратите на изложението, и го пита: „Това Уембли ли е?“ „Ъ?“ — рекъл глухият. „Това Уембли ли е?“ — повторил оня. „Ъ?“ — отвърнал глухият. „Това Уембли ли е?“ — пак попитал оня. „Не, четвъртък[1]“ рекъл глухият. Ха-ха, к’во ще кажете, а?

Веселият смях замръзна на устните ми. Сър Родерик само шавна с вежда и веднага ми стана ясно, че дрънкам врели-некипели. Не съм срещал друг човек, който така ловко да те кара да се чувствуваш като боклук.

— Ходи ли вече в Уембли, Чарлс? — попита той. — Не? Така и предполагах. Е, точно това е и мисията, с която съм дошъл тук днес следобед. Хонория иска да те заведа в Уембли. Казва, че това ще обогати културата ти — мнение, което напълно споделям. Тръгваме веднага, щом се наобядваме.

Бифи ме изгледа с отчаяна молба.

— И ти ще дойдеш, нали Бърти?

В очите му имаше толкова страдание, че само миг се колебах. Приятелят си е приятел. Освен това подозирах, че ако помпичката оправдае големите надежди, които й възлагах, веселият излет неминуемо ще отпадне от програмата.

— Да, разбира се — рекох.

— Няма защо да злоупотребяваме с доброто сърце на мистър Устър — каза сър Родерик с кисела физиономия.

— Няма нищо — великодушно го успокоих аз. — И без това отдавна се канех да посетя изложението. Ще отскоча до вкъщи да се преоблека, а после ще дойда да ви взема с колата.

Настъпи мълчание. Бифи беше онемял от облекчение, че няма да му се налага да прекара следобеда насаме със сър Родерик, а сър Родерик мълчаливо неодобряваше. В същия миг погледът му се спря на букета до чинията на Бифи.

— Ааа, цветя — каза той. — Благовонни секирчета, ако не греша. Прекрасно растение — удоволствие както за окото, така и за обонянието.

Погледнах към Бифи. Очите му се бяха изцъклили и в тях проблясваха странни пламъчета.

— Обичате ли цветя, сър Родерик? — изхриптя той.

— Изключително.

— Помиришете тези.

Сър Родерик завря нос в китката и задуши. Пръстите на Бифи бавно се сключиха около помпичката. Аз затворих очи и стиснах здраво масата.

— Много приятно — чух гласа на сър Родерик. — Наистина много приятно.

Отворих очи. Бифи се беше облегнал назад с мъртвешка физиономия, а букетът лежеше на покривката до него. Разбрах какво се е случило. В този кризисен за живота му миг, когато цялото му бъдеще зависеше от едно стягане на пръстите, това клето безгръбначно Бифи беше изгубил самообладание. Гениалната ми идея беше отишла по дяволите.

Когато се прибрах, Джийвс се въртеше край сандъчетата с мушкато на перваза на прозореца.

— Красива гледка, нали сър? — каза той и ги изгледа бащински.

— Не ми говори за цветя — рекох. — Джийвс, сега вече знам как се чувствува един пълководец, когато планира големи маневри, а войниците му го подведат в последната минута.

— Наистина ли, сър?

— Да — отвърнах и му разказах какво се случи. Той замислено ме изслуша.

— Мистър Бифен е колеблив и непостоянен млад джентълмен — беше заключението му, когато завърших. Ще имате ли нужда от мен до довечера, сър?

— Не. Отивам в Уембли. Дойдох само да се преоблека и да взема колата. Намери ми някакви поносими дрехи, които да издържат натиска на многолюдието, Джийвс, а после се обади в гаража.

— Много добре, сър. Смятам, че костюмът от сив шевиот ще е подходящ за целта. Ще бъде ли твърде нахално, ако ви помоля да ме вземете в колата, сър? Аз също бях решил да ходя днес следобед в Уембли.

— Ъ? Да, разбира се, заповядай.

— Много ви благодаря, сър.

