Айзък Азимов
Космически скитник (14)

13. СЪВЕТЪТ СЕ НАМЕСВА

Бенсън постоя още десетина минути. Нищо от това, което му каза Дейвид, не подкрепи теорията му, свързваща отравянето с марсианците, и той много се разтревожи.

— Не искам да попадна в лапите на Хенес. Ние си разменихме… любезности.

— Какво ще кажете за Макиан? Той е на наша страна, нали?

— Не зная. Той смята, че до два дни ще бъде разорен. Не мисля, че му е останала достатъчно сила, за да се противопостави на този тип. Слушай, сега ще е по-добре да вървя. Ако измислиш нещо, каквото и да е то, съобщи ми го по някакъв начин. Ще го направиш, нали?

После Бенсън се сбогува и си отиде.

 

 

Дейвид седна в леглото. Откакто се събуди, безпокойството му беше нараснало. Дрехите му бяха захвърлени върху един стол в другия край на стаята, а ботушите стояха изправени до него. Не беше посмял да ги прегледа в присъствието на Бенсън. Едва се бе осмелил да ги погледне.

Може би не са ги пребъркали, помисли си песимистично той. Ботушите на един замеделски работник бяха неприкосновени. Да се открадне нещо от тях, наред с кражбата на пясъкоход в пустинята, бе непростимо престъпление. Дори при смърт погребваха ботушите на земеделския работник заедно с него, без да се изважда съдържанието им.

Дейвид опипа вътрешните джобове на всеки ботуш, но те бяха празни. В единия имаше носна кърпа, а в другия няколко монети. Несъмнено дрехите му също бяха претърсвани. Очакваше това, но очевидно ботушите му не бяха претърсени добре. Той затаи дъх, когато ръката му достигна дъното, на единия ботуш. Вълна от радост го изпълни, когато почувствува мекия газов материал на марсианската маска.

Скрил я бе там по общите правила преди банята, но не беше предвидил приспивателното. Беше чист късмет, че не я бяха намерили. В бъдеще трябваше да бъде по-внимателен.

Дейвид пъхна маската в един от джобовете на ботушите и го закопча. Взе ги. Бяха ги лъснали, докато спеше. Това показваше почти инстинктивното уважение, което земеделският работник изпитваше към ботушите, независимо чии бяха те.

Дрехите му също бяха минали през освежителен душ. Блестящите пластмасови влакна, от конто бяха съставени, излъчваха приятен аромат. Всички джобове, разбира се, бяха празни, но цялото им съдържание беше небрежно струпано на купчина под стола. Той го прегледа. Изглежда нищо не липсваше. Дори носната кърпа и монетите от джобовете на ботушите бяха там.

Дейвид облече работния комбинезон и нахлузи ботушите. Тъкмо притягаше колана, когато в стаята влезе брадат земеделски работник.

Дейвид вдигна поглед.

— Какво искаш, Зъкис? — попита студено той.

— Къде мислиш, че отиваш, Земни? — вместо отговор на свой ред попита Зъкис. Малките му очички горяха от злоба, а изражението на лицето му много приличаше на това, което Дейвид бе видял първия ден. Дейвид си спомняше пясъкохода на Хенес пред сградата за наемане на земеделски работници, как самият той тъкмо сяда на седалката и облещеното срещу него брадато гневно лице, когато едно оръжие гръмва, преди той да успее да се мръдне и защити.

— Разрешение от теб няма да искам — отвърна Дейвид.

— Така ли? Имаш грешка, мистър. Никакво мърдане оттук. Нареждане на Хенес. — При тези думи Зъкис запречи вратата с тялото си. Два бластера се показаха многозначително от двете страни на смъкнатия му колан. Почака известно време, след което мазната му физиономия се разцепи в усмивка.

— Ти май промени намерението си, Земни? — попита той.

— Може би — отвърна Дейвид, — но точно сега чакам посетител. Как ще влезе? Никога ли не си стоял на пост?

— Млъквай! — озъби се Зъкис и се изхрачи на половин инч от ботушите на Дейвид.

