Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Oceans of Venus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Пирати от астероидите. Романи

Изд. Атлантис, София, 1992

Превод от англ.: Григор Попхристов

Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 20 000 бр. Страници: 520. Цена: 30.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от drvar)
  3. — Добавяне

12. КЪМ ГРАДА?

— Какво лошо се е случило, Лу?

— Дай заден ход към дъното и насочи носа на подводницата към града — направи нетърпелив жест с бластера Евънс. — Не ти, Лъки. Остави Бигман да отиде при командното табло, а после ти застани в една линия с него. Така ще мога да ви наблюдавам и едновременно с това командното табло.

Бигман вдигна леко ръце и обърна погледа си към Лъки. Той държеше ръцете си отпуснати.

— Предлагам да кажеш какво те гризе — каза безстрастно Лъки.

— Нищо не ме гризе — отвърна Евънс. — Абсолютно нищо. Тебе те гризе нещо. Ти излезе извън подводницата и уби чудовището, а после се върна и започна да говориш за отиване към повърхността. Защо?

— Ще ти обясня моите основания.

— Не мога да им повярвам. Аз зная, че В-жабите ще завладеят съзнанията ни, ако отидем на повърхността. Имам опит с тях и затова зная, че са завладяли твоето съзнание.

— Какво? — избухна Бигман. — Що за глупости говориш?

— Зная какво правя — отвърна Евънс, гледайки уморено Лъки. — Ако погледнеш хладнокръвно на тази работа, Бигман, ще видиш, че Лъки е под влиянието на В-жабите. Не забравяй, че той е също и мой приятел. Познавам го по-отдавна от теб, Бигман. Това, което трябва да направя ме безпокои, но няма друг изход.

Бигман се взря в двамата мъже и после попита с нисък глас:

— Лъки, наистина ли си под влиянието на В-жабите?

— Не — отрече Лъки.

— Какво очакваше да каже? — попита разпалено Евънс. — Разбира се, че е под тяхно влияние. За да убие чудовището, той трябваше да се придвижи до най-горната му точка. Така е отишъл твърде близо до повърхността, където са го очаквали В-жабите. Бил е достатъчно близо до тях, за да попадне под контрола им. Те са му позволили да убие чудовището. И защо не? С удоволствие биха сменили контрола си върху съществото с контрол върху Лъки. И така той се върна тук, бърборейки за нуждата да се отиде до повърхността, където всички ще бъдем сред тях, всички ще попаднем в клопката. Така единствените хора, които знаят истината, ще бъдат безпомощни.

— Лъки? — каза Бигман с разтреперан глас, чийто тон молеше за убеждаване.

— Ти се заблуждаваш, Лу — каза спокойно Лъки Стар. — Това, което правиш сега е резултат от собственото ти пленничество. Ти си бил под контрол и преди. В-жабите познават твоето съзнание. Те могат да влезнат в него, когато си поискат. Може би изобщо никога не са го напускали напълно. Ти правиш само това, което другите те карат да вършиш.

Евънс стисна още по-здраво бластера.

— Съжалявам, Лъки, но номерът ти няма да мине — каза той. — Нека върнем подводницата отново в града.

— Ако не си под контрол, Лу — рече Лъки, — ако съзнанието ти не е обременено от чуждо присъствие, ти ще ме застреляш, ако се опитам насила да закарам подводницата на повърхността, нали?

Евънс не отговори.

— Ти ще трябва да го направиш — продължи Лъки. — Ще бъде твое задължение към Съвета и Човечеството. От друга страна, ако си под умствен контрол, тогава може би си принуден да ме заплашваш и да се опитваш да ме накараш да променя курса на подводницата, но се съмнявам, че ще можеш да бъдеш накаран да ме убиеш. Да убиеш един приятел и член на Съвета ще бъде в твърде голямо противоречие с твоя основен начин на мислене. И така, дай ми бластера.

Лъки тръгна към Евънс с протегната ръка.

