Айзък Азимов
Космически скитник (5)

4. ИЗВЪНЗЕМЕН ЖИВОТ

Разпокъсани светлинни петна плаваха покрай Дейвид Стар. Той бавно започна да усеща едно ужасно боцкане по цялото тяло и изолиран натиск в гърба. Натискът в гърба се свеждаше до факта, че той лежеше върху твърд дюшек. Боцкането, той знаеше, бе последица от пар-пистолета — едно оръжие, чието излъчване действуваше парализиращо върху нервните центрове в основата на мозъка.

Преди светлината да стане кохерентна и преди да почувствува добре заобикалящата го среда, той усети разтърсване на раменете и едно далечно ужилване на отсечени плесници по бузите си. Светлината плисна в отворените му очи и той вдигна изтръпналата си ръка, за да се предпази от следващата плесница.

Над него се бе навел Бигман с малкото си личице и чип топчест нос, почти докосващ неговия.

— Ей богу, помислих, че са те довършили! — възкликна той.

— Като че ли почти го направиха — каза Дейвид като се надигна на лакът. — Къде се намираме?

— В земеделския затвор. Човек няма полза да се опитва да излезе оттук. Вратата е заключена, а прозорците са с решетки. — Той изглеждаше подтиснат.

Дейвид се опипа под мишниците. Бяха му взели бластерите. Естествено! Това трябваше да се очаква.

— Бигман, тебе също ли те зашеметиха? — попита той.

Бигман поклати отрицателно глава.

— Зъкис ме хоризонтира с приклада на револвера си. — Той опипа предпазливо и с отвращение една област от черепа си. После се изпъчи. — Но първо почти му счупих ръката.

През вратата се чуха стъпки. Дейвид седна и зачака. Влязоха Хенес и един по-възрастен мъж с продълговато лице, украсено с бледо сини очи и сиви рунтави вежди, които изглеждаха фиксирани в постоянна дълбока бръчка. Облечен бе в градски костюм, който много приличаше на тези от Земята. Дори му липсваха марсианските ботуши до бедрата.

Хенес се обърна първо към Бигман.

— Отивай в склада за храна — нареди той — и първия път, когато кихнеш без разрешение, ще бъдеш счупен на две.

Хенес го изчака да излезе и заключи вратата след него. После се обърна към човека със сивите вежди.

— Този е, мистър Макиан. Нарича себе си Уилямс — представи го той.

— Имал си късмет, че само си го зашеметил, Хенес. Ако го беше убил, ценно олово щеше да отиде с него в пясъчния канал.

— Беше въоръжен. — Сви рамене Хенес. — Не можехме да рискуваме. Във всеки случай, той е тук, сър.

Те говореха за него, мислеше си Дейвид, сякаш той не беше там или бе само още една нежива част от леглото.

— Ей, ти там — строго се обърна към Дейвид Макиан. — Тази ферма е моя. Всичко на повече от сто мили във всяка посока е на Макиан. Тук аз казвам кой да бъде освободен или затворен, кой да работи или гладува и дори кой да живее или умре. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — отвърна Дейвид.

— Тогава бъди откровен и няма от какво да се страхуваш. Ако се опиташ да скриеш нещо, ние рано или късно ще го разберем и може би ще трябва да те убием. Разбираш ли ме все още?

— Отлично.

— Уилямс ли ти е името?

— Това е единственото име под което съм на Марс.

— Достатъчно откровено. Какво знаеш за отравянето с храна?

Дейвид спусна краката си от леглото.

— Сестра ми умря след една следобедна закуска с хляб и конфитюр — каза той. — Тя бе дванадесетгодишна, а се просна там мъртва още с конфитюр по лицето. Повикахме доктор. Той каза, че е отровена от храна и ни предупреди да не ядем нищо в къщи, докато не се върне с подходяща екипировка за анализ. Не се върна. Вместо него дойде друг, който изглежда имаше твърде голяма власт. Придружаваха го двама мъже в цивилни дрехи. Той ни накара да опишем как е станало всичко и после ни каза че е починала от сърдечен удар. Ние му казахме, че това е смешно, защото сестра ми никога не е страдала от сърце, но той не поиска да ни чуе. Предупреди ни, че ако разпространяваме смешни истории относно отравяне с храна, ще си имаме неприятности. После той взе буркана с конфитюр със себе си. Дори се беше ядосал, че сме избърсали конфитюра от устните на моята сестра.

