Серия
Легендариум на Средната земя (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Bombadil, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

1
Приключенията на Том Бомбадил[1]

Стар Том Бомбадил, славен юначага,

синя дрешка си ушил, с жълти чизми бяга,

с пояс сърмен натъкмен, с гащи от сукно,

на бомбето му стърчи бляскаво перо.

Там под Хълма той живее, Върбоструйка где се лее,

гдето бликнала в тревата, бърза къмто долината.

 

Лятно време стари Том из полята скита,

ту лютичета бере, ту след сянка вита

със пчелите се задява, плъпнали в цветята,

край брега си полежава, клати си краката.

 

Както тъй се бе изпънал с брада във водата,

Златоронка се яви, щерка на Реката;

към брадата му посегна долу да го дръпне,

Том се потопи тогаз и надзърна вътре.

 

„Хей, Том Бомбадил, що дириш тьдява —

закачи го Златоронка, — стига вече шава,

рибата ще ми изплашиш и другите твари,

пък и шапката ти тръгна да те изпревари.“

 

„Ах, момиче, сладко птиче, шапката ми давай,

че не ща да газя тука — хич не се надявай!

После, малка господарке, вкъщи се прибирай,

под скали и коренища тутакси заспивай!“

 

Златоронка го послуша и се гмурна под водата

у дома си да се сгуши. Том остана край Реката;

и зае се под лъчите, в Върбаланово легло

чизмите да си суши, излинялото перо.

 

Ала щом от Върбалан песен се отрони,

Бомбадил заспа тозчас под трептящи клони;

тясната хралупа — щрак! — бързо се затвори,

хвана го със все калпак и перо отгоре.

 

„Ха, Том Бомбадил, остави ги тия —

да надничаш в моя дом, да протягаш шия,

със перото час по час гъдел да ми правиш,

да ме мокриш като дъжд. Имаш много здраве!“

 

„Пускай ме на свобода, Стари Върбалане,

че убива ми отвред и врата ми ще се схване

в корените ти чепати. Пий си сладко от водата,

после бързо се прибирай — като на Реката дъщерята“

 

Щом го чу да му говори, Върбалан го пусна

и заключи се отвред, чак кепенци спусна,

замърмори, занарежда. А пък Том, юнакът,

продължи по Върбоструйка — тръгна без да чака.

 

Щом се умори, поспря се и заслуша се в захлас

във Гората гдето птички чуруликаха в тоз час —

пеперуди бели пърхаха, песента им чули.

Там остана Том, дордето облак слънцето забули.

 

Чак тогава продължи, че дъждец забрули.

Във водата затанцуваха капките дъждовни,

от листата ги разсипа вятърът тъжовен.

Том намери тясна дупка и се пъхна вътре.

 

Изотдолу се подаде Язо Белочели

под скалата де живее със жена и челяд.

Попремигнаха очички със протегнати ръчички,

във хралупата поседна Том наред със всички.

 

Вътре в тясната си къща те го обградиха:

„Хо, Том Бомбадил! В наш’та къща тиха

що щеш край софрата? Хванахме те за ръката

и едва ли ще намериш пътя към Реката!“

 

„Чуй сега какво ти казвам, стари друже Язо:

да не си помислил тука да ме задържиш напразно.

Път ме чака, та затуй покажи вратата,

после бързо се измивайте и бегом в леглата

както стори Златоронка — на Реката дъщерята,

а след нея онзи старец Върбалан в Гората!“

 

Челядта подземна в миг в един глас се надигна:

„Ще прощаваш!“, и го пуснаха в задната градина,

после бързо се прибраха и треперейки от страх,

окопаха се, заринаха входовете с пръст и прах.

 

Летният дъждец отмина и небето засия,

Том усмихнат се забърза да си стигне у дома.

Щом вратата си отключи и кепенци вдигна,

мигом лампата запали — веднъж в кухнята стигнал.

През прозореца видя как звезди му смигат

и луната как се кани на път да се вдига.

