Айзък Азимов
Океаните на Венера (14)

13. СРЕЩА НА СЪЗНАНИЯ

„Хилда“ пътуваше в повдигащите се води на венерианския океан. Силният непрестанен дъжд барабанеше върху корпуса на подводницата, а ритъмът му наподобяваше този на земния дъжд. За Бигман с привичната за него марсианска среда дъждът и океанът бяха чужди, но на Лъки напомняха за неговия дом на Земята.

— Погледни В-жабата, Лъки! Погледни я! — извика Бигман.

— Виждам я — каза спокойно Лъки.

Бигман избърса стъклото с ръкав и залепи нос в него, за да вижда по-добре.

Изведнъж му хрумна, че ще е по-добре, ако не се приближава твърде много до нея и отскочи назад, после нарочно постави двете кутрета в ъглите на устата си и ги раздалечи едно от друго. След това изплези език, кръстоса погледа си и замърда пръсти.

В-жабата се взираше тържествено в него. Откакто я гледаше, не беше мръднала нито един мускул. Само се полюшваше заедно с вятъра. Изглежда не я беше грижа или изобщо не чувствуваше дъждовните капки, които падаха около нея и върху нея.

Бигман направи една още по-ужасна гримаса и извика „А-а-ф“ към животинката.

— Какво правиш, Бигман? — прозвуча зад рамото му гласът на Лъки.

Бигман подскочи, махна ръцете от устата си и възвърна нормалното си изражение.

— Само показвам на В-жабата какво мисля за нея — отвърна той, усмихвайки се.

— А В-жабата само ти показа какво тя мисли за теб!

Сърцето на Бигман прескочи един удар. Той ясно чу неодобрението в гласа на Лъки. При такава криза, във време на такава опасност той, Бигман, правеше гримаси като глупак. Потъна в земята от срам.

— Не зная какво ми стана, Лъки — заоправдава се Бигман с треперещ глас.

— Те са причината — каза рязко Лъки. — Разбери, В-жабите проучват и търсят слабите ти места. Могат да го направят. Ще пропълзят в съзнанието ти и щом веднъж се окажат там, те може да останат, преодолявайки твоята способност да ги принудиш да напуснат.

— Да, Лъки — измърмори Бигман.

— Сега какво ли ще последва? — Лъки огледа подводницата. Евънс спеше, като се полюляваше отвреме-навреме и дишаше тежко. Лъки го наблюдава няколко секунди и после отвърна погледа си.

— Лъки? — обади се почти плахо Бигман.

— Какво има?

— Възнамеряваш ли да се свържеш с космическата станция?

Лъки гледа втренчено известно време дребничкия си спътник без да може да включи. После бръчките между очите му бавно се изгладиха и той прошепна:

— Велика Галактико, бях забравил! Бигман, аз бях забравил! Нито за миг не ми мина през ума.

Бигман посочи с пръст през рамото му към люка, в който В-жабата продължаваше глуповато да се взира.

— Искаш да кажеш, за нея ли? — попита той.

— Искам да кажа, за тях. Космос, може би навън са с хиляди!

Полузасрамен Бигман призна пред себе си естеството на своите собствени чувства. Той почти се радваше, че Лъки също бе попаднал в клопката на тези същества. Това премахна част от обвинението, което в противен случай можеше да бъде прикачено на него. Фактически, Лъки нямаше право…

Ужасен, Бигман спря да мисли. Той се настройваше в негодувание срещу Лъки. Това бяха те!

Той яростно изхвърли цялата тази мисъл от главата си и се съсредоточи на Лъки, чиито пръсти бяха вече върху предавателя и грижливо го настройваха за връзка с Космоса.

И точно в този момент Бигман се сепна при внезапната поява на един нов и странен звук.

Това беше един глас, равен и без интонация.

— Оставете вашата машина за далечно предаване на звук — каза гласът. — Ние не желаем това.

Бигман се обърна. Той зина от учудване и за момент остана така.

— Кой каза тези думи? — попита той. — И къде се намира?

— Спокойно, Бигман — каза Лъки. — В главата ти е.

— О, не и В-жабата! — възкликна отчаяно Бигман.

— Велика Галактико, какво друго би могло да бъде?