Бигман наблюдаваше сцената ужасен.

Евънс отстъпи назад.

— Предупреждавам те, Лъки, че ще стрелям — каза дрезгаво той.

— Аз пък казвам, че няма да стреляш. Ти ще ми дадеш бластера.

Евънс се опря на стената.

— Ще стрелям! Ще стрелям! — извиси се до писък гласа му.

— Лъки, спри! — извика Бигман.

Но Лъки беше вече спрял и отстъпваше бавно, много бавно назад.

Изведнъж животът изчезна от очите на Евънс и той стоеше сега с каменно лице и пръст на спусъка.

— Обратно в града! — заповяда с леден глас Евънс.

— Дай курс на подводницата към града, Бигман — каза Лъки.

Бигман пристъпи бързо към пулта за управление.

— Сега Евънс наистина е под контрол, не е ли така? — мърмореше той.

— Страхувах се, че това може да се случи — отбеляза Лъки. — Те промениха контрола върху него до интензивен, за да бъдат сигурни, че ще стреля. Без съмнение щеше да го направи. Сега е в състояние на амнезия. После няма да си спомня тази част.

— Може ли да ни чува? — попита Бигман, сещайки се за пилотите на коустера, с който бяха кацнали на Венера и тяхното очевидно пълно игнориране на заобикалящия ги външен свят.

— Мисля, че не — отвърна Лъки, — но той следи уредите и ако се отклоним от курса към града, ще стреля. Не прави грешка в това отношение.

— Тогава какво ще правим?

— Обратно към града! Бързо! — бяха думите, които се промъкнаха отново между бледите устни на Евънс.

Неподвижен и с очи фиксирани в дулото на бластера на своя приятел. Лъки говореше тихо и бързо на Бигман, който потвърждаваше чутото с най-леко кимване.

„Хилда“ се връщаше обратно към града по пътя, по който беше дошла.

Членът на Съвета Евънс се беше облегнал на стената с бледо сурово лице и местеше безмилостния си поглед от Лъки към Бигман и към пулта за управление. Тялото му бе замръзнало в безусловно подчинение на тези, които контролираха неговото съзнание и той дори не изпитваше нужда да премести бластера от едната ръка в другата,

Лъки напрягаше слуха си, за да чува ниския звук от насочващия лъч на Афродита, който непрекъснато звучеше от търсача на посоката на „Хилда“. Радиолъчът се излъчваше във всички посоки на определена честота на вълната от най-високата точка на купола на Афродита. Курсът обратно към града ставаше така очевиден, сякаш Афродита се виждаше на разстояние сто фута.

По тона на ниския вой на лъча Лъки можеше да познае, че те не приближаваха пряко към града. Наистина, разликата беше малка и не бе лесно, доловима за ухото. За контролирания слух на Евънс тя можеше да мине незабелязано. Лъки горещо се надяваше на това.

Лъки се опитваше да следи безжизнения поглед на Евънс, когато очите му се задържаха върху командното табло. Беше сигурен, че те следяха индикатора за дълбочина. Това беше един прост уред с голяма скала, който отчиташе водното налягане. От разстоянието, на което стоеше Евънс, беше достатъчно лесно да се разбере, че „Хилда“ не се насочва към повърхността.

Лъки определено чувствуваше, че Евънс щеше да стреля без да се поколебае нито за момент, ако стрелката на дълбочинния индикатор се изместеше в погрешна посока.

Той се опитваше да мисли колкото е възможно по-малко за положението, за да позволи възможно най-малко характерни за него мисли да бъдат уловени от чакащите В-жаби. Той обаче не преставаше да се чуди защо Евънс не беше ги застрелял веднага. Те бяха обречени на смърт под гигантското петно, а сега само ги водеха обратно към Афродита.

Щеше ли Евънс да ги застреля веднага щом В-жабите успееха да преодолеят някоя последна задръжка в подчиненото съзнание на пленника?