 

Хълма потопи се в мрак, в къщата му светна;

горе се провлачи крак, той ръкав запретна.

„Хоо, Том Бомбадил! Дар донесе ти нощта!

Дебна в мрака да те пипна, мой си ти сега!

 

Ти забрави на Могилата че живеят Твари,

Каменния кръг на билото чака да те свари.

Аз съм тук, един от тях, идвам да те взема,

под земята да те хвърля вледенен и бледен.“

 

„Вън! Вратата затвори, да не си се върнал!

Не ти ща смеха гъгнив, да не съм те зърнал!

Заминавай си обратно на тревистата Могила,

бързо лягай като всички — Златоронка мила,

Стари Върбалан и Язо в своята хралупа!

Бягай где забравен стон и злато се трупа!“

 

Чу го таз Могилна твар, през вратата рипна,

и през двора, над дувара, сякаш сянка ситна,

по баира се затьтри към Кръга от камък,

пръстените зазвънтяха по пръста му хладък.

 

Стари Том Бомбадил легна на възглаве,

дето беше по-уютно от това на Язо,

и по-сладко, и по-меко от на Върбалан,

и заспа, че и захърка като мях голям.

 

Заранта щом се събуди, песента му закънтя:

„Хей, дол, весел дол!“ — тъй си той запя.

Натъкми се със бомбето, със перото, със сетрето,

слънцето посрещна бодро да надзърта зад пердето.

 

Мъдър стар Бомбадил, славен юначага,

синя дрешка си ушил, с жълти чизми бяга.

Никой не е побеждавал Том на Хълма и в Гората,

по пътеките или на Реката в долината,

нито пък край езерата с лилии в водата.

 

Но веднъж остана Том и сломен, и поразен,

Златоронка щом видя, мила, прелестна мома.

Русокоса, в плащ зелен, на брега приседна

и запя със меден глас песен сладка, древна.

 

Той се хвърли да я хване, бързо я прегърна,

чаплата, папурът-страж мигом се отвърна.

Златоронка се уплаши, Бомбадил й рече:

„Моята прекрасна дама! Идваш с мен далече!

Масата те чака вече с жълтата сметана,

с белите погачи, със меда за двама.

Ще живееме под Хълма — не мисли за майка,

че любим къде ще дириш посред върбалака!“

 

Стар Том Бомбадил вдигна пищна сватба,

издокаран със перо над бомбето старо;

с рокля сребърно-зелена дамата си той дари

с незабравки, с перуники в златните коси.

И запя като скорец, стиснал весела цигулка

и през кръстчето прегърна младата си булка.

 

Къщата му засия, ложето му блесна в бяло;

под щастливата луна Язовата челяд цяла

затанцува, заигра, а пък Стари Върбалан

край главите им се спря хем доволен, хем засмян.

Само Майката-река край тръстиките въздиша,

и Могилна твар в нощта слуша гъгнещо да диша.

 

Стари Том Бомбадил шумовете нощни не улавя.

Гласове го не достигат мамещи и мощни.

Като къпан се наспа и запя на сутринта:

„Хей, дол, бесен дол, весел дол, любима!“

И дордето Златоронка среше си косата,

Том погледа я от прага с вейка върбова в ръката.

Бележки

[1] В случай че някой е забравил, Том Бомбадил живее в Старата гора. По-точно той е нейният абсолютен господар — там не може да му повлияе дори Пръстенът. Въпросът за произхода му не е напълно изяснен, макар на външен вид да наподобява човешко същество — нисичък и червендалест, с вечното синьо перо, стърчащо от шапката му, с огромните жълти обувки. Притежава наистина изключителни сила, познания и веселост. Както и много имена. Сам той се нарича Най-стария и твърди, че е роден още в зората на Първата епоха. Името Том Бомбадил му е дадено от хобитите от Фуков край; за елфите е Ярвен Бен-адар, за джуджетата — Форн. Тъй като рядко напуска Гората, пътешествията му, описани в следващите две поеми, могат да се приемат за наистина забележителни. — Бел.прев.