Бигман се обърна, за да се взре отново в люка, облаците, дъжда и полюшващата се В-жаба,

И преди в своя живот Лъки бе чувствувал веднъж разума на други същества да втълпява своите мисли в съзнанието му. Това се беше случило в деня на срещата му с нематериалните енергийни същества, обитаващи кухите недра на Марс. Там неговото съзнание беше отворено, но влизането на мислите бе безболезнено, дори приятно. Той беше познал своята собствена безпомощност, но също бе освободен и от чувството за страх.

Сега Лъки се сблъска с нещо различно. Чуждите мисли в главата му проправяха насилствено своя път и той ги чувстваше с болка, нежелание и възмущение.

Лъки дръпна ръката си от предавателя и не почувствува никакво желание да се върне към него. Отново го бе забравил.

— Правете въздушни вибрации с вашите уста — прозвуча за втори път гласът.

— Да говоря ли, искате да кажете? — попита Лъки. — Можете ли да чувате нашите мисли, когато не говорим?

— Само много слабо и неясно. Много е трудно, докато не изучим добре вашето съзнание. Когато говорите, вашите мисли са по-ясни и ние можем да ги чуваме.

— Ние ви чуваме без затруднение — каза Лъки.

— Да. Можем да изпращаме мислите си мощно и стабилно. Вие не можете.

— Чухте ли всичко казано от мен дотук?

— Да.

— Какво искате от мен?

— В мислите ви открихме една организация на създания като вас, намираща се далеч от тук, отвъд края, от другата страна на небето. Вие я наричате „Съвет“. Искаме да научим повече за нея.

Лъки почувствува вътрешно една малка искрица на задоволство. Поне на един въпрос бе отговорено. Докато той представляваше само себе си като индивид, за врага щеше да бъде достатъчно да го убие. Но в последните часове врагът бе открил, че той е разбрал голямата част от истината и това го беше обезпокоило.

Дали и другите членове на Съвета научаваха с лекота това, което ги интересуваше? Какво представляваше този Съвет?

Лъки разбираше любопитството на врага, новата му предпазливост и внезапното желание да научи повече от Лъки преди да го убие. Нищо чудно, дори когато бластерът беше насочен, а Лъки безпомощен, беше отложил убиването му за известно време.

Лъки зарови още по-дълбоко мисълта за тази тема. Може би те, В-жабите, както сами казаха, не бяха в състояние да чуват ясно неизказани мисли. Но можеше също и да лъжат.

— Какво имате против моите хора? — попита рязко той.

— Ние не можем да кажем нищо, което не е вярно — отвърна равният безстрастен глас.

При този отговор челюстта на Лъки се вдърви. Бяха ли уловили неговата последна мисъл относно съмнението му, че може да лъжат? Той трябваше да бъде внимателен, много внимателен.

— Ние нямаме добро мнение за вашите хора — продължи гласът. — Те слагат край на живота. Ядат месо. Лошо е да си разумно същество и да се храниш с месо. Който яде месо трябва да сложи край на нечии живот. Едно разумно същество, което се храни с месо нанася по-големи вреди от непритежаващото разум, защото може да измисли повече начини за слагане край на живота. Вие притежавате малки тръби, които могат да сложат край на много животни едновременно.

— Но ние не убиваме В-жаби.

— Щяхте да убивате, ако ви позволехме. Вие дори се убивате един друг, разделени на големи и малки групи.

Лъки избегна коментара на тази последна забележка. Вместо това попита:

— Тогава какво искате от моите хора?

— Вие станахте много на Венера — отвърна гласът. — Разпространявате се и заемате пространство.

— Но ние можем да строим градове само в плитчините — поясни Лъки. — Дълбочините винаги ще останат ваши, а те заемат девет десети от океана. Освен това, можем да ви помогнем. Ако вие имате познания за съзнанието, ние пък имаме познания за материята. Вие виждали ли сте нашите градове и машините от лъскав метал, които пътуват през въздух и вода до светове от другата страна на небето. Помислете как можем да ви помогнем с тази наша сила.

— Няма нищо, от което да се нуждаем. Ние живеем и мислим. Не се страхуваме и не мразим. От какво повече имаме нужда? Какво ще правим с вашите градове, метал и кораби? Как може това да направи живота по-добър за нас?

— Е, тогава, възнамерявате ли да ни убиете всичките?

— Ние не желаем да слагаме край на живот. За нас е достатъчно да наблюдаваме вашите съзнания, така че да сме сигурни, че няма да ни навредите.

