Джон Р. Р. Толкин
Приключенията на Том Бомбадил (15)

14
Имането

Бе слънцето невръстно, че и луната млада,

и богове богатства пилееха в отрада:

по тучните поляни разливаха сребро,

а буйните реки запълваха с злато.

Не бе продънен Ада, ни бездната — копана,

и нямаше джуджета, ни драконска закана,

а само елфи стари с магически дела,

под хълми где живеят във мънички легла;

със песен те ковяха най-фини красоти

и на кралете свои изящните пари.

Отвърна се съдбата и песента им спря,

желязо я притисна, стомана я скова.

Забравиха душите усмивките да сложат,

богатството елфическо потъна в мрачно ложе,

накуп събра се злато и сребърни пари:

над Елфодом се тежка сянка извиси.

 

Едно джудже самотно във глуха пещера

живееше си скромно. Ръката му добра

бе сръчна и изкусна със клещите и чука —

работеше усърдно за радост и сполука;

монети той ковеше и пръстени от злато,

мечтаеше да стигне до кралските палати.

Но взорът замъгли се, ушите опустяха

и жълтата му кожа се сбръчка и повяхна;

отслабнаха ръцете и тихо, недочуто

на пода търколи се нов пръстен изумруден.

Земята потрепери, джуджето не разбра

как пред дома му горски се дракон озова

с лумтящ от ноздри пламък. Пожарът облада

и под, че и постеля, и влажната врата.

Загина той самотен във огъня без страх

и костите му стари превърнаха се в прах.

 

Под сивите скали самотен дракон стар

със огнени очи, излегнат като цар.

Не сеща радост вече, че младостта му мина,

че сбръчкан е от немощ и стар е за двамина,

самотен с свойто злато, събирано отдавна;

в сърце му всичко лед е и огън не припламва.

Под драконов търбух брилянти и пари

натъпкани са здраво — душа се весели:

той знае где е скривал най-дребната пара,

във мрачната постеля на своите крила.

Отпуснат в твърдо ложе, той мисли за крадци

и в блянове отплува чорба да си свари

от тънките им кости, кръвта им да изпие:

но в миг последен дъх — сърцето спря да бие.

Вън ризница прозвънна — той няма как да чуе.

Извика глас свиреп, подкани го — но всуе:

бе воин млад със меч, готов за битки славни,

на дракона извика имането да брани.

Младокът беше огън, зъбите му — фурия,

но нещо го прониза и той изпружи шия.

 

Живееше стар крал, на трон висок възкачен,

връз клечести колене брадата му се влачи;

устата му не глътва ни мръвка, нито вино,

ушите му не чуват; и само с мозък силен

той мисли си за скрина със украсен капак,

имането де крие и който в черен мрак

лежи си под земята. Съкровището свое

заключил е тоз крал със катинара троен.

 

Оръжията древни ръждясали са вече

и славата предишна не носи се далече,

и залите са пусти, и будоарът — хладен,

но все пак крал е той на елфите отдаден.

Не чу слухът му рог над планината носен

и не подуши кръв върху тревите росни,

но пламнаха палати и кралството умря;

и някъде над бездни прахта му отлетя.

 

Имане древно, скрито под мрачната скала,

забравено зад двери, що никой не успя

със ключ или със сила да бутне и отвори.

Отгоре й тревица поникна тучна, спорна;

стадата там пасат и чучулиги пеят,

пък вятърът препуска, откъм морето вее.

А древното имане Нощта ще охранява,

дорде земята тук е и елфи от сън стават.