Тонът на радиолъча се измести още по-нататък извън определения участък. Лъки хвърли отново бърз поглед към Евънс. Въобразяваше ли си или наистина една искра на нещо (не точно емоция, но нещо) проблесна в очите на Евънс?

Частица от секундата по-късно разбра, че това очевидно беше повече от въображение, защото имаше една определена напрегнатост в бицепсите на Евънс и ръката му леко се повдигна.

Той възнамеряваше да стреля!

И точно когато тази мисъл премина бързо през съзнанието на Лъки и мускулите му неволно и безполезно се напрегнаха в очакване на изстрела, подводницата катастрофира. Евънс, уловен неподготвен, залитна назад, а бластерът се изплъзна от разперените му пръсти.

Лъки моментално реагира. Същият удар, от който Евънс залитна назад, хвърли Лъки напред. Той използува удара, за да падне върху Евънс, улавяйки китката му със стоманените си пръсти.

Обаче Евънс, който беше всичко друго, но не и дребосък, се съпротивляваше яростно на силния си противник. Той вдигна колената над себе си, стисна бедрата на Лъки и го повдигна. Все още непредвидимото клатушкане на подводницата се добави точно в този момент към атаката на Евънс и двамата се претърколиха, с което членът на Съвета с пленено от В-жабите съзнание премина отгоре.

Юмрукът на Евънс се устреми към главата на Лъки, но последният отби удара с рамо. Той вдигна своите колена и стегна Евънс като с клещи точно под хълбоците.

Лицето на Евънс се изкриви от болка. Той се изви, но Лъки се изви заедно с него и отново премина отгоре. Лъки седна върху него без да го изпуска от хватката и започна да го стиска още по-силно.

— Не зная дали можеш да ме чуваш или разбираш, Лу… — каза той.

Евънс не му обърна внимание. С едно последно усилие той отхвърли Лъки от себе си, освобождавайки се от хватката му.

Щом падна на пода. Лъки се претърколи и живо скочи на крака. Той сграбчи ръката на Евънс, когато последният се надигна, и я прехвърли през рамото си. Едно повдигане и Евънс бе тръшнат на пода, където остана да лежи неподвижно.

— Бигман! — извика, дишайки учестено, Лъки и с бързо движение прекара ръка през косата си.

— Тук съм — обади се дребният мъж като се усмихна и леко залюля бластера на Евънс. — През цялото време стоях наблизо. За всеки случай.

— Добре. Сега махни този бластер и прегледай Лу. Провери дали няма нещо счупено. После го вържи.

Сега Лъки беше на пулта за управление и с безкрайна предпазливост отдръпна „Хилда“ от останките на трупа на гигантското петно, което бе убил само преди часове.

Рискованият ход на Лъки беше му донесъл успех. Той се беше надявал, че В-жабите, прекалено заети с умствения контрол, нямат реална представа за физическите размери на петното и че със своята липса на опит в подводното плаване няма да осъзнаят значението на лекото отклонение от курса, което Бигман беше извършил. Цялата същност на рискования ход на Лъки се състоеше в бързо изречената фраза, с която се беше обърнал към Бигман, когато последният обръщаше подводницата обратно към града под заплахата на бластера на Евънс.

— Блъсни се в петното — бе казал той.

Курсът на „Хилда“ отново беше променен. Носът й се повдигна нагоре.

Евънс, вързан към своето легло, гледаше Лъки с уморен и засрамен поглед.

— Съжалявам — промълви той.

— Ние те разбираме, Лу. Не се тревожи за това — каза безгрижно Лъки. — За известно време обаче ще те държим вързан. Разбираш ни правилно, нали?

— Разбира се. Космос, завържете ме още по-здраво. Заслужавам си го. Повярвай ми, Лъки, по-голямата част от случката дори не си я спомням.

— Слушай, за теб ще е по-добре да поспиш малко, приятелю — каза Лъки и бутна леко с юмрук Евънс по рамото. — Ако е необходимо, ще те събудим, когато стигнем повърхността.