Облякох се и отидохме до апартамента на Бифи. Те двамата със сър Родерик седнаха отзад, а Джийвс се настани на предната седалка до мен. Настроението на Бифи бе толкова неподходящо за следобедни развлечения, че сърцето ми се раздираше, като го гледах. Направих последен опит да размекна душата на Джийвс.

— Трябва да ти кажа, Джийвс — рекох, — че съм дяволски разочарован от теб.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Да, така е. Дяволски разочарован. И мисля, че трябва да се притечеш на помощ. Видя ли лицето на мистър Бифен?

— Извинете, че ви го казвам, сър, но ако мистър Бифен се е нагърбил с брачни обещания, които не са по вкуса му, той би трябвало да благодари само на себе си.

— Говориш глупости, Джийвс, Не по-зле от мен знаеш, че Хонория Глосъп е Наказание Свише. Все едно да обвиняваш някой, че го е сгазил камион.

— Да, сър.

— Естествено, че да! Освен това клетият шаран не е бил в състояние да се съпротивлява. Той всичко ми разказа. Загубил е единственото момиче, което някога е обичал, а ти знаеш какво представлява човек в такива случаи.

— Как е станало това, сър?

— Влюбил се в някакво момиче на кораба на път за Ню Йорк. Разделили се на митницата, като се уговорили да се срещнат на другия ден в нейния хотел. Да, ама нали го знаеш Бифи. Често не помни и собственото си име. Не записал адреса й и той изцяло се изличил от съзнанието му. После се помотал известно време като зашеметен, докато един прекрасен ден се събудил сгоден за Хонория Глосъп.

— Не знаех това, сър.

— Никой освен мен не го знае. Разказа ми го в Париж.

— Предполагам, че е било възможно да направи издирвания, сър.

— Същото казах и аз. Но той забравил името й!

— Това е удивително, сър.

— И аз това му казах. Но е факт. Единственото, което си спомня, е собственото й име — Мейбъл. Е, човек не може да прерови цял Ню Йорк за момиче на име Мейбъл, нали?

— Разбирам затруднението му, сър.

— Е, видя ли сега!

— Разбирам, сър.

Междувременно пред самото изложение бяхме навлезли в гъст поток превозни средства — обстоятелство, което изискваше от мен майсторско кормуване, затова трябваше да прекратим разговора. Най-сетне успях да паркирам и четиримата слязохме. Джийвс се отдалечи, а сър Родерик оглави компанията. Упъти се към Палатата на промишлеността, а ние с Бифи затътрихме крака подире му.

Не си падам много по изложенията. Гражданството като маса винаги ме е отблъсквало и след като се влачих подир множеството около четвърт час, имах чувството, че стъпвам по нажежени тухли. Милиони хора пищят от възторг при вида на препариран морски таралеж или буркан със семена от западна Австралия — но не и Бъртрам Устър. Когато се измъкнахме от Палатата на машиностроенето, всичко говореше в полза на кротка забежка по посока на симпатичния „Бар на Плантаторите“ в павилиона на Антилските острови. Сър Родерик ни беше прекарал покрай него на висока скорост — барът очевидно не докосна струна в душата му. Аз обаче успях да забележа зад тезгяха един жизнерадостен юначага, който смесваше съдържанието на разни бутилки и ги разбъркваше с пръчица във високи чаши, в които май подрънкваше лед. Закопнях да го опозная. Тъкмо се канех да дезертирам, когато усетих, че ме дърпат за ръкава. Беше Бифи с вид на човек нагледал се на всичко.

Има мигове в живота, когато думите са излишни. Аз погледнах Бифи. Бифи погледна мен. Пълно разбирателство. Две души в хармонично съзвучие:

— ?

— !