— Искаш ли да хвърлиш бластерите и да опиташ пак? — попита Дейвид.

— Бъди внимателен, ако искаш да получиш някаква храна, Земни — отвърна Зъкис.

Той излезе и заключи врата след себе си. След няколко минути се чу шум от дрънкане на метал. Вратата отново се отвори. Влезе Зъкис с поднос, върху който имаше парче тиква и някакви зелени листа.

— Зеленчукова салата — каза Зъкис. — Повече не заслужаваш.

Над единия край на подноса се показваше почернял палец. Другият край се уравновесяваше от китката му, така че ръката на земеделския работник не се виждаше.

Дейвид се изправи, отскочи встрани със свити крака и стъпи върху матрака на леглото. Изненаданият Зъкис изпадна в паника, а Дейвид, използувайки пружините на матрака като допълнителна отблъскваща сила, скочи във въздуха.

Той се сблъска тежко със земеделския работник. С едната ръка изтръгна подноса от хватката му и го хвърли на пода, а с другата улови противника си за брадата.

Зъкис се строполи с дрезгав вик. Обутият в ботуш крак на Дейвид стъпи върху ръката му, която бе скрита под подноса. Викът на другия стана агонизиращ, когато смазаните му пръсти се разтвориха и освободиха запънатия бластер, който държаха.

Дейвид пусна брадата на Зъкис и улови здравата му ръка, която посягаше към втория бластер. После грубо я изви.

— Стой спокойно — предупреди го Дейвид, — иначе ще ти измъкна ръката от рамото.

Зъкис притихна, въртейки очи и дишайки тежко.

— Какво целиш? — попита той.

— Защо криеше бластера под подноса?

— За да се защищавам в случай, че ме нападнеш, докато са ми заети ръцете.

— Защо тогава не изпрати някой друг, а ти да го прикриваш?

— Не се сетих — изхленчи Зъкис.

Дейвид увеличи малко натиска върху ръката му и лицето на Зъкис се изкриви от болка.

— Предлагам да ми кажеш истината, Зъкис.

— Аз… аз възнамерявах да те убия.

— А какво щеше да кажеш на Макиан?

— Че си… се опитал да избягаш.

— Идеята твоя ли беше?

— Не, на Хенес. Оправяй се с него. Аз само изпълнявам заповеди.

Дейвид отхлаби хватката. Той вдигна единия бластер и измъкна другия от кобура му.

— Ставай!

Зъкис се отърколи на една страна. Той изрева от болка, когато се опита да се повдигне на смазаната лява ръка и почти измъкнатата от рамото дясна.

— Какво мислиш да правиш? Ти няма да убиеш невъоръжен човек, нали?

— А ти не би ли убил? — попита Дейвид.

— Хвърли оръжието, Уилямс — намеси се един нов глас.

Дейвид бързо вдигна глава. В рамката на вратата стоеше Хенес с насочен бластер. Зад него беше Макиан с мрачно и набраздено от бръчки лице. Очите на Хенес достатъчно ясно показваха намеренията му, а бластерът бе готов за стрелба.

Дейвид пусна току-що издърпаните от Зъкис бластери.

— Ритни ги настрана — заповяда Хенес.

Дейвид се подчини.

— Кажи сега какво се случи.

— Ти знаеш какво — отвърна Дейвид. — Зъкис се опита да ме убие по твое нареждане, а аз не стоях мирно.

— Не сър… мистър Хенес, не е вярно — ломотеше Зъкис. — Носех му обяда, когато той скочи върху мен. Ръцете ми бяха заети с подноса и не можах да се защитя.

— Млъкни — рече презрително Хенес. — За това ще говорим по-късно. Махай се оттук и бързо се върни с малко връзки за превързване на ръцете към тялото.

Зъкис побърза да излезе.

— Защо връзки, Хенес? — запита тихо Макиан.

— Защото този човек е опасен мошеник, мистър Макиан. Вие си спомняте, че го доведох, защото изглежда знаеше нещо за отравянето с храна.

