Айзък Азимов
Космически скитник (4)

3. ХОРА ЗА ФЕРМИТЕ НА МАРС

За родения на Земята, Земя означаваше планетата Земя. Тя беше само третата по ред планета от това слънце, което бе познато за обитателите на Галактиката под името Сол. В официалната география обаче понятието включваше всички тела от Слънчевата система. Марс беше толкова Земя, колкото самата Земя, а жителите на Марс бяха толкова земляни, колкото ако живееха на Земята. Законни във всяко отношение. Те гласуваха наравно с всички за представителите във Всеземния конгрес и за Президента на планетата.

Но приликата свършваше дотук. Земляните на Марс се смятаха за съвсем отделен и по-добър род, а новодошлият трябваше да измине дълъг път, за да бъде приет от марсиаиския земеделец като нещо повече от обикновен турист. Дейвид Стар разбра това почти веднага щом влезе в сградата за наемане на земеделски работници. Един дребен мъж вървеше по петите му. Той беше висок пет фута и два инча, а носът му би се трил в гръдната кост на Дейвид, ако застанеха лице срещу лице. Дребосъкът имаше бледочервена коса, сресана право назад и голяма уста. Носеше типично облекло на земеделски работник — горна дреха с отворена яка и високи до бедрата, яркооцветени ботуши.

Като се отправи към гишето, над което светеше надпис „Наемане на земеделски работници“, Дейвид чу около себе си тропот на крака.

— Стой! Забави ход, приятелю! — извика един писклив глас.

Дребният мъж му бе препречил пътя.

— Какво мога да направя за вас? — попита Дейвид. Дребосъкът внимателно го огледа, после протегна ръка и я облегна небрежно на талията на землянина.

— Кога слезе от подвижната стълба? — попита той.

— Каква стълба?

— Землянин, при това твърде обемист. Тясно ли ти стана там?

— Да, аз съм от Земята.

Дребният мъж отпусна ръцете си една след друга надолу, така че те се удариха с плясък в ботушите му. Този жест на земеделските работници означаваше налагане на собствената воля.

— В такъв случай — рече той, — предполагам, че ще заемете чакаща позиция и ще оставите един тукашен жител да си осигури работа.

— Както обичате — отвърна Дейвид.

— А ако имате някакви възражения относно реда си, можем да ги разгледаме, когато излезем оттук или по всяко време след това. Казвам се Бигман^[1]. Аз съм Джон Бигман Джонс, но можете навсякъде да ме намерите под името Бигман. — Той направи пауза и после добави — Това, замлянино, е моят прякор. Някакви възражения?

— Никакви — отвърна сериозно Дейвид.

— Отлично! — рече Бигман и отиде към гишето.

Дейвид се усмихна, когато другият се обърна с гръб и седна да чака.

Дейвид беше на Марс по-малко от дванадесет часа и за това време бе успял да регистрира кораба си под чуждо име в обширния подземен гараж извън града, да наеме стая за през нощта в един от хотелите и да прекара няколко часа в сутрешна разходка из покрития с купол град.

На Марс имаше само три такива града. Тяхната малобройност бе продиктувана от разходите за поддържане на огромните куполи и снабдяването с потоци енергия, необходима за осигуряване на земна температура и притегляне. Този, Уинград-сити, кръстен на името на първия човек, достигнал Марс — Робърт Клара Уинград, бе най-големият. Той почти по нищо не се отличаваше от един град на Земята. Беше почти парче от нея, отрязано и поставено на друга планета, сякаш хората на Марс, намиращи се на тридесет и пет милиона мили от Земята при най-голямото доближаване между двете планети, трябваше да скрият някак си този факт от себе си. В центъра на града, където височината на елипсовидния купол достигаше четвърт миля, имаше дори двадесететажни сгради. Липсваха само две неща: слънце и синьо небе. Самият купол беше прозрачен. Денем той разпръскваше слънчевата светлина равномерно върху цялата площ на града от десет квадратни мили. Интензивността на светлината във всички зони на купола беше слаба, така че за хората в града „небето“ бе бледожълто. Общият ефект обаче беше приблизително еквивалентен на земен облачен ден. С настъпването на нощта куполът избледняваше и изчезваше в беззвездната чернота. Но тогава светваха уличните светлини и Уинград-сити приличаше повече от всякога на Земята. В сградите изкуственото осветление се използуваше през цялото денонощие.

