Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лъки Стар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
David Starr, Space Ranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 22 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

Издание:

Пирати от астероидите. Романи

Изд. Атлантис, София, 1992

Превод от англ.: Григор Попхристов

Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 20 000 бр. Страници: 520. Цена: 30.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от drvar)
  3. — Добавяне

9. В ПУКНАТИНАТА

— Сериозно ли говориш? — попита Бигман. — Искаш да кажеш — опита да се усмихне той, — че наистина има марсианци, така ли?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че има?

— Не — реши внезапно той. — Но това няма значение. Казах, че искам да участвувам в тази работа и няма да се откажа.

Колата потегли отново.

Слабата зора на марсианското небе бе започнала да осветява мрачния пейзаж, когато стигнаха пукнатината.

Дейвид се измъкна от колата и се приближи до гигантския процеп. Все още никаква светлина не проникваше вътре. Това беше една черна и зловеща дупка в земята, която се простираше докъдето очи стигат в двете посоки, със сив безличен насрещен ръб. Той насочи фенерчето си надолу и лъчът му изчезна в нищото.

— Сигурен ли си, че това е мястото? — попита приближилият се до него Бигман.

— Според картите тук сме непосредствено до пещерата. На какво разстояние сме от най-близкия вход на фермата?

— Около две мили.

Землянинът кимна. Малко вероятно беше земеделските работници да са стъпвали на това място, освен може би по време на проверка.

— Тогава няма смисъл да чакаме — каза Дейвид.

— Все пак, как възнамеряваш да се спуснеш в нея? — попита Бигман.

Дейвид вече беше извадил от колата кутията, която Бигман донесе от Уинград-сити. Той я отвори и извади съдържанието й.

— Да си виждал някога подобно нещо? — попита той.

Бигман поклати отрицателно глава. Той въртеше между палеца и показалеца си част от това нещо, което се състоеше от двойка въжета с копринена лъскавина, свързани на всеки дванадесет инча с напречници.

— Предполагам, че е въжена стълба — каза Бигман.

— Да — кимна Дейвид, — но не от въже, а от усукан силикон, който е по-лек от магнезия, и по-як от стоманата. Почти не се влияе от срещаните на Марс температури. Най-често тя се използува на Луната, където гравитацията е твърде слаба, а планините — твърде високи. Няма голямо приложение на Марс, който е свят с равнинна повърхност. Голям късмет е, че Съветът е успял да намери една бройка в града.

— И какво ще помогне тя? — попита Бигман, като прекара цялата стълба през ръцете си, докато стигне до металното удебеление в края й.

— Внимавай — предупреди го Дейвид, — ако не е включено обезопасяващото устройство, можеш да се нараниш.

Той взе внимателно стълбата от ръцете на Бигман, обхвана металното удебеление със силните си ръце и ги завъртя в противоположни посоки. Чу се остро щракане, но удебелението не се промени видимо.

— Сега гледай.

Почвата на Марс изтъняваше и изчезваше с приближаването към пукнатината, а ръбът й беше гола скала. Дейвид се наведе и с леко натискане на удебелението в края на стълбата докосна слабо скалата, която изглеждаше червеникава от руменеещото утринно небе. После дръпна ръката си, а то остана там, балансирано под странен ъгъл.

— Повдигни го — рече той.

Бигман се наведе и се опита да го повдигне. За момент той се озадачи, защото удебелението не се помртъдна. После се напъна с всички сили, но отново нищо не се получи.

— Какво направи? — попита ядосано той.

— Когато обезопасяващото устройство е освободено, всеки натиск върху удебелението освобождава ивица силово поле с дължина около дванадесет инча, което се врязва в скалата. После краят на полето се удължава под прав ъгъл с около шест инча в двете посоки, за да получи формата „Т“. Краищата на полето са заоблени, а не остри, така че не можеш да го освободиш чрез клатушкаме насам-натам. Единственият начин да измъкнеш удебелението е да разбиеш скалата.

— А ти как го освобождаваш?

Дейвид прекара стоте фута дължина на стълбата през ръцете си, докато стигне до едно подобно удебеление в другия й край. Той го усука и после го мушна в скалата. То остана в нея, но след петнадесетина секунди първото удебеление се освободи от скалата и падна настрана.

— Ако задействуваш едното удебеление — поясни Дейвид, — другото автоматично се дезактивира. Или, разбира се, ако нагласиш обезопасяващото устройство на задействуваното удебеление — той се наведе и го направи, — то също се дезактивира.

Бигман клекна. В местата, където допреди малко бяха двете удебеления, сега имаше тесни отвори с дълбочина около четири инча. Те бяха твърде малки, за да може да си пъхне пръста в тях.