Три минути по-късно бяхме при Плантаторите. Никога не съм бил в Антилските острови, но авторитетно мога да твърдя, че в разбиранията си за живота са изпреварили съществено нашата европейска цивилизация. Човекът зад тезгяха — по-любезен тип трудно може да се срещне — като че отгатна въжделенията ни в мига, в който влязохме в зрителното му поле. Лактите ни още не бяха докоснали полираното дърво, а той вече подскачаше делово насам-натам, като с всеки подскок сваляше от лавицата нова бутилка. Очевидно плантаторът е човек, комуто не забъркаш ли поне седем вида алкохол в чашата, все една че си го държал на сухо. Е, аз съм последният човек, който ще го упрекне. Барманът ни каза, че питиетата се наричали Зелени коктейли. Ако един ден се оженя и имам син, Зелен Коктейл Устър ще бъде името, с което ще влезе в регистрите — в чест на деня, когато животът на баща му бе спасен в Уембли.

След третата чаша Бифи блажено въздъхна.

— Къде мислиш, че е сър Родерик? — попита той.

— Бифи, стари приятелю — отвърнах откровено, — въобще не ме интересува.

— Бърти, дърти мошенико — рече той, — и мен.

[???] ше да прекратим разговора. Най- [???] После въздъхна отново и наруши възцарилото се мълчание, за да си поиска от бармана сламка.

— Бърти — обади се Бифи след малко. — Току-що си спомних нещо много странно. Познаваш ли Джийвс?

Отвърнах, че го познавам.

— Та като влизахме тук се случи нещо много особено. Старият Джийвс се приближи до мен и ми каза… Никога няма да се сетиш какво.

— Не, никога няма да се сетя.

— Джийвс каза — добросъвестно започна Бифи, — цитирам думите му буквално — Джийвс каза: „Мистър Бифен“ — обръщаше се към мен, нали разбираш…

— Разбирам.

— „Мистър Бифен“ — каза, — „горещо ви препоръчвам да посетите…“

— Какво? — попитах, когато замлъкна.

— Бърти, стари приятелю — разтревожено отвърна Бифи, — забравих!

Вторачих се учудено в него.

— Хич не мога да проумея — рекох, — как успяваш да се грижиш за имението си дори един-единствен ден. Как, за бога, не забравяш да издоиш кравите и да нахраниш прасетата?

— Имението е лесна работа — наоколо се мотае сума ти народ — ратаи и слуги, нали разбираш, — които вършат цялата работа.

— А! — рекох. — Е, щом е така, дай по още един от Зелените и да се понесем към Луна парк.

 

Искам дебело да подчертая, че когато изрекох онези скверни слова по адрес на изложенията, нямам предвид тяхната забавна част. И никому не бих позволил да ме вини, задето одобрявам онези институции, които само срещу един шилинг ти позволяват да се пързаляш и люлееш до насита, а на летни кънки съм готов да изпреваря всички за пари, марки или орехи.

Но колкото и искрено да се забавлявам в подобни случаи, не мога да кацна и на малкия пръст на стария Бифи. Дали причината беше в Зелените коктейли, или просто в облекчението, че се е измъкнал от сър Родерик, не знам, но Бифи се хвърли във вихъра на простолюдните развлечения с плам, който почти ме уплаши. С мъка успях да го откъсна от стрелбището, а що се отнася до Влакчето на ужасите, той очевидно смяташе да прекара в него остатъка от живота си. Най-после успях да го измъкна и докато бродеше из тълпата с грейнал поглед и се двоумеше дали да му гледат на ръка или да се повърти на виенското колело, изведнъж ме сграбчи за ръката и нададе пронизителен животински рев.

— Бърти!

— Сега пък какво има?

Той сочеше голям надпис над една постройка.

— Гледай! Дворец на красотата!

Опитах се да го отклоня. Бях започнал да се поуморявам. Пък и не съм вече толкова млад.

— Няма какво да влизаш там — рекох. — Един в клуба разправяше, че не било нищо особено, просто много момичета на едно място. Нали не ти се гледат много момичета?

