Реймънд Чандлър
В планината всичко е спокойно (8)

VIII

Хижата на носа изглеждаше точно така, както когато я видях последния път. Същите прозорци светеха, същата кола стоеше в отворения гараж и същият див истеричен вой цепеше нощта.

— Какво, по дяволите, е това? — попита шерифът, когато колата понамали скорост. — Прилича ми на койот.

— Наполовина койот — отвърнах.

Кльощавият младеж се обади през рамо:

— Отпред ли искаш да спра, Джим?

— Дай още малко напред, до онези стари борове.

Колата спря безшумно в черните сенки край пътя. Ние с шерифа слязохме.

— Ти стой тук, Анди, и внимавай някой да не те забележи — каза шерифът. — Имам си нещо наум.

Върнахме се назад по пътя и минахме през портата. Лаят започна отново. Входната врата се отвори. Шерифът се изкачи по стълбата и свали шапката си.

— Госпожа Лейси? Аз съм Джим Барън, шериф на Пума Пойнт. Това е господин Еванс от Лос Анджелис. Мисля, че го познавате. Може ли да влезем за минутка?

Жената го изгледа. Лицето й беше толкава засенчено, че никакво изражение не си личеше. Тя леко извърна глава към мен и ме погледна. После каза безжизнено:

— Да, влезте.

Влязохме. Жената затвори вратата зад нас. В един от люлеещите се столове седеше едър мъж с побеляла коса. Когато ни видя, той пусна на пода кученцето, с което си играеше, и се изправи. Кутрето препусна през стаята, подскочи, бухна се в корема на шерифа, превъртя се във въздуха и вече търчеше в кръг, преди още крачетата му да докоснат пода.

— Я, какво хубаво кученце — каза шерифът, докато натъпкваше ризата си в панталона.

Белокосият се усмихваше приятно. Каза „добър вечер“ и силните му бели зъби дружелюбно заблестяха.

Госпожа Лейси все още беше облечена с аленото двуредно сако и сивите панталони. Лицето й изглеждаше по-състарено и съсипано. Тя заби поглед в земята и каза:

— Това е господин франк Лудърс от Удланд Клъб. Господин Банън и… — Тя замълча и погледна някъде над лявото ми рамо. — Не разбрах името на другия господин.

— Еванс — обади се шерифът, без изобщо да ме поглежда. — А моето е Барънс, а не Банън. — Той кимна на Лудърс.

Лудърс се усмихна и на двама ни. Беше едър, месест, властен, добре гледан и весел. Никакви грижи не му тежаха. Големият жизнерадостен Франк Лудърс, приятелят на всички.

— Познавам Фред Лейси отдавна — обади се той. — Отбих се само да кажа едно здрасти. Него обаче го няма, та изчаквам един приятел да мине с колата да ме прибере.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Лудърс — каза шерифът. — Чух, че сте купили клуба, но все още не бях имал удоволствието да ви срещна.

Жената много бавно седна на ръба на един стол. Аз също седнах. Кученцето Шайни се метна в скута ми, изми дясното ми ухо вместо мен, плъзна се отново долу и се шмугна под стола ми. Лежеше отдолу, дишаше шумно и блъскаше по пода с пухкавата си опашка.

За известно време в стаята се възцари тишина. После през прозорците откъм езерото долетя едва доловимо бумтене. Шерифът го чу. Той леко наклони глава, но нищо върху лицето му не се промени. После каза:

— Господин Еванс дойде при мен и ми разказа странна история. Предполагам, че мога да я повторя пред всички, след като господин Лудърс е приятел на семейството.

Той изгледа госпожа Лейси и зачака. Тя вдигна очи бавно, но недостатъчно, за да срещне неговите. После преглътна няколко пъти и кимна с глава. Едната й ръка започна да се плъзга бавно напред-назад. Лудърс се усмихна.

— Щеше ми се и господин Лейси да е тук — каза шерифът. — Смятате ли, че ще си дойде скоро?

Жената кимна отново.

— Предполагам — обади се тя с изтощен глас. — Излезе още следобед. Не знам къде е. Не вярвам да е слязъл в долината, без да ми се обади, но е имал време да направи и това. Нещо може да се е случило.

— Така изглежда — съгласи се шерифът. — Доколкото разбрах, господин Лейси е написал писмо на господин Еванс, в което го моли бързо да пристигне тук. Господин Еванс е детектив от Лос Анджелис.

Жената се размърда неспокойно.

— Детектив ли? — прошепна тя.

