Айзък Азимов
Океаните на Венера (9)

8. ЧЛЕН НА СЪВЕТА Е ПРЕСЛЕДВАН!

След като разбра как да въздействува върху механизмите за направляване и да чувствува водата около тях, Лъки започна да управлява все по-добре елегантната подводница.

Хората, които им я предадоха, с безпокойство им предложиха курс от инструкции за начина на управлението й, но Лъки се беше усмихнал и ограничил с няколко въпроса, докато Бигман бе възкликнал с характерното за него самохвалство, „Няма нищо движещо се, което Лъки и аз да не можем да управляваме“. Самохвалство или не, това бе почти вярно.

Подводницата на име „Хилда“ се носеше сега с изключени двигатели. Тя плавно и с лекота проникваше през мастилената чернота на венерианския океан. Те я насочваха сляпо. Мощните прожектори на подводницата не бяха включени нито веднъж. Вместо тях радар измерваше дълбочината на бездната отпред. Измерваше я по-точно и по-информативно, отколкото би могла светлината.

Наред с радарните импулси имаше и подбрани микровълни, които бяха предназначени за получаване на максимално отразяване от металната повърхност, оформяща външния корпус на подводницата. С обсег на действие стотици мили, търсейки най-вече метална конструкция, която да ги върне обратно по техните следи.

Досега не беше се върнало никакво отразено съобщение и „Хилда“ се установи долу в тинята с половин миля вода над себе си. Тя остана неподвижна, ако не се смяташе лекото люлеене, причинявано от мощните океански течения, които опасваха цялата планета.

През първия час Бигман едва ли имаше ясна представа за микровълните и търсените от тях обекти. Той се бе захласнал в гледката, която се разкриваше пред очите му през люковете.

Венерианският дълбокоокеански живот фосфоресцираше, а океанските дълбини бяха изпъстрени с цветни светлинни точки, които бяха по-плътни, по-големи и по-ярки от звездите в Космоса и на всичко отгоре се движеха. Бигман бе притиснал носа си в дебелото стъкло и се взираше омаян.

Някои от формите на живот бяха малки кръгли петна, чиито движения бяха бавни и вълнообразни. Други бяха стрелкащи се линии, а трети представляваха морски панделки от вида, който Лъки и Бигман бяха видели в Зеления салон.

След малко Лъки се присъедини към него.

— Ако си спомням моята ксенозоология… — започна той.

— Твоята какво?

— Това е наука за изследване на извънземни животни, Бигман. Аз точно преди малко преглеждах една книга за венерианския живот. Оставих я на твоето легло в случай, че поискаш да я видиш.

— Няма значение. Ще я чуя преразказана от теб.

— Добре. Тогава можем да започнем с тези малки обекти. Мисля, че представляват стадо копчета.

— Стадо копчета ли? — попита Бигман и после добави — Разбирам какво имаш предвид.

Цели серии от жълти овали светлина пресичаха черното видимо от люка поле. Всеки овал имаше черни белези върху себе си във формата на две успоредни чертички. Те се движеха на тласъци, застояваха се малко на едно място и после продължаваха. Пред погледа им дузини се движеха и спираха едновременно, така че Бигман имаше странното усещане, че копчетата изобщо не се движат, а корабът се премества на тласъци на всяка половин минута.

— Мисля, че те снасят яйца — поясни Лъки. Той замълча за известно време и после каза — Повечето от тези създания не мога да разпозная. Чакай! Това там трябва да е аленочервено петно. Виждаш ли го? Онова създание с неравни очертания? То се храни с копчета. Наблюдавай го.

Сред жълтите петна светлина настъпи суматоха, когато почувствуваха присъствието на връхлитащия върху тях хищник. Дузина копчета бяха унищожени от аленото петно, което след това остана единствената светлина в полето на люка. Копчетата бяха се разпръснали на всички страни.

— Според книгата — каза Лъки, — петното е оформено като голяма палачинка с подвид надолу ръб. То представлява почти само една кожа с малко мозък в средата. Дебело е само един инч. Можеш да откъсваш от него парченца без да го разтревожиш. Виждаш ли колко е несиметрично петното, което наблюдаваме? Рибата стрела вероятно е отхапала от него.

Аленото петно започна да се движи и излезе от подозрението им. Там, където беше, не бе останало почти нищо с изключение на едно-две слаби замиращи проблясквания в жълто. Малко по малко копчетата започнаха отново да се връщат.