Внезапно избухнала разправия накара Дейвид да вдигне поглед.

— По дяволите! — викаше Бигман. — Вие сте ме вписали в черния списък!

Мъжът зад гишето изглеждаше объркан. Той имаше пухкави бакенбарди, с които пръстите му продължаваха да си играят.

— Нямаме черни списъци, мистър Джонс… — започна той.

— Казвам се Бигман. Какво има? Страхувате ли се да покажете приятелското си отношение? Първите няколко дни ме наричахте Бигман.

— Нямаме черни списъци, Бигман. Сега не се търси работна ръка за фермите.

— Какво говорите? Онзи ден Тим Дженкинс бе назначен само за две минути.

— Дженкинс има опит с ракетите.

— Аз мога да управлявам ракета не по-лошо от Тим.

— Но тук сте записан като сеяч.

— И то добър. Нямате ли нужда от сеячи?

— Слушай, Бигман — каза човекът зад гишето, — записал съм те в списъка на резервите. Това е всичко, което мога да направя. Ще ти се обадя, ако нещо се промени. — Той впи поглед в регистрационната книга пред себе си, проследявайки равнодушно записаното в нея.

— Добре, но аз ще стоя тук, докато получите следващото работно място — отвърна през рамо Бигман, отдалечавайки се от гишето. — Ако не ме искат, нека ми го кажат в лицето, разбирате ли? Лично на мен, Джон Бигман Джонс.

Мъжът зад гишето не отговори. Бигман, мърморейки под нос, седна да чака.

Дейвид стана и отиде към гишето. Никой друг не оспори реда му.

— Бих желал да получа работа — каза той.

Мъжът вдигна поглед.

— Какъв вид? — попита той и взе една бланка за наемане на работници.

— Всякаква земеделска работа, каквато можете да ми предложите.

— На Марс ли сте израснал?

— Не, сър, от Земята съм.

— Съжалявам, но нямам свободни места.

— Слушайте, аз умея да работя и се нуждая от работа. Велика Галактико! Нима тук има закон, забраняващ на земляните да работят?

— Няма, но във фермите почти не се намира работа за хора без опит.

— Аз все пак се нуждая от работно място.

— В града има много работни места. Идете на съседното гише.

— Не ми е нужна работа в града.

Мъжът зад гишето го погледна с колебание и Дейвид без труд разбра погледа му. Хората пътуваха за Марс по много причини. Едната от тях бе, когато Земята ставаше неудобна за тях. При съобщение за беглец градовете на Марс бяха грижливо претърсвани (в края на краищата те бяха част от Земята), но досега не бяха откривали никого във фермите. За земеделските синдикати най-добрият работник бе този, който не смееше да отиде на друго място.

— Име? — попита чиновникът и забоде очи във формуляра.

— Дик Уилямс — отвърна Дейвид, като посочи името, под което бе регистрирал кораба.

— Къде мога да се свържа с вас? — го попита чиновникът без да му поиска документите.

— Хотел „Лендис“, стая 212.

Разпитването продължи още дълго. По-голямата част от формуляра трябваше да остане празен. Накрая чиновникът въздъхна и постави бланката в един прорез. Тя бе автоматично микрофилмирана и добавена към постоянните регистрации на офиса.

— Ще ви уведомя, ако се появи нещо — рече той, но думите му не вдъхваха надежда.

Дейвид си тръгна. Не очакваше да го потърсят, но все пак се беше регистрирал като сеяч, търсещ работа.

Следващата стъпка…

В този момент в кантората за наемане на работници влязоха трима души, при което дребният мъж, Бигман, скочи гневно от мястото си. Сега той беше с лице към тях. Държеше ръцете си свободно до бедрата, въпреки че Дейвид не виждаше никакво оръжие.

Трима новодошли спряха.

— Май и друг път сме срещали тук Бигман — могъщото джудже — рече през смях единият от вървящите отзад. — Може би той търси работа, шефе.

Говорещият бе широкоплещест и с разплескан върху лицето нос. В устата си имаше полусдъвкана незапалена пура от зелен марсиански тютюн и силно се нуждаеше от бръснене.

