Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (56)

55

Джордж Франклин зави по алеята пред къщата си. Офисът му се намираше в противоположната част на площада, а по пътя към дома не беше включил радиото.

— Лори? Джамила? — подвикна той, хвърли ключовете си на кухненския плот и тръгна да обикаля къщата. Вдигна вратата на гаража и с недоумение се втренчи в кабриото на съпругата си, паркирано до огромния „Навигейтър“.

Нима всички са се натоварили в микробуса на Джамила?

— Лори? Момчета?

Качи се на втория етаж, обзет от безпокойство, което се превърна в паника, щом отвори вратата на спалнята и видя телефона на пода редом с раздран чаршаф.

— Лори, скъпа?

От гардеробната долетяха неясни звуци. Втурна се натам и дръпна вратата. Жена му лежеше на пода, овързана като пашкул. Очите й бяха разфокусирани, но беше ясно, че го вижда. Наведе се и издърпа парцала от устата й.

— За бога, Лори! Кой направи това?

Тя прошепна някакво име, но Франклин не го чу.

— Кой?

— Джамила — задавено отвърна Лори. — И отвлече децата!

Облегна се на рамото на мъжа си и избухна в плач.

Линейката влетя в гаража и вратата бързо се спусна след нея. Аднан и Ахмед изскочиха от кабината и измъкнаха носилката с президента.

Отворила вратата на микробуса, Джамила стоеше до него и се опитваше да успокои децата. Видимо уплашени, те бяха твърде малки, за да се освободят сами от предпазните колани.

В момента, в който моторът на линейката угасна, младата жена хукна към задната част на микробуса и натисна един скрит бутон. Подът се вдигна и под него се показа изкусно направено скривалище, разделено на две секции, изработени от олово и мед. Едната можеше да побере възрастен човек, свит като зародиш, а в другата имаше място единствено за малък метален цилиндър. По-голямата секция отговаряше на ръста на президента Бренан, с два-три сантиметра свободно място отстрани.

Джамила се втренчи в младежа, отстъпил крачка назад, за да пропусне лекаря, Аднан и още някакъв човек, които вдигнаха тялото на президента от носилката.

— Ахмед?! — прошепна тя, невярваща на очите си.

Той се обърна да я погледне.

— Ахмед, това съм аз, Джамила!

Младежът беше нейният Ахмед — поетът иранец, който беше определил точния ден и час на собствената си смърт. Онзи, с когото тя се надяваше да се срещне в рая.

Но в очите му имаше нещо ново, което тя не познаваше. Нещо плашещо.

— Не говори с мен, жено! — процеди младежът. — Не те познавам!

Джамила отстъпи крачка, а сърцето й се сви от ледения отговор.

След като наместиха Бренан в микробуса, Ахмед отиде при линейката. Мушна ръка в кабината, но Джамила не разбра какво прави.

Изчака го да се върне при другите и отново се приближи.

— Бяхме заедно в пакистанския лагер, Ахмед. Трябва да ме помниш.

Този път той изобщо не й отговори. В ръката му блесна нож, който се насочи към шията на президента. Джамила изпищя.

Аднан се оказа по-бърз, блъсна Ахмед и го повали на земята.

— Глупак! — изрева младежът и пъргаво се изправи. Удържа се, защото видя пистолета на Аднан, насочен в гърдите му. — Даваш ли си сметка кой е този човек? Президентът на Америка! Кралят на злото! Той е виновен за всичките ни беди!

— Няма да го убиеш — поклати глава Аднан.

— Чуй ме! — изрева извън себе си Ахмед. — Имаме уникален шанс, не разбираш ли? Американците ще продължат да ни избиват. Ще ни ликвидират до крак с техните танкове и самолети. Но ние можем да убием него и това ще разруши Америка!

— Не! — яростно тръсна глава Аднан.

— Защо? Заради плана ли? — презрително изръмжа Ахмед. — Този план е разработен от един американец. Нима не разбираш, че изпълняваме заповедите на американците, Аднан? Това е заговор. Те искат да ни избият и винаги са го искали. Но сега можем да си отмъстим! — Ножът се вдигна във въздуха. — Веднага!

— Не искам да те убия, Ахмед — каза Аднан. — Но ако се наложи, ще го направя.

— Тогава ме убий! — отвърна младежът и полетя напред.

Аднан натисна спусъка.

Джамила изпищя. Улучен в гърдите, Ахмед се строполи на пода. Аднан спокойно прибра пистолета си в кобура и избута трупа встрани. По бузите на Джамила потекоха сълзи, а погледът й бе закован в мъртвия поет.

Останалите спокойно продължиха работата си, сякаш пред очите им не бяха убили човек, а хлебарка. Бренан беше положен в сандъка редом с малката метална бутилка. Лекарят сложи кислородна маска на лицето му и завъртя кранчето.