— Аленото петно само се е спуснало надолу към дъното — каза Лъки. — То се задържа върху тинята с краищата си и поглъща всичко под себе си. Съществува и още един вид, наречен оранжево петно, който е много по-агресивен. Оранжевото петно може да изстрелва струя вода с достатъчна сила да промуши човек, въпреки че е с диаметър само един фут, а дебелината му не е много по-голяма от тази хартия. Големите екземпляри са много по-лоши.

— Колко големи стават? — попита Бигман.

— Нямам ни най-малка представа. В книгата се казва, че има данни за огромни чудовища, като например за риба-стрела с дължина една миля и петна, които биха могли да покрият град Афродита.

— С дължина една миля? Обзалагам се, че това е невъзможно.

— Не е така невъзможно, както изглежда на пръв поглед — отвърна Лъки, повдигайки вежди. — Тези същества тук са само плитководни екземпляри. Венерианският океан е дълбок на места до десет мили. В него има място за много неща.

Бигман го погледна недоверчиво.

— Слушай, ти се опитваш да ми продаваш бала космически прах — каза той. — Мисля, че в края на краищата ще трябва да прегледам книгата.

Той рязко се обърна и се отдалечи.

„Хилда“ се придвижи и зае ново положение, а микровълните пуснаха своите пипала и продължиха да търсят. После отново се придвижи. И отново. Лъки бавно проучваше подводното плато, върху което се издигаше Афродита.

Той чакаше мрачно при уредите. Някъде там, долу, трябваше да бъде неговият приятел Лу Евънс. Подводният кораб на Евънс не можеше да пътува нито по въздуха, нито през Космоса, нито в която и да е океанска дълбочина по-голяма от две мили, така че той трябваше да се придържа в относително плитките води на платото на Афродита.

Първият отговор бе доловен от погледа му, когато се казваше за втори път „трябва“. Микровълновата обратна връзка замрази на място указателя на посоката, а върнатият импулс освети цялото приемателно поле.

Бигман постави мигновено ръка върху рамото на Лъки.

— Това е той! Това е той!

— Може би — отвърна Лъки. — А може да е и някоя друга подводница или просто метални отпадъци.

— Засечи положението му, Лъки! Марсиански пясъци, засечи положението му!

— Точно това правя, момче, а ние се движим.

Бигман можеше да усети ускорението и да чуе шума от витлото.

Лъки се наведе ниско над радиопредавателя и неговия дешифратор и извика настойчиво:

— Лу! Лу Евънс! Лъки Стар те вика! Опознавателни сигнали! Лу! Лу Евънс!

Думите му проникваха отново и отново в ефира. Отразеният микровълнов импулс ставаше все по-ясен с намаляване на разстоянието между двете подводници.

Никакъв отговор.

— Морският съд, към който отправяме повикването, не се движи — каза Бигман, — Може би са останки на разбит кораб. Ако това бе подводницата на члена на Съвета, тя щеше или да отговори, или да се опита да избяга от нас. Не е ли така?

— Ш-ш-т! — направи му знак да мълчи Лъки, а когато заговори в предавателя, думите му прозвучаха тихо н настоятелно. — Лу! Няма смисъл да правиш опит да се криеш. Зная истината. Зная защо си изпратил на Земята рапорт от името на Морис, молейки за своето собствено отзоваване. Зная също кой мислиш, че е врага. Лу Евънс! Опознавателни…

Слушалката пукаше, освободена от смущенията.

Звуците минаваха през дешифратора и се превръщаха в разбираеми думи.

— Стой настрана, щом знаеш това! Стой настрана! — гласяха те.

Лъки облекчено се усмихна. Бигман радостно извика.

— Ти влезе във връзка с него! — възкликна дребният марсианец.

— Ние идваме да те вземем — каза Лъки в предавателя. — Дръж се! С общи усилия ще разрешим тази задача!

— Ти не… разбираш… аз се опитвам да… — прозвучаха бавно ответните думи и после той почти извика: — За доброто на Земята, Лъки, стой настрана! Не се приближавай!

Не чуха повече нито звук. „Хилда“ неуморно си пробиваше път към мястото, където се намираше подводницата на Евънс. Лъки се облегна намръщен назад.

— Щом като така се страхува, защо не бяга? — промърмори той.

Бигман не го чу.

— Страхотно, Лъки! — извика ликуващо той. — Начинът, по който го излъга да говори, беше страхотен!

