Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (6)

VI

В стаята имаше дървен тезгях, шкембеста печка в ъгъла, голяма карта на областта и няколко измачкани календара на стената. Върху тезгяха бяха струпани на купчини прашни папки, една ръждясала писалка, шише мастило и нечия потъмняла от пот висока, широкопола шапка.

Зад тезгяха имаше старо дъбово бюро, а зад бюрото седеше мъж, подпрял на крака си висок, пиринчен, корозирал плювалник. Мъжът бе набит и спокоен и седеше в килнатия си назад стол, скръстил едрите си неокосмени ръце върху корема. Беше обут с износени кафяви войнишки обувки, бели чорапи, избелели кафяви панталони, прикрепени със стари тиранти и риза в защитен цвят, закопчана догоре. Косата му бе мишокафява, като изключим слепоочията, които имаха цвета на мръсен сняг. Върху лявата му гръд проблясваше значка. Седеше малко накриво, поради кафявия кожен кобур върху десния хълбок. От кобура стърчеше огромен 45-калибров пищов.

Мъжът имаше големи уши и дружелюбни очи и изглеждаше не по-опасен от катеричка. Само дето не беше толкова изнервен. Аз се облегнах върху тезгяха и го погледнах, а той ми кимна и изплю гигантско количество кафява течност в плювалника. Запалих цигара и се заоглеждах къде да хвърля клечката.

— Опитай на пода — каза той. — Какво мога да направя за теб, синко?

Пуснах клечката на пода и посочих с брадичка картата на стената.

— Търсех карта на местността. Обикновено ги раздават в магазините. Но, доколкото разбирам, тук не е магазин.

— Ние нямаме карти — каза мъжът. — Преди няколко години имахме колкото искаш, но свършиха. Чувах, че Сид Янг имал в магазина си за фотоматериали, до пощата. Освен че държи магазина, той е и мирови съдия и ги раздава, за да показва къде може да се пуши и къде не. Тук местността е много пожароопасна. Аз също имам хубава карта на стената. С удоволствие ще те упътя закъдето си тръгнал. Нали правим всичко възможно летовниците да се чувстват като у дома си.

Той бавно си пое дъх и пльокна поредното количество слюнка в съоръжението до себе си.

— Та как, викаш, ти беше името? — попита.

— Еванс. Вие ли сте представителят на закона тук?

— Ъхъ. Аз съм полицаят на Пума Пойнт и заместник-шериф на Сан Берду. Ние със Сид Янг сме законът тук. Казвам се Барън. От Лос Анджелис съм. Осемнайсет години служих в пожарната. Доста отдавна съм тук. В планината е хубаво и спокойно. По работа ли си дошъл?

Не вярвах, че може да го направи отново толкова скоро, но той успя. Тежичка му беше службата на този плювалник.

— По работа ли? — попитах.

Мъжагата свали едната си ръка от корема и пъхна пръст в яката на ризата, за да я поотпусне.

— Работа — повтори спокойно. — Имах предвид, че сигурно притежаваш разрешително за този пищов.

— По дяволите! Толкова ли много стърчи?

— Зависи какво търси човек — отвърна той и свали краката си на земята. — Може би ние двамата трябва да се запознаем.

Той се изправи и дойде до тезгяха, а аз отворих портфейла си, за да може да види разрешителното ми зад целулоидното прозорче. Извадих и полицейския документ, че имам право да нося пистолет, и го поставих до разрешителното.

Шерифът ги разгледа и каза:

— Няма да е зле да сравня номерата.

Извадих пистолета и го поставих на тезгяха до ръката му. Той го взе и сравни номерата.

— Виждам, че имаш три. Надявам се, че не ги носиш всичките едновременно. Хубав пистолет, синко, но не може да стреля като моя.

Той измъкна оръдието от кобура и го постави на тезгяха. Граничарски колт, който с положителност тежеше колкото куфар. Мъжището го уравновеси върху ръката си, подхвърли го и го улови още докато се въртеше. После го пъхна обратно в кобура и побутна към мен моя 38-ми калибър.

— По работа ли си тук, господин Еванс?

— Не съм сигурен. Повикаха ме, но все още не съм се свързал. Нещо поверително.