— Събери всички бластери на подводницата — каза той спокойно на Бигман няколко минути по-късно, — както и всеки друг вид оръжие. Прегледай складовете, нощните шкафчета, навсякъде.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Хвърли ги в боклука — отсече Лъки.

— Какво?

— Ти ме чу. Може да попаднеш под умствен контрол. Или пък аз. Ако стане така, не желая да се повтори случката от преди малко. В края на краищата, оръжията за физическо унищожение са безполезни срещу В-жабите.

Един по един двата бластера плюс електрическите камшици от всеки водолазен костюм минаха през устройството за изхвърляне на отпадъци. Отворът му беше наравно със стената точно до аптечката за първа помощ и бутнатите през еднопосочната клапа оръжия отидоха право в океана.

— Това ме кара да се чувствувам като гол — мърмореше Бигман и се взираше през люка, сякаш да види изчезващите оръжия. Една слабо фосфоресцираща линия пресече бързо полезрението му, очертавайки пътя на риба — стрела. Това беше всичко.

Стрелката, показваща налягането на водата, бавно падаше. В началото те бяха на дълбочина две хиляди и осемстотин фута, а сега вече бяха на по-малко от две хиляди.

Бигман продължи да се взира напрегнато през люка.

— Какво търсиш? — попита Лъки, поглеждайки го за момент.

— Мислех, че ще започне да става по-светло, когато се заизкачваме нагоре към повърхността — отвърна Бигман.

— Съмнявам се — каза Лъки. — Водораслите покриват повърхността плътно като килим. Навън ще бъде тъмно, докато не минем през тях.

— Мислиш ли, че горе можем да срещнем някой риболовен кораб, Лъки?

— Надявам се, че не.

— Кажи, Лъки, откъде има във въздуха на Венера толкова много въглероден двуокис? Имам предвид, при всички тези растения? Предполагам, че те го превръщат в кислород, не е ли така? — попита Бигман като се мъчеше да изглежда безгрижен и видимо опитвайки се да промени потока на собствените си мисли.

— На Земята е така. Обаче, доколкото си спомням от моя курс по ксеноботаника, венерианският растителен живот има изцяло свой собствен трик. Земните растения освобождават своя кислород във въздуха, докато венерианските растения го натрупват в смеси с високо кислородно съдържание в собствената си тъкан. — Той говореше разсеяно, сякаш също използуваше говора като предпазно средство срещу по-задълбочено мислене. — Поради тази причина никое венерианско животно не диша. Те вземат целия им необходим кислород от храната си.

— Какво знаеш за това? — попита учудено Бигман.

— Фактически, храната им съдържа твърде много кислород за тях, в противен случай не биха харесвали така много тази с ниско кислородно съдържание като греста, с която нахрани В-жабата. Поне това е моята теория.

Сега те бяха вече само на осемстотин фута от повърхността.

— Между другото, ти добре управлява подводницата — каза Лъки. — Имам пред вид начина, по който се бухна в петното, Бигман.

— Това е нищо — отвърна Бигман, но се изчерви от удоволствие при одобрителните думи на Лъки.

Той погледна скалата на манометъра. Подводницата беше на петстотин фута от повърхността.

Настана тишина. Изведнъж отгоре се появи един стържещ звук, едно внезапно прекъсване на тяхното плавно изкачване, едно запъхтяване на машините и бързо просветляване на гледката отвъд люка. Виждаше се облачното небе и надигащата се водна повърхност, която се процеждаше между стьрковете водорасли. Бомбардираха я дъждовни капки.

— Вали — отбеляза Лъки. — А сега, страхувам се, че не ни остава нищо друго освен да седим и чакаме В-жабите да дойдат за нас.

— Е, ето ги и тях — каза разсеяно Бигман. В полезрението му в непосредствена близост отвън люка, с взиращи се в подводницата воднисти очи, със сгънати плътно дълги крака и вкопчена с ловките си пръсти в стеблото на едно водорасло се беше появила една В-жаба!