Опитах се да се свържа с нашия доктор, но неговата медицинска сестра никога не призна, че си е в кабинета. Влязох със сила в кабинета му и го открих там, но той ми каза, че е поставил погрешна диагноза. Изглежда се страхуваше. Отидох в полицията, но те не пожелаха да ме изслушат. Бурканът с конфитюр, който тримата мъже отнесоха със себе си, бе единственото нещо в къщи този ден, от което беше яла само сестра ми. Бурканът беше току-що отворен и бе доставка от Марс. Ние сме старомодни хора и си обичаме старата храна. Това бе единственият марсиански продукт в къщи. Опитах се да открия чрез вестниците да е имало и други подобни отравяния. Всичко това ми се струваше така подозрително. Дори отидох в Международния град. Напуснах работа и реших на всяка цена да разбера какво е убило сестра ми и да се опитам да разоблича всеки, който може да е отговорен за това. Навсякъде претърпях неуспех. И тогава дойде полиция със заповед за арест. Аз почти я очаквах и успях да избягам. На Марс дойдох по две причини. Първо, това бе единственият начин да избегна затвора (макар сега да не изглежда така, нали?) и второ, защото открих едно нещо. В ресторантите на Международния град имаше два или три подозрителни смъртни случаи и всеки един от тях беше в ресторант, известен с марсианската си кухня. И така, аз реших, че отговорът е на Марс.

Макиан потърка с палец брадичката си.

— Историята изглежда логически свързана, Хенес — каза той. — Какво мислиш?

— Предлагам да вземем имената и датите и да я проверим. Ние не познаваме този човек.

— Ти знаеш, че това е невъзможно — прозвуча почти раздразнително гласът на Макиан. — Не искам да правя нищо, което би разпространило новината за цялата тази бъркотия. Това може да навреди на синдикатите. — Той се обърна към Дейвид: — Възнамерявам да изпратя Бенсън да говори с теб. Той е нашият агроном. — После отново към Хенес: — Ти стой тук, докато дойде Бенсън.

Измина около половин час преди да дойде Бенсън. През това време Дейвид се бе облегнал на възглавницата и не обръщаше никакво внимание на Хенес, който от своя страна му отвръщаше със същото.

После врата се отвори и един глас каза:

— Аз съм Бенсън. — Това бе благ колеблив глас, който принадлежеше на около четиридесетгодишен индивид с кръгло лице, редееща коса и безрамкови очила. Малката му уста се разтегна в усмивка. — А вие, предполагам, сте Уилямс, нали? — продължи той.

— Точно така — отвърна Дейвид.

Бенсън погледна предпазливо младия землянин.

— Предразположен ли сте към насилие? — попита го той.

— Аз съм обезоръжен — изтъкна Дейвид — и се намирам във ферма, пълна с хора, готови да ме убият, ако прекрача прага на позволеното.

— Съвсем вярно. Ще ни оставиш ли сами, Хенес?

— Това не е безопасно, Бенсън — запротестира Хенес.

— Моля те — благите очи на Бенсън го погледнаха над очилата.

Хенес изръмжа, плясна с ръка ботуша в знак на недоволство и излезе. Бенсън заключи вратата след него.

— Знаете ли, Уилямс, през последната половин година аз се издигнах и станах важна клечка тук. Дори Хенес ме слуша. Още не съм свикнал с това. — Той се усмихна отново. — Кажете ми. Мистър Макиян твърди, че вие наистина сте бил свидетел на смъртен случай от това странно отравяне с храна.

— Да, на моята сестра.

— О! — Бенсън се изчерви. — Ужасно съжалявам. Зная, че тази тема на разговор е болезнена за вас, но може ли да науча подробностите? Много е важно.

Дейвид повтори историята, която бе разказал на Макиан.

— И смъртта настъпи толкова бързо?

— Само пет-десет минути след като беше яла.

— Ужасно! Ужасно! Нямате представа колко опечаляващо е всичко това. — Той нервно потърка ръце. — Във всеки случай, Уилямс, аз бих желал да допълня вашата история. И така, и така сте се досетил за по-голямата част от нея. А аз някак си също се чувствувам отговорен през вас за случилото се на вашата сестра. Ние всички тук, на Марс, сме отговорни, докато не разгадаем тази мистерия. Тези отравяния продължават вече месеци наред. Не са много, но са достатъчно, за да ни поставят в безизходно положение. Проследихме по обратен път отровените храни и сме сигурни, че не идват от нито една ферма. Но едно нещо излезе наяве: Цялата отровена храна идва от Уинград-сити. Другите два града на Марс са засега извън подозрение. Хенес действуваше съгласно предложението, че източникът на заразата е вътре в града. Той предприемаше по своя инициатива среднощни пътувания до него, но нищо не откри.

— Разбирам. Това обяснява забележките на Бигман — рече Дейвид.

— А? — лицето на Бенсън изразяваше недоумение, но после се проясни. — О, вие имате предвид дребния мъж, който обикаля наоколо и вика през цялото време. Да, той видял Хенес да напуска фермата през нощта и последният го изхвърли. Твърде импулсивен човек е. Във всеки случай, аз мисля, че Хенес бърка. Естествено е цялата отрова да минава през Уинградсити. Той е централен пункт на доставките за цялото полукълбо. Сега дори мистър Макиан вярва в преднамереното разпространяване на заразата от някоя агенция. Той и някои други от синдикатите са получили писмени предложения да продадат фермите си на нищожно ниски цени. За отравянето не се споменава нищо и няма никакви доказателства за каквато и да е връзка между предложенията за покупка и тази ужасна история.

