Антон Павлович Чехов
Лекомислената (5)

Глава 5

На втори септември денят беше топъл и тих, но мрачен. Рано сутринта над Волга пълзеше лека мъгла, а след девет часа започна да пръска дъжд. И нямаше никаква надежда, че небето ще се изясни. Докато пиеха чай, Рябовски обясняваше на Олга Ивановна, че живописта е най-неблагодарното и скучно изкуство, че той не е художник, че само глупаците мислят, че имат талант, и изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, грабна ножа и раздра най-хубавия си етюд. След чая той стоеше мрачен до прозореца и гледаше Волга. А Волга беше вече без блясък, сива, матова, студена наглед. Всичко, всичко напомняше, че настъпва тъжна, навъсена есен. На човек му се струваше, че разкошните зелени килими на бреговете, елмазените отражения на лъчите, прозрачната синя далечина и всичко гиздаво и парадно сега природата беше снела от Волга и бе го скътала в сандъците за идната пролет, и гарваните летяха край Волга и й подвикваха: „Голата! Голата!“ Рябовски слушаше граченето им и си мислеше, че вече е свършил, че е загубил таланта си, че всичко на тоя свят е условно, относително и глупаво и че не би следвало да се свързва с тая жена… С една дума, той нямаше настроение и беше мрачен.

Олга Ивановна седеше зад преградката на кревата, играеше си със своите прекрасни ленени коси и си представяше, че е ту в гостната, ту в спалнята, ту в кабинета на мъжа си; въображението й я отнасяше в театъра, при шивачката и при знаменитите приятели. Какво ли правят те сега? Сещат ли се за нея? Сезонът вече започваше и беше време да се помисли за вечеринките. А Димов? Милият Димов! Как кротко и по детски жално я моли в писмата по-скоро да се връща вкъщи! Всеки месец й пращаше по седемдесет и пет рубли, а когато му писа, че има да дава на художниците сто рубли, прати й и тези сто рубли. Какъв добър, великодушен човек! Пътешествието умори Олга Ивановна, тя скучаеше и искаше по-скоро да се махне от тия мъжища, от мириса на вечната влага и да се отърве от това чувство на физическа нечистотия, което изпитваше през цялото време, докато живееше из селските колиби, скитайки от село на село. Ако Рябовски не беше дал честна дума на художниците, че ще остане с тях до двадесети септември, можеха да си заминат още днес. И колко хубаво щеше да бъде!

— Боже мой — изстена Рябовски, — кога най-сетне ще има слънце? Не мога да рисувам слънчев пейзаж без слънце!…

— Но ти имаш етюд с облачно небе — каза Олга Ивановна, като се показа зад преградката. — Спомняш ли си, отдясно — гора, отляво — стадо крави и гъски. Сега би могъл да го завършиш.

— Хм! — намръщи се художникът. — Да го завърша! Нима смятате, че съм толкова глупав, та да не знам какво трябва да правя!

— Как си се променил към мен! — въздъхна Олга Ивановна.

— И много добре!

Лицето на Олга Ивановна затрепери, тя отиде до печката и заплака.

— Да, само сълзи липсваха. Престанете! Аз имам хиляди причини да плача, но, както виждате, не плача.

— Хиляди причини! — изхълца Олга Ивановна. — Най-главната причина е, че вече се отегчавате с мене. Да! — тя зарида. — Истината е, че вие се срамувате от нашата любов. Непрекъснато се мъчите художниците да не забележат, макар че това е невъзможно да се скрие и на тях отдавна всичко им е известно.

— Олга, аз ви моля за едно — каза художникът умоляващо и сложи ръка на сърцето си, — за едно: не ме измъчвайте! Повече нищо не искам от вас!

— Но закълнете се, че все още ме обичате!

— Това е мъчително! — процеди през зъби художникът и скочи. — Ще свърши така, че или ще се хвърля във Волга, или ще полудея! Оставете ме!

— Добре, убийте ме, убийте ме! — извика Олга Ивановна. — Убийте ме!

Тя пак зарида и се скри зад преградката. По сламения покрив на колибата зашумоля дъжд. Рябовски се хвана за главата и прекоси стаята от единия до другия ъгъл, после с решителен вид, сякаш искаше да докаже някому нещо, сложи фуражката си, метна през рамо пушката и излезе.