Той кимна. Очите му бяха замислени. Бяха станали по-дълбоки, по-студени и по-тъмни отпреди.

— Отседнал съм в „Индианска глава“ — додадох.

— Нямам намерение да ти се бъркам в работата, синко. Тук при нас няма престъпления. Най-много някое сбиване или пиян шофьор от летовниците. Може и някои юнаци на мотоциклет да разбият бунгало, колкото да преспят и задигнат храна, но истинска престъпност нямаме. В планината няма мотиви за престъпления. А и хората тук са кротки.

— Да — рекох. — И в същото време, не.

Той леко се наведе напред и се взря в очите ми.

— Ето сега, например — продължих, — имате убийство.

Нищо особено не се промени в лицето му. Огледа ме сантиметър по сантиметър. Посегна към шапката и я лепна на тила си.

— Какво рече, синко? — попита спокойно.

— В източния край на селото, малко след павилиона за танци, зад голямо паднало дърво лежи прострелян мъж. Прострелян е в сърцето. Пуших там близо половин час, преди да го забележа.

— Така ли? — процеди той. — След Спикър Пойнт, значи? Край Таверната? Това ли е мястото?

— Точно така — потвърдих.

— Бая временце ти е трябвало, докато ми съобщиш. — Очите му не бяха вече дружелюбни.

— Преживях шок — отвърнах. — Трябваше ми малко време да дойда на себе си.

Той кимна.

— Сега ние с теб ще отидем до там. С твоята кола.

— Нищо няма да излезе — рекох. — Тялото е преместено. След като го открих, тръгнах към колата си и някакво японче с пистолет изскочи иззад един храст и ме цапардоса Двама души отмъкнаха тялото в една лодка и отплаваха. Сега там няма и следа от него.

Шерифът отиде и се изплю в плювалника. После плювна малко и върху печката и сякаш зачака да зацвърчи, само че беше лято и печката не гореше. Той се обърна, прочисти си гърлото и рече:

— Може би е по-добре да си идеш вкъщи и да си полегнеш малко. — После здраво стисна юмрук. — Нашата цел е летовниците да прекарват приятно при нас. — Стисна и двата си юмрука и ги натъпка дълбоко в предните джобове на летните си панталони.

— Добре — отвърнах.

— Тук нямаме никакви япончета с пистолети — дрезгаво заключи шерифът. — Разкарали сме ги всичките.

— Виждам, че тая работа не ти хареса — рекох. — А какво ще кажеш за една друга? Някакъв мъж, на име Вебър, беше прободен с нож в гърба в „Индианската глава“. В моята стая. Някой, когото не видях, ме цапардоса с тухла по главата и докато бях в безсъзнание, този Вебър го намушкали. Ние с него разговаряхме. Вебър работеше в хотела. Беше касиер.

— Казваш, че това станало в твоята стая?

— Ъхъ.

— Доколкото разбирам — замислено рече Барън, — присъствието ти се отразява доста нездравословно на града ни.

— Май и това не ти хареса, а?

Той поклати глава.

— Не. Това също не ми хареса. Стига, разбира се, да нямаш и някой труп, който да приложиш.

— Не е у мен — рекох, — но мога да изтичам да ти го донеса.

Той посегна и сграбчи ръката ми с едни от най-здравите пръсти, до които съм се докосвал.

— Би ми било ужасно неприятно, ако си с всичкия си, синко — каза. — Но, така или иначе, ще те придружа. Нощта е толкова приятна.

— Разбира се — отвърнах, без да помръдна. — Човекът, за когото дойдох да работя тук, се нарича Фред Лейси. Съвсем наскоро е купил хижа на Блу Сейдж Пойнт. Хижата се нарича „Болдуин“. Човекът, когото намерих мъртъв на Спикър Пойнт, се наричаше Фредерик Лейси, според шофьорската книжка в джоба му. Има още много неща, но ти не желаеш да те безпокоят с подробности, нали?

— Сега ти и аз — каза шерифът — ще отидем в хотела. Имаш ли кола?

Отвърнах, че имам.

— Това е чудесно — рече той. — Няма да я използваме, но ми дай ключовете.