Серия
Легендариум на Средната земя (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Bombadil, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 14 гласа)

15
Камбанката

Край морето вървях и внезапно видях —

сякаш лъч върху пясъка бял —

бе камбанка красива като цвете свенливо;

щом я взех, разтреперих се цял.

Вътре в шепата моя сякаш звънна прибоя

и надигна се сладостен звук;

над вълните омайни на морето безкрайно

след миг литна, заглъхнал напук.

 

Подир туй аз видях да се носи отзад

Кораб празен, с вечерен прилив:

„Вече късно е май! Що се бавим безкрай?“

„С теб води ме!“, подех срамежлив.

 

И отведе ме той, в пръски — същи порой,

цял забулен в мъгла и омая,

към далечна страна в чудновата земя.

Във сумрака оттатъка края

цвете нежно политна, над морето заскита,

звън дочух и бял образ видях,

чух вълни как се блъскат във коварни скали;

и най-сетне до бряг се добрах.

Той блестеше във бяло, а морето пък цяло

потрепери с звезди милион;

и скалите зловещи като кости човешки

запресвяткаха в пенест балтон.

Стиснах в шепата своя пясък чист от прибоя —

сякаш бисери стрити на прах,

и тромпети опални, трендафили корални,

флейти с цвят по-зелен и от грах.

Там под скалните стрехи пещери скришом спяха —

мрачни, сиви, с завеси от трън;

вятър леден се мята и ми роши косата,

както бързах, стьмни се навън.

 

Край планинския глог бързо бяга поток;

от водицата пийнах си аз.

Все нагоре по него, озовах се след време

в град на вечната нощ в късен час,

във поля изкачих се от трептящи мъглища

със цветя — сякаш земни звезди,

а във езеро бистро, ледовито и чисто —

лилии като същи луни.

Елшите вече спяха, а върбите редяха

тъжни вопли край бавни води;

а над фортове бдяха със сурова заплаха

саби остри и лък със стрели.

 

Цяла нощ не замря ехото с песента

там в дола, гдето без да се спрат

в надпревара търчаха бели зайчета в мрака;

птички литваха; бързи крила

пеперуди красиви махаха боязливи;

язовци с вирнат нос като гланц.

Въздухът се изпълни с музика и по тъмно

бързи стъпки извиха се в танц.

Трескав се заоглеждах, окрилен от надежда —

всичко там се опразни завчас;

поздрав аз не получих, само хорните случих

и на гайдите острия глас.

От крайречни листа, от тръстика стебла

наметало стъкмих си красиво

с царствен жезъл; в ръка с блеснали знамена;

погледът ми в миг грейна — светило.

Със венец от цветя, възкачен на скала,

вик нададох кат петльо в зори,

гордо вдигнал глава: „Где изчезна света?

Как тъй никой не ме уважи?

Ето, вече съм тук с моя царствен юмрук,

аз съм кралят на тази земя!

Бързо всички излезте от скривалища, где сте!

Да ви чуя, да видя лица!“

 

Черен облак дойде като нощно чердже.

Сякаш кърт заопипвах аз мрака,

падах, ставах, пълзях, ничком даже лежах,

същ слепец си приведох гръбнака.

До гора се добрах, тънеща в тишина

с голи клони и мъртви листа.

Там останах, запитах се где да вървя,

а над мен бухал ядно сумтя.

Тъй година и нещо преседял съм в зловеща

атмосфера на гнили стебла,

и на паяци, дето ми обвиха лицето,

и на гъби, пробили в леса.

 

Най-накрая нощта замени светлина;

озовах се прошарен и сам.

„Не, макар и приведен, аз море ще намеря!

Е, загубих се, пътя не знам,

но ще тръгвам сега!“ Вдигнах тежи крака;

над главата ми сянка се спусна;

във ушите ми свири вятър и ме сподиря;

да се скрия бодлив храст размахах.

Разраних си ръцете, разкървих коленете,

а годинките вече тежаха.

Най-накрая заля ме бриз солен и застанах

на море миризмата да хвана.

 

Чайки волно кръжаха, крякаха и ревяха;

гласове чух от дупки бездънни,

и тюлени крещяха, и скали се дивяха,

а вълни се разбиваха тъмни.

Ето зимата вече във мъгла ме облече —

где годините свои да свра;

тихо сняг заваля, лед във мойта коса,

тъмнината обгърна брега.

 

Чака кораба стар да приеме другар,

леко прилива сякаш го вдига.

Аз едва се добрах и веднага заспах,

той пое през морета, край диги,

покрай стари корита, цели с чайки покрити,

покрай кораби във светлина,

към небето летеше, чер кат гарван той беше,

тих кат сняг и потъна в нощта.

 

Всички къщи са в мрак, вънка няма ни крак,

само вятърът яростно свири.

Край врата сгънах скут и под близък улук

хвърлих всичко, де в себе си имах:

и камбанката бяла, вече стихнала цяла,

и във шепата пясъчни зрънца.

Знам, че мойто ухо веч не ще чуе то

този звън. И брега, цял във слънце,

не ще види; така, както е в песента,

в късна доба край пусти алеи

аз вървя натъжен и говоря си с мен,

че от хората никой не смее.