Аднан затвори скривалището и се обърна към ридаещата Джамила.

— Той ме познаваше! — проплака тя. — Това беше моят Ахмед!

Аднан й отговори със силна плесница. Джамила беше толкова изненадана, че престана да плаче.

— Качвай се в колата и си върши работата! — остро нареди той.

Джамила безмълвно се подчини. Вратата на гаража се вдигна и микробусът излезе навън.

Аднан погледна към останалите двама и кимна към трупа на Ахмед. Те го хванаха за ръцете и краката и го хвърлиха в канала за смяна на масло, а самият Аднан се залови да превързва раната си, причинена от куршума на Алекс. Той беше подготвен за някаква реакция от страна на Ахмед и го държеше под око от момента на появата на линейката. Изпроси си смъртта.

Тримата се качиха в линейката. Аднан и докторът седнаха отзад, а третият се настани зад волана. Действаха точно според плана за оттеглянето, който включваше и Ахмед.

Но като ръководител на операцията Аднан си даваше сметка, че в болницата са видели лицето му, а беше получил и огнестрелна рана. А това означаваше, че нямат шансове да се измъкнат по завардените от полицията пътища. От друга страна, така щяха да отвлекат вниманието от микробуса. Погледна доктора — мъж, наближаващ петдесетте. От изражението на лицето му беше ясно, че и той мисли същото. Затвори очи и притисна ранената си ръка. Болката беше поносима и щеше да прибави още един белег към онези, с които вече беше обсипано тялото му. Знаеше, че този ще е последният му белег. Нямаше намерение да завърши живота си в американски затвор, нито пък да позволи да го убият с електрически ток като някакво животно.

След като евакуира обитателите на жилищния блок срещу болницата, полицията атакува с гранати шестия етаж. Едва тогава стрелбата на снайперистите замлъкна. Това сложи край на най-ожесточената престрелка в щата Пенсилвания след битката при Гетисбърг. Апартаментът бе щурмуван, но стрелците вътре се оказаха мъртви.

Болницата също беше евакуирана. В нея откриха окървавеното тяло на Алекс Форд, безпомощно проснато в задния двор. След като го свестиха, той разказа накратко какво се беше случило. Издадена беше незабавна заповед за издирването на линейката.

На пет минути път извън града Джамила се натъкна на първото заграждение. Платното беше препречено от три полицейски коли, които отбиваха движението и караха хората да излизат от автомобилите си.

Обърна се и погледна децата. Бебето спеше, но другите две продължаваха да реват. Очите й отново се навлажниха.

Ахмед беше казал, че не я познава, и й бе забранил да разговаря с него. Омразата го беше погълнала изцяло, беше направила безчувствено сърцето му на поет. Само по този начин Джамила можеше да си обясни онова, което се случи в гаража.

Почукване по страничното стъкло я извади от мрачното вцепенение. Тя го свали и до ушите на полицаите достигнаха писъците на децата.

— По дяволите, госпожо! — възкликна единият от униформените. — Добре ли са тези деца?

— Много са уплашени — окопити се тя и бързо се вживя в многократно репетираната роля. — Аз също. Идвам от центъра. Навсякъде вият сирени, хората бягат и крещят. Светът сякаш е полудял. — Замълча за момент, после добави: — Гувернантка съм и искам да прибера децата у дома… — Разхлипа се и това накара децата да усилят своя рев. Бебето се събуди и енергично се включи в представлението.

— Добре, добре — вдигна ръка полицаят. — Ще го направим по най-бързия начин. — Махна на колегите си, които огледаха товарната част на микробуса, като не забравиха да надникнат и под него. По този начин се озоваха на сантиметри от президента, който продължаваше да лежи в безсъзнание.

— Желая ви късмет — промърмори един от полицаите и махна с ръка да ги пропуснат.

Една минута по-късно Джордж Франклин най-сетне успя да получи връзка с претоварената линия 911 и докладва за инцидента, давайки подробни описания на Джамила, децата и микробуса. Но преди съобщението да стигне до патрулните постове, младата жена пътуваше към мястото на следващата среща.

Десет минути по-късно черният хеликоптер направи кръг над опустошения площад и кацна на паркинга. От него изскочи Том Хемингуей и хукна към Картър Грей, който разговаряше с неколцина федерални агенти.

— За бога, сър! — извика той. — Научихме за инцидента на връщане от Ню Йорк! Жив ли е президентът?

— Току-що разбрахме, че е отвлечен — отвърна Грей. — Трябва по най-бързия начин да се върна във Вашингтон!

Минута по-късно хеликоптерът излетя и пое курс на юг.