— Тихо, Грисуълд — смъмра го мъжът отпред.

Той бе възнисък и закръглен, а нежната кожа на бузите и врата му бе лъскава и гладка. Бе облечен, разбира се, в типичните за Марс работни дрехи, но те бяха от много по-фин материал в сравнение с тези на другите замеделски работници в помещението. Високите до бедрата му ботуши бяха на тъмно– и светло-розови спирали.

При всичките си по-късни пътувания по Марс Дейвид Стар никога не видя два чифта ботуши с еднакви шарки, нито ботуши, които да не са с крещящо ярки цветове. Това беше белег на индивидуалността сред земеделските работници.

Бигман приближаваше тримата изпъчил малките си гърди и с изкривено от гняв лице.

— Искам си документите от теб, Хенес — каза той. — Имам право на тях.

Възниският мъж отпред беше Хенес.

— Не заслужаваш никакви документи, Бигман — каза тихо той.

— Без прилични документи не мога да си намеря друга работа. Работих при вас две години и свърших своята част от работата.

— Ти направи много повече от това. Махай се от пътя ми! — Той мина тежко покрай Бигман, приближи се до гишето и каза: — Нуждая се от опитен сеяч. Искам да е достатъчно висок. Той трябва да замени едно малко момче, от което желая да се освободя.

Бигман почувствува това.

— Ей богу, прав си! — извика той. — Аз наистина направих много повече. Искаш да кажеш, че бях дежурен, когато не би трябвало да бъда. Бях дежурен достатъчно дълго, за да те видя да пътуваш по пясъка на пустинята посреднощ. Само гдето на следващата сутрин не знаеше нищо за това, освен че бях преместен, защото съм го споменал. Но без документи за квалификация…

Хенес го погледна отегчено през рамо.

— Грисуълд, изхвърли този глупак — нареди той. Бигман не отстъпи, макар Грисуълд да бе направил две крачки към него.

— Добре. Един по един — каза той с пискливия си глас.

В този момент обаче се намеси Дейвид, който застана между тях.

— Вие сте на пътя ми, приятел — каза Грисуълд. — Трябва да изхвърля малко смет.

— Всичко е наред, Земни. Остави го на мен! — извика Бигман зад гърба на Дейвид.

Дейвид не му обърна внимание.

— Това е обществено място, приятел — обърна се той към Грисуълд. — Ние всички имаме право да стоим тук.

— Нека не спорим, приятел — продължи Грисуълд и сложи грубо ръка на рамото му, сякаш да го отстрани от пътя си.

Дейвид улови светкавично китката на Грисуълд, изви я зад гърба му и го блъсна по рамото. Той се завъртя, политна назад и се удари силно в пластмасовата преграда, разделяща стаята на две.

— Аз предпочитам да споря, приятел — рече Дейвид. Чиновникът се бе изправил с вик. Струпаха се и работещите по другите гишета, но никой не посмя да се намеси.

— Много добре за човек от Земята — смееше се Бигман и тупаше одобрително Дейвид по гърба.

Грисуълд бавно възстанови дишането си. Разтърси глава. Ритна настрана пурата, която бе паднала на пода и вдигна поглед. Очите му изпускаха искри от ярост. Той се отблъсна от стената и в ръката му проблесна стоманено острие.

Дейвид отстъпи встрани и вдигна ръка. Малкият крив цилиндър, който обикновено почиваше уютно под мишницата му, се спусна по ръкава в готовата да го улови длан.

— Внимавай, Грисуълд! — извика Хенес. — Той има бластер!

— Хвърли оръжието! — заповяда Дейвид. Грисуълд диво изруга, но металът звънна на пода. Бигман се стрелна напред и вдигна острието, кискайки се на поражението на брадясалия. Дейвид го взе от Бигман и го разгледа.

— Безобидна на вид играчка, забранена за притежаване от един земеделски работник — каза той. — Какъв е законът на Марс срещу носене на силов нож?

Дейвид го знаеше като най-ужасното оръжие в Галактиката. На вид представляваше къса дръжка от неръждаема стомана, която беше малко по-дебела от дръжката на нож. В нея бе вграден малък мотор, който можеше да генерира невидимо, девет инча дълго и остро като бръснач, силово поле. То бе в състояние да проникне през всякаква материя. Бронята беше безполезна срещу него и тъй като проникваше така лесно през кости, както и през плът, пронизването с него бе почти винаги фатално.