След излизането му Олга Ивановна дълго лежа на кревата и плака. Отначало си мислеше, че би било добре да се отрови, та върналият се Рябовски да я завари мъртва, но после се унесе в мисли за гостната, за кабинета на мъжа си и си представи как седи неподвижно до Димов и се наслаждава на физическия покой и чистотата и как вечер седи в театъра и слуша Мазини^[1]. И тъгата по цивилизацията, по градския шум и известните хора сви сърцето й. В стаята влезе една жена и започна бавно да пали печката, за да готви обяда. Замириса на изгоряло и въздухът посиня от дим. Идваха художниците с високи кални ботуши и с мокри от дъжда лица, разглеждаха етюдите и си говореха за собствена утеха, че Волга дори и в лошо време си има своя прелест. А евтиният часовник на стената тиктака… Измръзнали мухи се струпват в предния ъгъл около иконите и бръмчат и се чува как в дебелите папки под одъра се ровят хлебарки…

Рябовски се върна, когато слънцето залязваше. Той хвърли на масата фуражката и блед, измъчен, с кални ботуши се отпусна на одъра и затвори очи.

— Уморих се — каза той и размърда вежди, мъчейки се да вдигне клепачите си.

За да му се погали и да покаже, че не му се сърди, Олга Ивановна се приближи до него, мълчаливо го целуна и приглади с пръсти светлорусите му коси. Искаше й се да го среши.

— Какво правите? — попита той и потръпна, сякаш го бяха докоснали с нещо студено, и отвори очи. — Какво правите? Моля ви, оставете ме на мира.

Отстрани я с ръце и се отдръпна и на нея й се стори, че лицето му изразяваше отвращение и досада. В същото време жената предпазливо му носеше с две ръце чиния със зелева чорба и Олга Ивановна видя как беше потопила в чорбата палците си. И нечистата жена с пристегнат корем, и чорбата, която Рябовски започна лакомо да яде, и тая селска къща, и целият тоя живот, който отначало така й харесваше заради простотата и артистичния безпорядък, сега й се сториха ужасни. Тя изведнъж се почувства оскърбена и хладно каза:

— Ние трябва да се разделим за известно време, иначе от скука може сериозно да се скараме… На мене ми омръзна. Днес ще си замина.

— С какво? Ще яхнете метла?

— Днес е четвъртък, значи в девет и половина пристига параходът.

— А? Да, да… Ами замини… — каза меко Рябовски, като се бършеше вместо със салфетка с пешкир. — На теб тук ти е скучно и няма какво да правиш. Човек трябва да е голям егоист, за да те задържа. Замини, пък след двадесети ще се видим.

Олга Ивановна весело се стягаше и дори бузите й пламнаха от удоволствие. Нима е истина, питаше се тя, че скоро ще рисува в гостната, ще спи в спалнята и ще обядва с покривка? На душата й олекна и тя вече не се сърдеше на художника.

— Боите и четките оставям на тебе, Рябуша — говореше тя. — Което остане, ще го донесеш… И гледай тука без мене да не мързелуваш, не падай духом, а работи. Ти си чудесно момче, Рябуша, зная си го аз.

В девет часа за довиждане Рябовски я целуна, да не я целува, както подозираше, на парахода пред художниците, и я изпрати на пристанището. Скоро пристигна параходът и я откара.

Пристигна си вкъщи след два дни и половина. Без да си сваля шапката и мушамата, тежко дишайки от вълнение, тя мина през гостната и влезе в столовата. Димов, без сюртук, с разкопчана жилетка, седеше на масата и точеше ножа от вилицата; пред него в една чиния имаше яребица. Когато влизаше вкъщи, Олга Ивановна беше убедена, че трябва всичко да скрие от мъжа си и че за това ще намери и умение, и сили, но сега, когато видя широката, кротка, щастлива усмивка и блестящите радостни очи, почувства, че да се крие от този човек, е също така подло, отвратително, че й е също така невъзможно и непосилно, както да оклевети, да открадне или да убие, и в един миг реши да му разкаже всичко, което бе станало. Като го остави да я целуне и прегърне, тя падна на колене пред него и закри лицето си.

— Какво има? Какво има, мила? — попита той нежно. — Домъчня ли ти?

Тя откри зачервеното си от срам лице и го погледна виновно, умолително, но страхът и срамът й попречиха да каже истината.

— Нищо… — каза тя. — Просто така…

— Да седнем — каза той, като я вдигна и я сложи да седне на масата. — А така… Яж яребица. Ти си прегладняла, горкичката ми…

Тя жадно вдишваше родния въздух и ядеше яребицата, а той с умиление я гледаше и радостно се смееше.