Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (39)

38

Стоун и Милтън с изненада се втренчиха в мотоциклетиста, който спря пред входа на Юниън Стейшън. Рубън вдигна предпазните очила и разтърка очите си.

— Хей, какво стана с пикапа ти? — учудено попита Стоун.

— Ако щеш, вярвай, това бебче го намерих на гробището за коли. Трябваха ми няколко години, за да го стегна.

— Каква марка е?

— „Индиански вожд“ с кош, модел двайсет и осма — небрежно подхвърли Милтън.

— Ти пък откъде знаеш, по дяволите? — втренчи се в него Рубън.

— Преди шест години и половина четох за него в списание „Мотоциклети антики“, докато чаках при зъболекаря си, който щеше да ми слага коронка.

Рубън въздъхна и погледна с гордост своето возило, боядисано на ярки червено-бели ивици.

— Хиляда кубика е. Кошът не е оригинален, а копие от фибростъкло. За сметка на това не ръждясва и е много по-лек. Един приятел ми даде парче телешки бокс, с което тапицирах седалката на коша. Самият той е с ляво окачване — нещо, което се среща много рядко. Мотор в това състояние може да се продаде без проблем за двайсет хилядарки, а може би и за повече. Но аз съм вложил в него една десета от тази сума. Не че мисля да го продавам, ама човек никога не знае.

След тези думи той подаде на Стоун една черна каска и предпазни очила.

— Къде трябва да седна? — попита Стоун.

— В коша, разбира се. За какво е там? Случайно да ти прилича на саксия?

Стоун си сложи каската, намести очилата и отвори вратичката. Мястото се оказа прекалено тясно за човек с неговите габарити.

— О’кей, тръгваме! — обяви Рубън.

— Чакай малко! — извика Стоун. — Не трябва ли да знам още нещо за тоя мотоциклет?

— Трябва — кимна Рубън и ритна стартера. — Започвай да се молиш в мига, в който усетиш, че колелото на коша се вдига във въздуха.

Поеха на запад по Конститюшън Авеню и минаха покрай паметника на жертвите във Виетнамската война. Ветеран от нея, Рубън отдаде чест на мраморната стена, направи широк кръг около Линкълн Мемориъл и пое по Мемориъл Бридж, който ги отведе във Вирджиния. Оттам поеха на юг по магистралата „Джордж Уошингтън“. Хората от колите в съседните ленти им хвърляха учудени погледи.

Стоун откри, че почти може да протегне краката си, ако ги извие под определен ъгъл. Облегна се и обърна глава към Потомак, където две гребни лодки се състезаваха под надзора на малка моторница. Грееше слънце, ветрецът бе освежителен. Стоун си позволи да се отпусне, забравяйки за момент непосредствените опасности, които грозяха клуба „Кемъл“.

Проследиха с очи самолета, който се отлепи от пистата на близкото национално летище „Рейгън“, направи плавен завой и се отдалечи на юг — в посоката, в която пътуваха. Няколко минути по-късно влязоха в чертите на Александрия. Къщите бяха стари, но отлично реставрирани, а от двете страни на неравните павирани улички блестяха витрините на скъпи бутици и ресторанти. Крайбрежните кафенета кипяха от живот по всяко време на денонощието. Тук беше и седалището на Федералния съд по фалитите.

— Проклето място! — изръмжа Рубън, докато минаваха покрай него. — Два пъти съм бил тук!

— Кейлъб познава хора, които могат да ти помогнат за разрешаване на паричните проблеми — подхвърли Стоун, — а лично аз съм убеден, че и Честити може да ти даде ценни съвети.

— Сладката Честити наистина може да ме обслужи, но се боя, че Милтън много ще се ядоса — подвикна Рубън и лукаво намигна. — Освен това аз нямам проблеми с парите, които притежавам. Трябва ми помощ, за да натрупам още.

Зави наляво и влезе в тясна уличка, водеща към брега. Паркира мотора, а Стоун с пъшкане се измъкна от коша.

— Какво е станало с лицето ти? — втренчи се в него Рубън, който явно едва сега забеляза подутината.

— Паднах.

— Къде?

— В парка. Играх шах с Ти Джей, после пих кафе с Аделфия. Спънах се в един корен, когато си тръгвах.

— Аделфия ли?! — сграбчи го за рамото Рубън. — Тази жена е психо, Оливър! Имаш късмет, че не ти е пуснала отрова в кафето! Помни ми думата, някоя нощ ще те проследи до гробището и ще ти пререже гърлото! — Замълча за момент, после добави: — Или още по-лошо. Ще направи опит да те съблазни!

Раменете му потръпнаха, сякаш си беше представил Аделфия в ролята на съблазнителка.

Минаха покрай Юниън Стрийт Пъб, прекосиха платното и се насочиха към книжарницата на ъгъла. Над вратата имаше табела с надпис „Libri Quattuor Sententiaram“.

— Това пък откъде се е взело? — изгледа я продължително Рубън. — Вярно, че от известно време не съм се мяркал насам, но доколкото си спомням, тук пишеше „Книжарницата на Дъг“.

— Сменили са табелата, защото не привличала достатъчно изискани клиенти — поясни Стоун.

— Libri… Quattor… — засрича Рубън. — Това наистина звучи страшно привлекателно! Какво, по дяволите, означава?

— „Четири книги със сентенции“, на латински. Така е бил озаглавен един ръкопис на Пиетро от Ломбардия от дванайсти век. Това име внушава, че тук се предлагат наистина редки издания.

— Впечатлен съм, Оливър. Нямах представа, че говориш латински.

— Не го говоря. Кейлъб ми разказа всичко това. Всъщност идеята за преименуването на книжарницата е негова. Както може би знаеш, аз го представих на собственика, защото имах чувството, че познанията му в областта на старите издания ще бъдат добре дошли. Отначало той му беше просто съветник, но днес вече му е съдружник.

