Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (1)

I

Писмото дойде точно преди обяд, със специална поща, в евтин плик с обратен адрес: Ф. Ш. Лейси, Пума Пойнт, Калифорния. Вътре имаше чек за сто долара, готов за осребряване и подписан от Фредерик Ш. Лейси, и лист обикновена бяла хартия. Беше писмо, писано на машина с няколко задрасквания, което гласеше:

До господин Джон Еванс

 

Уважаеми господине,

Научих името ви от Лен Естъруолд. Работата ми е спешна и изключително поверителна. Прилагам чек за авансов хонорар. Моля ви, елате в Пума Пойнт в четвъртък след обяд или вечерта, ако това изобщо ви е възможно, регистрирайте се в хотел „Индианска глава“ и ми се обадете на 2306.

Ваш

Фред Лейси

Вече цяла седмица нямах никаква работа, но след писмото денят започна да ми се струва прекрасен. Банката, в която можех да осребря чека, се намираше на пет-шест преки. Отидох до там, изтеглих парите, обядвах, извадих колата и потеглих.

В долината беше горещо, в Сан Бернардино още повече, а дори и след като изминах петнайсет мили по стръмния път към Пума Лейк и се намирах на 1500 метра надморска височина, горещината не отслабваше. Бях навъртял четирийсет от общо петдесетте мили виещ се и криволичещ път, преди да усетя някаква прохлада Но истинската прохлада дойде чак когато стигнах езерото и тръгнах по южния му бряг, покрай струпаните гранитни блокове и поляните с лагерите на почиващите. Когато стигнах Пума Пойнт, вече се свечеряваше. Чувствах се гладен като изкормен шаран.

Хотел „Индианска глава“ беше кафява ъглова постройка, разположена точно срещу салона за танци. Регистрирах се, качих куфара си горе и го тръшнах на пода в мрачна, неприветлива стая е овално килимче на пода, двойно легло в ъгъла и нищо върху стените от голи борови греди освен един календар, рекламиращ железария, целият сгърчен от сухото планинско лято. Измих си ръцете и лицето и слязох долу да хапна.

Помещението, което служеше за ресторант и бар едновременно, се намираше до фоайето и бе претъпкано с мъже в спортни дрехи, вонящи на алкохол, и жени по памучни панталони и шорти с кървавочервени нокти и захабени ръце. Някакъв тип с вежди а ла Джон Л. Луис крачеше наоколо с огромна пура, забучена в лицето му. Хилав касиер с воднисти очи и риза с къси ръкави се опитваше да разбере резултатите от конните надбягвания в Холивуд парк от малко радио, пълно със смущения колкото и моето пюре с вода В най-отдалечения и тъмен ъгъл на помещението оркестър от петима пораженци в бели сака и морави ризи се опитваше да заглуши всеобщата дандания.

Погълнах така наречената „стандартна вечеря“, изпих един коняк за похлупак и излязох на главната улица Все още беше съвсем светло, но неоновите лампи бяха запалени и въздухът се огласяше от автомобилни клаксони, пискливи гласове, тракане на топки за кегли и гърмежи откъм стрелбището. Деряха се и мюзикбоксове и зад всичко това дрезгаво и остро бръмчаха моторници откъм езерото. На ъгъла срещу пощата върху синьо-бяла стрелка пишеше „Телефон“. Тръгнах по прашна странична уличка и изведнъж наоколо ми стана тихо и прохладно, а въздухът се изпълни с боров аромат. Пред мен по улицата вървеше едно питомно сърне с кожена каишка на вратлето. Телефонната палата се оказа дървена барака, в чийто ъгъл имаше един автомат, работещ с монети. Затворих се вътре, пуснах монетата в процепа и набрах 2306. Отговори ми женски глас.

— Там ли е господин Фред Лейси? — попитах.

— Кой се обажда, моля?

— Името ми е Еванс.

— Господин Лейси го няма в момента, господин Еванс. Той очаква ли да му се обадите?

Въпросите станаха два на един за нея. Това не ми хареса.

— А вие госпожа Лейси ли сте? — попитах.

— Да. Аз съм госпожа Лейси.

Стори ми се, че гласът й е нервен и напрегнат, но някои гласове винаги звучат така.

— Търся го по работа — казах. — Кога ще се върне?

— Не знам точно. Вечерта, предполагам. Вие какво…?

— Къде се намира хижата ви, госпожа Лейси?

— Ами… в Бол Сейдж Пойнт, на около две мили западно от селото. Вие от селото ли се обаждате. Как…?

— Ще се обадя пак след един час, госпожо Лейси — казах и затворих. Излязох от кабината. В другия край на бараката мургаво момиче по тричетвърти панталони пишеше в някаква счетоводна книга зад малко бюро. Вдигна глава, усмихна ми се и попита:

— Харесва ли ви в планината?

— Чудесно е.

— Много е тихо тук — каза тя. — Добре се почива.

— Ъхъ. Познавате ли човек, на име Фред Лейси?

— Лейси ли? О, да. Съвсем скоро им сложиха телефон. Те купиха хижата на Болдуин. Стоя празна две години, докато те съвсем скоро я купиха. Намира се в края на Бол Сейдж Пойнт, голяма хижа, построена на високото, гледа към езерото. Има прекрасен изглед. Познавате ли господин Лейси?