— Да, да, разбира се.

— Той ни разказа как по-малката му сестра се била отровила с марсиански конфитюр, спомняте ли си? Аз проверих. Не е имало твърде много смъртни случаи от отравяне, за които властите да са научили. Фактически са по-малко от двеста и петдесет. Не беше трудно да ги проверя всичките и аз го направих. При нито един от тях не се съобщава за отравяне с марсиански конфитюр на дванадесетгодишно момиче с брат на годините на Уилямс.

Макиан беше поразен.

— Откога знаеш това, Хенес? — попита той.

— Почти откакто е тук, но исках да разбера намеренията му. Наредих на Грисуълд да го следи…

— Да се опита да ме убие, искаш да кажеш — прекъсна го Дейвид.

— Така приказваш, защото си го убил, щом е бил достатъчно глупав да се остави да го заподозреш. — Той се обърна отново към Макиан. — После успял да се вмъкне под кожата на този слабоучен глупак Бенсън и така да следи как напредва нашето разследване на отравянията. Като капак на всичко преди три нощи се измъкна от купола, без да каже къде отива. И знаете ли защо? За да докладва на хората, които са го наели и които стоят зад цялата тази работа. Не е случайно съвпадение фактът, че ултиматумът дойде в негово отсъствие.

— А вие къде бяхте? — внезапно попита Дейвид. — Престанахте ли да вървите по петите ми след смъртта на Грисуълд? Ако подозирахте, че съм излязъл с такава цел, защо не изпратихте някой да ме следи?

Макиан изглеждаше озадачен.

— Е… — започна той, но Дейвид го прекъсна.

— Позволете ми да завърша, мистър Макиан. Аз мисля, че Хенес не е бил в купола в нощта, когато излязох и дори едно денонощие след това. Къде бяхте, Хенес?

Хенес пристъпи напред с изкривена от ярост уста. Свитата в шепа ръка на Дейвид беше близо до лицето му. Не вярваше Хенес да посмее да стреля, но бе готов да използува маската-щит, ако се наложи.

— Предлагам да го предадем на Съвета — намеси се Макиан и сложи нервно ръка на рамото на Дейвид.

— Какъв е този Съвет? — попита бързо Дейвид.

— Не е твоя работа — изръмжа Хенес.

Междувременно Зъкис се беше върнал с връзките. Те представляваха гъвкави пластмасови пръти, които можеха да бъдат прегънати по произволен начин и замразени в това положение. Бяха безкрайно по-здрави от въжета или дори от стоманени белезници.

— Протегни си ръцете — заповяда Хенес. Дейвид безмълвно ги протегна. Връзките бяха увити два пъти около китките му. Зъкис ги стегна ужасно силно и после изтегли иглата, с което предизвика автоматично пререждане на молекулите, втвърдяващо пластмасата. Отделяната при пререждането енергия правеше пластмасата топла на пипане. Друга връзка стегна глезените му.

Дейвид седеше спокойно в леглото. В едната ръка все още държеше маската-щит. Забележката на Макиан относно Съвета бе за Дейвид достатъчно доказателство, че няма да остане дълго вързан. Междувременно той нямаше нищо против по-нататъшния развой на нещата.

— Какво представлява този Съвет? — попита отново той.

Но не бе необходимо да пита. Отвън се чу вик „Къде е Уилямс?“ и една фигура префуча като снаряд през вратата.

Това бе самият Бигман. Той не обърна внимание на никой друг освен на седящата фигура на Дейвид и заговори бързо и задъхано:

— Чух че си минал през прашна буря, едва когато влязох в купола. Горещи Серес, ти трябва да си се изпържил! Как го направи? Аз… аз… — В този момент за пръв път забеляза положението на Дейвид. — Кой, по дяволите, го е вързал така? — извика яростно той.

Хенес улови грубо Бигман за яката и го вдигна от пода.

— Нали ти казах какво ще ти се случи, ако те видя отново тук.

— Пусни ме, невротик такъв! — извика Бигман. — Имам право да съм тук. Ако до секунда и половина не ме пуснеш, ще отговаряш пред Научния съвет.