— Напротив! Гледат ми се! И колкото повече, толкова по-добре! — твърдо отвърна Бифи. — Стотици момичета! Важното е да не приличат на Хонория. Освен това изведнъж си спомних, че Джийвс ми каза на всяка цена да посетя точно това място. Да, всичко си спомних. „Мистър Бифен“ — рече той, — „горещо ви препоръчвам да посетите Двореца на Красотата“. Какво е имал предвид и от какви подбуди се е ръководел не знам, но питам те, Бърти, мъдро ли е, безопасно ли е, разумно ли е да пренебрегваме и най-незначителната думичка, излязла от устата на Джийвс? Влиза се от вратата вляво.

Не знам дали ви е известен този Дворец на Красотата. Това е нещо като аквариум, който наместо с риби е пълен с представителки на нежния пол. Влизаш вътре и насреща си виждаш нещо като стъклена клетка, от която ти се блещи жена. Издокарана е в неподходящи за сезона дрехи и над клетката има надпис „Хубавата Елена“. Преминаваш към следващата, където друга жена демонстрира хватки със змия. Заглавието е „Клеопатра“. Загрявате идеята. Прочути жени през вековете. Не мога да кажа, че останах очарован. Смятам, че хубавата жена губи много от чара си, ако трябва да я гледаш през стъкло. Освен това през цялото време имах странното чувство, че съм нахълтал в чужда спалня, така че препуснах напред под пара, изгарящ от нетърпение да се измъкна, когато Бифи изведнъж откачи.

Или поне така изглеждаше. Нададе пронизителен крясък и внезапно сграбчи ръката ми с такава сила, че се уплаших да не ме е ухапал крокодил. После заломоти нещо.

— Въх! — викаше той, или нещо в този смисъл.

Наоколо се събра тълпа от любопитни. Според мен си мислеха, че ще хранят момичетата. Бифи обаче не им обръщаше внимание, а като побъркан ми сочеше една от клетките.

Забравих коя беше, но момичето вътре носеше рюш, следователно трябва да е била кралица Елизабета, или друга нейна съвременничка. Беше мило същество, само дето много се блещеше на Бифи.

— Мейбъл! — избухна Бифи като бомба в ухото ми.

Не мога да кажа, че ми беше много весело. Драмата е чудесно нещо, но ме замесваха в нея на обществено място. Чак сега осъзнах колко е обществено това място! През последните минути тълпата сякаш се беше удвоила и докато повечето съзерцаваха Бифи, не един и двама се бяха втренчили в мен, сякаш ме смятаха за главно действуващо лице.

Бифи подскачаше насам-натам като агне на пролет. Като малоумно агне.

— Бърти, това е тя! Това е тя! — Той диво се оглеждаше наоколо. — Къде, по дяволите, е вратата на това нещо? Къде е управителят? Незабавно искам да видя управителя!

А после неочаквано се юрна напред и заблъска по стъклото с бастуна си.

— Слушай, старче — започнах аз, но той ме изтика настрани.

Провинциалисти като Бифи мятат из ръце внушителни тояги вместо леките бастунчета, които елегантният светски мъж употребява в столицата; а в Херифордшър очевидно предпочитат цели цепеници.

Още с първия удар Бифи пръсна стъклото. Следващите три му разчистиха пътя, та да може да се вмъкне в клетката без да се нареже.

Преди още тълпата да е осъзнала какво чудесно представление получава срещу входния си билет, той беше вътре, потънал в дълбок разговор с момичето. В същия миг се появиха и двама огромни полицаи.

Не можеш да разчувствуваш полицията с романтични сцени. Тези двамата например не пророниха дори сълза. Влязоха в клетката, измъкнаха Бифи и го повлякоха през тълпата преди да съм успял да мигна. Забързах след тях, за да направя каквото е по силите ми и да облекча последните му мигове, а клетникът обърна към мен сияйна физиономия.

— Чизуик 60873 — изрева той с глас, разтреперан от вълнение. — Запомни го, Бърти, защото ще го забравя. Чизуик 60873. Телефонният й номер!

А после изчезна, следван от около единайсет хиляди зяпачи. В този миг чух до себе си глас:

— Мистър Устър! Какво… какво означава всичко това?

