Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (9)

IX

Мълчаливо заслизахме надолу по пътя и стигнахме до колата. Анди се беше облегнал назад в ъгъла с полуизгаснала цигара между устните.

Влязохме при него.

— Подкарай я малко, около двеста метра — каза Барън. — И вдигни много шум.

Анди запали, форсира двигателя, изхриптя със скоростите и колата се спусна надолу под лунната светлина, взе завоя и се изкачи по осветения хълм, набразден от сенките на дървесните стволове.

— Горе обърни и се върни обратно, но не много наблизо — продължи Барън. — Спри така, че да не те виждат от къщата. Изгаси фаровете, преди да обърнеш.

— Ъхъ — рече Анди.

Той обърна малко под върха, като за целта заобиколи едно дърво. Изгаси фаровете и се заспуска обратно по хълмчето, а после изгаси и двигателя. Малко след подножието растеше гъста група мансанити, високи почти колкото желязното дърво. Колата спря там. Анди издърпа спирачката много бавно, за да избегне шума.

Барън се надвеси напред откъм задната седалка.

— Ще пресечем пътя и ще се приближим до водата — каза той. — Не искам шум и движение по осветените от луната места.

— Ъхъ — рече Анди.

Излязохме. Тръгнахме предпазливо по прашния път, после по боровите иглички. Провирахме се между дърветата, обикаляхме паднали стволове, докато най-после водата заблестя точно под нас. Барън седна на земята, след това легна. Ние с Анди направихме същото. Шерифът приближи лицето си до Анди.

— Чуваш ли нещо? — прошепна.

— Осем цилиндъра. Работи на пресекулки.

Заслушах се. Можех да потвърдя, че чувам шум, но не бях сигурен. Барън кимна в тъмното.

— Наблюдавайте светлините в къщата — отново прошепна той.

Загледахме се. Изминаха пет минути, или достатъчно, че да ми се сторят толкова. Осветлението в хижата не се промени, после се чу далечен, почти въображаем шум от затваряне на врата и стъпки по дървена стълба.

— Хитро. Оставиха лампите да светят — каза Барън в ухото на Анди.

Изчакахме още минутка. Приглушеният шум на мотора се превърна в мощен рев, забумтя и закиха някак на пресекулки. После тежко забръмча и бързо взе да заглъхва. Тъмна сянка се плъзна по осветеното от луната езеро, зави, оставяйки след себе си красива ивица пяна, и се скри зад носа.

Барън извади парче тютюн и си отхапа. Задъвка с удоволствие и се изплю на метър и половина от краката си. После се изправи и отупа от себе си боровите иглички. Ние с Анди също станахме.

— В наше време никак не е практично да дъвчеш тютюн — рече шерифът. — Няма необходимите удобства. Как не заспах в оная хижа, само аз си знам. — Той повдигна колта, който все още държеше в лявата си ръка, премести го в дясната и го пъхна в кобура.

— Е? — попита и погледна Анди.

— Лодката на Тед Руни — рече момчето. — Тя е с два зацапани клапани и пукнат ауспух. Най-добре се чува, когато я форсираш при запалване, както направиха преди да тръгнат.

Това бяха страшно много думи за Анди, но на шерифът му харесаха.

— Възможно ли е да грешиш, Анди? Много лодки са със зацапани клапани.

— Защо тогава ме питаш? — заядливо се озъби Анди.

— Добре де, добре, не се сърди.

Момчето изсумтя. Пресякохме пътя и отново се качихме в колата. Анди запали, върна назад и я обърна.

— Фарове? — попита.

Барън кимна. Анди запали фаровете.

— Сега накъде?

— Към Тед Руни — миролюбиво отвърна Барън. — И побързай. До там има десет мили.

— Не мога за по-малко от двайсет минути — сопна му се Анди. — Трябва да заобиколя носа.

Колата излезе на павирания път край езерото и тръгна обратно покрай тъмния детски лагер и останалите бунгала, а после сви вляво на магистралата. Барън не проговори, докато не подминахме селото и пътя към Спикър Пойнт. Танцовата музика все още гърмеше откъм павилиона.

— Хвана ли се на номера ми? — чак тогава ме попита шерифът.

— Горе-долу.

— Обърках ли нещо?

— Справи се блестящо — отвърнах. — Но едва ли успя да заблудиш Лудърс.

— Жената се чувстваше страшно неловко — каза Барън. — А този Лудърс си го бива. Твърд, безшумен, наблюдателен. Но и аз успях да го преметна. Той направи грешка.

— Мога да се сетя за няколко — рекох. — Първата е, че изобщо беше там. Втората, че каза как някакъв приятел щял да го вземе, за да обясни защо няма кола. А обяснение не беше необходимо. В гаража имаше кола и ти не знаеше чия е. А, и още една — бяха оставили лодката с работещ мотор.

— Това не беше грешка — обади се Анди от предната седалка. — Ако някога си се опитвал да я запалиш студена, ще знаеш.

— Човек не прибира колата си в гаража, когато отива на гости по тези места — каза Барън. — Тук няма влага, която да й навреди. Лодката пък би могла да е на всекиго — примерно на влюбени младежи, които са се забавлявали. И без това нямам нищо срещу него — поне доколкото ми е известно. Той просто прекалено усърдно се стараеше да ми отклони вниманието — завърши шерифът и се изплю от колата. Чух как храчката се пльокна върху задния калник като мокър парцал.

Колата фучеше в лунната нощ, виеше се по завоите, качваше се и се спускаше по хълмовете, минаваше през гъсти борови гори и равни открити пространства, където лежаха крави.

Аз се обадих:

— Той знаеше, че писмото на Лейси не е у мен, защото той самият ми го отне. В моята стая в хотела. Лудърс ме цапардоса с тухлата и наръга Вебър. Лудърс знае, че Лейси е мъртъв, макар че не той го е убил. С това държи госпожа Лейси. Тя си мисли, че мъжът й е жив и Лудърс го крие някъде.

— Като те слуша човек, излиза, че този Лудърс е много лош човек — спокойно каза Барън. — Защо му е трябвало да убива Вебър?

— Защото цялата история тръгва от Вебър. Това е организация, чиято цел е да пласира известно количество прекрасно фалшифицирани десетдоларови банкноти. И то голямо количество. А такава работа не се подхваща, като пробуташ наведнъж петстотин долара, всичките чистак новички, и то при обстоятелства, които биха направили всекиго подозрителен, да не говорим за предпазлив човек като Фред Лейси.

— Добре ги редиш, синко — рече шерифът и сграбчи дръжката на вратата, тъй като в момента правехме остър завой, — но теб съседите не те гледат в ръцете какво правиш. Аз трябва да съм много по-предпазлив, защото съм в собствения си двор. Струва ми се, че Пума Лейк не е най-подходящото място за пласиране на фалшиви пари.

— Окей — съгласих се.

— От друга страна, ако Лудърс е човекът, когото търся, залавянето му може да се окаже доста трудно. От долината излизат три пътя, а през лятото в източния край на игрището за голф в Удланд Клъб винаги има поне пет-шест самолета.

— Не ми се виждаш много разтревожен обаче — подметнах.

— Един планински шериф не трябва да се тревожи много — спокойно отвърна Барън. — От него никой не очаква кой знае колко ум. Особено такива като господин Лудърс.