— В името на Марс, Хенес, пусни го — рече Макиан. Хенес го пусна на пода.

— Махай се оттук! — изсъска той.

— За нищо на света! Аз съм акредитиран служител на Съвета и дойдох тук с доктор Силвърс. Попитай го, ако не вярваш.

Бигман кимна към високия слаб мъж на прага. Името му подхождаше. Косата и мустаците му бяха сребристобели.

— Извинете — рече доктор Силвърс, — но бих желал да поема нещата в свои ръце. Правителството в Международния град на Земята е обявило извънредно положение и отсега нататък всички ферми ще бъдат под контрола на Научния съвет. Упълномощен съм да поема фермата на Макиан.

— Очаквах подобно нещо — промърмори тъжно Макиан.

— Махнете връзките от този човек — нареди д-р Силвърс.

— Той е опасен — опита се да възрази Хенес.

— Ще поема пълната отговорност.

Бигман подскочи и удари токовете.

— Върви си по пътя, Хенес — каза той.

Хенес пребледня от гняв, но не отрони нито дума. След три часа д-р Силвърс се срещна отново с Макиан и Хенес в квартирата на Макиан.

— Искам да прегледам всички документи за продукцията на фермата през последните шест месеца — каза той. — Трябва да видя и вашия доктор Бенсън и да се запозная докъде е стигнал в решаването на проблема с отравянето. Разполагаме с шест седмици. Не повече.

— Шест седмици! — избухна Хенес. — Искате да кажете един ден!

— Не, сър. Ако не решим този проблем до изтичане на срока на ултиматума, ще бъде спрян целият износ на храна от Марс. Ние няма да се предадем, докато съществува и най-малкият шанс.

— Но Земята ще умре от глад — възрази Хенес.

— До шест седмици това няма да се случи — каза д-р Силвърс. — При определена дажба запасите ще стигнат за това време.

— Ще предизвика паника и бунт — възрази отново Хенес.

— Вярно — мрачно се съгласи д-р Силвърс. — Ще бъде много неприятно.

— Вие ще разорите земеделските синдикати — изпъшка Макиан.

— Те във всички случаи ще бъдат разорени. Тази вечер възнамерявам да видя доктор Бенсън, а утре на обяд ще имаме конференция. Ако до утре в полунощ нищо не бъде постигнато, забраната ще влезе в сила и ще бъде организирана всеобща конференция за целия Марс, в която ще участвуват многобройните членове на синдикатите.

— Защо? — попита Хенес.

— Защото има основание да се предполага, че който и да стои зад това безумно криминално престъпление, трябва да е тясно свързан с фермите — отвърна доктор Силвърс.

— А какво стана с Уилямс?

— Разпитах го. Държи на своята история, която признавам, е доста странна. Изпратих го в града, където ще продължи разпитът му дори и под хипноза, ако се наложи.

Сигналът на вратата светна.

— Отворете вратата, мистър Макиан — каза доктор Силвърс.

Макиан се подчини, сякаш не беше собственик на най-големите ферми на Марс и по силата на този факт един от най-богатите и най-влиятелни мъже в Слънчевата система.

Влезе Бигман и погледна предизвикателно Хенес.

— Уилямс е на един пясъкоход, който заминава за града под стража — съобщи той.

— Добре — каза доктор Силвърс и стисна тънките си устни.

 

 

На една миля от купола на фермата пясъкоходът спря и Дейвид слезе от него с поставен филтър. Той махна на шофьора, който се показа от прозореца и извика:

— Запомнете! Шлюз №7! Там махни на шофьора, който ще ви пусне вътре.

Дейвид се усмихна и кимна. Той видя как пясъкоходът продължи към града. После се обърна и закрачи към купола.

Хората от Съвета, разбира се, си сътрудничеха. Те му помогнаха да напусне открито и да се върне тайно, но никой от тях, дори доктор Силвърс, не знаеше причината. Дейвид имаше вече отговора на загадката. Сега му бе нужно доказателството.