Влизането им бе оповестено от мелодично звънче, прикрепено от вътрешната страна на масивната дъбова врата. На стените от стара каменна зидария висяха подбрани с вкус маслени платна, а таванът се крепеше на дебели греди, проядени от времето. Прецизно номерираните книги бяха подредени в резбовани шкафове и библиотеки с вратички от дебело стъкло.

В съседното помещение имаше барче, в което симпатична служителка предлагаше кафе и разхладителни напитки на клиентите. Една табела над вратата предупреждаваше, че пренасянето на напитки в залата с редки издания е забранено.

Към тях се приближи дребен плешив мъж, облечен с тъмносин блейзър и бяло поло. На загорялото му лице грееше приветлива усмивка, а ръцете му се протегнаха към Стоун.

— Добре дошли в „Libri Quattuor Sententiarum“! — мелодично пропя той, после изведнъж млъкна и в очите му се появи недоумение. — Оливър?

— Здравей, Дъглас — протегна му ръка Стоун. — Надявам се, че помниш Рубън Роудс.

Съдържателят прегърна Стоун и сърдечно разтърси ръката на Рубън.

— Признавам, че изглеждаш твърде различно, Оливър — промърмори той. — Добре, но различно. Харесвам новия ти стил. Направо е страхотен. Много шик. Bellissimo!

— Благодаря. Кейлъб твърди, че бизнесът върви много добре.

Дъглас го хвана за лакътя и ги поведе към дъното на помещението.

— Кейлъб е бижу, съкровище, чудо! — възбудено занарежда той.

— А пък аз си мислех, че е обикновен перко, който си пада по книгите — иронично подхвърли Рубън.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря, че ме запозна с този човек, Оливър! — ентусиазирано продължи Дъглас. — Бизнесът процъфтява, наистина процъфтява! Едно време започнах с продажба на порнографски издания направо от камионетката, но я ме виж сега! Притежавам апартамент в стария град, десетметрова яхта, крайморска вила и дори пенсионна схема!

— И всичко благодарение на писаното слово — рече Стоун. — Забележително!

— Още ли продавате порно? — пожела да узнае Рубън.

— Дъглас, бих желал да хвърля едно око на моите неща — побърза да каже Стоун. — В онова помещение, което ми позволихте да използвам от време на време.

Лицето на Дъглас изгуби част от цвета си, а адамовата му ябълка нервно подскочи.

— Но да, разбира се — кимна той. — Вървете, не се притеснявайте. Обадете се, ако имате нужда от нещо. Правим чудесно капучино, а днес предлагаме и много вкусни кифлички. За сметка на заведението както винаги.

— Благодаря, Дъглас. Много благодаря.

Собственикът отново прегърна Стоун, след което се насочи да посрещне току-що влязлата клиентка — изискана дама, която въпреки мекото време беше с кожено палто.

Рубън огледа рафтовете и поклати глава.

— Повечето от тези писатели вероятно са умрели в нищета, но някои хора си купуват апартаменти и яхти благодарение на тях.

Вместо да отговори, Стоун отвори една вратичка вдясно от входа и го поведе по тясната стълба към приземието. Долу имаше малък коридор със стара дървена врата в дъното, на която пишеше „Служебен вход“. Отвъд нея се оказа още един коридор, който завършваше с ниска арка. Стоун извади ключ и отвори вратата под нея. Озоваха се в помещение, облицовано с ламперия. Стоун светна лампата и се насочи към голямата камина в дъното. Приклекна и издърпа металната ръчка, скрита в комина. Разнесе се остро изщракване и част от ламперията вдясно се измести встрани.

— Много си падам по тези хитрини! — ухили се Рубън и широко отвори тайната врата.

Помещението оттатък беше малко — не повече от три на два метра, но достатъчно високо дори за едър човек като Рубън. Стоун извади тънко електрическо фенерче и влезе. Трите стени бяха плътно заети от рафтове с книги и списания. Сред тях се виждаха множество бележници и тетрадки, а на пода имаше няколко метални сандъка, пълни с каталози и справочници.

— Защо не държиш тези неща в къщата си? — учудено попита Рубън.

— Защото тук има алармена система, а моята къщичка се пази единствено от мъртъвци — отговори Стоун.

— А откъде знаеш, че старият Дъглас не проявява интерес към тези неща, докато те няма?

Стоун взе в ръце няколко списания.

— Предупредил съм го, че стаята е минирана и всеки, който направи опит да влезе в мое отсъствие, ще хвръкне във въздуха — промърмори той.

— Сигурен ли си, че ти е повярвал?

— Няма значение, защото човекът е прекалено страхлив, за да провери дали е така. А и накарах Кейлъб да му подхвърли, че съм убиец маниак, който е успял да се измъкне от съдебната психиатрия благодарение на техническа грешка. Това е причината да ме прегръща при всяка среща. Или иска да демонстрира топли чувства, или ме проверява за оръжие. Аха, ето я…

В ръцете му се появи кожена папка. Беше пълна със старателно подлепени вестникарски изрезки. Започна да ги чете, докато Рубън нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Не след дълго приключи с папката и посегна към две дебели книги на рафта. Отмести ги и измъкна кожено куфарче.

На излизане Рубън се отби на бара и поръча три кифлички на красивото момиче.

— Аз съм Рубън — представи се той, правейки героични опити да глътне шкембенцето си.

— Браво на теб — хладно отвърна момичето и побърза да се отдалечи.

— Мисля, че направих силно впечатление на онази млада дама — похвали се той, докато яхаше мотора.

— Дума да няма — кимна Стоун. — Вероятно избяга толкова бързо, за да се похвали на приятелките си.