Антон Павлович Чехов
Лекомислената (6)

Глава 6

Изглежда, към средата на зимата Димов започна да се досеща, че го лъжат. Той, сякаш неговата съвест беше нечиста, не можеше вече да гледа жена си право в очите, не се усмихваше радостно, когато я срещаше, и за да остава по-малко насаме с нея, често водеше вкъщи на обяд колегата си Коростельов, дребно остригано човече със спаружено лице, който, като разговаряше с Олга Иванова, от стеснение разкопчаваше всички копчета на сакото си и пак ги закопчаваше, а после започваше с дясната ръка да си дърпа левия мустак. На масата двамата лекари си приказваха, че при високо положение на диафрагмата понякога се явява сърдечна аритмия и че напоследък се наблюдават твърде често масови неврити или че вчера, когато Димов правил аутопсия на умрял с диагноза „злокачествена анемия“, открил рак на стомашната жлеза. И излизаше някак, че двамата водят разговори на медицински теми само за да дадат възможност на Олга Ивановна да мълчи, тоест да не лъже. След обяда Коростельов сядаше пред рояла, а Димов въздишаше и му казваше:

— Ех, братко! Какво да се прави! Я изсвири нещо тъжно.

Вдигнал рамене и широко разтворил пръсти, Коростельов взимаше няколко акорда и започваше да пее с тенор „Посочи ми такава обител, дето руският селянин да не стене“^[1], а Димов още веднъж въздишаше, подпираше с юмрук главата си и се замисляше.

Напоследък Олга Ивановна се държеше крайно непредпазливо. Всяка сутрин се събуждаше в най-лошо настроение и с мисълта, че вече не обича Рябовски и че, слава Богу, вече всичко е свършено. Но след като изпиваше кафето си, се сещаше, че Рябовски я е откъснал от мъжа й и че сега е останала и без мъж, и без Рябовски; после си спомняше от разговорите на своите познати, че Рябовски подготвя за изложбата нещо поразително, смес от пейзаж с битова живопис в стила на Поленов^[2], и че всички, които ходят в ателието му, са във възторг; но нали това, мислеше си, той е създал под нейно влияние и изобщо благодарение на нейното влияние много се е променил в положителен смисъл. Влиянието й е така благотворно и съществено, че ако го изостави, той може да се погуби. И се сещаше също, че последния път беше дошъл при нея с някакъв сив сюртук на точици и с нова вратовръзка и питаше замечтано: „Хубав ли съм?“ И наистина, изящен със своите дълги къдрици и сини очи, беше много красив (или може би така й се стори) и беше мил с нея.

Спомняйки си много неща и размисляйки, Олга Ивановна се обличаше и силно развълнувана отиваше в ателието на Рябовски. Тя го намираше весел и възхитен от своята наистина великолепна картина; той скачаше, лудуваше и на сериозните въпроси отговаряше с шеги. Олга Ивановна го ревнуваше от картината и я мразеше, но от учтивост стоеше пред картината мълчаливо четири-пет минути и въздъхвайки, както въздишат пред светиня, казваше тихо:

— Да, ти никога не си рисувал подобно нещо. Знаеш ли, дори е страшно.

После започваше да го моли да я обича, да не я изоставя, да се смили над нея, бедната и нещастната. Плачеше, целуваше ръцете му, настояваше да й се кълне в любов, доказваше, че без нейното благотворно влияние той ще кривне от правия път и ще загине. И след като разваляше хубавото му настроение, чувствайки се унизена, отиваше при шивачката или при някоя позната артистка да си осигури билет.

Когато не го намираше в ателието, оставяше му писмо, в което се кълнеше, че ако още днес не дойде при нея, непременно ще се отрови. Той се плашеше, отиваше и оставаше да обядва. Без да се стеснява от присъствието на мъжа й, говореше й дързости и тя му отвръщаше със същото. И двамата чувстваха, че взаимно си пречат, че са деспоти и врагове, ядосваха се и от злоба не забелязваха, че и двамата се държат неприлично и че дори остриганият Коростельов разбира всичко. След обяда Рябовски бързаше да се сбогува и да си отиде.

— Къде отивате? — питаше го Олга Ивановна във вестибюла и го гледаше с омраза.

Намръщен, присвил очи, той казваше името на някаква дама, обща позната, и ясно личеше, че просто се подиграва с ревността й и иска да я ядоса. Тя се прибираше в спалнята и лягаше на кревата; от ревност, яд, чувство на унижение и срам хапеше възглавницата и започваше силно да плаче. Димов оставяше Коростельов в гостната, отиваше в спалнята и сконфузен, смутен, тихо й казваше:

— Не плачи силно, мила… Защо правиш така? Трябва да се мълчи за такива неща… не трябва да се издаваш… Станалото — станало, с нищо не можеш да го поправиш.

Без да знае как да укроти тежката ревност, от която дори слепоочията й се пръскаха, мислейки, че нещата са още поправими, тя се измиваше, пудреше разплаканото си лице и хукваше при някоя от познатите дами. Не намерила Рябовски, отиваше при друга, после при трета… Отначало я беше срам да ходи така, но после свикна и за една вечер се случваше да обиколи всичките познати жени, за да намери Рябовски, и всички разбираха това.

Веднъж каза на Рябовски за мъжа си:

— Този човек ме потиска с великодушието си!

Тази фраза толкова й хареса, че като се срещаше с художниците, които знаеха за романа й с Рябовски, всеки път казваше за мъжа си, правейки енергичен жест с ръка:

— Този човек ме потиска с великодушието си!

Животът си течеше както миналата година: всяка сряда имаше вечеринки. Артистът декламираше. Художниците рисуваха, виолончелистът свиреше, певецът пееше и както винаги в единадесет и половина вратата на столовата се отваряше и Димов с усмивка казваше:

— Заповядайте да хапнем, господа!

Както по-рано Олга Ивановна търсеше велики хора, намираше, не се задоволяваше и отново търсеше. Както по-рано тя всеки ден се връщаше късно нощем, но Димов вече не спеше както миналата година, а седеше в кабинета си и нещо работеше. Той си лягаше към три часа и ставаше в осем.

Една вечер, когато тя се готвеше за театър застанала пред огледалото, в спалнята влезе Димов с фрак и с бяла връзка. Той кротко се усмихваше и както по-рано радостно гледаше жена си право в очите. Лицето му сияеше.

— Преди малко защитавах дисертация — каза той, като сядаше и поглаждаше коленете си.

— Защити ли я? — попита Олга Ивановна.

— Охо! — засмя се той и проточи врат, за да види в огледалото лицето на жена си, която продължаваше да стои с гръб към него и да оправя прическата си. — Охо! — повтори той. — Знаеш ли, много е възможно да ми предложат приватдоцентура^[3] по обща патология. На такова ми мирише.

По блаженото му сияещо лице се виждаше, че ако Олга Ивановна споделеше с него радостта и възторга му, той би й простил всичко — и настоящето, и бъдещето, и всичко би забравил, но тя не разбираше какво значи приватдоцентура и обща патология, освен това се страхуваше да не закъснее за театър и нищо не каза.

Той поседя две минути, виновно се усмихна и си излезе.