Лудърс бодро се обади:

— Интересно защо Фред е постъпил така?

— Заради някакви пари, скрити в една обувка — отвърна шерифът.

Лудърс повдигна вежди и погледна госпожа Лейси. А тя раздвижи устни, след което каза отсечено:

— Но ние си ги получихме обратно, господин Банън. Фред си беше направил шега. Спечелил малко пари на надбягванията и ги скрил в обувката ми. Искал да ме изненада. Пратих обувката на поправка, без да знам, че парите са вътре, но когато отидохме в обущарницата, те все още си бяха там.

— Името ми е Барън, а не Банън — каза шерифът. — Значи, вие си получихте парите непокътнати, госпожо Лейси?

— Ами… да. Разбира се, отначало си помислихме, че все пак е хотел и след като камериерката е занесла обувката… Всъщност не знам какво си помислихме, но беше глупаво да се крият пари в обувка. Така или иначе, получихме си ги обратно до последния цент.

— И парите бяха същите, така ли? — попитах. Започвах да схващам идеята и никак да не я харесвам.

Не бих казал, че ме погледна.

— Ами, разбира се, защо не?

— Господин Еванс не ми разказа историята точно така — кротко каза шерифът и скръсти ръце върху корема си. — Струва ми се, че има известна разлика от това, което сте казали на Еванс.

Лудърс внезапно се наведе напред в стола си, но не свали усмивката от лицето си. Аз дори не помръднах. Жената направи неопределен жест и дланта й продължи да се плъзга върху ръкохватката на стола.

— Аз… да съм го разказала… какво съм разказала на господин Еванс?

Шерифът извърна глава много бавно и сурово ме погледна право в очите. После отново се обърна. Едната му ръка потупа другата върху корема.

— Доколкото разбрах, господин Еванс е бил тук по-рано тази вечер и вие сте му казали тези неща, госпожо Лейси. Че парите са били подменени.

— Подменени ли? — Гласът й имаше някакво странно кухо звучене. — Господин Еванс ви е казал, че е идвал тук по-рано тази вечер? Та аз… за пръв път в живота си виждам господин Еванс.

Дори не си направих труда да я погледна. Моят човек беше Лудърс.

Гледах го. И спечелих толкова, колкото ако бях пуснал монета в игрален автомат. Той се изкиска и отново запали пурата си.

Шерифът затвори очи. Лицето му бе придобило някак тъжно изражение. Кученцето изпълзя изпод стола ми и застана насред стаята, загледано в Лудърс. После отиде в ъгъла и се напъха под кувертюрата на леглото. Известно време се чуваше как сумти, после престана.

— Хм, фалшификация — пророни шерифът, сякаш на себе си. — Нямам необходимата подготовка да се заема с това. Нямам и опита. Тук не работят така бързо. В планината няма престъпления. Почти. Той направи кисела гримаса.

След малко отвори очи.

— Колко пари имаше в обувката, госпожа Лейси?

— Петстотин долара — отвърна тя с приглушен глас.

— Къде са тези пари, госпожо Лейси?

— Предполагам, че са у Фред.

— Нали казахте, че е искал да ви ги подари, госпожо Лейси.

— Така е — рязко се сопна тя. — Подари ми ги. Но аз не се нуждая от тях в момента. Не и тук, в планината. Може би ще ми даде чек по-късно.

— Дали са в джоба му, или са някъде тук, в къщата, госпожо Лейси?

Тя поклати глава.

— Сигурно са в джоба му. Не знам. Искате ли да претърсите хижата?

Шерифът повдигна дебелите си рамене.

— Откъде накъде? Не. Разбира се, че не, госпожо Лейси. С нищо няма да ми помогнат, ако ги намеря. Особено пък ако не са били подменени.

Лудърс се обади:

— Какво точно имате предвид, като казвате „подменени“, господин Барън?

— Ами подменени с фалшиви — отвърна шерифът.

Лудърс тихо се изсмя.

— Това наистина е забавно, не смятате ли? Фалшиви пари в Пума Пойнт? Та тук няма възможности за такива неща.

Шерифът тъжно му кимна.

— Не звучи много логично, нали?

Лудърс продължи:

— И вашият единствен източник на информация по въпроса е тук присъстващият господин Еванс, който се е обявил за детектив? Частен детектив, без съмнение?

— Мислех си за това — рече шерифът.

Лудърс се наведе още малко напред.

— Някой друг освен господин Еванс казвал ли ви е, че Фред Лейси го е повикал?