— Не — рекох и излязох навън.

Питомното сърне стоеше в процепа на оградата в края на пътеката. Опитах се да го избутам, но то не помръдна, затова прескочих оградата, върнах се при хотела и се качих в колата си.

В източния край на селото имаше бензиностанция. Спрях да налея бензин и попитах мъжа в кожено облекло, който я обслужваше, къде е Бол Сейдж Пойнт.

— А — рече той, — проста работа. Изобщо не е сложно. Никак няма да се затрудните да намерите Бол Сейдж Пойнт. Карайте около миля и половина все по този път, покрай католическата църква и лагера Кинкаид. При фурната свийте вдясно и дръжте пътя за лагера Уилъртън Бойс. Подминете ли го, веднага свийте вляво. Пътят е черен и доста неравен. Зимно време изобщо не чистят снега, но сега не е зима. Познавате ли някого там?

— Не.

Подадох му пари. Той отиде за рестото и след малко се върна.

— Много е спокойно там — каза. — Чудесно за почивка. Та, как викаш ти е името?

— Мърфи — рекох.

— Радвам се, че се запознахме, господин Мърфи — каза той и посегна да сграбчи ръката ми. — Отбивай се по всяко време. С удоволствие ще те обслужвам. Та за Бол Сейдж Пойнт дръж все този път, докато…

— Ъхъ — рекох и го оставих с отворена уста.

Реших, че вече знам как да стигна до Бол Сейдж Пойнт, затова обърнах и тръгнах в обратна посока. Съществуваше възможност Фред Лейси да не иска да ходя у тях.

Половин пресечка след хотела павираната улица свиваше надолу към малко кейче за лодки, а после отново на изток, покрай брега на езерото. Водата бе доста спаднала. Стадо крави пасеше вкиснатата на вид трева, която през пролетта е била под водата. Няколко упорити курортисти ловяха костури и червеноперки от лодки с извънбордови двигатели. Около миля след ливадите един черен път се виеше към дълъг нос, обрасъл с хвойна. Близо до брега имаше осветен павилион за танци. Музиката вече свиреше, въпреки че на тази надморска височина все още бе светло и приличаше на късен следобед. Имах чувството, че съм пъхнал оркестъра в джоба си, толкова силно се чуваше. Някакво момиче с гърлен глас пееше „Песента на кълвача“. След като отминах, музиката постепенно заглъхна и пътят стана неравен и каменлив. Самотна хижа се плъзна покрай мен, а после нямаше нищо освен борове, хвойни и блясък на вода. Спрях до края на полуострова и отидох до едно гигантско паднало дърво, чийто коренища стърчаха четири метра във въздуха. Седнах върху изсъхналата като кокал земя, облегнах се на дървото и запуших лулата си. Беше тихо, спокойно и далече от всичко. В срещуположния край на езерото две моторници си играеха на гоненица, но от моята страна нямаше нищо освен притихнала вода, която много бавно потъмняваше в планинския здрач. Чудех се кой, по дяволите, е Фред Лейси, какво иска и защо не си седи вкъщи, или поне не е оставил бележка, щом работата му е толкова спешна. Но не се чудих много дълго. Вечерта бе толкова спокойна. Пуших, гледах небето, езерото и една червеношийка, кацнала на голо клонче на върха на висок бор и чакаща да се стъмни достатъчно, за да изпее своята приспивна песен.

След половин час станах, изкопах дупка в земята с тока на обувката си, изтръсках лулата си в нея и здраво затъпках пепелта. Без никаква причина направих няколко крачки към езерото и това ме доведе до края на дървото. Така видях този крак.

Беше в бяла платнена обувка, около четирийсети номер. Заобиколих коренищата на дървото. Имаше още един крак в още една бяла платнена обувка. Имаше бели панталони на тънко райе с крака в тях и труп в бледозелена спортна риза, от онези, които се носят отвън и имат джобове. Ризата беше с V-образно деколте, през което стърчаха космите на гърдите му. Мъжът бе на средна възраст, наполовина оплешивял. Имаше хубав слънчев загар и тънки мустачки върху горната устна. Устните му бяха плътни, а устата, както обикновено в такива случаи, леко отворена. Виждаха се големи силни зъби. Имаше лице на човек, който се храни обилно и не се тревожи особено. Очите му гледаха към небето. Не можах да срещна погледа им.

Лявата страна на зелената спортна риза беше прогизнала от кръв. Петното бе колкото голяма чиния. В средата на петното може би имаше дупка с опърлени краища. Не бях сигурен. Светлината намаляваше и започваше да мами взора.

Наведох се и напипах цигари и кибрит в джобовете на ризата, няколко груби издутини като ключове и монети в предните джобове на панталоните. Обърнах го малко, за да стигна до хълбока му. Все още беше мек, само малко изстинал. Портфейл от груба кожа плътно бе прилепнал в десния му заден джоб. Измъкнах го, опрял коляно в гърба му.

В портфейла имаше 12 долара, няколко визитни картички, но онова, което ме заинтересува, бе името върху шофьорската му книжка. Запалих кибрит, за да съм сигурен, че го чета правилно в падналия здрач.

Името върху шофьорската книжка беше Фредерик Шийлд Лейси.