Лъки си представи за момент една гледка (негова собствена? внушена?), представляваща раса от хора на Венера, живеещи и движещи се съгласно указанията на доминантните аборигени, постепенно откъсващи се от всички връзки със Земята и все повече превръщащи се в добродушни умствени роби.

— Хората не могат да позволят да бъдат контролирани мислите им — каза той с думи, чиято убедителност не почувства напълно.

— Това е единственият изход и вие трябва да ни помогнете.

— Няма да го сторим.

— Нямате избор. Вие ще трябва да ни разкажете за тези кацания отвъд небето, за организацията на вашите хора, какво те възнамеряват да предприемат срещу нас и как можем да се предпазим от него.

— Няма начин, по който да ме накарате.

— Няма ли? — попита гласът. — Помислете тогава. Ако вие не ни кажете изискваната от нас информация, ние ще поискаме от вас да върнете обратно в океана вашата машина от лъскав метал и там, на дъното, да я отворите за водата.

— И да умрем? — попита мрачно Лъки.

— Слагането на край на вашите животи ще бъде необходимо. При вашите познания няма да е безопасно да позволим да общувате с вашите хора. Вие може да говорите с тях и да ги подтикнете да вземат репресивни мерки. Това няма да бъде добро.

— Тогава аз нямам какво да загубя, ако не ви кажа.

— Ще загубите много. Ако откажете да отговаряте на нашите въпроси, ние ще трябва да проникнем във вашето съзнание със сила. Това не е ефикасно. Може да пропуснем много важни неща. За да отстраним опасността, ние ще трябва да отделяме парченце по парченце от вашето съзнание, а това ще бъде неприятно за вас. Много по-добре и за двете страни ще е, ако ни помогнете доброволно.

— Не — поклати глава Лъки.

— Въпреки че на вашите хора е дадено да слагат край на живота, те се страхуват от края на своя живот — продължи след кратка пауза отново гласът. — Ние ще ви спестим този страх, ако ни помогнете. Когато слезете в океана, за да сложите край на вашия живот, ние ще премахнем страха от съзнанието ви. Ако обаче откажете да ни помогнете, ще ви принудим все пак да сложите край на живота си, но няма да отстраним страха. Дори ще го засилим.

— Не — отвърна Лъки по-високо. Отново настъпи пауза, но този път по-дълга. После гласът каза:

— Ние не питаме за вашите знания от страх за собствената ни безопасност, а за да направим ненужно вземане на мерки от неприятно естество. Ако бъдем оставени без знание как да се защитим от вашите хора от другата страна на небето, тогава ще бъдем принудени да сложим край на заплахата посредством слагане край на живота на всички ваши хора, както угасва един огън. Той ще бъде духнат и животът няма да гори повече.

Лъки гръмогласно се изсмя.

— Накарайте ме! — извика той.

— Да ви накараме?

— Накарайте ме да говоря. Накарайте ме да спусна подводницата към дъното, накарайте ме да направя каквото и да е.

— Мислите, че не можем ли?

— Аз зная, че не можете.

— Тогава огледайте се около вас и вижте какво вече сме направили. Вашият приятел, който е вързан, е в наши ръце. Другият, който стоеше до вас, е също в наши ръце.

Лъки бързо се обърна. През времето на целия този разговор той нито веднъж не бе чул гласа на Бигман. Сякаш напълно бе забравил за неговото съществуване. И сега той видя дребния марсианец да лежи свит в краката му.

Лъки падна на колена. Огромна и ужасна тревога пресуши гърлото му.

— Убихте ли го?

— Не, той е жив. Дори не е лошо наранен. Но вие виждате, че вече сте сам. Нямате никой, който да ви помогне. Те не можаха да ни противостоят. Вие също няма да можете.

— Не. Вие нищо не можете да ме накарате да направя — отвърна прибледнял Лъки.

— Един последен шанс. Направете вашия избор. Ако изберете да ни помогнете, вашият живот ще си отиде тихо и спокойно. Ако откажете, той ще трябва да завърши в болки и мъки, за да бъде последван, може би, от край на живота на всички ваши хора в градовете под океана. Какво избирате? Хайде, очакваме вашия отговор!

Думите ечаха в съзнанието на Лъки, докато той се готвеше да се противопостави сам, без приятелите си, на ударите на един мощен разум, срещу който не знаеше друго оръжие освен непреклонната си воля.