Хенес пристъпи между тях.

— Къде е позволителното ви за носене на бластер, Земни? — попита той. — Приберете го и ще бъдем квит.

— Почакайте — каза Дейвид, когато Хенес понечи да си тръгне. — Вие търсехте човек, нали?

— Да, търся — потвърди Хенес.

— Отлично. Аз пък търся работа.

— Трябва ми опитен сеяч. Имате ли квалификацията на такъв?

— Не.

— Жънал ли сте някога? Можете ли да управлявате пясъкоход? Накратко, вие сте само, доколкото мога да съдя по дрехите ви — и той отстъпи назад, сякаш да получи по-добра обща представа — един землянин, който случайно може да си служи умело с бластер. Не мога да ви използувам.

— Нито дори — гласът на Дейвид спадна по шепот — ако ви кажа, че се интересувам от отравяния с храна ли?

Лицето на Хенес не се промени. Дори не мигна.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна той.

— Тогава помислете по-добре — Дейвид се усмихна слабо, но малко хумор имаше в тази усмивка.

— Да се работи в марсианска ферма не е лесно — рече Хенес.

— Не съм от тези, които търсят лесното — отвърна Дейвид.

— Е, може би не сте. Отлично, ще ви дадем подслон, храна и като начало три ката дрехи и чифт ботуши. В края на първата година ще получите петдесет долара. Ако не изкарате годината, парите пропадат.

— Достатъчно почтено. Каква ще бъде работата?

— Единствената, която можете да вършите — общ помощник при склада с храна. Ако се учите, ще бъдете повишен. В противен случай ще изкарате годината на тази служба.

— Дадено. А за Бигман?

— Не, сър! — изкряка Бигман, който поглеждаше ту единия, ту другия. — Няма да работя за този пясъчен бръмбар и вас не съветвам.

— Какво ще кажете за един къс срок срещу документите ви? — подхвърли Дейвид.

— Добре — съгласи се Бигман. — Само за един месец.

— Той приятел ли ви е? — попита Хенес.

— Не бих дошъл без него — кимна Дейвид.

— Тогава наемам и него. Ще работи един месец само срещу документите си, но ще трябва да си държи езика зад зъбите. Никакво заплащане освен документите му. Сега да се махаме оттук. Моят пясъкоход е отвън.

Петимата излязоха. Дейвид и Бигман вървяха най-отзад.

— Дължа ти една услуга, приятел — каза Бигман. — Ще я имаш, когато поискаш.

Пясъкоходът беше открит, но Дейвид виждаше цепнатините, в които се плъзгаха панелите, така че той можеше да бъде закрит отвсякъде, защищавайки го от бушуващите пясъчни бури на Марс. Колелата му бяха широки, за да намаляват до минимум склонността към потъване при пресичане на рохкави пясъчни наноси. Стъклената площ бе намалена до минимум, а където я имаше, тя се сливаше със заобикалящия я метал, сякаш бе споена с него.

Улиците бяха многолюдни, но никой не обръщаше внимание на обичайната гледка от пясъкоходи и земеделски работници.

— Ние ще седнем отпред — каза Хенес, — а вие и вашият приятел, Землянино, можете да седнете отзад.

Докато говореше, той седна на шофьорското място. Контролните уреди бяха в средата на предната преграда с центрирани върху тях ветрови стъкла. Грисуълд зае мястото вдясно от Хенес.

Бигман се отправи към задната част на колата и Дейвид го последва. Зад него имаше някой.

— Внимавай! — внезапно извика Бигман. Вторият от доверените хора на Хенес, с пепеляво брадато лице, се беше свил зад вратата на колата. Дейвид бързо се дръпна, но беше вече твърде късно. Последното, което видя, беше бляскавата цев на оръжието в ръката му. Той осъзна мекия мъркащ звук, но едва ли усети нещо. Един далечен глас каза: „Добре, Зъкис. Влез отзад и ги наблюдавай.“ Думите сякаш идваха от края на дълъг тунел. Имаше едно последно моментно усещане за движение напред и после пълна пустота.

Дейвид Стар се отпусна на седалката и от него изчезна последният признак на живот.