Антон Павлович Чехов
Лекомислената (7)

Глава 7

Това беше един крайно тревожен ден. Димов имаше силно главоболие; сутринта не пи чай, не отиде в болницата и през цялото време лежа в кабинета на отоманката. Олга Ивановна, както обикновено, след дванадесет отиде при Рябовски да му покаже своя етюд nature morte и да го попита защо вчера не е дошъл. Етюдът й се струваше жалък и тя го беше нарисувала само за да има още един предлог да иде при художника.

Влезе, без да позвъни, и когато си събуваше шушоните във вестибюла, чу как в ателието някой тихо притича, по женски шумолейки с рокля, и когато побърза да надникне в ателието, видя само как край от кафява пола се мярна за миг и изчезна зад голямата картина, покрита заедно с триножника до пода с черен коленкор. Нямаше никакво съмнение — криеше се жена. Колко често самата Олга Ивановна бе намирала убежище зад тази картина! Рябовски, очевидно смутен, сякаш се учуди, че е дошла, протегна към нея ръце и каза с пресилена усмивка:

— А-а-а-а! Много се радвам да ви видя. С какво ще се похвалите?

Очите на Олга Ивановна се напълниха със сълзи. Беше й срамно, мъчно и тя и за милиони не би се съгласила да говори в присъствието на чужда жена, съперница, лъжкиня, която стоеше сега зад картината и навярно злорадо се хилеше.

— Донесох един етюд… — каза тя плахо, с тъничко гласче, и устните й затрепериха — nature morte.

— А-а-а… етюд ли?

Художникът взе етюда и като го разглеждаше някак машинално, отиде в другата стая.

Олга Ивановна покорно вървеше след него.

— Nature morte… екстра сорт — мърмореше той, търсейки рима, — курорт… спорт… корт…

В ателието се чуха бързи стъпки и шумолене на рокля. Значи тя си отиде. На Олга Ивановна й се искаше силно да извика, да удари художника по главата с нещо и да се махне, но нищо не виждаше от сълзите, беше смазана от своя срам и се чувстваше вече не Олга Ивановна и не художничка, а дребна буболечка.

— Уморен съм… — с отпаднал глас изрече художникът, като гледаше етюда и разтърсваше глава, за да се пребори с дрямката. — Това е мило наистина, но и днес етюд, и миналата година етюд, и след месец пак ще има етюд… Как не ви омръзна? На ваше място бих зарязал живописта и сериозно бих се заел с музика или с нещо друго. Та вие не сте художничка, а музикантка. Да знаете само как съм уморен! Ей сега ще кажа да донесат чай… А?

Той излезе от стаята и Олга Ивановна чуваше как нещо нарежда на лакея. За да не се сбогува, да не се обяснява и главно да не се разплаче, още преди да се върне Рябовски, бързо изтича във вестибюла, обу си шушоните и излезе. Тук тя леко въздъхна и се почувства завинаги свободна и от Рябовски, и от живописта, и от тежкия срам, който така я потискаше в ателието. Всичко е свършено!

Отиде при шивачката, после при Барнай^[1], който едва вчера се беше върнал, от Барнай — в книжарницата за ноти и през цялото време си мислеше как ще напише на Рябовски студено, сурово, изпълнено с достойнство писмо и как през пролетта или лятото ще замине с Димов за Крим, ще се освободи там окончателно от миналото и ще започне нов живот.

След като се върна вкъщи вечерта, без да се преоблича, седна в гостната да съчинява писмото. Рябовски й беше казал, че не е художничка, и сега за отмъщение щеше да му пише, че той всяка година рисува едно и също, всеки ден говори едно и също, че тъпче на едно място и че от него няма да излезе нищо друго освен това, което вече е. Искаше й се да пише също, че той много дължи на нейното благотворно влияние и ако постъпва лошо, то е само защото нейното влияние се парализира от разни двусмислени особи, като тая, която днес се криеше зад картината.

— Мила — извика Димов от кабинета, без да отваря вратата. — Мила.

— Какво искаш?

— Мила, не влизай при мене, а само се приближи до вратата. Виж какво… Преди три дни се заразих в болницата от дифтерит и сега… не съм добре. Прати по-бързо да извикат Коростельов.

Олга Ивановна винаги наричаше мъжа си, както и всичките си познати мъже, не по име, а по фамилия; неговото име Осип не й харесваше, защото напомняше Гоголевия Осип^[2] и каламбура: „Осип хрипти, а Архип спи“^[3]. Но сега тя извика:

— Осип, това не може да бъде!

— Прати да го повикат! Не съм добре… — каза Димов зад вратата и се чу как той отиде до отоманката и легна. — Повикай го — глухо се чу гласът му.

„Но какво става? — помисли си Олга Ивановна, изстивайки от ужас. — Та това е опасно!“

Без да има нужда, взе свещта и отиде в спалнята и в тоя миг, докато мислеше какво трябва да прави, без да иска, се погледна в огледалото. С това бледо, уплашено лице, с тоя жакет с буфан ръкави, с тия жълти волани на гърдите и с необикновената посока на райетата на полата тя се видя страшна и отвратителна. Изведнъж до болка й стана мъчно за Димов, за безграничната му любов към нея, за младия му живот и дори за тая негова осиротяла постеля, в която той отдавна вече не спеше, и си спомни вечната му кротка, покорна усмивка. Тя горчиво заплака и написа на Коростельов писмо, с което го молеше да дойде. Беше два часа през нощта.