Дейвид Стар продължи:

— Взел съм вода и храна за една седмица — каза той. — Страхувам се, че кислородът няма да ми стигне за повече от два дни, но ти ще ме чакаш цяла седмица. Ако дотогава не се върна, ще предадеш това писмо в щаба на Съвета.

— Почакай! Искаш да кажеш, че тези приказни марсианци…

— Имам предвид много неща. Може да се подхлъзна или стълбата да не е в изправност. Може случайно да я закрепя в слаба скала. Всичко се случва. И така, мога ли да разчитам на теб?

— Хубава работа! — Бигман изглеждаше разочарован. — Предлагаш ми да стоя тук горе, докато ти поемаш целия риск.

— Така работи един екип, Бигман. Нали знаеш.

Беше се навел над ръба на пукнатината. Слънцето докосваше хоризонта пред тях, а небето просветляваше от черно към мораво. Пукнатината обаче оставаше една отблъскваща тъмна бездна. Оскъдната атмосфера на Марс не разпръскваше много добре светлината и Слънцето можеше да прогони вечната нощ от пукнатината само когато беше в зенита си.

Дейвид хвърли флегматично стълбата в пукнатината. Нишките, от които бе направена, не издадоха никакъв шум при търкането си в скалата. Чуха се само едно-две тупвания на удебелението в другия й край на дълбочина сто фута.

Дейвид провери дали стълбата е закрепена добре и като се хвана за най-горната й пречка, се метна на нея. Главата му се подаваше над повърхността.

Бигман го гледаше с широко отворени очи.

— Сега си върви и вземи колата със себе си — каза Дейвид. — Филмите и проекторите върни на Съвета. Остави тук само скутера.

— Дадено — отвърна Бигман.

Всички коли имаха аварийни платформи на четири колела, които можеха да пътуват петдесет мили със собствена тяга. Те бяха неудобни и изобщо не защищаваха от студа или, още по-лошо, от прашните бури. Все пак, когато пясъкоходът се повреди далеч от дома, да пътуваш със скутер бе по-добре, отколкото да чакаш да те намерят.

Дейвид Стар погледна надолу. Беше твърде тъмно, за да види края на стълбата, чиято лъскавина проблясваше в сивотата. Той пуска краката си да се люлеят свободно и заслиза надолу с лице към скалата, като същевременно броеше изминатите стъпала. На осемдесетото стъпало спря, мушна лявата си ръка над едно от стъпалата, облегна се на него така, че и двете му ръце да останат свободни и изтегли долния край на стълбата.

Когато удебелението се озова в ръката му, той се пресегна надясно и го мушна в скалата. После го дръпна силно, за да провери дали е добре закрепено и бързо премина върху стълбата, провесена от новата точка на закрепване. Едната му ръка остана върху частта от стълбата, която бе напуснал, чакайки да се освободи горният й край. Когато това стана, той я залюля така, че горното удебеление да мине далеч от него и да не го удари. Усети леко разклащане, когато то се залюля на дълбочина сто и осемдесет фута от повърхността на Марс. Погледна нагоре. Там се виждаше широка ивица мораво небе, но Дейвид знаеше, че с всяко стъпало надолу тя ще да става все по-тясна.

Така Дейвид се спускаше и на всеки осемдесет стъпала сменяше точката на закрепване ту отляво, ту отдясно, движейки се общо взето право надолу.

Изминаха шест часа и той спря, за да хапне малко концентрирана храна и пийне глътка вода от манерката. Единственият начин да си почива бе да стъпва с крак на стъпалата и да охлабва напрежението на ръцете. Никъде по целия път дотук нямаше достатъчно голяма хоризонтална издатина, на която да си отдъхне. Поне докъдето стигаше светлината от фенерчето му.

Това беше лошо и по друга причина. Означаваше, че връщането нагоре, (ако някога стигне дотам) ще бъде по бавния метод. Ще трябва да забива всяко от двете удебеления в скалата на височина, която можеше да достига с ръка. Това беше лесна работа… на Луната. На Марс гравитацията беше два пъти по-силна от лунната и напредването щеше да е ужасно бавно, далеч по-бавно от слизането, което, установи мрачно Дейвид, също е достатъчно бавно. Беше на не повече от миля под повърхността.

Надолу имаше само мрак, а отгоре тясната ивица небе беше просветляла. Дейвид реши да чака. По часовника му минаваше единадесет часа земно време, а то бе валидно на Марс, защото неговото денонощие бе само с половин час по-дълго от земното. Слънцето скоро щеше да бъде в своя зенит.

Той мислеше, че поради действието на вибрационните вълни под планетната повърхност картите на Марсианските пещери бяха в най-добрия случай грубо приблизителни. Достатъчна бе съвсем незначителна грешка, за да се окаже на мили разстояние от истинския вход.