— Не го излъгах, Бигман — каза мрачно Лъки. — Зная ключа на цялата тази бъркотия. Ще го узнаеш и ти, ако спреш и помислиш малко.

— Какво искаш да кажеш? — попита поразен Бигман.

— Спомняш ли си, когато доктор Морис, ти и аз влязохме в малката стоя, за да чакаме да бъде доведен Лу Евънс при нас? Спомняш ли си първото нещо, което се случи?

— Не.

— Ти започна да се смееш. Каза, че изглеждам странно и деформиран без мустаци. Аз си помислих точно същото за теб и го казах. Спомняш ли си?

— Да. Разбира се, че си спомням.

— Дойде ли ти на ум да се запиташ защо стана така? Ние часове наред гледахме хора с мустаци. Защо се случи така, че тази мисъл ни хрумна и на двамата точно по това време?

— Не зная.

— Да предположим, че тази мисъл е хрумнала на някой друг, който притежава телепатична сила. Да предположим, че усещането за изненада е преминало от неговото съзнание към нашите.

— Искаш да кажеш, че упражняващият умствен контрол или един от тях е бил в стаята с нас?

— Не е ли това едно обяснение?

— Не е възможно. Доктор Морис беше единственият друг човек… Лъки! Ти нямаш пред вид доктор Морис!

— Морис ни беше наблюдавал с часове. Защо трябваше изведнъж да бъде изненадан, че нямаме мустаци?

— Тогава сигурно някой се е крил?

— Никой не се е крил — отвърна Лъки. — В стаята имаше само още едно живо същество и то се виждаше много добре.

— Не, о не! — извика Бигман и избухна в смях. — Ти нямаш пред вид В-жабата, нали?

— Защо не? — каза спокойно Лъки. — Ние сигурно бяхме първите мъже без мустаци, които никога е виждала. Тя беше изненадана.

— Но това е невъзможно.

— Така ли? Те са навсякъде в града. Хората ги колекционират, хранят и обичат. Сега възниква въпросът дали наистина обичат В-жабите? Или В-жабите им внушават обич посредством умствен контрол, за да ги хранят и се грижат за тях?

— Космос, Лъки! — възкликна Бигман. — Няма нищо изненадващо в това, че хората ги харесват. Те са симпатични. Хората не трябва да бъдат хипнотизирани, за да мислят така.

— Спонтанно ли ти харесаха, Бигман? Нищо ли не те принуди?

— Сигурен съм, че нищо не ме е принудило. Аз просто ги харесах.

— Ти просто ги хареса ли? Две минути след като видя първата си В-жаба, ти я нахрани. Помниш ли това?

— Не съм направил нищо нередно, нали?

— А с какво я нахрани?

— Каквото харесваше. Грах потопен в гр… — гласът на дребния мъж заглъхна.

— Точно. Мазнината миришеше на грес. Не можеше да има никаква грешка. Как ти хрумна да потопиш граховото зърно в нея? Хранил ли си някога с грес домашни любимци? Познаваш ли някое животно, което да се храни с грес?

— Марсиански пясъци! — възкликна слабо Бигман.

— Не беше ли очевидно, че В-жабата искаше да похапне и тъй като ти беше наблизо, тя с хитрост те накара да й поднесеш една хапка? В този момент ти не беше господар на себе си.

— Никога нямаше да се досетя — промърмори Бигман. — А толкова е ясно, когато го обясняваш ти. Чувствувам се ужасно.

— Защо?

— Отвратително нещо е в главата ти да се разхождат мислите на едно животно. Изглежда нездравословно.

Малкото дяволито лице на Бигман изразяваше отвращение.

— За нещастие това е по-лошо от нездравословно — каза Лъки и се обърна отново към уредите.

Интервалът между подаването и връщането на импулса показваше, че разстоянието между двата морски съда е по-малко от половин миля, когато внезапно радарният екран показа безпогрешно сянката на подводницата на Евънс.

— Евънс, вече виждаме твоята подводница — прозвуча през предавателя гласът на Лъки. — Можеш ли да се движиш?

Отговорът дойде ясно с глас, разкъсван от вълнение.

— Земята да ми е на помощ, Лъки. Направих всичко, каквото можах, за да те предупредя. Ти си в клопка точно така, както и аз.

И сякаш да потвърди думите на члена на Съвета, силен удар разтърси „Хилда“, обръщайки я на една страна и изваждайки от строя главните й двигатели!