Дейвид слушаше внимателно.

— И кои са направили тези предложения за покупка? — попита той.

— Откъде да знаем? Аз съм виждал писмата, но в тях само се казва, че ако предложенията се приемат, синдикатите трябва да изпратят кодирано радиосъобщение на една частна субетерна вълна. В писмата се споменава още, че предложената цена се намалява всеки месец с десет процента.

— Не можеше ли да бъде проследен пътят на писмата?

— Страхувам се, че не. Те минават през обикновената поща с пощенски знак „астероид“. Кой би се наел да претърсва астероидите?

— Беше ли уведомена Планетната полиция?

Бенсън тихо се засмя.

— Мислите ли — каза той, — че мистър Макиан или който и да е от синдикатите би извикал полицията за подобно нещо? Това е за тях обявяване на персонална война. Вие не оценявате правилно марсианския манталитет, мистър Уилямс. Вие не се обръщате към закона, когато сте в беда, ако не искате да си признаете, че става дума за нещо, с което не можете да се справите сам. Никой замеделски работник не е пожелал някога да стори това. Аз предложих тази информация да бъде предоставена на Научния съвет, но мистър Макиан не се съгласи. Той каза, че Съветът се е занимавал безуспешно с отравянето и че той би се справил и без тези проклети глупаци. И тогава се намесих аз.

— Вие също ли работите върху отравянето?

— Точно така. Аз съм агрономът на фермата.

— Така ви титулува и мистър Макиан.

— Аха. По-точно казано, агрономът е човек, който се специализира в науката за селското стопанство. Аз съм обучаван в принципите на поддържане на плодородието, редуване на културите и други неща от този сорт. Специализирал съм се по марсианските проблеми. Такива като мен се броят на пръсти и могат да заемат твърде добра служба, въпреки че понякога земеделските работници губят търпение с нас и мислят, че сме само учени идиоти без практически опит. Във всеки случай, аз съм изучавал допълнително също ботаника и бактериология, така че съм назначен от мистър Макиан за завеждащ изследователската програма на Марс по въпроса за отравянията. Другите членове на синдикатите ни сътрудничат.

— И какво открихте, мистър Бенсън?

— Всъщност толкова малко, колкото и Научният съвет, което не е изненадващо, като се има предвид колко мизерна екипировка и помощ имам в сравнение с тях. Но аз съм развил определени теории. Отравянето е твърде бързо за всичко друго освен за бактериална отрова. Поне ако вземем предвид получаващата се дегенерация на нервите и другите симптоми. Подозирам, че причината е марсианска бактерия.

— Какво?

— Знаете ли, на Марс има живот. Когато пристигнали тук първите земляни, планетата била покрита с прости форми на живот. Това били огромни водорасли, чийто синьозелен цвят бил забелязан през телескопите, преди още да бъдат възможни космическите пътешествия. Имало и подобни на бактерии форми, живеещи от водораслите и дори малки като насекоми същества, които са се движели свободно и са произвеждали своя собствена храна подобна на растения.

— Съществуват ли още?

— Разбира се. Ние ги изчистихме напълно от областите, които превърнахме в наши собствени ферми, и на тяхно място внесохме наши бактерии, необходими за развитието на растенията. В некултивираните области обаче марсианският живот все още процъфтява.

— Но как тогава биха могли да се заразят нашите растения?

— Това е един добър въпрос. Разбирате ли, марсианските ферми не приличат на земните, с които сте свикнали. На Марс фермите не са под открито небе. Тук Слънцето не дава достатъчно топлина за земните растения и няма дъждове. Но има добра, плодородна почва и достатъчно въглероден двуокис, от който главно живеят растенията. И така, житните култури на Марс растат под огромни стъклени плоскости. Те се сеят, отглеждат и жънат почти напълно автоматизирано, така че нашите замеделски работници са най-вече механици. Фермите се напояват изкуствено посредством общопланетна система от тръби, водещи началото си от полярните шапки. Разказвам ви това, за да разберете, колко трудно би било обикновеното заразяване на растенията. Полетата са затворени и пазени от всички посоки освен отдолу.

— Какво означава това? — попита Дейвид.

— Това означава, че отдолу се намират знаменитите Марсиански пещери. В тях може би има разумни марсианци.

— Искате да кажете марсианци-хора ли?

— Не хора, но организми, разумни като човека. Имам причина да вярвам, че съществуват марсиански умове, горящи от желание да изгонят нас, нашествениците-земляни от лицето на своята планета.