А може би изобщо нямаше входове. Пещерите можеше да са чисто природен феномен подобно на Карлсбадските пещери на Земята. С изключение, разбира се, на това, че тези Марсиански пещери се простираха на стотици мили.

Той чакаше почти сънен в мрак и тишина, висящ свободно над нищото. Дейвид сви изтръпналите си пръсти. Марсианският студ щипеше дори през ръкавиците. Когато слизаше, го стопляше действието, а когато стоеше, го пронизваше студът. Почти бе решил да поднови слизането, за да се спаси от замръзване, когато долови първото слабо осветяване. Вдигна поглед и видя бавно спускащата се бледожълта слънчева светлина. Над ръба на пукнатината, в тясната ивица небе се видя Слънцето. На горещото кълбо бяха необходими десет минути, за да се покаже цялото и светлината да достигне своя максимум. Макар и малко за очите на един землянин, широчината му представляваше една четвърт от тази на пукнатината. Дейвид знаеше, че светлина щеше да има най-много половин час и че след това мракът отново щеше да се върне за двадесет и четири часа. Огледа се бързо. Стената на пукнатината съвсем не беше равна. Тя беше нащърбена, но навсякъде вертикална. Сякаш срезът в марсианската почва бе направен с вълнообразен нож. Насрещната стена беше значително по-близо, отколкото на повърхността, но Дейвид прецени, че ще трябва да слезе поне още една-две мили надолу, преди тя да стане достатъчно близо, за да я докосне.

Все още всичко беше напразно. Равно на нула!

И тогава видя тъмното петно. Дишането на Дейвид се учести. Наситена чернота имаше и другаде. Всяка издадена скала хвърляше черна сянка. Само че това особено петно беше правоъгълно. То беше с идеални прави ъгли или поне така изглеждаше. Очевидно бе изкуствено. Приличаше на някаква врата, монтирана в скалата.

Дейвид бързо хвана удебелението в долния край на стълбата и го постави възможно най-близко до петното. После, когато се освободи, направи същото и с другото удебеление. Сменяше ги бързо, колкото можеше, надявайки се, че Слънцето ще се задържи и че петното не е мираж.

Слънцето беше пресякло пукнатината и сега докосваше ръба на стената, на която висеше Дейвид. Жълточервената скала пред него стана отново сива. Но върху другата стена падаше все още светлина и той виждаше достатъчно добре. Дейвид беше на сто фута от петното и след всяка смяна на удебеленията на стълбата се приближаваше до него с един ярд.

Слънчевата светлина се движеше нагоре по отсрещната стена и когато достигна петното, вече се здрачаваше. Пръстите на Дейвид се вкопчиха в ръба на нишата. Той беше гладък и по него нямаше никакъв дефект. Вероятно беше дело на разум.

Слънчевата светлина не му беше нужна повече. Малкият лъч от фенерчето щеше да бъде достатъчен. Той залюля стълбата към правоъгълната сянка и чу как металното удебеление звънна остро върху скалата под нея. Хоризонтална издатина!

Дейвид се спусна бързо и само след няколко минути стъпи върху скалата. За първи път от повече от шест часа той стоеше върху нещо стабилно. Намери дезактивираното удебеление, мушна го в скалата на равнището на талията и свали долу стълбата. После нагласи обезопасяващото устройство и изтегли удебелението. За пръв път от повече от шест часа двата края на стълбата бяха свободни.

Дейвид нави стълбата около кръста и ръката си и се огледа. Нишата в скалата беше около десет фута висока и шест широка. Пристъпи навътре, осветявайки пътя си с фенерчето и се озова пред гладка каменна плоча, която препречваше пътя му. Тя също беше дело на разум. Трябваше да бъде, точно затова обаче си оставаше ефективна бариера срещу по-нататъшно изследване.

Внезапно почувствува силна болка в ушите. Това можеше да има само едно обяснение. Налягането на въздуха около него някак си се повишаваше. Дръпна се назад, но с изненада забеляза, че отворът, през който беше влязъл, е препречен със скала, която преди липсваше. Тя безшумно се беше плъзнала зад него. Сърцето му бързо заби. Очевидно се намираше в някакъв вид въздушен шлюз. Дейвид внимателно махна филтъра и пробва новия въздух. Оказа се топъл и подействува добре на дробовете му. После се приближи до вътрешната скална плоча и доверчиво зачака тя да се повдигне и махне от пътя му. Но цяла минута преди да го стори, Дейвид почувствува ръцете си стегнати до тялото като със стоманено ласо. Имаше време само да извика уплашено. После по същия начин бяха стегнати и краката му. Когато вътрешната врата се отвори н пътят за влизане в пещерата беше открит, Дейвид Стар не можеше да помръдне нито ръка, нито крак.