До мен стоеше сър Родерик, чиито вежди бяха по-рунтави от всякога.

— Всичко е наред — отвърнах. — Само дето клетият стар Бифи се побърка.

Той залитна.

— Какво?

— Получи нещо като пристъп. Или припадък.

— Отново! — Сър Родерик шумно си пое дъх. — А аз щях да разреша на този човек да се ожени за дъщеря ми!

Чух го как си мърмори под нос. Любезно го потупах по рамото. Това ми струваше доста усилия, но забележете, че все пак го направих.

— На ваше място — рекох, — бих отменил церемонията. Задраскайте датата. Изтрийте я от съзнанието си — това е моят съвет.

Той ме изгледа мръсно.

— Не се нуждая от съветите ви, мистър Устър! И сам бях стигнал до същото решение. Мистър Устър, вие сте приятел на този човек — факт, който сам по себе си би трябвало да ми е предостатъчен като предупреждение. Вие — за разлика от мен — ще го видите отново. Бъдете така любезен да го уведомите, че може да смята годежа си за невалиден.

— Разбира се — рекох и забързах след тълпата.

Имах чувството, че ще се наложи да освобождавам Бифи от пандиза.

 

Един час по-късно успях да се добера до мястото, където бях паркирал колата. Джийвс седеше на предната седалка и съзерцаваше космоса. Той почтително се изправи, щом се приближих.

— Тръгвате ли си, сър?

— Да.

— Ами сър Родерик, сър?

— Няма да дойде. Не издавам кой знае каква тайна, Джийвс, като ти кажа, че ние с него скъсахме дипломатическите отношения. Вече не си приказваме.

— Наистина ли, сър? А мистър Бифен? Ще го изчакате ли?

— Не. Той е в затвора.

— Нима, сър?

— Да. Опитах да го освободя, но те настояват да прекара нощта в пандиза.

— Какво престъпление е извършил, сър?

— Спомняш ли си неговото момиче, за което ти разказвах? Откри я в един от аквариумите в Двореца на Красотата и се добра до нея по най-краткия път — през стъклото. Полицията съответно го подбра и отведе.

Изгледах го странешком. Не е лесно да хвърляш пронизващи погледи с ъгълчето на окото си, но аз се справих.

— Джийвс — рекох, — тук има нещо. Ти си казал на мистър Бифен да отиде в Двореца на Красотата. Знаеше ли, че момичето ще бъде там?

— Да, сър.

— По дяволите, ти всичко ли знаещ?

— О, не, сър — отвърна Джийвс със снизходителна усмивка, за да направи удоволствие на младия господар.

— Все пак, откъде знаеше?

— Случайно познавам бъдещата мисис Бифен, сър.

— Ясно. Тогава си знаел всичко за онази работа в Ню Йорк?

— Да, сър. И точно по тази причина не бях благоразположен към мистър Бифен, когато първоначално бяхте така любезен да ми предложите да окажа помощ. По-точно си мислех, че той се е подиграл с чувствата на момичето, сър. Когато обаче ми разказахте как стоят нещата в действителност, осъзнах несправедливостта, с която се бях отнесъл към мистър Бифен, и положих усилия да поправя грешката.

— В такъв случай той с положителност ти е много задължен. Луд е по нея.

— Приятно е да се чуват такива констатации, сър.

— А и тя трябва да ти е доста благодарна. Старият Бифи има доход от петнайсет хиляди на година, да не говорим за кравите, свинете, кокошките и патиците, които не знае къде да дява. Дяволски полезен зет за всяко семейство.

— Да, сър.

— Кажи ми, Джийвс — рекох, — откъде познаваш това момиче?

Джийвс занесено се загледа в колите пред себе си.

— Тя е моя племенница, сър. Ако позволите да забележа, сър, не бих извъртял кормилото така внезапно. Едва не се блъснахме в този автобус.

Бележки

[1] На английски сряда се произнася Уензди — Б.пр.