— Е, все трябва да е знаел нещо, за да дойде тук, нали така? — притеснено промърмори шерифът. — А знаеше и за онези пари в обувката на госпожа Лейси.

— Само питах — тихо рече Лудърс.

Барън рязко се обърна към мен. Аз вече бях нахлузил замръзналата си усмивка. От случката в хотела не бях проверявал за писмото на Лейси. Сега вече знаех, че не е необходимо да го търся.

— В теб ли е писмото от Лейси? — твърдо ме попита Барън.

Вдигнах ръка към вътрешния джоб на сакото си. Той светкавично стрелна дясната си ръка надолу, после нагоре. Когато я вдигна, в нея вече беше огромният колт.

— Първо ще ми дадеш пистолета си — процеди през зъби и се изправи.

Разкопчах сакото си и го задържах отворено. Той се надвеси над мен и измъкна пистолета от кобура Кисело го изгледа за миг и го пусна в левия си заден джоб. После ме погледни отново.

— Сега вече можеш да търсиш — каза безгрижно.

Лудърс ме наблюдаваше с нескрит интерес. Госпожа Лейси сключи ръце, стисна ги силно и впи поглед в пода между обувките си.

Аз извадих съдържанието на вътрешния си джоб. Няколко писма, картончета за водене на бележки, пакет чистачки за лула, носна кърпичка. Нито едно от писмата не беше онова, което търсех. Прибрах всичко обратно, извадих цигара и я напъхах между устните си. Запалих клечка кибрит и я доближих до цигарата. Пълен непукист.

— Печелите — рекох. — И двамата.

Лицето на Барън леко почервеня и очите му заблестяха. Когато се извърна от мен, устните му потрепваха.

— А защо — лекичко подметна Лудърс — не проверите дали наистина е детектив?

Барън почти не го погледна.

— Дреболиите не ме интересуват — рече. — В момента разследвам убийство.

Видимо не гледаше нито към Лудърс, нито към госпожа Лейси. Видимо гледаше в едно ъгълче на тавана. Госпожа Лейси се разтрепери. Така стисна ръце, че кокалчетата й заблестяха на светлината на лампата — твърди, лъскави и бели. Устните й се отвориха много бавно, а очите й се завъртяха в орбитите. От гърлото й излезе сподавен стон.

Лудърс извади пурата от устата си и внимателно я постави върху пиринчения пепелник до себе си. Спря да се усмихва. Устата му стана сериозна, но нищо не каза.

Ходът бе прекрасно пресметнат. Барън им даде каквото бе необходимо за съответната реакция и нито секунда да се осъзнаят. Той продължи със същия, почти безразличен глас:

— Мъж на име Вебър, касиер в хотел „Индианската глава“. Бил е намушкан с нож в стаята на Еванс. Еванс е бил там, но преди това го зашеметили с удар по главата. Та излиза, че той е от онези момчета, за които слушаме толкова много, а срещаме така рядко — онези, които все пристигат първи.

— Не съм от тях — рекох. — При мен носят труповете и ми ги хвърлят в краката.

Жената тръсна глава, после вдигна очи и за пръв път погледна право в мен. В тях имаше странна светлинка, която проблясваше някъде много навътре, далечна и нещастна.

Барън бавно се изправи.

— Не разбирам — рече. — Изобщо нищо не разбирам, но, предполагам, че няма да сбъркам, ако задържа този човек. — После се обърна към мен. — Не тичай много бързо, поне в началото, приятел. Винаги давам четирийсет метра аванс.

Не казах нищо. Останалите също мълчаха. Барън продължи бавно:

— Ще се наложи да ви помоля да изчакате тук, докато се върна, господин Лудърс. Ако приятелят ви дойде да ви вземе, помолете го да си върви. По-късно с удоволствие лично ще ви закарам до клуба.

Лудърс кимна. Шерифът погледна часовника върху полицата на камината. Беше дванайсет без четвърт.

— Малко е късничко за стар човек като мен. Мислите ли, че господин Лейси ще се прибере скоро, госпожо?

— Ами… надявам се — отвърна тя и направи жест, който не означаваше нищо — освен безнадежност.

Барън тръгна да отвори вратата. Посочи ми с брадичка да мина пред него. Излязох на верандата. Кученцето се измъкна наполовина изпод кушетката и започна да вие. Барън го погледна.

— Наистина прекрасно кутре — каза той. — Чух, че било наполовина койот. Каква, казахте, е другата половина?

— Не знам — промърмори госпожа Лейси.

— Нещо като случая, по който работя — рече Барън и излезе след мен на верандата.